Искрено ваш Шурик

35

Московският апартамент, прашасал и изоставен, изглеждаше така, сякаш тук никой никога не бе живял. Ирина Владимировна, която се върна от вилата заедно с Вера, веднага се захвана с влажно почистване. Цели три дни снова с парцала, мънкайки нескончаемата си песен: това боклуче се е свряло чак в ъгълчето, сега ще го измъкнем… паркетът е хубав, дъбов, а под цокъла има цепнатина… време е да изплакнем парцалчето, направо е черно… откъде ли се взема толкова мръсотия…

Вера слезе с книга на двора и седна на една пейка. Не й се четеше. С удоволствие се подложи на слънцето и покри шията си с газено шалче срещу забранените от лекарите смъртоносни лъчи.

„Жалко, че толкова рано си тръгнахме от вилата — мислеше си тя в полудрямка. — Спазихме мамината традиция — вилата се напуска в последната неделя на август, за да се подготвим за началото на учебната година. Трябваше да останем, докато времето е хубаво…“

— Добре дошли! Добре дошли, Вера Александровна!

Пред нея застана бодрият и стегнат Михаил Абрамович и подаде простодушната си длан за партийно ръкостискане. Вера Александровна се пробуди от слънчевата си баня, видя съседа с неговите памучни панталони, избеляла украинска рубашка и неизменна червена тюбетейка. „Същински персонаж от кинокомедия отпреди войната“ — помисли си тя.

— Ще позволите ли да приседна до вас? — с предпазливо хемороидно движение той се настани в края на пейката. — Всичко е наред! — зарадва я тутакси. — Прекрасно помещение! Варвара Даниловна от седмия етаж почина и дъщеря й подари на домоуправлението прекрасно пиано. Трябва малко да се настрои — и готово! И вече имаме разписание: в понеделник заседание на управата, в сряда — нашата ревизионна комисия, в петък доктор Брук дава безплатни консултации на обитателите на нашия блок. А вие си изберете който и да е ден и той е ваш! И си водете кръжок — ако искате, театрален, ако искате — музикален, за децата! Е?

Видът му беше тържествуващ.

— Ще си помисля — каза Вера Александровна.

— Че какво ще му мислите? Вторникът е ваш. А ако искате — четвъртък или събота?

Той беше изпълнен с ентусиазъм и служебното старание на вдовеца се усилваше от твърде приятния вид на младоликата симпатична и толкова културна дама.

„Перла, истинска перла — мислеше си Михаил Абрамович, — как не можах да срещна такава жена на младини…“

Вечерта, по време на късната им вечеря, Вера разказа на Шурик за срещата си с Михаил Абрамович. От нея не бе останало скрито мъжкото възхищение на стареца, но той й изглеждаше толкова комичен с неговата рубашка с избродирани с кръстат бод цветенца, с тюбетейчицата, омазнена от плешивата му глава през дългите години носене…

Но този път Шурик не се включи в обикновения присмехулен разговор. Той замислено дояде кюфтето, приготвено от Ирина Владимировна от три, както му е редът, вида месо, избърса си устата и каза неочаквано сериозно:

— Веруся, това не е чак толкова лоша идея…

Ирина, която през трите месеца компаньонски живот не бе изказала нито едно мнение, неочаквано заряза невидимото за целия свят петънце на печката, което съсредоточено бе търкала с бяло парцалче:

— Ами за децата, какво щастие би било за децата! Верочка! С твоята култура! С твоя талант! — бузите й пламнаха целите на розови петна. — Ти можеш и в института, и в академията! Та ти знаеш толкова много и за изкуството, и за музиката, за театъра пък да не говорим! Ето, покойната Елизавета Ивановна — какъв педагог беше, колко хора обучи, а твоят талант се губи напразно. Отива на вятъра! Ами че това е грях, дето не преподаваш!

Вера се разсмя — никога не бе виждала Ирина толкова разпалена.

— Ириша, какви ги приказваш! Как можеш да ме сравняваш с мама! Тя беше истински педагог, а аз съм провалила се актриса. Недоучена музикантка. Посредствена счетоводителка. И на всичко отгоре инвалид! — тя изрече последното дори малко предизвикателно.

Тогава Ирина плесна с ръце, като изтърва наведнъж две парцалчета.

— Как! Ами че аз това лято чух от тебе толкова интересни неща! Та ти си просто извор на знания! Кой си спомня сега за античните танци! А ти разказваш за тях, сякаш си ги виждала с очите си! Ами за твоята философско-танцувална наука…

— Евритмията — подсказа й Вера Александровна.

— Именно! Разказа ми и за различните свещени танци! Та ти имаш в главата си цяла библиотека! Ами за Айседора Дънкан! — Ирина вдигна от пода изпуснатите парцалчета и приключи темата: — Длъжна си! Аз смятам, че просто си длъжна да преподаваш!

На другия ден във входа на блока и на двора висеше написана с лилаво мастило на амбалажна хартия обява: „Кръжокът по театрална култура започва своите занимания в помещението на домоуправлението в 7 часа вечерта всеки вторник. Занятията се водят от Вера Александровна Корн. Каним деца на средна училищна възраст. Препоръчва се!“

Михаил Абрамович не бе могъл да се въздържи от последния възглас — беше заменил любимото си „Забранява се!“ с „Препоръчва се!“, но заканителната интонация беше останала.

С това глупаво начинание — избения кръжок по театрална култура — започна обновяването на живота. Всъщност то бе започнало от момента, когато бе оперирана разрасналата се щитовидна жлеза на Вера Александровна — дотогава тази жлеза отравяше тялото и потискаше духа й. А този кръжок, зародил се изключително поради комунистическия хъс и благожелателната глупост на Михаил Абрамович, я накара сякаш да се върне към интересите на младостта си и това напомняше завръщане към мила родина след дълго отсъствие.

Сега след неприпряната утринна гимнастика под звуците на музика, след бавната закуска тя напудряше носа си, грижливо се обличаше и тръгваше за библиотеката. Не толкова рано, колкото Шурик, и не за Ленинската, а за театралната, и не всеки ден, а два-три пъти в седмицата. Отдавна беше записана там, познаваше много от служителките, но сега се сдоби с постоянно място в читалнята — до втората маса, броено от прозореца, където не духаше. Свикна с това място, тук й беше уютно, намираше го заето само по време на студентските сесии. Но Вера Александровна избягваше тези три-четири седмици, когато студентите от театралните вузове трескаво четяха. През това време тя вземаше книги за вкъщи. Старите списания, които особено я интересуваха, не се даваха за вкъщи, тя ги получаваше само в читалнята.

Понякога Шурик прескачаше да я вземе от библиотеката и двамата заедно ходеха в гастронома „Елисеевски“, където купуваха нещо особено вкусно от нещата, които някога носеше вкъщи Елизавета Ивановна. Изчакали заедно опашката, те се прибираха с два тролея, първо до Белоруската гара, през цялата улица „Горки“, после три спирки по „Бутирски вал“. Вера Александровна не понасяше метрото — задушаваше се и нервничеше.

— Когато слизам в метрото, веднага ме напада щитовидната — обясняваше тя на Шурик. Но той нямаше нищо против дългото пътуване. Никога не скучаеше с майка си. По пътя тя му разказваше за прочетеното по история на театъра, а той я слушаше с цялата отзивчивост на любящ човек.

Вера си правеше записки в специална тетрадка, готвеше се за заниманията с момичетата. Кръжока й посещаваха изключително момичета. Двете момчета, които дойдоха на заниманията по различно време, не можаха да свикнат с женската й компания. Единственият младеж, който посещаваше заниманията, беше Шурик. Отначало ходеше за морална подкрепа и да подрежда столовете. После му стана навик: понеделнишката вечер след лекции все така принадлежеше на Матилда, а точно във вторник той нямаше лекции и стана постоянен участник в кръжока.

Съботните и неделните вечери твърдо бяха посветени на майка му. Безпрекословно. За взаимно удоволствие. Много рядко Шурик казваше, че отива на рожден ден или на гости у някого от двамата си приятели — Женя или Гия. Казваше това, сякаш се извиняваше, и Вера великодушно го пускаше. А понякога внасяше поправки: молеше го първо да я изпрати до театъра или обратното, да я посрещне след спектакъла… Това беше нейно неоспоримо право и на Шурик и през ум не би му минало да възрази.

Още на първото занимание на кръжока Вера Александровна каза на присъстващите, че театърът е най-висшето изкуство, защото включва всичко: литература, поезия, музика, танц и изобразително изкуство. Момичетата повярваха. Тя преподаваше именно в съответствие с тази концепция: показваше на момичетата гимнастически упражнения, учеше ги да се движат в такт с музика, да дишат правилно, да четат на глас. Разиграваха заедно пантомими, изпълняваха смешни етюди — среща след дълга раздяла, кавга, ядене на нещо неприятно…

Играеха, веселяха се, радваха се.

Ученичките обожаваха Вера Александровна, а покрай нея и Шурик. Една от тях, четиринайсетгодишната мрачна Катя Пискарьова, грозновато прегърбено момиче с изпъкнали очи и крива уста, дъщеря на председателя на жилищната кооперация, съвсем сериозно се влюби в него и дори Вера Александровна, макар и увлечена изключително от процеса на преподаването, забеляза сумрачния й поглед, тежко вперен в Шурик. За щастие тя беше толкова плаха, че не представляваше истинска опасност за Шурик.

Може би за пръв път в живота си Вера живееше така, както винаги бе мечтала: до нея имаше мъж, безкрайно предан, любящ и внимателен, занимаваше се с нещо, което не й се бе удало на младини, а сега всичко се подреждаше толкова прекрасно без каквито и да било усилия от нейна страна, и здравето й, разклатено открай време, се стабилизира именно в годините, когато с останалите жени на нейната възраст стават какви ли не хормонални промени, поради които косата окапва от местата, където трябва да се намира, а на отпуснатата брадичка израстват ужасни сиви кичури.

Освен това големите родителски грижи за образованието на Шурик, легнали на плещите й след смъртта на Елизавета Ивановна, се разсеяха от само себе си: синът й учеше вечерно, и то без каквито и да било видими усилия, беше освободен от казарма като издържащ майка инвалид и всичко беше прекрасно. За пръв път в живота й толкова прекрасно…