Кид

4

— Моля пуснете ме да мина. — Клер Чандлър вдигна брадичка, когато срещна грубия поглед на каубоят, застанал на прага на магазина на Съливан. Тя би трябвало, остане в ранчото, докато Джейк пристигне. Трябваше да помисли по-добре, преди да предприеме сама пътуването до „Изворите на стария кон“. Но тя вече беше изпратила отчаяното съобщение в Ел Пасо преди две седмици, а в още нямаше и дума от брат й. Написа телеграмата си ясно и точно:

Защо Джейк не отговори? Клер нямаше да може още дълго да се справя сама с мъже като този, застанал на пътя й.

— Вие ще имате нужда от помощ с този пакет, госпожо Чандлър — изръмжа каубоят, като се пресегна да го вземе.

— Мога да се справя. — Клер здраво стисна платнената торба, която съдържаше пет паунда кафе, три банки с праскови и десет кутии с патрони 45 калибър. Тя очакваше неприятности в Уиндоу Рок.

Клер не се заблуждаваше, че който и да е от мъжете, които доближаваха една скърбяща вдовица с предложения за брак, можеше да е поне малко заинтересован за нейното бъдеще. Те искаха ранчото. Уиндоу Рок беше едно първокласно парче земя, разположено в близост до най-добрата Юда в западно Ню Мексико.

Най-лошият от всички тях бе Уил Риърдън. Как можаха тя и Сам така да сбъркат с този човек! Кито най-близък съсед, Уил първи се появи, за да поднесе съболезнованията си, след като научил за смъртта на Сам. Когато тя се обърна с лице към него, търсейки утеха, той я погледна в очите и каза, че ще е щастлив да се омъжи за нея и да забрави за заема, който му дължаха за Уиндоу Рок. Тя избегна да отговори на предложението му, изтъквайки мъката си като причина. Той си отиде тогава, но тя знаеше, че ще се върне.

Клер преглътна мъчителната буца, задръстила гърлото й. Тя се беше надявала, че лешоядите ще почакат малко, преди да започнат да кръжат. Не можеше да понесе загубата на Сам. Едвам бе започнала да се възстановява от загубата на сина си.

Всеки божи ден, тя преживяваше отново спомена за последните моменти, през които видя Джефри жив. Синът й изглеждаше толкова доволен, седнал върху понито до баща си. Една широка усмивка грееше през цялото му лице. Той носеше червена памучна риза със седефени копчета, черни джинси и блестящи черни ботуши — всичките подарък за рождения му ден.

Мъничкият й син с русата си до бяло коса, подпъхната под една шапка, която бе твърде голяма за него, гордо препусна с баща си — и никога не се върна.

Странно беше как тя можеше да си спомни всеки детайл от облеклото на Джефри — и нищо от дрехите на Сам в този ден, когато синът й напусна Уиндоу Рок за последен път.

О, Боже! Само ако можеше да преживее този ден отново! Сам, Сам! Аз те обичах някога. Съжалявам, че не те целунах за довиждане. Съжалявам, че те обвинявах за загубата на Джеф. Съжалява, че се обръщах с гръб към теб в леглото. Съжалявам, че ти умря мислейки, че те мразя. Толкова съжалявам!

Торбата почти се изплъзна от ръцете Клер. Тя успя да я хване до бедрото си. Каубоя беше бърз, за да я хване, както и нея. Клер се постара да изгони отчаянието от гласа си, кога каза:

— Пусни ме.

— Изглежда, че се нуждаеш от силни мъжки ръце, за да не паднеш, малка госпожо. Има много разбойници между това място и Уиндоу Рок. Както си вдовица и т.н., ти нямаш повече мъж, за да…

— Аз ще изпратя дамата до дома й.

Каубоят се обърна, за да наругае този глупак, който го прекъсваше и отстъпи назад, възкликвайки на глас. Размерите на човека пред него сами по себе си бяха достатъчни, за да го спрат. Недвусмисленият поглед в сивите очи на мъжа предвещаваха лошо за всеки, който му противоречеше. Един тесен белег преминаваше през устата му, навеждайки надолу единия ъгъл, което му придавате свиреп и твърд като кремък вид.

Каубоят докосна шапката си за Клер и отстъпи назад, докато се увери, че щяха да му разрешат да си тръгне. След това се обърна и хукна — това беше точната дума, която премина през ума на Клер — хукна да бяга.

Тя се обърна към мъжа, който причини бягството на каубоя и попита:

— Винаги ли действаш така на хората?

— Страхувам се, че да. — Устните му се свиха от отвращение. — Никога не мога да свикна с това.

— Щастлива съм, че дойде, Джейк.

— Мислеше ли, че няма да дойда?

— Разтревожих се, когато не получих вест от теб.

— Бях зает. Трябваше да свърша една работа за Рейнджърите. Когато получих съобщението, бях вече на половината път нагоре по пътеката Чихуахуа, така че реших да продължа, вместо да спирам някъде, за да телеграфирам, че пристигам.

Клер забеляза петолъчната звезда, изчукана от едно мексиканско цинково песо, закачено за ризата на Джейк и наполовина скрита от черното му кожено сако. Никога не беше толкова благодарна, както сега, че брат й е Тексаски Рейнджър. Джейк щеше да се погрижи мъжът или мъжете, които бяха ограбили и убили Сам, да бъдат изправени пред съда.

Клер копнееше да се хвърли в ръцете на Джейк, да даде и да получи утеха. Нещата не бяха толкова наред с брат й. Тя стоеше там, чувствайки се неловко и остави очите й да кажат всичко, което устните не можаха.

„Благодаря ти, че дойде. Аз съм уплашена. Имам нужда от помощта ти.“

Джейк осъзна, че Клер бавно, но сигурно пускаше пакета в ръцете му. Той го взе от нея и се изуми колко много тежеше.

— Какво има вътре?

Усмивката й подчерта линиите на скръбта по лицето й.

— Кафе и праскови. И куршуми.

Той повдигна черните си вежди.

— Очакваш малко неприятности?

— Повече от малко.

Джейк се принуди да прегърне с ръка Клер през раменете, за да й помогне да не падне.

— Къде можем да получим чаша кафе?

Тя посочи към лавката и Джейк тръгна в тази посока покрай един ред едноетажни сгради от камък и дърво. Нямаше тротоар и пролетните дъждове бяха разкаляли улицата. Шлейфът на роклята на Клер бе едно нямо свидетелство, че тя вече се е разходила из града. Не че това представляваше истински град с двата си реда срещуположни сгради, които се бяха появили около изворите. Но това бе достатъчно, за да се постави тук спирка на дилижанса.

Всички очи се обърнаха към тях, когато влязоха в паянтовата сграда. Хората определено притихнаха, докато Джейк вървеше към задната част, където се намираше лавката. Той настани Клер до една кръгла дървена маса, след това сам взе стол, който облегна на стената. Веднага, щом те се настаниха, в лавката избухна оживен шепот.

Една изсъхнала мексиканска жена дойде, за да вземе поръчката им и Джейк поръча един стек, боб, ориз и тортилас с кафето си. Когато храната пристигна, той я погълна, като един гладен мъж, и си поръча втори път.

Учудена, Клер попита:

— Кога за последен път си се хранил?

— Не си спомням — успя да каже Джейк с пълна уста. — Трябва да е било онзи ден.

По време на храненето, Клер използва възможността да разкаже на Джейк всичко, което знаеше за това, което се е случило със Сам. То не беше много.

— Той продал добитъка в Колорадо и е бил в последния отрязък от пътя си към къщи, когато дилижансът е бил нападнат. Донесоха ми тялото му.

Джейк оглеждаше стаята, за да не гледа отчаянието в кестенявите очи на Клер. Той се намръщи, когато осъзна, че неколцина от мъжете в лавката я поглъщаха с поглед.

Трудно можеше да ги обвини. Даже със зачервени очи и изтощена от безсъние, сестра му беше една красива жена. И още по-привлекателна я правеше ранимият й вид, причинен от огромните й очи на сърна. Сресаната й нагоре коса е цвят на пчелен мед бе започнала да пада на кичури над веждите и тила й. Въпреки че притежаваше женско тяло, тя беше достатъчно миниатюрна, за да предизвика у мъжете желание да я защитят.

Тя щеше да представлява награда за всеки мъж, даже без ранчото. Само че, от това, което Клер каза, мъжете, които са я посетили, са би много по-заинтересовани от Уиндоу Рок.

— Ти няма да повярваш какви предложения получих — каза му тя. — От млади и стари, бедни и богати. Посети ме всеки мъж в обсега на сто мили оттук. Няколко от предложенията, които ми направиха, изглеждаха искрени, но повечето от тях не бяха такива. И освен това има го и Уил Риърдън.

— Какво му е толкова особеното?

— Миналата есен Сам реши да купи земя от един собственик на ранчо, който се връщаше на Изток, но нямаше достатъчно пари. И взе назаем от Риърдън. Сигурен беше, че ще може да продаде тази пролет добитъка си, за да върне парите на Риърдън. Само че всичкото злато, което Сам получи от продажбата на добитъка, бе откраднато, когато го убиха.

— И въпреки това Риърдън настоява да си получи парите в срок — заключи Джейк.

Клепачите на Клер се сведоха, за да прикри цялата безнадеждност, която изпитваше.

— Той каза, че иска да се ожени за мен и тогава ще забрави за заема.

— По дяволите! — измърмори Джейк. — Колко пари ти трябват, за да му се изплатиш?

Клер спомена една сума, която бе значително по-голяма от заплатата на Джейк с Рейнджърите. Тя се наведе напред на стола си и сключи ръце върху издрасканата дървена маса.

— Аз не искам да се омъжвам отново, Джейк, но няма да имам никакъв избор, ако не събера сумата, за да спася ранчото по този начин.

— Помисляла ли си да го продадеш?

Дланите на Клер се свиха в юмруци. Очите й гневно проблеснаха. Гласът й беше даже по-напрегнат, защото се опитваше да го овладее.

— Аз никога не съм искала да напускам Тексас, за да дойда в Ню Мексико на първо място. Аз никога не съм имала нужда от ранчото, а Сам. Той смяташе Джеф да продължи работата в ранчото след него. — Клер се бореше с вълнението, което заплашваше да я задуши в мълчание. — Сега и двамата ги няма. Уиндоу Рок е всичко, което ми е останало. Проклета да бъда, ако го дам без борба!

— Ако аз мога да намеря златото, ще разреши ли това проблемите ти?

— Това може да бъде едно добро начало — отговори Клер.

— Трябва да задам някои въпроси в офиса на дилижансите. Искаш ли да дойдеш с мен?

Клер потръпна, като си спомни как изглеждаше Сам, лежащ върху дървения под на този офис. Кръвта беше оставила ръждиви петна от единствената огнестрелна рана около сърцето му.

— Ако нямаш нищо против, аз мисля, че ще те чакам тук.

Началникът на пътната станция замръзна, когато огромното тяло на Джейк се появи на прага на офиса. Той видимо се отпусна, когато забеляза петолъчката върху гърдите на Джейк.

Как сте, Рейнджър? Какво ви носи в града?

Какво можеш да ми кажеш за нападението, при което е убит Сам Чандлър? — попита Джейк.

Началникът на станцията извади едно джобно ножче и започна да подостря молива си.

— Да, сър, това наистина беше един лош ден. Трима мъже убити и един ранен. — Той зацъка с уста и поклати глава при мисълта за трагедията. — Направо чудо, че един се е спасил — добави началникът. — Гъс Хемп е щастливият човек.

— О?

Мъжът възкликна:

Той беше целият оплескан с кръв, като заклано прасе. Мислехме, че е рана от куршум. Но Гъс носеше една Библия под ризата си и куршумът се ударил в нея, вместо във вътрешностите му. Гъс кървеше малко, но можеше да ходи, кога то го намерихме.

— Видял ли е Гъс някой от нападателите? Може ли да познае някой от тях?

Началникът на станцията кимна бодро.

— Слава Богу, да! Един от тях, наречен Кид свалил банданата си, когато господин Чандлър бил застрелян. Гъс казва, че би познал това лице навсякъде.

Началникът отиде до стената и разгърна едно парче хартия, което стоеше забодено там.

— Тук има една рисунка на Кид — този, когото Гъс е видял. Компанията я е разпространила, за едно с една награда от хиляда долара за залавяне то на Кид, жив или мъртъв. Чувам да казват, че имало едно дете, което язди с Бандата Калуун. Не знам дали това е същият Кид.

Джейк взе плаката „ТЪРСИ СЕ“ от началника и погледна младоликото лице с името Кид Калуун отдолу. Джейк подсвирна леко. Наградата за залавянето на Кид беше почти толкова голяма, колкото сумата, от която Клер се нуждаеше, за да върне заема.

— Може ли да взема това?

— Мисля, че да, след като виждам, че търсиш Кид. Ти го търсиш, нали?

— Да, така е. — Джейк сгъна плаката и го пъхна в джоба на сакото си.

— Каза ли Гъс, колко мъже е имало в бандата, която е ограбила дилижанса?

Осем. Плюс Кид. Всичко девет. Гъс каза, че един от нападателите бил ранен, въпреки че не разбрал колко зле. Той все още стоял изправен.

— Има ли още нещо, което можеш да ми кажеш? Някаква идея, накъде са се насочили?

Малкият мъж почука по тезгяха с кокалестия си пръст и се наведе напред, за да заговори конфиденциално:

— Чух, че Буут Калуун — той е шефът на Бандата Калуун — имал някаква жена в Санта Фе. Ти можеш да започнеш да търсиш оттам.

— Как се казва тя?

— Не знам със сигурност. Ти можеш да попиташ в Санта Фе. Някой трябва да знае.

— Благодаря ти.

Точно преди Джейк да прекрачи прага, началникът на станцията каза:

— Ти си много далеч тук от Тексас, Рейнджър. Какво те интересува в цялата тази работа?

— Сам Чандлър ми беше приятел.

— Смяташ да се ожениш за вдовицата ли? Много красива жена, бих казал аз. Чух да казват, че тя…

Мъжът замлъкна при погледа върху белязаното лице на Джейк.

— Госпожа Чандлър е моя сестра. Запомни това следващия път, когато езикът ти започне да се ветрее преди мозъкът ти да заработи.

— Да, сър. Много фина, т.е. една добра жена, която ходи на църква, е госпожа Чандлър.

Джейк поклати глава, като се обърна и излезе. Мъжете се правеха на големи глупаци заради жени. Това представляваше път, който той не възнамеряваше никога да следва.

Той се срещна с Клер и те много бързо се намериха извън града, по извиващият път, водещ към Уиндоу Рок. Той караше кабриолета на Клер, а конят му бе завързан отзад. На Джейк му беше приятно да седи до нея, въпреки че почти не размениха и дума. Клер понякога посочваше някое хълмче, цъфнал кактус или лоша дупка на пътя.

Джейк намери местността, през която пътуваха, за много разнообразна. Тревистите равнини се простираха пред тях, оцветени от метличина юка. На изток се издигаше цяла верига от варовикови върхове, тъмнозелени от бор и хвойна. Това беше земя на ярки контрасти. Слънцето бе силно, но пролетният вятър пощипваше. Джейк вдигна яката на коженото си сако с ресни, което облече, за да се предпази от студа.

— Някой ни следва — каза Клер. Джейк се обърна и погледна, накъдето тя сочеше. Едно голямо черно куче тичаше с изплезен език край тях по склона и рунтавата му опашка се люлееше при всяка стъпка.

— То ни следва, спира, когато ние спираме тръгва, когато потегляме отново — каза Клер. Тя гледаше Джейк, който не изглеждаше ни най-малко изненадан от присъствието на Кучето. — Твое ли е?

— Кучето не принадлежи на никого. То си ходи, където си иска и когато си иска.

„Като теб“ — помисли Клер.

— Злобно ли е?

— Никога не е ухапало някого, доколкото знам. Обаче, никога и не допуска някой твърде наблизо.

„Като теб“ — отново си помисли Клер. Тя постави длан над очите си, за да си направи сянка и да може да види по-добре рунтавото черно животно. Едното му ухо бе разкъсано и то забележимо накуцваше.

— Как ли си е разкъсало ухото така?

Джейк сви рамене.

— Предполагам, че е преживяло няколко битки.

Клер се усмихна вътрешно. „Точно като теб.“ Те пътуваха мълчаливо още половин час, когато Клер каза:

— Това е Уиндоу Рок.

Джейк помисли, че тя говори за ранчото, но когато погледна, накъдето му посочи, забеляза една огромна скала с пробита в нея правоъгълна дупка.

— Сам видя тази скала и нарече ранчото на нея — каза Клер. — Тя все така ме впечатлява всеки път, когато я виждам. Къщата е зад хълма.

Бялата къща лежеше сгушена в устието на една долина и червените й керемиди се засенчвана от клоните на плачеща върба. Един поток наблизо беше ограден с тополи и храсти. В основата на хълма бяха построени хамбар и склад за фураж — по посока на вятъра от къщата. Няколко коня се разхождаха в един корал, свързан с хамбара.

Джейк забеляза, че работниците каубои спря ха работата си и се обърнаха да ги видят, докато се приближаваха. Очевидно не бяха очаквали Клер да пристигне, придружена от някого. Очите му се присвиха, когато един от мъжете извади една пушка Уинчестър от калъфа на седлото си.

Когато стигнаха двора, Джейк се намери мишена за множество оръжия. Значката му можеше да облекчи техните страхове, но тя бе скрита по сакото. Той държеше ръцете си на показ и не правеше бързи движения. Не искаше да му се наложи да убива някого, без да е необходимо. Изобщо не му мина през ума, че самият той бе този, който можеше да умре.

— Добре ли сте, госпожо Чандлър? — попита един от мъжете.

— Добре съм, Тим. Това е брат ми, Джейк Кърни. Той пристигна в отговор на телеграма ми. — Тя погледна за Кучето, за да го покаже на работниците, така че те да не го застрелят по погрешка, мислейки, че е някое подивяло куче, можещо да представлява опасност за телетата. Но Кучето беше изчезнало. И тя се задоволи само да каже: — Кучето на Джейк е тук някъде. То е голямо и черно, и прилича малко на вълк. Кажете на всички да внимават, когато стрелят по хищници.

Тим кимна.

— Да, мадам, ще направя това.

Джейк забеляза как въздишка на облекчен се откъсна от половин дузина гърди. Неколцина от мъжете предложиха усмивки, които изчезнаха, когато Джейк не им отговори.

Един по-възрастен, посивял мъж с коремче над колана си, излезе от хамбара и каза:

— Вие хора престанете да зяпате като новаци и се връщайте на работа.

Устната на Джейк се изви от удоволствие при вида на обруления от вятъра стар човек.

— Да бъда проклет. — Той слезе от кабриолета с един-единствен грациозен скок. Протегна ръката си, която бе стисната в желязно ръкостискане. — Радвам се да те видя, Шъг.

Управителят на Уиндоу Рок кимна за добре дошъл.

— Ти си хубава гледка за измъчени очи, Джейк. Щастлив съм, че се появи. Работата тук е лоша.

— Никой не може да принуди Клер за нищо, Шъг. Аз ще се погрижа за това.

Клер се присъедини към тях.

— Защо вие двамата не влезете вътре, където ще ви е по-удобно да си поговорите за старите времена?

Внезапно двамата мъже замръзнаха. Те си спомниха, че Сам беше човекът, представил най-добрия си приятел Джейк на чичо си Шъг и така положи основата на приятелството им. После Сам свали Клер на шестнадесет години и се омъжи за нея, като по този начин ги направи не само приятели, но и роднини. Сега, само десет години по-късно, Сам бе мъртъв. Щеше да бъде твърде тъжно да си припомнят отминалите дни без него.

Шъг пристъпи от крак на крак и каза:

— Имам работа. Между другото, Клер, онзи човек Риърдън дойде да те види.

— Къде е той сега?

— Казах му да се настани удобно вътре. Ще те видя на вечеря. — И той си отиде.

— Искаш ли да влезем вътре и да се срещнеш Уил Риърдън? — попита Клер.

— Мисля, че ще е по-добре първо да се сбогувам със Сам.

Клер повдигна очи и видя как слънцето залязва. То изглеждаше като портокалово оцветено стъкло в прозореца на Скалата.

— Аз го погребах там. До скалата. — Тя се обърна и влезе в къщата, оставяйки Джейк сам.

Джейк развърза коня си от кабриолета и седна в коженото седло. Подкараният в тръс кон измина бързо разстоянието от къщата до скалата. Не беше трудно да се намери гроба, Той бе ограден бяла оградка и имаше посадени от Клер диви цветя. Джейк прекрачи оградката и отиде до надгробния камък. Свали си шапката и замачка периферията й в ръцете си. Мислеше за всички реки, които бе прекосил със Сам.

Джейк се заслуша във вятъра и чу смеха на Сам, погледна залязващото слънце и почувства дружбата с убития си приятел. Тези неща му липсваха. Сам беше за него братът, който никога не бе имал. Една специална част от Джейк умря заедно с приятеля му.

Сам беше този, който се опита да го убеди да не бъде толкова циничен с жените.

— Вземи пример от мен — казваше Сам с една дяволита усмивка. — В мое лице виждаш един много обичан мъж.

— Аз ще ти простя арогантността, че се хвалиш със сестра ми — отговори Джейк. — Но по-скоро бих заложил живота си в игра на покер, отколкото за една хубава жена. Шансовете да се измъкна са по-големи.

— Ти просто си имал лоши преживявания с тази твоя Мама — каза Сам.

Джейк направи гримаса.

— Ти не трябва да обръщаш толкова внимание на това, което казва един мъж, когато е пълен до козирката с боя за сливици.

— Не изглежда честно една жена да те развали за останалите — ужили го Сам.

— Не съм чул още някакви оплаквания.

Сам се засмя.

— Ти никога не се задържаш достатъчно дълго, за да чуеш как започва мяученето.

— Аз търся само едно нещо от една жена — каза Джейк. — И съм готов да си платя добре за него.

— Някой от тези дни, ти, разюздани братко, някоя жена ще се появи и ще те завърже на мънички възелчета. Когато това се случи — а то ще стане — аз ще бъда там ухилен, като чакал, който дъвче кактус.

— Ти ще гориш в ада, преди аз да стана жертва на някоя маневрираща женска — отвърна му Джейк.

Това беше една постоянна шега между тях от години. Всеки път, когато се срещаха, Сам питаше:

— Вързаха ли те вече?

Джейк се засмиваше и отговаряше:

— Никога няма да стане!

Джейк гледаше гроба на Сам.

— Никога няма да стане — измърмори той. Нахлупи отново шапката си и разказа на Сам за червенокосата мацка в Ел Пасо, която го задържа цел двадесет и четири часа.

— Това беше най-дългата нощ в живота ми. — Той се усмихна, припомняйки си. — И дяволски добро прекарване. Но Сам, трябва да ти кажа, нямах никакви проблеми да пипна шапката си и сбогом. Просто оставих мангизите на леглото и казах сбогом. Ти сбърка, Сам, че съществува жена, която може да ме върже на възел. Аз само дяволски много исках ти да беше останал малко по-дълго наоколо, за да видиш, че съм бил прав.

Джейк остана до гроба на Сам, докато слънцето залезе. В здрача между деня и нощта, когато следите от сълзи изсъхнаха на вятъра, Джейк закле да изправи пред съда убиеца на Сам.

Когато препусна обратно към къщата, по лицето му не останаха никакви следи от ужасна мъка. Той прекрачи прага, но спря веднага след това. Грубата мебелировка от борово дърво и платнените индиански черги придаваха на стаята една топла домашна атмосфера. Той можеше да представи тук Сам и Клер. И Джеф. Бяха изминали почти три години, откакто Сам се върна от събирането на животните и каза на Клер, че техния син е убит от апахите, но на Джейк му се струваше, че е било вчера. Как можеше Клер да живее в тази стая с всичките спомени?

Клер се изправи от стола си веднага щом забеляза Джейк.

— Ти за малко се размина с Уил. Казах му, че ще се върнеш скоро, но той отговори, че имал някаква неотложна работа в ранчото си.

Джейк се обърна към Клер и каза:

— Аз се върнах само, за да ти съобщя, че заминавам.

— Но ти току-що пристигна!

— Следата вече изстива, Клер. Трябва да отида в Санта Фе. Буут Калуун има една жена там.

— Не можеш ли поне да останеш за през нощта?

Джейк огледа стаята, почувства топлината й и поклати глава.

— Ако по някаква причина се наложи да се свържеш с мен, изпрати едно писмо до пощата в Санта Фе.

Клер отиде до него, уви ръце около кръста му и го прегърна.

— Пази се — каза тя.

— Аз ще намеря мъжете, които убиха Сам. И ще намеря златото. Тогава ще се върна. — Той получи утеха от докосването й, както и сам я успокои и отговор. Джейк беше изненадан колко трудно му бе да й обърне гръб и да си тръгне.

Един час по-късно, той забрави Клер. Осем подковани коня бяха пресекли пътя за Санта Фе. Единият кон изглежда вървеше по-напред — или може би беше следван — от останалите. Следата бе неясна на лунната светлина. Осем подковани коня. Бандата Калуун имаше девет члена. Можеше ли онзи ранен бандит да е бил толкова зле и все пак да язди? Това бе следа, която заслужаваше да се проследи.

Преследването започна.

Той претърсваше тъмнината с безжалостни очи. Джейк нямаше нищо против да изправи убиеца или убийците на Сам пред съда. Но тук в пустошта нямаше закони. Често всичко се свежда до това да убиеш или да те убият. Джейк знае много добре, че не може да си позволи да е милостив.

Много отдавна един млад мъж на име Боб Ладам му предаде урок, който никога нямаше да забрави.

И ако по някакъв начин Кид и бандата, с която той яздеше, доживееха пленяването си, Джейк щеше да се погрижи престъпниците да свършат въжето.