Кид

8

Анабет опипваше роклята Уеджууд от синя копринена тафта. Тя беше изключително мека и Анабет би дала предните си зъби, за да я има.

Джейк повдигна вежди и каза:

— Тя няма да е много практична за пътуване.

— Обаче е много красива, не си ли съгласен? — каза Анабет с желание.

Джейк протегна шия напред и разгледа дрехата, изложена във витрината на магазина за дрехи на госпожица Тютъл. Той се опита да си представи Анабет в роклята. Това беше трудно, защото роклята пасваше на горната част на манекена като втора кожа, давайки му по такъв начин щедри гърди и мъничък кръст. Долната част бе набрана драпирана, за да скрива толкова много, колкото откриваше горната.

— Не мога да си те представя в нея — призна накрая Джейк. Той не знаеше нищо за горните пропорции на Анабет, въпреки че харесваше това, което видя от долната й половина в джинси. Той по-скоро съжаляваше за необходимостта да я постави в нещо, което щеше да скрие всичко.

Но вече беше решил, че най-практично щеше да бъде, ако купеше на Анабет една пола — панталон за езда, блуза и ботуши. Ако я облечеше в нещо по-женско, трябваше да пътуват с кабриолет. А по пътя се нуждаеха от бързината и подвижността на конете си.

Госпожица Тютъл остави клиента, който обслужваше и дойде при Джейк и Анабет.

— Как мога да ви помогна? О, виждам, че се възхищавате от коприната — каза тя на Анабет. — Аз я направих за една висока, елегантна жена като вас, но тя умря от холера, бедната дама, преди да може да си я вземе. Бихте ли желали да я премерите?

— Да — каза Анабет.

— Не — каза Джейк.

Госпожица Тютъл се бе справяла и преди с подобни ситуации.

— Защо просто не поседнете тук, сър? Това няма изобщо да отнеме време.

Преди Джейк да разбере какво става, вече седеше в удобен стол, с един брой от вестника в Санта Фе до лакътя си. Анабет изчезна през някакви завеси с госпожица Тютъл и синята копринена рокля.

Щом се озоваха в задната стая, госпожица Тютъл пое нещата в свои ръце и Анабет се почувства така, сякаш я понесе вихрушка. Шивачката за нула време съблече Анабет по гащи.

— Боже мой, скъпа — каза тя. — Вие не носите корсет!

— Аз… а-а… Трябва ли ми такъв?

— Абсолютно, скъпа моя. Ако искате роклята да приляга както трябва. Почакайте само за момент. Аз ей сега ще се върна.

Анабет се гледаше във високото овално огледало, търсейки младата жена, затворена вътре нея и желаеща да изскочи навън.

Но не можа да я намери.

— Ето ме! — каза госпожица Тютъл, като се шмугна след малко обратно през завесите.

Госпожица Тютъл накара Анабет да вдигне ръце, нахлузи й корсета и стегна връзките с опитна ръка. Анабет откри, че се бори за въздух.

— Трябва ли да бъде толкова стегнат?

— Искате ли да изглеждате най-добре? — попита госпожица Тютъл с вдигнати вежди.

Анабет прецени, че се нуждаеше от цялата помощ, която можеше да получи. Тя се хвана за облегалката на най-близкия стол и каза:

— Правете всичко, което е необходимо.

Госпожица Тютъл затегна още малко връзките. Добави и един комбинезон, преди да плъзне роклята над главата на Анабет. Дрехата се закопчаваше отпред, но госпожица Тютъл настоя Анабет да стои неподвижна и да й позволи да свърши цялата работа.

Когато госпожица Тютъл свърши, отстъпи настрани и позволи на Анабет да се види как изглежда.

Тя не можеше да диша. Но не корсетът отнемаше дъха й. Това беше гледката на жената — истинската жена — в огледалото.

Анабет внезапно забеляза малките къдрави дантели по ръкавите и същата дантела около шията си. Прекара пръсти по гънките на кръста, оформящи цветя от двете страни на реда копчета от плат. Вдигна върха на обувката си, за да погледне по-добре шлейфа на роклята. Имаше толкова много детайли!

— Има още нещо — каза госпожица Тютъл.

— О, тя е вече перфектна — каза Анабет. — Какво повече може да се добави?

— Какво ще кажете за една панделка в косата ви? — каза госпожица Тютъл. Тя вече работеше, разплитайки първата от двете плитки на Анабет. Разреса косата й в копринени черни вълни, оставяйки по един кичур на слепоочията и зад ушите. След това я прихвана на тила с една синя шнола Уеджууд, която точно подхождаше на роклята.

Госпожица Тютъл отстъпи назад и погледна Анабет.

— Сега всичко е перфектно. Ще покажем ли на вашия млад мъж как изглеждате?

Внезапно Анабет се уплаши. Щеше ли Джейк Кърни да види жената в огледалото? Или щеше да види само Кид Калуун?

— Аз не мисля…

Но госпожица Тютъл вече бе поставила твърда ръка на гърба й. Преди Анабет да може да отстъпи назад, вече беше изблъскана през завесите и стоеше пред Джейк.

Когато Анабет се появи отново, Джейк вече бе прочел първата страница на вестника и обявите. Той скочи на крака, когато тя се появи от завесите.

Беше абсолютно възхитителна.

— Какво мислиш? — попита Анабет, когато Джейк не каза нищо.

— По дяволите! — измърмори той. — Ти си дяволски красива.

Роклята стоеше на Анабет, сякаш й бе ушита, по мярка. Само че, върху една жива и дишаща жена, коприната подчертаваше меките линии на бюста и тънкия й кръст. Роклята се развяваше, когато тя вървеше, като й придаваше грациозност, каквато той знаеше, че тя притежава, но която никога не бе виждал толкова ясно.

Но не роклята привлече накрая погледа му, изражението върху лицето на Анабет. Свенливата й усмивка беше очарователна. Бузите й бяха толкова зачервени, че изглеждаха почти трескави. А очите й… сапфиреносините й очи имаха поглед на човек, видял рая.

— Джейк?

Тя го питаше за роклята. Сякаш той имаше такива пари, колкото струваше този вид суетност. Сякаш тя имаше къде да носи тази модна дреха.

— Анабет, аз…

Госпожица Тютъл видя продажбата си да отлита през прозореца и се намеси.

— Не мислите ли, че роклята й приляга така сякаш е правена за нея? Ами да, няма нужда се добави нито шев. Защо не се приближите, за да се убедите сам?

Джейк неохотно пресече стаята. Клепачите на Анабет се спуснаха, за да скрият очите й, поставяйки тъмните ресници върху гладката кожа. Той можа да почувства нейната топлина, да види повдигането и спускането на бюста й, да вдъхне аромата на пищната й черна коса, падаща в една гъста опашка до кръста.

Той искаше да отстрани с целувка мъничката капчица влага на слепоочието й и да притисне устни до пулса на гърлото й. Искаше да зарови двете си ръце в косата й и да я остави безкрайно да се сипе през пръстите му. Искаше да постави длани върху гърдите й и да почувства тяхната мека пълнота. Искаше да откопчае всяко едно от тези осемнадесет копчета от шията до мястото, където свършваха на корема й, и да открие кремавата плът, скрита под копринената материя. Пръстите му се протегнаха, за да докосне коприната и останаха, за да погалят рамото на Анабет.

Джейк се намръщи на посоката, която поеха мислите му. Трябваше да помни коя беше Анабет Калуун.

Госпожица Тютъл разбра погрешно изражението му и каза:

— Мога да ви я дам на много добра цена. Виждате ли, няма много толкова високи жени, които същевременно да са така стройни, като тази млада дама.

Тя продължи и назова една сума, която накара Джейк да се задави.

— Аз ще ти върна парите — каза Анабет. — Имам малко злато…

— Басирам се, че имаш — каза Джейк с твърд глас. Навременната забележка на Анабет му напомни, че стоящата пред него жена не беше нищо повече от една престъпница. Тя бе видяла убийството на Сам и най-вероятно знаеше къде е закопано златото му. Единствената причина, поради която влязоха в магазина за дрехи, бе да купят на Анабет подходящо облекло за пътуване.

Съблечи роклята — каза той. После се обърна към госпожица Тютъл и каза: — Тя има нужда от пола — панталон за езда, чифт блузи и може би едно сако, ако имате такова.

Госпожица Тютъл се подчини на страшния поглед върху лицето му.

— Както кажете, сър. Елате, скъпа моя, аз ви помогна да се съблечете.

Брадичката на Анабет трепереше. Очите й навлажниха.

— Мога да се справя и сама — каза тя. С отхвърлени назад рамене и вдигната глава, се обърна закрачи направо към завесите.

Джейк си затвори устата, за да не каже, че ще купи роклята. Това беше напълно неподходящо. Смешно.

— Госпожице Тютъл — каза той с тих глас.

Шивачката се обърна отново към него.

— Сър?

— Когато тя съблече роклята, увийте ми я. Не казвайте… Аз искам това да бъде една изненада — каза той.

Госпожица Тютъл засия.

— Разбира се, сър. Аз ще я увия в кафява хартия, докато тя пробва другите дрехи.

Джейк постави ръка на челото си и се зачуди какво му стана. Той откачаше. И Анабет Калуун беше виновна за това.

Анабет не си направи труда да пробва дрехите за езда. Когато се появи за втори път, облечена в бяла памучна блуза и кафява пола — панталон за езда, по лицето й нямаше и следа от предишната нежност. Имаше само обида. И съжаление.

Той отвори уста, за да каже, че й е купил роклята, но тя го сряза.

— Няма значение — каза тя. — Нямам нужда от глупавата рокля. Тя е направена за дама, каквато аз очевидно не съм. Имаме вече това, за което дойдохме. Да се махаме оттук.

Тя не каза повече нищо, докато Джейк плащаше за дрехите и взе пакетите.

— Трябва да се отбия на още едно място в града — каза Джейк.

Анабет не каза нищо, а само го последва до пощата, където той попита дали има писма за Джейк Кърни.

— Има едно, сър — каза чиновникът в пощата.

Джейк взе писмото и го отвори на място.

Джейк сгъна отново писмото.

— По дяволите!

— Лоши новини ли? — попита Анабет.

— Ще трябва да направим едно отклонение от пътя ни към тази твоя долина — каза Джейк.

— Къде отиваме?

— Уиндоу Рок.

Когато Анабет повдигна въпросително вежди, Джейк обясни:

— Ранчото на Сам Чандлър.

— Наистина ли е необходимо това?

Джейк кимна.

— Аз мисля, че да. — Той почака за някакво възражение, но такова не последва.

Анабет не мислеше, че ще може да се изправи срещу Клер Чандлър, особено след като нейния съпруг беше умрял в ръцете й. Докато оседлаваше конете си, тя отново преживя смъртта на Сам винаги с различен край, в който по някакво чу собственикът на ранчото оцеляваше.

Те се намираха на пътя вече цял час, когато Джейк прекъсна мислите й.

— Ти как стана бандит? — попита той.

— Бях на шестнадесет години, когато за първи път тръгнах с Буут — каза с горчивина Анабет. Мислех, че ще бъде забавно. Не знаех в какво забърквам.

— Защо не сложи край, когато научи истината.

— Не можах да убедя Буут да приключи заедно с мен и ми беше много трудно да стоя сама в къщи и да се тревожа за него. Започнах да спестявам по малко от всяка работа, за да можем да заминем Колорадо и там да започнем отначало.

— Ти би трябвало да имаш достатъчно пари всички тези изминали години.

Устните на Анабет се изкривиха от отвращение.

— Прищевките на Буут бяха много скъпи. Бих предложила спестеното на госпожа Чандлър, само че то не е много повече от това, което един каубой би спечелил за няколко месеца.

— Какви са плановете ти сега, когато чичо ти мъртъв?

— Не съм правила никакви планове — освен да отмъстя за смъртта на Буут.

— Убивала ли си някога човек?

Анабет поклати отрицателно глава.

— Какво те кара да мислиш, че можеш да го направиш?

— Какво те кара да мислиш, че не мога? — отвърна му Анабет. — Аз съм бърза в изваждането на пистолетите и винаги улучвам целта.

— Аз не казвам, че не можеш. А че просто може би няма да можеш.

— Защо не?

— Защото, първо, това няма да те направи по-добра от тях. И второ, ти може да си тази, която ще умре. — Което, осъзна Джейк, беше една учудващо неприятна възможност.

— Значи ти казваш, че аз трябва да простя на мъжете, които предадоха чичо ми и хладнокръвно го застреляха? Не мога да направя това.

— Предполагам, че не — измърмори Джейк.

— Ти вероятно си убил много хора — обвини го Анабет.

Джейк я погледна право в очите.

— Когато нямах друг избор и беше необходимо, да.

Анабет потръпна от студа в очите на Джейк и от вида на гранитните му черти. Рейнджърът можеше да бъде точно толкова безжалостен, разбра тя, колкото и всеки бандит. Тя се чудеше какво го беше направило толкова твърд.

— Как разбираш, че е необходимо? — попита тя накрая.

— Аз направих веднъж грешката да повярвам на един престъпник, който ми каза, че ще се поправи, ако му дам още един шанс. Със сълзи на очи той ме молеше да го пусна. Боби Ладам не беше много по-възрастен от теб. Аз отстраних пистолета си, защото не исках да мисля, че едно дете на неговите години ще прекара най-хубавото си време в затвора.

— И какво се случи?

— След един месец той уби едно цяло семейство. Изкорми бащата. Изнасили и закла майката и дъщерята. Преряза гърлото на малкото момче. И хвърли бебето срещу стената.

Анабет преглътна топката, надигаща се в гърлото й.

— О, Боже!

Когато този път Джейк се обърна към нея, очите му горяха от гняв и болка.

— Аз няма да направя тази грешка отново.

Анабет усети някакво предчувствие и потрепери. Джейк Кърни й казваше, че ако тя му дадеше повод, той щеше да я убие, като всеки друг бандит. Сега стана ясно, ако не беше така преди, че единствената причина, поради която тя не се намираше в затвора, очаквайки бесилото, бе, защото той се нуждаеше от помощта й, за да намери златото на Сам Чандлър.

Анабет не беше осъзнала до този момент в каква сериозна ситуация се намираше. Тя бе една престъпница, задържана от Рейнджър. Джейк нямаше да я пусне. Ако тя не искаше да увисне на въжето, трябваше да открие начин за бягство.

Те се намираха на половината път до Уиндоу Рок, когато се настаниха долу за през нощта. Джейк избра място на върха на един хълм, откъдето можеше да наблюдава околността и същевременно беше скрит сред боровете. Там нямаше вода, но те си носеха достатъчно, ако внимаваха да им стигне до следващия извор. Ако бандитите дойдат да търсят Кид, Джейк искаше да ги забележи, преди те да го направят.

Когато Джейк разстели постелките им, постави нейната до своята.

Анабет я издърпа заедно с одеялото и се премести от другата страна на огъня.

— Тук ще се чувствам в по-голяма безопасност.

Джейк отвори уста, за да възрази и отново я затвори. И без това щеше да е достатъчно трудно да заспи, когато знаеше, че тя е наблизо.

— Аз спя много леко — предупреди я той. — Хич и не помисляй да се опитваш да бягаш.

Анабет се обърна с гръб към Джейк и дръпна одеялото над раменете си. Въпреки че беше уморена, не можеше да заспи. Тя седна и дръпна силно от цигарата, след което издуха дима.

— И аз бих запалил — каза Джейк от другата страна на огъня.

Анабет плъзна цигарата в ъгъла на устата си и каза:

— Аз ще ти свия една. — Пръстите й се движеха чевръсто и уверено.

Джейк обиколи огъня и седна до нея с кръстосани крака. Тя му запали цигарата от своята и му я подаде. Джейк дръпна и издиша с въздишка на облекчение.

— Сега всичко, от което се нуждая, за да бъда щастлив, е малко уиски.

Анабет се пресегна през седлото си към завивките и измъкна една плоска бутилка.

— Пийни си.

Джейк се намръщи.

— Съществува ли някой лош навик, който да не притежаваш?

— Аз не лъжа на карти.

Джейк отпи една глътка от уискито и избърса устата си с ръкав. Но не подхвана разговор. Не му се говореше. Вместо това затвори очи и се заслуша. Във вятърът, шумящ в боровете. В крясъка на една сова. В щурците. В бръмченето на един комар. В прашенето на огъня.

— В моменти като този, Буут ми липсва най-много — каза Анабет с тих глас. — Късно вечерта, когато баща ми заспиваше, ние седяхме до огъня и разговаряхме. Буут беше един мечтател. Той измисляше разни истории за местата, в които щяхме да отидем, когато намереше най-после тази златна жила в мината „Двама братя“. Разбира се, по-късно аз открих, че всичко това беше една лъжа. Той никога не беше работил в мината. Ограбваше дилижанси. Но, даже, когато узнах истината, аз не спрях да го обичам.

Джейк отвори очи, като внимаваше да погледне в тъмнината, а не в огъня, за да не го заслепи светлината.

— Тогава защо си толкова ядосана?

— Защото той отдавна трябваше да спре да ограбва дилижансите! Защото аз го предупредих, че Уат Ранкин е опасен, но той не искаше да ме слуша — каза трескаво Анабет. — Сега той е мъртъв! И аз съм съвсем сама.

Този път напомнянето, че Анабет, бе Кид Калуун изобщо не помогна на Джейк. Той видя само една млада жена, която бършеше с ръкав сълзите от очите си. Точно сега тя беше просто едно дете, загубило последния си роднина. Той хвърли фаса си в огъня. След секунда я държеше в ръцете си.

Анабет не бе осъзнала колко много се нуждаеше от успокоителната прегръдка на Джейк. Или колко близо до повърхността се намираше мъката й. Защото сега не можеше да преглътне топката в гърлото си. Или да спре сълзите, които се стичаха от очите й.

Тя скри лице в ризата на Джейк.

— Аз не… аз не мога…

— Поплачи си, Дете — каза Джейк.

Анабет се бори с хълцанията, които я задушаваха, докато гърдите я заболяха. И накрая те излязоха навън. Тя се притискаше към Джейк, като остави гнева си да утихне и си позволи да скърби за чичо си.

Анабет нямаше представа колко дълго е плакала. Полека-лека усети влажната риза на Джейк под бузата си. И копринената му коса между пръстите си. И как гърдите й бяха притиснати до неговите. И факта, че седеше в скута му.

Тя вдигна глава, за да го погледне в очите. Гърлото я болеше от плач и можа само да каже с дрезгав шепот:

— Благодаря ти.

Той нежно отстрани косата от челото й със загрубелите си пръсти.

— Добре ли си сега?

— Предполагам, че да. — Тя пое дълбоко въздух и го изпусна. — Гърдите не ме болят, както преди.

Настъпи един неудобен момент, в който тя не знаеше какво да прави. Накрая каза:

— Предполагам, че ще е по-добре да поспя малко.

Но Джейк не се помръдна, за да я пусне. Вместо това, пръстите му върху рамото й се стегнаха.

— Дете…

Анабет видя идващата целувка. Тя можеше да я избегне. Но се почуди, какво ли щеше да бъде усещането от устните му. Сега имаше възможност да разбере.

Те бяха меки и податливи.

Устните им се сляха за момент, преди Джейк рязко да прекъсне целувката. Анабет можа да почувства напрежението в тялото му.

— Какво не е наред? — попита тя.

— Това. Аз не мога да направя това — каза той с твърд глас. Той фактически изблъска Анабет от скута си и тя се стовари на земята.

Джейк се изправи и се върна обратно от другата страна на огъня. Свали ботушите си, погледна я и каза:

— Заспивай, Кид.

Анабет само погледна лицето на Джейк и реши да не спори. Той беше прав. Те си играеха с огъня. И тя беше тази, която най-вероятно щеше накрая да се опари. Анабет легна долу и отново се зави с одеялото, изхвърляйки Джейк от мислите си. Но сънят не идваше.

Мислите й изобщо не приличаха на това, което очакваше да бъдат. И въпросът, който възникна в съзнанието й, бе от този вид, за който тя не можеше да намери отговори. Защото нямаше никаква практика в тази област. Накрая тя прошепна:

— Джейк?

Нямаше отговор.

— Джейк?

— Опитвам се да спя.

— Бил ли си някога влюбен?

Настъпи едно дълго мълчание.

— Защо питаш?

— Аз просто се чудех дали някога си мислил да се влюбиш и да се ожениш.

— Любовта е за глупаците! Никоя жена няма да ме върже.

— Коя жена би го поискала? — сопна му се тя.

— Много са се опитвали.

— Защо тогава не си се оженил за една от тях?

— Ти можеш да ме попиташ със същия успех, защо не съм си пъхнал ръката в огъня, за да изгори.

Анабет се обърна и се подпря на лакът, за да погледне Рейнджъра. Някоя жена сигурно го е наранила някога, осъзна тя. Тя не можеше да остави предмета на разговора.

— Коя беше тя?

— Какво?

— Жената, която те е направила толкова циничен. Коя беше тя?

— Майка ми.

Какво толкова ужасно е направила тя?

— Тя толкова често мамеше баща ми, че той не можеше да държи главата си изправена в града. Напиваше се, за да избегне истината. Веднъж, когато беше трезвен, аз го попитах защо не я е напуснал. Знаеш ли какво каза той?

Анабет поклати глава.

— Той каза, че я обичал! — Джейк се изплю. — Накрая той я хвана с един от многото мъже. Стреля, уби и двамата. Само че любовникът й излезе син на някакъв големец. Аз бях на петнадесет години, когато обесиха баща ми за убийство. Клер беше само на осем години. Аз никога не бих дал шанс на някоя жена да ми направи това, което майка ми причини на баща ми.

— Не всички жени са като майка ти.

— Моят опит показва друго нещо.

— Аз не съм такава — каза Анабет с тих глас.

— Не, ти само носиш пистолет и ограбваш дилижанси — отговори й Джейк.

Анабет се отпусна отново на одеялото и гледаше в осеяното със звезди небе. Поне сега знаеше защо Джейк спря да я целува. Фактически, намери известна утеха в неговото признание Джейк нямаше доверие не точно в нея, а това бяха изобщо жените и престъпниците. Ако останеха достатъчно време заедно, той щеше да види, че тя е различна от останалите, които са го оставили да се чувства предаден и разочарован. А, защо това беше важно за нея, Анабет отказваше да разбере.

Тя не усети кога е заспала, докато не се събуди внезапно. Уолф я бе научил да вижда в тъмнината, без да използва очите си. Животните в пустошта щяха да й кажат, когато усетеха присъствието на друго човешко същество. Тяхното мълчание представляваше предупреждение, в което трябваше да се вслуша. Фактически, Анабет се събуди от пълната липса на естествени звуци. Тя фокусира всичките си чувства навън, опитвайки се да установи източника на опасност. Ръката й се плъзна до мястото, където би трябвало да се намират пистолетите на Буут и си спомни, че Джейк ги беше прибрал в торбите на седлото си. Обърна леко глава и замръзна. Водораслото стоеше в периферията на светлината от огъня. Неговият Колт сочеше към сърцето й. Той постави един пръст на устните си, за да й покаже да мълчи и я подкани да го последва.

Анабет погледна към мястото, където Джейк лежеше заспал. Тя се колебаеше дали да изкрещи за тревога и осъзна, че Водораслото можеше да застреля нея, Джейк или двамата, преди даже Джейк да успее да се събуди. Нямаше избор, освен да направи така, както искаше Водораслото. Тя се движеше тихо като апах, за да не събуди Рейнджъра.

Анабет забеляза точния момент, в който Водораслото разбра, че тя носеше пола и че сплетената й коса беше дълга до кръста.

Усмивката му беше дива и заплашителна.

Тя последва Водораслото на известно разстояние от техния лагер, надолу в една урва, откъдето звуците на гласовете им нямаше да стигат до огъня.

— Добре, добре — каза Водораслото. — Кой би го помислил. Кид Калуун е една жена!

— Как ме намери? — попита Анабет.

— Всъщност, съвсем случайно. Аз никога не съм се лепил твърде за Ранкин. Напоследък той става твърде голям и заповядващ за бричовете си. И аз реших да се отделя. Точно търсех чаша кафе, когато стигнах до вашия огън. — Усмивката му се разшири. — Представи си изненадата ми, когато видях теб и онзи другия човек. Кой е той, между другото?

— Някой, когото ти не познаваш. Какво искаш от мен?

— Златото, разбира се. И може би още нещо. Ти не изглеждаш зле като жена, Кид.

— Аз не знам къде е златото — каза просто Анабет. — И бих изгоряла в ада, преди да те оставя да ме докоснеш. — Трудно беше да се видят чертите на Водораслото в сянката от шапката му, но широката му усмивка се белееше на лунната светлина.

— Хайде, Кид, ти не очакваш да приема това, нали?

— Това е истината.

Щракането на метала прозвуча като гръм в нощната тишина.

— Аз не искам да стрелям в теб, Кид. Но ще направя каквото е необходимо, за да те убедя, че съм сериозен.

— Ти ставаш много добър в стрелбата по невъоръжени хора — подразни го Анабет. — Как се чувстваш, като знаеш, че имаш жълта боя. — Тя гледаше как усмивката на Водораслото изчезва. За момент, бе сигурна, че той ще стреля.

— Аз никога не се чувствах добре, след като застреляхме Буут — каза той с напрегнат глас. — Съжалявам за участието си в това, колкото и това съжаление да не променя нищо.

— Аз не мога да ти простя, Водорасло, ако искаш това. Аз никога няма да мога да ти го простя.

— Аз сбърках, Кид.

— Тогава как ще обясниш това, което правиш сега? — попита Анабет. — Още една грешка?

Тя почти можа да чуе скърцането на зъбите на Водораслото. Те все още бяха стиснати, когато той каза:

— Аз никога не съм бил търпелив човек, Кид. Ако ти искаш да преживееш нощта, по-добре започни да говориш и ми кажи къде е онова злато.

— Само я докосни и си мъртъв.

Анабет стоеше между Водораслото и смразяващия глас. Джейк пристъпи още една крачка и на Водораслото му стана ясно, че мъжът, който спеше преди малко до огъня, държеше един Колт, прицелен право в сърцето му.

— Махни се оттам, Кид — каза Джейк.

— Остани на мястото си, Кид — парира го Водораслото. — Остани там, докато аз се измъкна оттук. Дължиш ми това заради всичките години, през които яздихме заедно.

— Аз не ти дължа нищо, Водорасло. Ти помогна в убийството на чичо ми.

— Ти не можеш да ме обвиниш за убийството на Буут, Кид. Моят куршум не го е убил.

— Обаче ти не направи и нищо, за да го предотвратиш. Аз просто ще направя това, което и ти направи, Водорасло. Ще отстъпя встрани и нека да става, каквото има да става.

— Не прави това, Кид! — извика Водораслото.

Анабет знаеше, че Водораслото можеше да направи малко, за да я спре. Ако стреляше в нея, той нямаше да има време да насочи пистолета си към Джейк, преди Рейнджърът да го застреля. Тя затвори сърцето си за нещастието на Водораслото. Око за око. Смърт за смърт.

Тя внезапно се хвърли встрани, плонжирайки с главата напред извън огневата линия. После чу два бързи, оглушителни изстрела и шума от едно падащо тяло. Но Анабет не беше подготвена за агресивния начин, с който Джейк я изправи на крака.

— Кажи ми пак, че жените не са едни и същи — изръмжа той. — Какво по дяволите правеше, промъквайки се тук наоколо с онзи бандит?

— В случай че не си забелязал, аз не бях тук по собствена воля — изкрещя му в отговор Анабет. — Той държеше пистолет срещу мен. И искаше само златото.

— Което ти не поиска да споделиш, така ли?

— Ти си един глупак, Джейк Кърни. — Анабет профуча покрай него и се запъти обратно към лагера.

Джейк прецени, че колкото по-малко време останеха в района, толкова по-добре, тъй като изстрелите щяха да привлекат вниманието, което те не търсеха. Анабет упорито остана мълчалива през цялото време, докато събираха вещите си и оседлаваха конете.

Междувременно, Джейк беше толкова ядосан, че можеше да огъне и подкова. Отне му известно време, за да разбере защо. Той се бе събудил от щракването на револвер. Първата му реакция, когато не откри Анабет, не беше гняв, а страх. Което означаваше, че го интересува какво можеше да се случи с жената. Което представляваше нещо, което се бе заклел, че никога няма да направи.

Когато един мъж оставеше сърцето си да контролира главата му, значи се намираше в беда. Ето, какво се случи, когато той остави онзи младолик, невинно изглеждащ Боби Ладам на свобода. Ето, какво се случи на баща му, когато обичаше достатъчно една жена, за да му разбие сърцето.

Джейк можеше да даде една дузина други примери, когато мъже бяха изпатили много, оставяйки емоциите, вместо логиката, да управляват действията им. Така че той наистина беше ядосан. Това бе начин да отхвърли онези други чувства към Анабет Калуун, които той нямаше намерение да признае сега, или когато и да било.

— Само внимавай какво търсиш — каза Анабет на Джейк, когато яхна коня си.

— Какво означава това?

— Разбери го сам.

Анабет се бореше със съжалението, което изпитваше заради смъртта на Водораслото. Тя се мразеше, че изпитва съжаление за смъртта му. Водораслото се усмихваше, когато застреля чичо й. Той заслужаваше каквото му се случи. И тя бе щастлива, че е мъртъв. Щастлива.

Те не бяха се отдалечили много, когато Анабет рязко спря коня си и се сви на две в тъмнината, за да повърне.

Джейк дойде след нея и й подаде банданата си.

— Убиването никога не е лесна работа.

— Аз не съм убила Водораслото — отговори Анабет. Тя се избърса и пъхна банданата на Джейк в джоба си.

— Почти — каза Джейк. — Ти го остави да умре.

— Той заслужаваше да умре.

Джейк сви рамене.

— Вероятно е така.

— Той беше само на двадесет и две години — каза Анабет с накъсан глас.

Джейк искаше повече от всичко да пристъпи към нея, да я прегърне в ръцете си, да я успокои. Той си напомни коя беше тя. И какво бе направила. И защо я взе за това пътуване.

— По-добре се качвай на коня — каза той с твърд глас. — Ще трябва да яздим много тази нощ.

Той почака, докато Анабет премина напред с наведена глава и стиснати устни заради неговото отношение. Той имаше нужда от цялата си воля, за да не се пресегне към нея.

Но разумът му подсказваше, че е прав.

Сърцето му изпрати едно съобщение на тялото, един забързан, яростен пулс, един приток на кръв към слабините му, който го остави твърд и болящ.

Устните на Джейк се извиха в тъжна усмивка, която изкриви белега в ъгъла на устата му. Кид Калуун представляваше сила, с която трябваше да се съобразява. И да бъде проклет, ако дните, прекарани в нейната компания, не му харесваха. Но той щеше да я изпрати в затвора. Там й беше мястото. Никога нямаше да направи компромис с това.

Никога.

И ако я обесеха, това не го засягаше. Той просто си вършеше работата.

Джейк почувства гърлото си кисело. По дяволите. Той просто не искаше да мисли за това, как Анабет Калуун щеше да изглежда на въжето.