Книгата на Хаде

10.

Когато всички ванири си тръгнаха, Калеб и Дана останаха още малко на поляната. Прочетоха заедно книгата на Хаде в тъмнината, сами, на светлината на фаровете на колата.

Не можеха да повярват на това, което книгата разкриваше. Тор, неговият най-добър приятел, неговият духовен брат, се беше влюбил в жена берсерк. В самата Хаде, дъщерята на предводителя на клана в Улвърхамптън.

Защо не му беше казал нищо? Дали наистина би се противопоставил на връзката му? Не знаеше какво да мисли. За него щастието на Тор беше на първо място.

Едно беше сигурно — от всички жени по света Тор беше намерил своята cáraid във вражеския клан. Но… той беше негов приятел. Може би ако му беше разказал всичко…

— Престани да мислиш за това — каза Дана.

— Смяташ ли, че щяхме да го подкрепим?

— Мисля, че не. И щяхме да сбъркаме. Омразата е дълбоко вкоренена сред двете раси. И двата клана сме загубили любими хора заради нашите различия и грешките на нашите предци. Трудно ми е да го приема, но мисля, че щяхме да го отлъчим.

Калеб реши да не се изказва по въпроса. Той, повече от всеки друг, имаше проблеми с берсерките. Нямаше да му е приятно да разбере, че най-добрият му приятел предава клана заради жена от противниковия лагер.

Очевидно, двете раси бяха съвместими за създаване на потомство. Изглеждаше невероятно, че въпреки всичките си различия бяха способни да даряват живот. И да създават толкова красиви същества като Айлийн.

Айлийн. Светлина. Асоциацията на името й с келтския език го очароваше. Усмихна се, когато си спомни как му се беше опълчила. Беше разбрал какво предизвика у нея, когато видя и подуши кръвта му. Дали ароматът му я влудяваше така, както нейният побъркваше него? Разширените й зеници, малките бели кучешки зъбчета, които се показаха между устните й. Лицето, което изразяваше желание. Беше го пожелала и не можеше да отрече това. Да, безспорно малката Айлийн беше пощуряла от кръвта му и обагрените му в червено гърди.

— Айлийн е истинска красавица — прошепна Дана и го погледна косо. — Преди беше хубава, но трансформацията я е превърнала в истинска езическа богиня. Не мислиш ли?

Притеснен, Калеб се раздвижи на седалката си и се изкашля.

— Тя ти харесва, нали? — попита Дана и повдигна перфектната си черна вежда. — Наистина ти харесва.

Калеб я погледна и реши, че е безсмислено да крие това от сестра си. Бяха много близки.

— Няма значение дали ми харесва. Тя не иска дори да чуе за мен, и с право.

— Принципът на причината и следствието. Всяко действие води до противодействие. Казах ти да не го правиш.

— Не знаех. Сякаш боговете са искали да се подиграят с мен. Ти знаеш, че щях да я обвържа със себе си, след като спя с нея. Това щеше да е моето наказание, че се държах така с човешко същество. Но не стана така. Всичко тръгна зле след… знаеш.

— След като я изчука? — Тя стисна устни в знак на неодобрение. — Заслужаваш гнева й, Калеб.

— Знам.

— Но?

— Но благодарение на това, което направих, тя откри истината за своята самоличност, коя е всъщност.

— Не си и помисляй да й го кажеш, ако не искаш да ти откъсне главата, чуваш ли? — Дана размаха заканително пръст. — Ама къде ви е умът на мъжете? Целта не оправдава средствата, още по-малко в този случай. Никоя жена не би искала да преживее при първия си път това, което се случи на нея.

— Въпреки че накрая изпита удоволствие? — Той повдигна самодоволно вежди.

— Калеб, стига — скастри го рязко тя. — Не беше добра идея. Не я одобрих още от самото начало.

Имаше право. Той удари силно волана с двете си ръце. Беше загазил сериозно.

— За отчаянието ти има и друга причина, предполагам — каза Дана спокойно.

Разбира се, че имаше друга причина. Тялото му беше разпознало Айлийн като неговата половинка, преди сърцето и съзнанието да успеят дори да се свържат.

— Не ми казвай — прошепна Дана, уплашена за съдбата на брат си. — Не, Калеб, моля те…

— Тя е моята cáraid.

Дана затвори очи и опря глава на седалката. Навлажни устните си и издиша рязко.

— В името на всички богове. Кал… — Погали гърба му, за да го утеши.

— Няма да ми прости, Дана, а тя е моята cáraid — повтори той, не можеше да повярва.

— Симптоми? — настоя сестра му. Ако имаше някаква възможност това да не е половинката на Калеб за вечността, тя щеше да разбере.

— Надушвам кръвта й от километри. Чийзкейк с малини.

Дана постави ръка на челото си и лицето й се изкриви. Любимият му вкус и аромат.

— Когато пих от нея, вечният глад, на който сме обречени, изчезна. Сега отново съм гладен, но само за нея. Ничия друга шия не ме привлича. Никой. Само тя. Гладен съм, защото не ме е хранила от вчера. Ръцете ми горят, когато съм близо до нея и се успокояват само ако я докосна. Днес сърцето ми щеше да се пръсне, когато я видях. Гласът й ме отпуска, приспива… Бях готов да убия берсерките, които се опитваха да привлекат вниманието й. Поболях се. Ревнувам — каза на себе си.

— Да, няма съмнение. Тя е твоята cáraid!

— Вече ти казах.

— Въпросът е дали тя може да откликне? За момента не иска да те види.

— Но ми откликва — изкрещя той. — Не може да отрече. От момента, в който се видяхме, привличането стана очевидно.

— Привличане, желание… тези неща са различни от любовта, Калеб. Те имат значение в леглото, но не и за да създадеш истинска връзка извън него. Твоята cáraid трябва да чувства любов и преданост към теб, за да можете да споделяте емоциите си. Трябва да има доверие в теб, а тя се страхува. Уплашил си я.

— Но не може да се бори срещу това, което тялото й иска от мен. Неизбежно е, ще дойде при мен — каза той отчаяно.

— И какво ще направиш? Ще я насилиш ли? Не, не можеш да направиш това отново. Ако не й покажеш що за човек се крие зад твоите маски и не й разкриеш какви са ванирите, тя няма да дойде при теб. А когато дойде, трябва да е по собствена воля. Сега я плашиш, ние я плашим — поясни тя. — И има защо. Но ние сме защитниците на нощта, грижим се за хората. Това не е нещо лошо и тя трябва да го разбере. Опитай.

Продължиха да четат, докато листата свършиха.

Замислиха се над думите на Хаде, над това колко точно и съвременно звучат.

Самаел е знаел и не беше казал нищо, дори когато е трябвало да предупреди клановете за преследвачите и да помогне на Тор, Хаде и Айлийн. Но защо? Нима Самаел беше предател?

— Работата на Самаел не е чиста — заключи Дана. — Никога не ми е бил приятен.

— Още ли е в стаята за гладуване? — попита Калеб и погледна през прозореца.

— Съветът го наказа да стои там една седмица.

— Ще го посетим. Това трябва да се изясни.

— Самаел е чичо на Айлийн. Дали я е разпознал? Сигурно я е разпознал, нали?

Калеб си спомни как той я беше удрял в дома й и искаше да я насили. Отхвърли тази мисъл.

— Трябва да говоря с него. Твърде крайно е да мислим, че Самаел не е помогнал Тор да бъде спасен или че е знаел коя е Айлийн и не е казал нищо.

— Трябва да информираме членовете на Съвета за това. Има нещо гнило.

— Да, вече е решено. Мену и Каал са поискали среща.

Когато се прибраха, Дана пожела лека нощ на брат си и изчезна в подземния тунел, който свързваше къщите.

Беше съмнало и Калеб трябваше да поспи. Ако успееше да изтласка Айлийн от главата си, за да може да заспи.

Но не се получи. Не преставаше да се мята на леглото в тъмната си стая.

Кръстоса ръце под главата си и се загледа в тавана с широко отворени очи, в мрака.

Айлийн беше дъщерята на най-добрия му приятел. Тор й беше говорил за него, когато е била дете, и й беше казал, че е добър и почтен, че може да му се има доверие, че е честен и справедлив. Но заради една грешка той й беше показал точно обратното.

Беше гладен и започваха да го болят ставите. Неговата cáraid го отблъскваше, лишаваше го от тялото си и своето внимание. Лишаваше и себе си от неговото внимание. Айлийн не искаше дори да чуе за него, а той щеше да се нуждае от нея повече от всичко на света. Щеше да му е необходима, за да продължи да притежава своите дарби, да е силен и безсмъртен. Но сега жената, която беше унижил, неговата вечна cáraid, щеше да се превърне в собствения му гроб. Всъщност наказанието щеше да е справедливо. И той щеше да го изтърпи, докато силите му издържат. Ако тя продължеше да го отблъсква, той щеше да се предаде на деня, на светлината, на смъртта. На Айлийн.

По дяволите. Той беше Калеб Маккена. Нямаше да се предаде, нямаше да й позволи да го убие от глад и желание. Не.

Айлийн щеше да се научи да копнее за него така, както той я желаеше, защото ако взаимното привличане беше единственото, което можеше да ги свърже, щеше да го използва срещу нея, за да я вразуми. Щеше да я завладее като варварин, какъвто всъщност беше.

Тор щеше да му повери живота на дъщеря си, ако ситуацията се беше развила по друг начин. Той беше предал доверието му, но щеше да се бори, за да оправи нещата.

Ако Тор му беше представил Айлийн при други обстоятелства, Калеб щеше да коленичи пред нея и да помоли да му бъде даден шанс. Но събитията се бяха случили едно след друго, бяха излезли извън неговия контрол. Беше избухнала война на агресията, борба за надмощие между тях, подхранвана от омразата, злобата и желанието за отмъщение. Айлийн беше наранена и искаше да го накара да си плати за това. И щом това беше битка, той нямаше скрупули и щеше да се бори с всички налични оръжия. Щеше да се бори за нея.

Щеше да я съблазни така, както никога преди.

Айлийн се беше облегнала на тотема в гората на дядо си. Беше открила там място за медитация и спокойствие. Твърде много неща се случваха около нея и въпреки че приемаше всичко съвсем естествено, имаше нужда да обмисли и разбере събитията.

Премяташе един камък между пръстите си. Припомни си разговора, който беше провела с Ас в хола, докато закусваха.

— Какво съм наследила от берсерките, дядо? — попита, докато захапваше хлебче, намазано с масло и мармалад. — Не мога да се трансформирам като теб.

— Жените берсерки имат друг вид дарби, много различни от трансформацията за битка — поясни Ас. — Не можете да се трансформирате като нас вследствие на хибридността с човешките същества. Ние се превръщаме в хищни чудовища, но при вас не е така. И въпреки че бойните умения не са в природата ви, вие сте издръжливи, бързи, пъргави и силни. Освен това имате и други дарби. Жената придобива способността да привлича и подчинява мъжете.

Айлийн се задави със следващия залък.

— Срам ли те е да говориш за тези неща с мен, слънчице? — каза Ас и прикри една усмивка.

— Малко ми е странно — поясни тя, преди да отпие от портокаловия сок. — Моля те, продължавай.

— Ти си алфа самка през цялата година. Ще привличаш мъжкото внимание където и да отидеш. Ще искат да те ухажват, да се съвкупяват с теб.

— Не ми говори, сякаш съм някакво животно — каза тя и го погледна над чашата с лилавите си очи. — Не съм такава.

— Ти си човешко същество с диви и животински инстинкти, Айлийн. Излъчваш феромони от всички пори. Стига да решиш, можеш да накараш цяла армия да коленичи в краката ти. На теория жените берсерки овулират веднъж в годината, но ти… — Изкашля се.

— Мисля, че наистина ме е срам да говоря с теб за това — каза Айлийн изчервена. — Не знам дали не е по-добре да го оставим за…

— Но аз трябва да ти обясня какво се случва с теб — отвърна уверено Ас. — Това са нормални неща, а сега аз съм единственото ти семейство.

— Добре, добре… — Захапа още едно хлебче. Гладът й беше силен и неутолим. — Тъй като имам и ванирски гени, може да съм някакво изключение, нали? — вдигна вежди въпросително. — Вече разбрахме, че не мога да се трансформирам, възможно е и да не овулирам както се очаква.

— Така е. Но ще говорим за това по-нататък, когато… — махна нервно с ръка.

— Когато… ми дойде цикълът?

— Да, тогава.

Айлийн се намести на стола. Наслаждаваше се лакомо на всичко, което опитваше.

— Ще пазиш територията си и ще развиеш силно чувство за притежание, когато срещнеш твоя алфа самец. Но силата на емоциите не трябва да те плаши. Мъжете от клана обожават тази черта на жените.

— Аха. Тук всички сте разгонени.

Ас избухна в смях.

Да пази територията си с чувство за притежание? Тя? Не можеше да повярва.

— Всичките ти сетива ще бъдат изключително развити. Слухът, обонянието, вкусът, осезанието, зрението… и ще придобиеш шесто сетиво. Интуицията. Ще усещаш кой излъчва добра енергия и кой няма такава.

Това й харесваше много повече. Да има дарби… Е, това вече наистина беше интересно.

— Как да ги развия? — попита тя, подпря лакти на масата и се наведе към него.

— Само трябва да си го поставиш за цел. Вече ги имаш в себе си. Когато искаш да насочиш вниманието си, наостри уши. Когато искаш да виждаш отвъд видимото, фокусирай поглед. Когато искаш да потърсиш някого по миризмата му, вдишай дълбоко и ще го откриеш. Ръчичките ти — каза и пое в ръце тази, която не държеше хлебчето — могат да почувстват или усетят всяко нещо, което докоснеш. Кожата ти ще бъде чувствителна за всяка стимулация.

— Ами вкусът? — попита тя, докато Ас пускаше ръката й. — Ужасно съм гладна и всичко ми изглежда апетитно, но…

— Е, животните се наслаждават на храната. И при теб ще е така — усмихна се той и се почеса по тила. — Това е хубава дарба, не си ли съгласна?

— Но ще заприличам на мечка — намръщи се тя.

— Всичко ще изразходваш. Тялото ти има нужда от калории, за да активира допълнителните способности, които ти е дала трансформацията. — Той сви рамене. — И ако това не действа… тичай.

— Да тичам?

— Тичай. Излез навън и дай газ. Да видим какво ще стане — усмихна се Ас.

Айлийн погледна дядо си недоверчиво. Какво искаше да каже с това „да видим какво ще стане“?

— Тичай. Скачай. Направи го, както искаш да го направиш. Сякаш сънуваш.

— Отдавана нямам такива сънища — призна тя леко притеснено. — Мисля, че не съм имала нито един. Каал спомена нещо за бетаблокери… Като че ли именно това са ми давали и не можех да сънувам.

— Но това вече е минало. — Той докосна нежно бузата й. — Това е новият ти живот. Прегърни го.

— Ами това, което имам от предишния? Имах много интересна работа, дядо — обясни тя и очите й се натъжиха. — В Барселона са кучето ми Брейв и двамата ми най-добри приятели. Не знаят нищо за мен, откакто ме отвлякоха. — Разтърка лицето си. — Не искам да изгубя връзка с тях. И те са мое семейство.

Ас погледна изражението й и бавно поклати глава в знак на съгласие.

— Искаш ли да говориш с тях? Направи го. Но не можеш да споделиш с тях нищо от онова, което ти се е случило.

— Ами това? — Тя повдигна горната си устна с пръсти и докосна с език острия си кучешки зъб. — И това? — Посочи очите си. — Какво ще им кажа?

Ас я хвана за ръката и я потупа лекичко.

— Вярвам на твоята преценка, Айлийн. Но това е моят съвет — не замесвай приятелите си повече, отколкото е необходимо. Ти стана част от свят на свръхестествени воини, на раси, различни от човешкия род. Тук няма мир. Ти решаваш. Разбираш, нали? Когато решиш да потърсиш приятелите си, кажи ми. Аз ще ги доведа при теб.

Айлийн се съгласи. Ас се наведе, за да я целуне по бузата, и преди да излезе от хола, каза:

— Искаш ли да си тук, когато дойде Калеб?

— Да, не се страхувам от него. — Тя вирна уверено брадичка.

— Не е нужно да си причиняваш негативни емоции.

— Не се притеснявай. Искам да ми върне книгата лично и да видя как му се е отразило четивото.

Ас я погледна. Опитваше се да разбере онова, което тя не казваше. Но Айлийн издържа погледа му. Накрая той се усмихна и излезе.

Сега стоеше сама до тотема на клана. Кланът се събираше тук, когато трябваше да се обсъди нещо. Още не се беше стъмнило. Но това беше Англия и небето беше облачно като през есенен ден. Освен това Айлийн беше забелязала, че както в Дъдли, така и в Улвърхамптън е малко по-мрачно от обичайното за такива дни.

Беше заобиколена от огромни дървета, които закриваха голяма част от небосвода. Пръстта беше влажна и ухаеше на мъх. Земята беше покрита със зелени растения, които изглеждаха по-скоро като извадени от блато. Между тях се издигаха силикатни скали с широка основа.

Подпря глава на тотема и затвори очи. Искаше да поразмишлява, но изведнъж усети нещо странно. Някой я наблюдаваше. Отвори очи и наостри уши.

Започна да вижда истинските цветове на нещата около себе си. Почувства жизнената енергия на всяко от тях. Около всичко, което погледнеше, се появяваше сияние от бяла светлина с плуващи над нея искрици. Чу бръмченето на комар в далечината, както и ситните стъпчици на гризач, който тичаше между дърветата и търсеше храна. Още някакъв шум привлече вниманието й. Нещо се движеше по влажната земя. Господи, беше червей. Как успяваше да чуе и разпознае тези звуци? Докъде щеше да стигне новият й слух? Престана да вижда и да чува.

Кожата й настръхна, космите по тила й — също. Тръпки преминаха по гръбнака й и сърцето й заби лудо. Имаше някой зад нея. И без да се обръща, за да види лицето му, веднага разбра кой е. Калеб.

— Здравей, Айлийн — каза онзи дълбок и мъжествен глас зад гърба й.

Тя стоеше с вдървен гръб, изправени рамене, изпъната като струна. Не, не можеше да е истина. Не беше нощ. Той беше вампир, а според легендите вампирите излизаха само през нощта, нали?

Трябваше да разпъне и свие пръстите на ръцете си, за да почувства, че кръвообращението й се възвръща.

Калеб издиша бавно. Щеше да му е необходимо време и търпение.

— Дойдох да ти донеса това. — Поклати свитъка. Въздържа се. Не се приближи до нея и не я докосна. Тази потребност го караше да усеща непоносими тръпки по ръцете.

Айлийн се обърна и го погледна. Той стоеше неподвижно само на два метра от нея. Изправи се и разтърка китките си, без да откъсва очи от зеления му поглед.

Калеб не можа да не я изгледа от горе до долу. Тя беше ябълката от градината на Рая. Изкушението, първородният грях.

Косата й беше разпусната, блестяща и гладка. Беше прибрала няколко кичура с блестящи шноли, които светеха в черната й грива. Други кичури се спускаха покрай лицето, в очакване някой да ги отмести и да ги постави зад красивите уши. Новият й тоалет се състоеше от тясна червена риза, разкопчана до деколтето със сладките гърди, които копнееше да вкуси отново, и къса дънкова поличка, която покриваше точно толкова, че да остави въображението да се развихри. Колко му харесваше… Беше обула заострени каубойски ботуши с ток, също червени.

Айлийн сведе очи към ботушите си и отново го погледна предупредително.

Огледа го от глава до пети. Черни обувки, широки дълги дънки и черно поло. То подчертаваше огромните бицепси, мощните рамене и изпъкналия гръден кош. Нещо в него се беше променило. Косата му. Носеше черна, много фина лента, като тази на Мену, която прибираше косата му назад и откриваше красивото му лице.

Голяма работа, че беше въплъщение на самата мъжественост. Тя нямаше да обърне никакво внимание на външния му вид. Нито на бронзовата кожа, нито на гладкия корем, нито на мускулестите крака, нито на тези толкова странно зелени очи, които я гледаха със смесица от вина и угризение.

Беше различен и миришеше на манго. Господи, тя обожаваше мангото.

Калеб пристъпи към нея и тя се стресна.

Започна да диша учестено. Миришеше на манго навсякъде, а устата й се пълнеше със слюнка. Беше гладна.

— Имаш неговите очи, Айлийн — каза той, докато й подаваше книгата, и на устните му се изписа тъжна усмивка. — Очите на Тор бяха лилави като твоите.

Айлийн трябваше да се изкашля, преди да може да проговори.

— Не се приближавай — нареди тя и издърпа листата от ръката му. — Още не се е стъмнило. Защо можеш да излизаш?

Калеб наклони глава и пристъпи отново към нея, но спря, когато видя, че тя отстъпва назад.

— За нас е вредна само директната светлина — отвърна той и потисна желанието си да я хване за ръката и така да я дръпне към себе си, че да я залепи за гърдите си. — Няма значение часът, а това какъв е денят.

— Затова сте в Англия. Страната на дъждовете. Възползвате се от облаците, за да излизате през деня — каза тя неспокойно. Мислеше на глас.

— Не става въпрос за страната, а за мястото, ангелче. В Англия също има слънчеви дни, но в Блек Кънтри това не означава директна слънчева светлина. Само в редки случаи.

Айлийн беше така погълната от него, сякаш беше единственият човек на земята. Тръсна глава и потърка нервно шията си. По-късно щеше да проучи какво е Блек Кънтри. Сега искаше само да се махне оттам.

— О, млъкни… Не ме интересува. — Разбира се, че я интересуваше, но не искаше да разговаря с него. — Защо си тук? Има хора, които ме пазят, и вече не можеш да ми направиш нищо. Освен това съм сама и…

— Дойдох, защото искам да говоря с теб — отвърна той прямо. — Насаме. Не идвам, за да те нараня. Вече ти казах, че…

— Няма да говориш с мен, нито ще ме доближаваш, ако нямам до себе си някой от моя клан.

— Аз съм от твоя клан.

— Никога.

— Аз съм ванир като теб, като твоя баща. В нашите вени тече една и съща кръв.

— Едно и също проклятие, искаш да кажеш — изкрещя тя. Бузите й бяха почервенели.

— Айлийн, трябва да ме изслушаш — каза с нежен и примамлив глас.

— Не прави това — постави ръка пред него, за да го спре. Гласът му имаше власт над нея. — Няма да ти се подчиня.

— Нищо не искам да ти заповядвам, принцесо.

— Принцеса? — повтори тя, озадачена от гневния си тон. — А какво стана с другия ми прякор? Вече не ме ли наричаш „курва“?

Калеб стисна устни и се спря, за да не пристъпи отново към нея. Оказваше се, че ще е много трудно да се бори с тази жена. Колко красива беше, когато се ядосваше.

— Знам, че каквото и да ти кажа, няма да е достатъчно, Айлийн. Сбърках.

— Да. Сбърка. — Тя стисна устни.

— Всичко беше грешка… ужасна грешка. И се разкайвам за всичко, което казах и направих. Моля те да ми простиш. — Той наведе засрамено глава. — Моля те за прошка, от името на ванирите, Айлийн. Нямам извинение за стореното, но искам да ни дадеш шанс да поправим грешката.

Айлийн не очакваше извинение, а още по-малко — толкова искрено. Но не беше достатъчно. Чувстваше се наранена.

— Трябва да си луд, ако вярваш, че можеш да поправиш нещо. — Изненада се, когато видя, че думите й го нараняват. — Спести си извиненията, чудовище. Нито ги приемам, нито имам нужда от тях.

— Но аз имам нужда. Айлийн. — Той вдигна поглед и я помоли с очи да го извини за всичко. — Оставих се гневът и отмъщението да ме водят. Сторих ти ужасни неща, беше обект на тъмна страна, която никога не съм показвал, която дори не знаех, че съществува у мен. Една страна, която се водеше в действията си от погрешна информация, от объркване. — Както и от тялото му и от всичко, което тя го караше да чувства. — Никога не съм правил подобно нещо, на никоя жена, а още по-малко на човешко същество. Срам ме е от стореното.

— Има защо — изкрещя тя. — А сега се махай.

Не искаше да чува повече. Не можеше да слуша гласа му, защото я изгаряше отвътре и се чувстваше слаба. А никога повече не искаше да се чувства слаба и беззащитна.

Когато мина покрай него, той я хвана нежно, но здраво за ръката. Наведе глава и каза в ухото й:

— Чуй ме добре. Няма да се откажа, докато не ми простиш, Айлийн. Не съм чудовище и няма да се спра, докато не ми повярваш. Ще бъда тук, ако имаш нужда от нещо. Ако искаш да разбереш нещо за мен или за ванирите, само трябва да ми кажеш и ще дойда да говорим.

— Защо сега е толкова важно какво мисля за теб, чудовище? — каза тя, без да го погледне. — И не ме докосвай.

— Защото искам да оправя нещата и защото, дори и да не вярваш, Тор беше истински брат за мен и го обичах с цялата си душа. Боли ме, че го предадох по този начин, че направих такава грешка. Ако ми позволиш, аз ще се грижа за теб. Той би искал това.

Айлийн вдигна брадичка и го погледна недоверчиво в очите.

— Никога повече не прониквай в главата ми. Чуваш ли? — Ако погледите можеха да убиват, Калеб щеше да е мъртъв. — А отговорът е: Не. Никога няма да се оставя в ръцете ти.

Калеб се намръщи и отвърна на удара:

— Гладна ли си. Айлийн? Животински глад, който не изчезва, даже и да се храниш през целия ден? — Беше на път да загуби търпение.

Айлийн затвори очи и извърна лице.

Да. Беше гладна и колкото и да се хранеше, стомахът й продължаваше да е празен.

Манго. Искаше манго.

Калеб се усмихна съпричастно.

— Разбира се, че си гладна. Ти си ванир. Снощи забелязах гладното ти изражение, когато беше притисната до мен. — Наведе се, докосна с устни дясното й ухо и зашепна. Тъмнокосите им глави бяха долепени една до друга. — Аз също те желаех. Аз мога да ти помогна. Мога да успокоя спазмите в стомаха ти, агонията от това, че гладът ти не е утолен. Ще се разболееш, ако не се храниш, малката.

Зениците й се разшириха. Стисна юмруци и се опита да се освободи от нагорещеното желязо на ръката му.

— Трябва да дойдеш при мен, когато силите ти отслабнат. — Докосна шията й с нос. — Чуваш ли, Айлийн? Единствено при мен.

О, Господи! А какво трябваше да прави, когато коленете й се подкосяваха така? Да се говори с такъв глас трябваше да се обяви за престъпление. А да не ухаеш така хубаво, трябваше да бъде една от Десетте Божи заповеди.

„Никога недей да миришеш на манго.“

— Ще дойдеш при мен, когато имаш нужда, и аз ще бъда твоят лек.

— Замълчи, моля те… — каза тя с пресипнал глас и затворени очи. Да, разбира се, той щеше да бъде нейният лек. Имаше нужда от лечител, който да гони зли духове и да отстрани демона Калеб от живота й.

— Защото ти си създадена за мен. Както и аз за теб, Айлийн.

Тя ококори очи и излезе от транса, в който беше потънала. Абсурд. Почувства страх, когато чу тези думи, но още повече се изплаши, когато усети, че може да са истина. Че беше възможно да го пожелае.

— Пусни ме — процеди през зъби, като гледаше огромната мъжествена ръка, която държеше нейната. — Не мога да понасям да ме докосваш.

Калеб я пусна. Подчини се на думите й. Тя го погледна с пълното съзнание, че я поглъща с очи. Вместо да й стане неприятно, тя се изправи гордо и го дари с цинична усмивка на берсерк. Такава, каквато не би искал да види.

— Очевидно, аз не съм твоя и, разбира се, ти изобщо не си мой, чудовище.

— Ти — каза той, разгневен от това, че тя отрича нещо очевидно и много важно — беше моя по начин, по който никоя жена не е била, и аз бях твой така, както никой друг мъж в твоя живот. Спахме заедно. И, да, знам, че бях суров и исках да те накажа, защото мислех, че си лоша, но въпреки това… беше… невероятно. И ти го знаеш, Айлийн. Коланът и грубото начало дойдоха малко в повече, но след това… — Поклати глава и въздъхна. — Беше… върховно изживяване. — Трудно му беше да издиша. — А ти, момиченце… — прошепна и протегна ръка, за да погали косите й. — Знам, че си уплашена.

Айлийн бутна ръката му. Калеб се сепна и отново заговори с по-тънък глас.

— Загуби девствеността си с мен.

— Не. Не я загубих по пътя, както се губи фиба. Ти ми я открадна — извика тя разярено. — Не си бил мой, нито аз съм била твоя. — Наложи си да се успокои. — За да говориш за притежание, трябва да имаш нещо по-ценно от нечие тяло. Трябва да имаш сърцето на другия. Очевидно ти нямаш моето, а аз нямам твоето, защото ти нямаш сърце, чудовище. А в случай че имаш, никога не бих пожелала някое толкова черно и празно като това в гърдите ти. Никой никога няма да може да те обича.

След тези думи те се втренчиха един в друг. Можеше да се види как между тях прехвърчат искри и скоро ще има експлозия.

— Махай се от мен — каза тя и се отдръпна. — Не искам да имам нищо общо с теб.

— Знаеш ли, Айлийн, аз не съм толкова лош, колкото смяташ — каза той с болка. — Може би някой ден ще ми повярваш. За доброто и на двама ни се надявам да разбереш това скоро, защото иначе ще бъде истински ад.

— Ти вече ми показа какво е ад. Освен това — продължи подигравателно, — ако размисля, ако повярвам в твоята предполагаема доброта, пак ли ще ме завържеш за леглото? Това ли е твоят начин да докажеш, че си прав? Забрави, чудовище.

— Ще те завържа само ако ти ме помолиш за това — предизвика я той.

Айлийн почувства как гореща лава се надига на нивото на диафрагмата й. Никога не се беше чувствала толкова оскърбена, толкова ядосана. Да, той беше адът и тя изгаряше в неговите пламъци.

Беше невъзможно този мъж наистина да се разкайва за онова, което й беше сторил. Тогава защо й говореше така?

— Нямаш и най-малка представа как да се отнасяш с жена, арогантна свиня. И най-малка представа. Извиняваш се и след това действаш, сякаш извинението нищо не струва. Ненавиждам те.

— Не ти ли хареса да си вързана за леглото? — попита той с огнен поглед. — Много двойки обичат да си играят така. На теб не ти ли харесва? Добре, ще го имам предвид. — Обожаваше да я провокира. По-добре гняв, отколкото безразличие.

— Аз не съм твоя половинка. Ти ме насили.

— Доставих ти удоволствие. Три пъти. — И вдигна три пръста. — Тялото ти не искаше да се отделям от теб, но ти — да, защото се страхуваше от мен. — Сви рамене. — Нека да разрешим проблема със страха и да се оставим на насладата.

— Млъкни. Махай се оттук. — Удари твърдите му гърди с две ръце, но не помръдна.

— Чакай, чакай — прошепна той. Този път трябваше да е по-мил. Не можеше да й говори така… Тя все още не виждаше нещата като него. Но властният ванир излизаше на преден план и беше трудно да го контролира. Тя не знаеше, че е предопределено да са заедно, така че се насили да говори по-спокойно. — Умолявам те, Айлийн. Слушай ме.

— Какво искаш от мен? — изкрещя изплашено тя. Лилавите й очи излъчваха отчаяние.

— Дай ми шанс да ти докажа, че не съм безчувствен звяр. Само един. — Приближи се внезапно и застана плътно до нея. Гърдите им почти се докосваха. — Остави ме да ти покажа какъв съм, какви сме ние, ванирите. Умолявам те, позволи ми да опитам. — Тонът му беше загубил арогантността и високомерието си. Беше се превърнал в шепот.

Айлийн не разбра как се е приближил толкова бързо. Изведнъж огромното му тяло закри хоризонта. Излъчваше много топлина. Нали вампирите бяха студени като лед? Защо той не беше?

— Аз не съм вампир — прошепна той и хвана внимателно един кичур от косите й. Погали го нежно. Очакваше удар, но не го получи.

Възможно ли беше една ласка по косите да изпрати електрически заряд желание към цялото тяло?

Айлийн не можеше да откъсне очи от него. Дори не можеше да му се скара, че докосва косата й.

Изведнъж той хвана дясната й ръка, поднесе я към гърдите си и я задържа между горещите си длани.

Айлийн трябваше да преглътне и да затвори очи при допира с него и изяществото на жеста му.

— Чуваш ли как бие сърцето ми? — попита той, като наблюдаваше с лъвско желание възхитителното й лице. — Не съм жив мъртвец, колкото и да искаш да ме убиеш. Сърцето ми изпомпва кръв към цялото тяло. Защото съм жив.

Айлийн разтвори широко очи. Той я умоляваше за прошка.

— Не ме интересува — каза тя.

— Не е така. Интересува те. Не съм вампир. Не съм демон — прошепна той нежно.

— Какво си тогава? — Гласът й беше толкова тих, че се съмняваше дали Калеб я чува.

— Ние сме деца на боговете. — Галеше с показалец ръката й. — Създали са ни, за да защитаваме човечеството.

— Трудно ми е да повярвам — промълви тя, погледна надолу и отдръпна ръката си от гърдите му.

— Знам, че си уплашена и че се страхуваш от мен. Но има неща, които не знаеш, неща за твоята същност. — Остави я да се отдалечи от него, но от това стомахът му се сви. — Мога да ти помогна да ги разбереш.

— Но аз не искам да си около мен! — изкрещя тя, извън себе си от насъбраните емоции. Очите й пареха от сдържани сълзи. — Не ми е спокойно с теб, а ти непрекъснато ме преследваш и обсебваш цялото ми лично пространство. Проникваш в съзнанието ми, проникваш в тялото ми и ме караш да се чувствам странно… да се държа като… — „Като разгонена“, помисли си тя.

— Това, последното, не го правя аз. Ти реагираш на мен така, както аз реагирам на теб. Нашите тела се желаят, Айлийн.

— Не, не и не — извика тя и избърса сълзите си с маншета на ризата си. — Излез от главата ми.

— Това е едно от нещата, които бих могъл да ти обясня, ако ми отделиш време. — Сърцето го болеше да я вижда така ядосана и съкрушена. — Трябва да го разбереш. — Хвана я за ръцете и я накара да го погледне.

— Пусни ме… — Тя започна да се дърпа, но не можеше да се освободи от хватката му.

— Ти ще определиш правилата, сроковете, всичко. Искаш нещата да стават бавно? Чудесно, ще действаме бавно. Но недей да бягаш от това, което си. — Никога не беше отстъпвал пред някого, но очите на Айлийн, уплашени и уязвими, го принуждаваха да й даде малко свобода. Не можеше да постъпи по друг начин. — Кажи ми какво искаш да направя?

— Искам да си вървиш. — Тя трепереше в ръцете му. И най-лошото беше, че ако той не си тръгнеше, тя щеше да се поддаде на изкушението да го докосне и… да го вкуси. Беше напрегната и изплашена.

Калеб осъзна, че тя се страхува от него, и отпусна ръцете си.

Зае се да контролира дишането си и да успокои желанието да се нахвърли върху нея, да я просне на земята и да я обладае. Вдигна лице и чертите му се отпуснаха.

— Добре — каза той. — Ако това искаш, така ще направя.

— Не искам да проникваш в съзнанието ми, нито да прилагаш номерата си — нареди тя и сграбчи здраво дневника на майка си.

Калеб стисна зъби, но се съгласи. Имаше нужда от контакта с нея и още повече сега, когато потребността да се слее със своята cáraid, замъгляваше съзнанието и мисълта му. Забелязваше, че при Айлийн започва да се случва същото, но тя се противеше. Горката, беше толкова уплашена… Щеше да й даде малко време. Да. Но ако след това не се вразумеше, нещата щяха да се случат по неговия начин.

Щеше да вземе своето.

До онзи момент двамата щяха да страдат неописуемо, особено Айлийн, която не знаеше колко силен щеше да бъде копнежът й по него. За него обаче опасността беше по-голяма. Когато един мъж отпие от своята cáraid, той става зависим от нея завинаги. Ако жената все още не е пила от него, животът и дарбите й не са застрашени. Калеб рискуваше много с отказа на Айлийн. Но тъй като тя не беше пила от него, нямаше опасност да се побърка. До момента, в който вкуси от него.

Прииска му се да я попита на какво мирише той, за да се разширят зениците й. С такава топлина в очите го гледаше… Кой ли беше любимият й вкус?

Тогава осъзна, че не знае нищо за нея. Не я беше ухажвал, нито я беше съблазнил. Връзката им беше започнала от последното и освен това беше травмираща. Можеше ли да се залепи нещо, което е било счупено?

С цялото си същество се надяваше да е така.

— Тогава си тръгвам — каза той и се обърна.

Айлийн се отпусна. Най-накрая, една малка победа.

— Ще се видим след малко. Има много неща, за които трябва да се говори, неща, за които не исках да разговарям насаме с теб — каза той, без да се обръща. — Но преди това искам да ти дам нещо.

Айлийн притисна дневника към гърдите си. Искаше да успокои болката в сърцето си, която се появи, когато той се отдалечи.

Калеб изсвири кратко и звучно.

Айлийн се намръщи. Какво правеше?

Изведнъж от храстите изскочи кученце, сибирско хъски.

— О, Боже мой… — Айлийн коленичи и изчака Брейв да се хвърли върху нея. След това се затъркаляха прегърнати по земята.

Калеб спря, за да погледа красивата сцена. Беше очарователно. Тя се смееше с глас. Перфектните й бели зъби блестяха. Дали някой ден той щеше да я накара да се смее така? Почувства дискомфорт и опипа слабините си. Намести еректиралия си член така, че да не го притиска толкова. Беше невъзможно да не се възбуди, когато беше близо до нея.

Успокои се и се опита да не обръща внимание на пулсирането на члена си. Почака Айлийн да се изправи с кученцето си в ръце.

Брейв не преставаше да ближе лицето й, но тя беше замислена и погледна Калеб, сякаш по задължение.

— Как…? Кога…? — Защо беше направил това за нея?

— Отнех ти много неща — отвърна той и я погледна с нежност. — Позволи ми да ти ги върна.

Тя не знаеше какво да каже.

— Както виждаш, прочетох дневника. Беше права. Искам да поправя стореното. Ще се унижавам, ако е необходимо. Но няма да се отделя от теб, няма да те оставя на мира.

— Какво? — каза тя, уплашена от отговора му. — Защо?

— Защото те искам. Искам да сме заедно.

Калеб сведе глава за сбогом и изведнъж… изчезна.

Айлийн остана сама в гората. Неподвижна и със странно усещане за празнота. Прегърна силно Брейв и го разцелува.

Това наистина беше голяма изненада. Изтича към дома на дядо си, а Брейв весело настъпваше краката й.

Нямаше да мисли за Калеб. Нямаше. Нямаше да запомни, че й беше казал, че я иска за себе си. В никакъв случай.