Кид

2

Буут и Анабет пристигнаха около обяд при бараката край пътя, близо до „Изворите на стария кон“, където беше мястото на срещата им. Прозорците на избелялата от времето дървена барака бяха разбити и верандата бе килната на една страна, като куцащ на три крака кон. Останалите от бандата вече бяха там — с изключение на Уат Ранкин. Отсъствието на най-новия член на Бандата Калуун направи Анабет още по-подозрителна за намеренията на Ранкин.

— Знае ли някой къде е Ранкин? — попита Анабет, когато слезе от коня си пред бараката.

— Каза, че има да свърши някаква лична работа, но има още много време, за да се присъедини към нас и свърши своята част от работата — отговори Змията, седнал в един счупен стол-люлка на верандата.

Езикът на Змията изскочи навън, за да овлажни устните му, преди да се прибере в устата, точно както би направил езикът на истинска змия. Този навик му беше спечелил единственото име, което притежаваше. Верандата скърцаше, докато той люлееше стола с върха на износения си ботуш. Анабет никога не преставаше да се забавлява от това, колко много името на Змията подхождаше на личността му. Змията представляваше едно шавливо, подскачащо в тревата влечуго.

Анабет размени един многозначителен поглед с Буут, който също бе слязъл от коня и стоеше наблизо. „Ранкин означава беда“, казваше тя с очите си. Когато вече щеше да изкаже на глас мислите си, той поклати глава, за да я накара да мълчи. Брадичката на Анабет подскочи упорито нагоре, но тя сдържа езика си.

Анабет не харесваше шестимата мъже в бандата на Буут и в най-добрия случай можеше да се каже, че те търпяха Детето. Но докато Буут не го спомена, тя не бе забелязала никакъв ропот срещу водачеството на Буут. Сега внезапно осъзна, че не чува обикновените солени шеги и дяволит разговор, който бандата нормално водеше, когато се събираха заедно преди някоя работа. Атмосферата изглеждаше някак си заредена с напрежение.

Отис Грайър и Клинт Тийг играеха карти върху разнебитените стъпала, блокирайки пътя към вътрешността на бараката. Грайър напомняше на Анабет за мечка гризли. Той притежаваше такива размери и кафявата му къдрава коса и цяла брада го правеха да изглежда, сякаш бе покрит с козина. Ако Грайър изглеждаше като мечка, Тийг миришеше на такава. Доколкото Анабет знаеше, мъжът никога не се беше къпал. Коженото му облекло бе мазно, ръцете му — мръсни, а зъбите развалени. Анабет винаги стоеше по вятъра към него.

— Аз ще ви прибера конете.

Анабет се обърна, за да поздрави единствения мексиканец в бандата и нейния най-стар член — Хайме Солано.

— Грасиас — каза тя. Отдавна не сме се виждали, Хайме. Как я караш?

Мексиканецът сви рамене.

— Дните минават. — Солано прекара длан надолу по шията на нейния сиво-кафяв мустанг. — Това е едно хубаво животно. Къде го купи?

— Хванах го и го обучих сам. — С малко помощ от Уолф.

Мексиканецът кимна одобрително.

— Един добър кон.

Солано беше експерт по конете — той бе откраднал повече от достатъчно навремето — така че Анабет прие комплимента му за чиста монета. Той й даде надежда, че тя и Буут можеха някой ден да свършат отглеждайки коне, вместо да ограбват дилижанси.

Мексиканецът взе поводите на конете на Анабет и Буут и се насочи към стълбовете недалеч от бараката, където се намираха и останалите коне.

Анабет наблюдаваше Солано, докато той се отдалечаваше, накуцвайки. Мексиканецът носеше едно сомбреро, което разкриваше долната част на косата му с цвят на сол и пипер, каквито бяха и мустаците му, Той имаше неразгадаеми очи с цвета на черно кафе. Поради възрастта си и забележимото накуцване, той напомняше на Анабет за баща й. С изключение на това, че Солано никога не беше направил нищо, за което да не очакваше да получи нещо в замяна.

Анабет се страхуваше и мразеше мъжа, облегнал се на стълба, подпиращ бараката. Той държеше с пръст една кана на рамото си. Уиски беше ужасен пияница и рядко се намираше в трезво състояние. Той веднъж се сби с нея и Анабет беше насочила пистолета си към бандита, преди Буут да се появи, за да оправи работата.

Анабет бе питала няколко пъти Буут, защо не изрита Уиски от бандата. Буут просто отговори, че Уиски си има причини за пиенето и посочи, че той не е злобен, ако не го закачат. Анабет се стремеше да го избягва, когато можеше.

— Хей, Кид. Как си?

Анабет се усмихна на младия, красив мъж, наведен от счупения прозорец на бараката.

— Аз съм екстра, Водорасло. Ти срещна ли някоя чистак нова памучна рокля в Санта Фе?

— Намерих едно красиво малко момиче с пухкава коса — каза Водораслото с усмивка. — Мека и пухкава като възглавница от гъши пух. Ами ти, Кид? Някакъв късмет?

Анабет успя да се усмихне с една крива усмивка.

— Ако говориш за картите, справих се отлично. — Добре, това си беше самата истина. Нямаше нужда да се споменава, че Кид мечтаеше да стане дама, а не да прелъсти такава. На Анабет й трябваше дълго време, за да разбере, че под чара на Водораслото лежеше сърцето на един хладнокръвен убиец. Тя го видя веднъж да се сбива с един мъж и как го застреля, без даже да загуби усмивката върху лицето си.

Тези мъже бяха една странна група, но през последните три години, през които яздеше с тях, Анабет се научи да понася недостатъците им и да цени добрите им страни. Колкото и малко да бяха те.

Очите на Водораслото гледаха зад Анабет и тя се обърна, за да види какво е привлякло вниманието му. Уат Ранкин. Ранкин беше със среден ръст и тегло, но притежаваше лице, което веднъж видяно, не можеше да се забрави. Анабет разглеждаше мъжа, докато той се приближаваше и се опитваше да реши, какво точно в него я караше да не го харесва и да му няма доверие.

Очите му. Те имаха полузатворения, внимателен поглед на хората, родени по хълмовете в Тенеси.

Устата му. Тя беше толкова малка, че зъбатата му усмивка изглеждаше почти демонична.

Брадичката му. Една дълбока бразда я разделяше и той изглеждаше така, сякаш някой го ударил като дете, разчупвайки лицето му на две.

Косата му. Руса и бебешки фина, тя явно бе източник на гордост за човека. Той държеше един кехлибарен гребен в джоба си и често го използваше.

Гласът му. Твърде гладък, твърде самоуверен. Той звучеше повече като някой, свикнал да издава заповеди, а не да ги получава. Което само увеличи тревогата на Анабет. Защо той се беше присъединил към бандата? Какво искаше в действителност?

— Съжалявам, че закъснях — каза Уат с една подкупваща усмивка.

— Ако искаш да останеш част от Бандата Калуун, по-добре това да е за последен път — предупреди го Буут.

Анабет се изненада от грубия глас на чичо си. Тя гледаше как устата на Уат се затвори, но после той каза:

— Разбира се, Буут. Както кажеш.

— Сега, когато си тук, можем да поговорим, кой какво ще прави.

Бандата се насъбра наоколо, докато Буут клекна и започна да чертае с една пръчка в праха. Той отбеляза, къде всеки човек щеше да чака дилижанса, кога преследването щеше да започне и как щеше да свърши.

— Аз не искам никакви убийства — каза Буут. — Внимавайте как стреляте, ако изобщо трябва да стреляте. — Анабет осъзна, че това съобщение беше за сметка на Уат. Останалите от бандата знаеха чувствата на Буут. Не бе толкова вероятно законът да тръгне след крадци, както би станало с убийци. Следователно, Анабет не беше видяла много проляна кръв през последните три години.

— Има ли някой въпроси? — попита Буут, когато свърши.

— Аз имам един — каза Уат.

— Какъв?

— След като вземем златото, какво ще стане тогава?

— Срещаме се обратно тук и го разделяме.

Анабет почувства едно раздвижване сред бандитите. Те се спогледаха един друг и после към Уат, който кимна почти незабележимо. Анабет се чудеше дали Буут видя същото нещо като нея. Какво става тук, чудеше се тя.

— Много добре — каза Уат.

Но то не беше добре, осъзна Анабет, докато изучаваше лицето на Ранкин. Защо лъжеше Уат? Какво означаваше крадливото кимване към другите?

— Хайде да тръгваме! — каза Буут. Щом се качиха на седлата, Анабет почти не можа да се приближи до Буут. Един или друг от бандата винаги се изпречваше на пътя й. Водораслото я спря, за да й разкаже една история. Солано я задържа, докато се възхищаваше на коня й. Грайър и Тийг започнаха да спорят и въвлякоха в спора си и нея.

Анабет започна да чувства паника. Нещо беше съвсем не наред. Тя трябваше да говори насаме с Буут и да го предупреди за подозренията си. Преди да се усети, те превалиха едно изкачване и: в далечината можеше да се види прахта от дилижанса.

— Помнете какво трябва да правите — каза Буут. Той хвърли един предупредителен поглед към Анабет и каза: — Дете, ти стой далеч от огъня.

— Буут, аз трябва да говоря с теб…

Но беше твърде късно. Буут вече бе нахлупил банданата си, за да скрие лицето си и пришпори коня си в галоп. Анабет се обърна и потърси най-новия член на бандата. Тя почувства как косата й се изправя на врата. Сърцето й пропусна един удар.

Уат Ранкин се усмихваше с вампирската си усмивка. И държеше колта си в ръка.

— Това жена ти ли е?

Сам Чандлър премести погледа си от дагеротипа, който държеше в ръка. Очите му се присвиха, докато разглеждаше младока, седящ срещу него в дилижанса. Един човек на Запада трябваше да разбира по-добре нещата, за да си позволи да задава въпроси на непознат, но нещата малко се промениха през годините след войната между щатите. Западът гъмжеше от поклонници, търсещи приключения. Вродената любезност на Сам го накара да задоволи любопитството на младежа.

— Да, това е моята жена.

Джентълменът от Изтока се пресегна за фотографията.

— Мога ли да я видя?

Без желание, Сам му подаде снимката на Клер.

Младият мъж трудно държеше снимката в клатушкащия се дилижанс, но накрая обяви:

— Тя е много красива. Отдавна ли сте женени?

Сам отговори с най-отблъскващия си глас:

— От десет години. — За нещастие, младокът не се отказваше.

— Имате ли деца? — попита той.

Сам преглътна внезапно появилата се топка в гърлото му.

— Един син.

— Колко е голям?

Човекът от Изтока не можеше да има представи каква агония причиняваше с въпросите си. Сам се почувства агресивен към човека, но се насили да отговори:

— Джеф ще бъде — щеше да бъде — на девет години следващия месец. — После, с едно изръмжаваше, имащо за цел да накара младока да млъкне завинаги, той каза: — Апахите го откраднаха пред три години.

Младият човек сега беше по-любопитен отвсякога, но внимаваше да не обиди сега изглеждащия опасен каубой. Той измърмори на себе си:

— Аз мислех, че тези неща се случват само книгите.

Сам се извърна, за да погледне през прозореца. Спомените бяха твърде живи. Той бе взел Джеф със себе си за подкарването на стадото, въпреки че шестгодишният му син бе твърде млад, за да може да помогне с нещо. Той и неколцина помощници работеха в устието на един затворен каньон като дамгосваха добитъка. Джеф подкара понито си недалеч, следвайки следата на една рогата жаба в пясъка. Крещящите диваци се появиха сякаш от небето и също така бързо изчезнаха. Те отведох Джеф с тях.

Сам не можеше да се изправи пред Клер и да й каже, че техният син беше пленник на диваците. Те и двамата бяха станали свидетели на отнемането от индианците на друг отвлечен син на собственик на ранчо, тринадесетгодишния Джеймс Трипли, който бе живял сред апахите четири години. По време на отсъствието си, бялото момче се бе превърнало в дивак.

Родителите, които посрещнаха отдавна изгубения си син с отворени обятия и радостни сълзи бяха намерени на другата сутрин убити и скалпирани. Момчето Трипли изчезна. Клер беше една от жените, които приготвиха телата за погребението. Той никога не забрави пепелния цвят на лицето й, когато се хвърли в ръцете му, след като излезе от къщата.

И така той я излъга за това, което се случи с Джеф. Той й каза, че Джеф е мъртъв. И се надяваше противно на всички изгледи, че ще си върне момчето, преди Джеф да възприеме обичаите на апах. Ако Сам беше намерил Джеф през първите седмици или месеци от пленяването му, той знаеше, че Клер щеше да му прости лъжата. А ако не… Техният син и така бе загубен.

Сам никога не бе спирал да търси Джеф, но през последните три години не откри следа от сина си. Клер знаеше, че синът им е погребан в онзи самотен каньон. Сам единствен понасяше товара от знанието, че синът му — ако все още беше жив — бавно, но сигурно се превръщаше в кръвожаден дивак.

Той и Клер не скърбяха заедно, но все пак скърбяха. И мъката продължаваше. Но нямаше да продължи още дълго, ако Сам успееше да изпълни замисленото.

Със златото, което току-що получи от продажбата на сто и четиридесет глави първокачествен добитък Уиндоу Рок, Сам се надяваше да отведе Клер на север в Монтана. Там те можеха да започнат отново в място, където нямаше да има болезнени спомени. Може би той щеше да успее да изтрие някак си, някой ден, трагичният поглед от очите й.

Гласът на младия мъж прекъсна мислите на Сам.

— Историите, които съм чувал за диваците… истина ли са?

Зелените очи на Сам станаха каменни.

— Не знам какво си чул. Вероятно истината е по-лоша.

— Аз ще бъда ли в безопасност тук?

Сам изхъмка.

— В безопасност като всеки друг младок.

Младият мъж се наду веднага при тази обида. Той извади един блестящ пистолет от джоба на сакото си.

— Трябва да знаеш, че съм добре подготвен да се защитавам.

— Махни това нещо — каза Сам. — Никога не изваждай пистолет, освен ако не възнамеряваш да го използваш, защото, повярвай ми, тук другите джентълмени ще го направят.

— Сега виж какво, ти… — Младежът беше отхвърлен назад на седалката, когато дилижансът дръпна напред, накланяйки се опасно, като увеличи скоростта по неравния път. Кочияшът сипеше проклятия върху конете и един силен гръм се точно над главите им.

Очите на младежа от Изток се разшириха от ужас.

— Какво беше това? Какво става? — Той започна да се навежда навън през прозореца, но Сам го издърпа обратно вътре.

— Покажи си носа вън от този прозорец и е сигурно, че ще го отнесе куршум.

— Искаш да кажеш, че ни нападат? — Лицето на младежа замръзна в такава учудена физиономия, че Сам се разсмя.

— Ти със сигурност си чел в някой роман, как се напада дилижанс — каза Сам с крива усмивка.

— Разбира се, че съм чел. Но аз никога… аз… Искаш да кажеш, че ни нападат ли?

— Така изглежда.

— Ще ни убият.

Устата на Сам се превърна в решителна линия.

— Няма, ако аз мога да го предотвратя.

Младокът зяпна, когато Сам разви одеялото от седлото на седалката до себе си, за да открие един Колт 45 Пийсмейкър. Сам методично провери оръжието, за да е сигурен, че е заредено и добави един шести патрон на мястото под чукчето, което място обикновено лесно се изпразваше.

След това Сам се прицели през прозореца в един от нападащите бандити и стреля. Той се усмихни мрачно, когато младежът подскочи на една стъпки високо от седалката при шума от гърмежа.

Сам нямаше време да успокоява ужасения млад мъж. Той се концентрира, вместо това, в стрелба по бандата, която ги преследваше. Очите му се присвиха от задоволство, когато един тежък брадат мъж сграбчи рамото си и изостави преследването.

Бандитите изостанаха и не се виждаха, така че Сам трябваше да се покаже навън, за да може да стреля по тях. Дилижансът изглежда се отдалечаваше от следващата го орда. Той почувства прилив на вълнение, докато осъзнаваше, че щяха да се измъкнат.

Внезапно чу един предупредителен изстрел от кочияша и след това сякаш адът се разтвори. Дилижансът се наклони рязко и Сам нямаше време да се хване за нещо, преди дилижансът да започне се търкаля. Главата му се удари в страничната стена, кракът му се заклещи под седалката и рамото му се блъсна в гърба на младежа, докато двамата бяха блъскани и подхвърляни като камъчета в стомаха на дилижанса.

Когато дилижансът спря, на Сам му трябваше малко време, за да се свести. Ритлите бяха счупени, когато каретата се преобърна и конете бяха избягали. Дилижансът лежеше на една страна и вратата беше отгоре. Рамото му бе контузено, но не изглеждаше да е ранен сериозно. Той се наведе надолу да провери младока и забеляза веднага ненормалния ъгъл, под който беше извита счупената му ръка.

— Можеш ли да се движиш? — попита той.

Младежът изстена.

— Ранен съм.

— Знам, че си ранен. Можеш ли да се движиш?

За негова чест, младият мъж направи един опит и макар и с бяло като платно лице, успя да се изправи на крака. Сам погледна в далечината отгоре през вратата и се разтревожи как щеше да измъкне ранения мъж от каретата. Въпреки, че не бе ясно дали трябваше да излизат. Сам чу шум от приближаващи коне и разбра, че е изгубил своя Колт в суматохата.

Той потърси бързо, но не намери пистолета си, когато чу:

— Вие вътре в дилижанса, излизайте!

— Има един ранен мъж тук — извика Сам в отговор, печелейки време и трескаво търсейки пистолета си.

Секунда по-късно някой отвори вратата на каретата и пъхна вътре дулото на пушка. Намирането на пистолета стана безпредметно. Сега по-нататъшната съпротива беше безполезна. На това разстояние, един малък човек не можеше да спори с пушка.

Когато Змията погледна над ръба на каретата, той видя два беззащитни гълъба, готови да ги оскубят.

— Двама мъже има тук — каза бандитът. — И двамата невъоръжени.

Анабет въздъхна с облекчение. Поне нямаше да има повече стрелба. И без това вече това нападение стана различно от обикновено. Тийг се грижеше за Грайър, който беше прострелян високо в рамото. Тя се отврати от касапницата, която щеше да последва преобръщането на дилижанса. За щастие ритлите се бяха счупили и конете избягаха невредими.

Но кочияшът лежеше прострян на земята със счупен на място врат. Наблизо, Водораслото държеше насочена пушка към въоръжения придружител, чийто нос кървеше. Анабет се изуми, как са могли да оцелеят всички в счупената карета. Но когато двамата мъже бяха извлечени навън, тя разбра, че те не са се отървали от нападението недокоснати.

Първият мъж, който Змията и Уиски извлякоха отвътре, беше очевидно зелен. Никой друг не носеше официален костюм, бяла яка и ръкавели, за да пътува на Запад. Но честно казано, младежът от Изток не създаваше големи неприятности, докато го измъкваха от дилижанса, въпреки че стана едната ясно, че ръката му е счупена.

Лицето му много побледня, докато стана време да извадят и втория мъж, доста по-голям и облечен в дрехи на местен човек, който се присъедини към него до преобърнатата карета. Този мъж трябва да беше Сам Чандлър. Той бе този, за когото Уат каза, че ще носи златото.

Анабет остана върху коня си, както направиха и Буут, Уат Ранкин и Солано. Тя стоеше малко зад другите трима, които разглеждаха двамата мъже от дилижанса.

Уат посочи с пистолета си и каза:

— Горе ръцете!

Западнякът се подчини, но младокът изстена каза:

— Аз не мога. Ръката ми е счупена.

— Тогава си вдигни здравата ръка — изръмжа Ранкин, прицелвайки се с пистолета в младежа.

Младият мъж побледня.

Буут се обърна към Ранкин и каза:

— Прибери си пистолета. — Той почака докато Ранкин прибра оръжието в кобура, преди да се обърне отново към двамата мъже, стоящи пред него.

Младокът въздъхна с облекчение, докато стискаше счупената си ръка със здравата.

За мъж, носещ толкова много пари, колкото предполагаше за Сам Чандлър, собственикът ранчо изглеждаше прекалено спокоен, забеля Анабет. И не само това. Чандлър изглеждаше готов и с желание да се изправи и победи каквото препятствие да му се изпречеше. Анабет се надяваше, че Буут няма да го подцени.

— Ти там, — каза Буут на Чандлър, — разкопчей си ризата, кротко и спокойно, и предай колана пари, който носиш.

Анабет видя изненада и после гняв по лицето на Чандлър. Очевидно той се беше надявал бандитите да не разберат, че носи злато.

Фактически, Сам почувства само мимолетно чувство за загубата на новото начало, което му откраднаха. Тази кражба означаваше, че той трябваше да помоли за удължаване срока на заема, който беше получил от едно съседно ранчо. Но беше сигурен, че Уил Риърдън щеше да го разбере. В края на краищата, Уил на драго сърце му даде този заем. Никое количество злато не заслужаваше да се умре заради него. Като сви рамене, Сам започна да прави, както му наредиха.

Планинският въздух бе мразовит в ранната пролет и Сам потрепери, докато измъкваше долнището на вълнената си риза от панталоните.

— Побързай! — каза Ранкин.

И двете ръце на Сам се намираха върху връзките на пояса с парите, когато той погледна нагоре да види бандита, който му извика да бърза. Очите му се разшириха, когато го позна. Почти в същия момент, Сам осъзна, че бандитът разбра, че е бил разпознат. Преди Сам да може да заговори, с периферията на зрението си, забеляза някакво движение.

Младокът посягаше за пистолета си.

Сам наведе вдигнатата си дясна ръка, за да сграбчи китката на младежа и да спре безумното му движение. Той успя само да извика „Не!“, преди да експлодират два изстрела.

Анабет видя цялата последователност на събитията, сякаш се случваха със забавено движение. Когато ръката на младежа се пъхна в сакото му, тя видя как собственикът на ранчо сграбчва ръката му, за да го спре. Тя беше неподготвена за това, което последва.

Уат Ранкин спокойно и безмилостно застреля двамата мъже.

Младокът падна мъртъв с куршум между очите и нещастният пистолет лежеше наполовина вън от сатенения джоб на ивичестото му сако, от който той бе започнал да го вади. Собственик кът на ранчото не падна веднага, но Анабет бе ужасена, колко бързо петното от кръв се разрасна на гърдите му. След момент, той се стовари на земята.

Анабет скочи от коня си, преди да осъзна какво прави. Сред бандитите настъпи хаос, една какофония от викове и крясъци, която звучеше така, сякаш настъпваше краят на света. Анабет падна на колене до собственика на ранчото и повдигна главата му в скута си. Чандлър не беше мъртъв и устните му се движеха, сякаш се опитваше да говори.

— Моля те, не умирай — молеше се тя. — Моля те, не умирай.

Тя дишаше трудно и смъкна банданата от лицето си, за да може да си поеме дъх. Хватката на Чандлър върху ръкава й я изненада и ужаси. Той се опитваше да я дръпне към себе си. Отначало тя се съпротивляваше, но скоро осъзна през мъглата от мъка и съжаление, че той можеше да говори сам шепнешком. Ако тя искаше да чуе последните думи, трябваше да се наведе долу и да постави ухото си над устата му.

— Глупав — прошепна той. Тя не можа да повярва това, което чува.

— Какво?

— Глупав бях, че се опитах да спася този идиот.

Очите на Чандлър се затвориха и Анабет се страхуваше, че той е мъртъв. Но устата му започна да се движи отново и тя се наведе по-близо, за да може да чуе.

Последните му думи бяха не повече от един шепот:

— Аз те обичам, Клер. Съжалявам. Толкова съжалявам за… Джеф.

Гърлото на Анабет се сви, когато чу думите на умиращия Чандлър. Стомахът й се преобърна, когато осъзна ужаса на случилото се тук. Един мъж беше умрял в ръцете й, обръщайки се към обичните си хора с последния си дъх. Коя беше Клер? Кой беше Джеф? Ужасно беше да се мисли, че този мъж е имал някъде семейство, което никога няма да узнае, че последните му мисли са били за тях.

— Кучи син! — изруга тя. — Върви по дяволите! По дяволите! О, по дяволите! Това не трябваше да се случва.

Тя погледна нагоре и срещна погледа на чичо си, сега пълен със съжаление — и гняв. Собствените й очи се присвиха, когато се отместиха върху Уат Ранкин. Той не изглеждаше ни най-малко притеснен.

Анабет внимателно положи главата на Сам Чандлър долу на земята и се изправи срещу мъжа, който причини тази трагедия.

Уат Ранкин.

Тя беше разбрала, че той замисля нещо лошо. Виж сега какво се случи! Но тя не трябваше бясно да хвърли думи срещу него. Буут вече го правеше вместо нея.

— Проклет да си, Уат! — каза Буут през скърцащите си зъби. — Казах ти да не убиваш никого!

— Трябваше ли да се оставя, да ме застреля някакъв младок? — попита Уат. — Той си изваждаше пистолета…

Буут изръмжа.

— Той беше един юноша със счупена ръка. Ти можеше да му вземеш играчката пистолет, преди да може да я използва. Нямаше нужда да го убиваш.

Прецених, че ще чуя музика от арфа, ако не направя нещо. Ако на теб не ти харесва, това е дяволски неприятно.

Буут стисна зъби пред липсата на разкаяни от страна на Уат за убийството, или съжаление за неизпълнената заповед. Той се обърна към Мексиканеца върху коня от лявата му страна и каза:

— Вземи колана с парите.

Уат посочи с глава към конника с пушката единственият останал жив от четиримата мъже, които бяха с дилижанса.

— Ами той?

— Вържи го — каза Буут на Водораслото, който пазеше мъжа.

— Ако го оставиш жив, ние всички ще свършим, правейки гаргара на въжето — сопна се Уат.

— Лицата ни са покрити — отговори Буут. — Няма начин той да ни познае.

— Ти току-що ме нарече по име — парира го Уат. — И в случай че не си забелязал, Кид не носи своят бандана.

Анабет забеляза, че конникът с пушката гледа право в нея. Знаейки, че станалото е непоправимо, тя въпреки това си постави отново банданата на лицето. Сега, ако мъжът, който я видя, не бъдеше убит, най-после щеше да има някой, способен да идентифицира един от Бандата Калуун. Ако я хванеха, това можеше да ги доведе до Буут и останалите от бандата. Но тя не можеше да оправдае убийството на човек, за да осигури собствената си безопасност.

— Моля те, Буут — каза тя. — Не искам повече убийства.

— Вържи го! — изръмжа Буут.

Водораслото погледна от Буут към Уат и обратно, очевидно нерешителен на кого да се подчини.

— Но…

— Аз давам заповедите тук — каза Буут, и…

— Това може да се промени — измърмори Уат.

Всеки един от тях замръзна при това открито предизвикателство на Уат.

Анабет видя как бандитите поглеждаха от Буут към Уат, видя грозните физиономии, които направиха. Те не бяха щастливи от решението на Буут и изглежда, че бяха на страната на Уат. Отначало тя помисли, че бандата ще се изправи срещу Буут тук и сега. Но той ги принуди с поглед да се подчинят, един по един, като дресьор на лъвове в клетка, пълна с по-малко интелигентни, макар и опасни животни.

— Аз казах, че няма да има повече убийства — каза Буут с глас, който можеше да отреже стъкло. Той загледа Водораслото, докато бандитът не започна да увива въжето около ръцете на конника с пушката.

Буут нямаше време да каже повече, защото Солано му връчи колана, пълен със златен прах.

— Мучо динеро, сеньор — каза Мексиканецът.

— Изглежда, че твоят приятел е бил прав за това, че Чандлър носи много злато — съгласи се Буут е нежелание с Ранкин. — Да се махаме оттук. Ще се срещнем в скривалището.

— Почакай! — каза Уат. — Ти ще вземеш всичкото това злато със себе си?

— Аз така правя нещата — отговори Буут твърд глас. — Ако не ти харесва — свободен си да пътуваш.

Ти копеле. Кой казва, че ти…

Анабет направи една крачка към Ранкин.

— Внимавай кого наричаш копеле, мистър.

— Млъкни, Кид! — сопна се Ранкин.

— Ти си един идиот и глупак! — отвърна Анабет.

Без предупреждение, юмрукът на Ранкин полетя и удари Анабет по челюстта. Тя падна назад и се приземи в прахта. Настъпи момент на изумено мълчание, докато бандата осъзнаваше какво се случи.

Момент по-късно юмрукът на Буут влезе контакт с брадичката на Ранкин и най-новият член на бандата се присъедини към Анабет на земята. Буут остана на коня си с ръка близо до пистолета.

— Само помръдни и инч — каза Буут на Ранкин. Дай ми извинение, за да не те убия.

Ранкин остана замръзнал, където беше с героична гримаса върху лицето си.

— Добре ли си, Дете? — попита Буут.

Челюстта на Анабет сякаш щеше да се откачи и тя все още бе гроги, докато се отблъскваше от земята, за да се изправи.

— Добре съм.

— Качвай се на коня си, Дете — каза Буут. — Махаме се оттук.

— Ами златото? — каза Ранкин. Той започна да се изправя, но Буут го закова с поглед, в който се четеше убийство.

— Ще те срещна в скривалището идната седмица, както обещах. Готов ли си, Дете?

— Готов съм.

Буут пришпори големия си тъмен кон в галоп и Анабет бързо го последва със своя, оставяйки другите бандити назад.

— Ела, сеньор — предложи Солано, като подаде ръката си надолу, за да помогне на Уат да се изправи. — Време е да напуснем това място.

— Не още — каза Уат. Той се запрепъва към мястото, където конникът с пушката лежеше вързан на земята. Ранкин извади пистолета си и застреля мъжа в стомаха — рана, която със сигурност щеше да причини една ужасна, бавна смърт. — Сега можем да вървим!

Солано повдигна едната си вежда, но нито той, нито някой от останалите протестира срещу постъпката на бандита. Уат Ранкин беше положително луд. И все пак той бе този, който им каза за златния прах. И обещаваше даже по-големи богатства — по-голям дял от плячката, отколкото получаваха в миналото — само ако се съгласяха да убият Буут Калуун.

Това беше нещо, над което Солано размишляваше сериозно, заедно с останалите от бандата.

Планът се състоеше в това бандата да язди в седем различни посоки, които всички се пресичаха в Санта Фе, така че никой да не можеше да ги проследи. След това те щяха да се срещнат след една седмица в старата барака, за да разделят плячката.

— Преди да си отидеш, — каза Уат, — аз искам да знам дали си готов да признаеш, че Буут Калуун трябва да си отиде.

Ние яздим с него от много години — каза Уиски.

— И къде сте сега? — попита Ранкин. — Когато се присъединих към вас, всички вие играехте карти за пари, за да си купите уиски. Не сте свършили свястна работа от шест месеца. Ако не беше моята информация, даже нямаше да разберете, че може да се ограби този дилижанс.

— Защо трябва да го убиваме? — попита Змията.

— Защото това е единственият начин да сме сигурни, че той няма да ни пречи по-късно — каза Ранкин. — Или аз водя тази банда, или не. И така, какво да бъде?

— Кога искаш да направим това? — попита Водораслото.

Ранкин се усмихна с вампирската си усмивка.

— Идущата седмица. Когато той донесе златото. — Той разтри челюстта си и каза: — Ще се отървем от Кид по същото време. По този начин, ще делим плячката с двама по-малко. Съгласни ли сме?

Ранкин изгледа всеки един от цялата банда на Буут. Един по един те кимнаха с глава, като камбани, биещи на умряло.

Когато бандитите отпътуваха, Ранкин пришпори коня си и се отправи в тръс към „Изворите на стария кон“. Нещата се подреждаха точно както го бе планирал. Оказа се толкова лесно да обърнеш бандата срещу нейния лидер. Следователно, той разбираше алчността и безцеремонността. Самия той беше алчен и безцеремонен.

Уат възнамеряваше да използва Бандата Калуун за собствените си цели, но смяташе, че те не са важни. В края на краищата, той не искаше никой да се мотае около него по-късно и да свидетелства, че бандитът Уат Ранкин и онзи уважаван гражданин и добър съсед, Уил Риърдън, са един и същ човек.