Искрено ваш Шурик

30

Шурик не подозираше за нападението, което му крояха. А и Валерия Адамовна, която бе хвърлила своето ясно и пламенно око на хлапака, не можеше и не можеше да определи правилната стратегия и колкото повече отлагаше, толкова повече се разпалваше. Веднъж допуснала мисълта, че ще направи симпатичното розово теле свой любовник и ако Господ е милостив, ще роди детенце, тя затъна в нещо, което не бе влизало в плановете й — нейната страстна и непресметлива природа я завлече в старите дебри на чувствата и тя със заспиването и събуждането вече бленуваше любов и измисляше как ще нагласи всичко по най-прекрасния начин.

Освен това Валерия се молеше. Така й беше тръгнало в живота — религиозното й чувство винаги се изостряше във връзка с любовните преживявания. Тя се изхитряше да въвлича Господ бог — в неговата католическа версия — във всички свои връзки. В началото си представяше всеки нов любовник като изпратен й свише дар, пламенно благодареше на Господ за нечаканата радост и си представяше Него, Господ, като трети участник в любовта, не като свидетел и наблюдател, а като благосклонен участник в случващата се радост. Радостта доста бързо се превръщаше в страдание, тогава тя променяше представата си и разбираше, че й е бил изпратен не дар, а изкушение… Заключителният стадий на връзката я отвеждаше обикновено при духовника й, старо кюре, което живееше край Вилнюс, и там тя — на полски! — отваряше наболялото си сърце, плачеше, разкайваше се, получаваше състрадателно поучение и ласкава утеха, след което се връщаше в Москва умиротворена — до следващото приключение.

Тъй като бурните връзки протичаха по някакъв веднъж завинаги установен ред — тя бързо подплашваше мъжете с прекомерната си щедрост, изискваща ответни жестове, и те доста припряно побягваха от нея, — с годините Валерия ставаше по-сдържана в проявленията на страстта си, а и приключенията вече не я спохождаха толкова често…

След трийсетата й година у Валерия се натрупа някакъв горчив хумор, насмешливо отношение към самата нея и тя, която толкова се нуждаеше от потвърждение на небесното покровителство, в края на краищата си втълпи, че Господ й е изпратил болестта именно за да укроти буйния й нрав.

Разболя се от детски паралич на петгодишна възраст, скоро след смъртта на майка си. Отначало болестта протичаше в толкова лека форма, че почти не й обърнаха внимание. Семейството — точно тогава баща й се ожени за Беата, вдовицата на негов приятел, бивша актриса, бивша красавица и бивша баронеса — се местеше в Москва, където баща й получи висок пост във всесъюзното министерство. Той беше специалист по дървообработване, потомък на богат полско-литовски търговец на дървен материал, и беше получил образованието си в Швеция. Още в буржоазна Литва бе успял да стане професор в института по дърводобив и разбираше не само от технология на дървообработването, но и от лесовъдство.

Покрай местенето и грижливото уреждане на новия живот в новия град някак изпуснаха Валерия. Положението с крака й необратимо се влошаваше. Оперираха я, после я изпратиха в детски санаториум, дълго я държаха в гипс. Тя куцаше все по-силно и на десет години сама разбра, че никога няма да тича, да скача и дори да ходи като всички нормални хора.

Бушуващи страсти гризяха още от малка душата й. Тя беше толкова ярко красива, толкова чувствена и толкова нещастна…

Правеше впечатление на мъжете: най-много от всичко на света се страхуваше от момента, когато трябваше да стане от масата и мъжът, който току-що бе проявил най-жив интерес към нея, със съжаление щеше да се отдръпне. Понякога това наистина се случваше. Още като малко девойче, когато все още не й се налагаше да се подпира на нещо, тя се снабди с първото си бастунче — черно, с кехлибарена дръжка, силно биещо на очи, и го изхвърляше пред себе си като предупредителен знак. Не да крие своя недъг, а да го изтъква преднамерено и предварително — на това се научи.

Нещастното племе на съветските хора, това поголовно осакатено от войната поколение безръки, безкраки, изгорени и обезобразени физически, но заобиколени от гипсови и бронзови работници с могъщи ръчища и селянки с яки нозе същества, презираше всяка немощ. И Валерия остро чувстваше неприличието на своята. Едновременно с инвалидността мразеше и самите инвалиди.

След като прекара най-малко три години с прекъсвания по болници и санаториуми, тя рано си изгради теория за телесната инвалидност, която постепенно осакатява душата. Наблюдаваше нещастни, страдащи, озлобени хора, взискателни към околните, завистливи, и не можеше да понася тази форма на душевно обезобразяване. Искаше да бъде пълноценна.

Когато завърши училище, замина за далечен сибирски град, където се бе прославил хирург, който изтегляше костите с помощта на сложна машина, изобретена от него. Прекара там една ужасна година, претърпя цяла поредица операции, след които й слагаха въпросния апарат за разтегляне на костната тъкан. Беата идваше, седеше до нея в най-тежките следоперационни дни, после си заминаваше и отново идваше. Беата смяташе, че е безсмислено Валерия да се подлага на такива страдания. И наистина се оказа безсмислено. Този апарат май бе помогнал на някои хора, но след една година мъки Валерия излезе със силно влошаване. Тазобедрената става не издържа натоварването, металният щифт разруши ставата и кракът й, по-рано скъсен със седем сантиметра, но жив, вече представляваше само печална декорация. Сега тя ходеше не с елегантно бастунче, а с груба патерица.

Скоро след завръщането й вкъщи почина баща й и останаха двете с Беата, която бе сложила край на артистичната си кариера още преди войната и оттогава никога не бе работила. Положението им съществено се промени. Беата искаше да се върне в Литва, но Валерия я разубеждаваше. Неочаквано за Беата в един момент Валерия пое живота в ръцете си, сякаш бе взела ново решение.

Тя вече не правеше опити да оправи ситуацията с помощта на медицината. Получи втора степен инвалидност и своята първа инвалидна количка с ръчно управление и като се придвижваше с тази смешна, силно пръхтяща играчка, завърши институт, а после и аспирантура. Беата я финансираше — продаваше нещо, купуваше нещо… Консултираше някакви хора. Имаше безупречен вкус и усета на делови човек. В онези години това се наричаше спекула. Валерия пък я подкрепяше с младата си енергия, с безкрайната си доброта и благодарност.

С годините Валерия свикна с нещастието си, научи се да го игнорира и най-много се радваше, когато можеше да помогне на някого. За нея това означаваше, че е пълноценен човек. Така си и беше. В дома им, още неподелен между последвалите съпрузи, винаги се тълпяха млади хора и Беата само се чудеше как така горката Валерия бе съумяла да се заобиколи с такова шумно веселие. Приятелите напълно забравяха за физическия недъг на Валерия. Чуждите, но възпитани хора се преструваха, че всичко е наред, по-простодушните я жалеха и именно съчетанието на красота с физически недъг я правеше още по-забележима.

Тя имаше тежки минути, часове, дни. Но умееше да се бори с онова, което хората наричат лошо настроение. Още като съвсем малка, докато лежеше с месеци по гръб, неподвижно, с непрестанен мъчителен сърбеж под гипсовата коруба, се бе научила да се моли. И молитвата се бе превърнала в равен и неизменен фон — каквото и да правеше, Валерия не се откъсваше далече от постоянния, съвършено едностранен разговор, воден от нея с Господ за неща, които по никакъв начин не биха могли да Го заинтересуват. Ето защо винаги добавяше: прости ми, че се обръщам към Теб с моите глупости. Но към кого да се обърна, ако не към Теб?

Кой знае защо, това помагаше.

Във втори курс се омъжи за свой състудент, младо момче от провинцията. Той следваше в Художествено-графическия факултет и беше страшен кариерист. Щом влезе в богатия дом на Валерия, се разположи абсолютно безцеремонно в него и принуди Беата да заживее във вилата в Кратово. След като прекара четири невероятно щастливи за Валерия години и завърши института, той се разведе с нея и чрез съда й отне една трета от апартамента. Мащехата беше бясна, продаде вилата и се откупи от бившия си зет с къщичка в Загорск, където той се пренесе от спечелената третина апартамент. Отписа се от адреса — и това беше скъпоструващата победа на Беата.

Животът в Загорск му се отрази добре, след време той си спечели високи почести и слава с картините си, изобразяващи православните старини в Сергиев Посад и Радонеж. Валерия суетно следеше кариерата му и не пропускаше случай да спомене кой е бил първият й съпруг…

Втория си съпруг, отново провинциалист без московско жителство, Валерия докопа на семинар за библиотекари няколко години след първата си брачна несполука. Той беше от Ижевск, едър мъжага, дезертирал в библиотекарската професия от завода за автомобилни гуми, където насмалко не бил даден под съд заради чужди, както казваше, кражби. Въпросният Николай не се прояви като почтен човек: ожени се за Валерия, регистрира се у тях въпреки големия семеен скандал, който се разрази по този повод. Беата, суха и проницателна, се запъна здравата да защитава интересите на глупавата си завареница и този път не даваше разрешение за регистрирането му. Въпреки пълното несходство на характерите и темпераментите си те се обичаха — баронесата, която се криеше от миналото си, и куцата красавица, готова да даде всичко за любовта.

— Ще пукнеш на някое бунище — предричаше й мащехата.

Валерия я целуваше по грапавата стара буза и се заливаше от смях…

Разделиха си апартамента. Валерия стана притежателка на две от трите стаи и отново — омъжена дама.

Вторият брак струваше на Валерия още една стая. А най-гнусното в тази история беше обстоятелството, че точно след една година ижевският Николай доведе предишната си жена с детето им уж за да лекуват детето във Филатовската болница, настани ги в апартамента, известно време за огромно недоумение на законната си, нищо непроумяваща чак до позорния финал Валерия сновеше от стая в стая, докато в края на краищата съобщи, че предишната, старата любов е победила, пък и детето… нали Валерия, колкото и да се напъваше, не можеше да му роди, и накрая се разведе с нея, за да се ожени отново за своята „бившичка“.

Умната мащеха Беата, която по времето на втория й развод вече си почиваше от омразния й московски живот на вилнюските гробища близо до първия си съпруг, вече с нищо не можеше да помогне. А и бившата нейна стая тогава също беше заета от чужди хора — нали бяха разделили апартамента още преди второто омъжване на Валерия.

И така апартаментът стана комунално жилище. От мащехата си Валерия наследи невзрачно дървено ковчеже с диаманти.

С една дума, по времето, когато се запозна с Шурик, Валерия притежаваше не само ковчежето, но и огромна стая в комунално жилище, претрупана с френски музейни мебели, които Беата бе събирала отчасти от скука, отчасти от практични съображения: през никакви периоди освен революционните и военните тези скъпоценности не бяха стрували толкова нищожни пари. Бюфетът беше претъпкан с порцелан, който Беата през целия си живот бе ту купувала, ту продавала, така и не успявайки да реши какъв порцелан е по-разумно да притежава: руски или германски… Кой знае защо, руският бе оценяван по-високо, но вкусът на Беата я теглеше по-скоро към германския. Валерия предпочиташе руския.

Така че, подпряла брадичка на мазолестите си от патериците ръце, тя седеше до овална колекционна маса с два страдащи от затлъстяване купидона в рамка от плодово-зеленчукова смес. Пред нея имаше голяма чаша с почти изтрита позлата, попска, и евтини бисквити в специална чинийка, и свещ в свещник, и оръфана книжка, улесняваща разговора. В апартамента беше горещо и влажно — в банята и в кухнята постоянно се сушеше прането на съседите. Отоплението беше пуснато силно. Дори под косата й беше влажно. Синият туш, купен от някаква спекулантка, леко се бе разтекъл под очите й поради влажната важност на момента.

— Е, добре — обръщаше се тя към своя главен Събеседник, — признавам, искам го. Като разгонена котка. Какво ми е по-лошото? Тя излиза, поврещи, поврещи и при нея пристига мъжкарят, неженен, те всичките не са женени, и няма никакъв грях… С какво съм по-лоша от котката? Та ти самият си подредил нещата така, ти си ми дал това тяло, че и куцо на всичко отгоре, и какво да правя с него? Какво, да не искаш да бъда светица? Ами да ме беше направил светица тогава! Но аз наистина бих си родила дете, едно малко момиченце или дори нека да е момченце. И ако ти ми дадеш да го направя, тогава вече няма. Давам ти обет — вече няма да го правя. Хайде кажи ми, защо така си подредил всичко?

Тя вече беше давала обети, че повече няма да го прави. Беше плакала, беше обещавала на духовника си. За последен път обеща миналата година след несполучилата връзка с един възрастен професор, постоянен посетител на библиотеката. Но там всичко бе завършило особено печално, някой ги беше видял някъде, бяха съобщили на жена му и от страх професорът получи инсулт, а тя го видя само веднъж след това — пълна развалина, инвалид… Но сега беше друго и не би могло да се случи нищо лошо.

— Та аз не искам нищо лошо. Само едно детенце. И само веднъж — опитваше се да се спазари Валерия и макар че не чуваше никакъв одобрителен отговор, настояваше и хленчеше, докато накрая не я досрамя. Тогава допи изстиналия чай и реши извънпланово да си измие главата. Пипна косата — да, добре би било! И отиде в общата баня, където бяха прострени пелени и разни детски дрешки — бившият й съпруг и неговата кошмарна женска бяха си родили още едно дете, а в кабинета на баща й сега живееше семейство, очакващо и трето, за по-сигурно, за да получи самостоятелно жилище. Във ваната беше оставен някакъв леген, Валерия го отмести и сложи вътре табуретка. Отдавна използваше само душа, гнусеше се от общата вана.

За утре всичко беше уредено. Шурик щеше да ходи с майка си в консерваторията, а после, след като я закараше до вкъщи с такси, бе обещал да дойде при нея към десет. От улица „Херцен“ до „Качалов“ беше две крачки. Защо ли? Да й помогне да свалят книгите от горния рафт, да ги вържат на купчинки и да ги отнесе в колата. Валерия Адамовна отдавна се канеше да предаде в чуждестранния отдел книгите на шведски, които бяха принадлежали на баща й.