Книгата на Хаде

23.

Докато пътуваха с поршето, Айлийн наблюдаваше Калеб. Беше далновиден, ужасно интелигентен мъж, пълен с идеи.

Той щеше да направи уебстраница. Нещо, свързано с келтската традиция, информационна страница за корените на британската култура. Обаче на тази страница щеше да има родови символи, които само чистите ванири и техните потомци биха могли да разпознаят. Към уебстраницата щеше да има и форум, разбира се. Калеб таеше надеждата, че чрез криптирания форум всички разпръснати по света ванири биха могли да влязат в контакт.

Той беше убеден, че всеки келт ванир, като види символите и старинните думи на страницата, ще се идентифицира с тях и ще се опита да се свърже със създателите.

Беше решил, че е настъпил моментът за обединение, за преоткриване и действия. Бяха изминали много години на войни, битки с вампири и върколаци, но също така на ужасни разногласия с берсерките и на незаинтересованост към това да открият себеподобни извън Англия.

Незаинтересоваността беше най-лошото. Ако бяха искали да се информират малко повече, може би по-рано щяха да разберат за тези общества, които ги залавяха и измъчваха.

Айлийн гледаше как голямата му силна ръка хваща лоста за смяна на скоростите и изпита желание да го погали.

Калеб беше поискал Рут и Габриел да отговарят за актуализирането на страницата и да бъдат модератори на форумите, с цел да наблюдават и предупреждават, когато се появи някой интересен субект.

Тогава Калеб и останалите щяха влязат във връзка с онези, които можеше да са изгубени ванири или деца на ванири.

Въпросът беше да се обединят, да увеличат членовете на групата и да подадат информация за човешките общества, които работеха заедно с вампири и върколаци срещу берсерки и ванири. Всички трябваше да знаят истината, всички трябваше да се научат да се защитават, както те се учеха сега. Всичко трябваше да се знае. Полезна информация — от местонахождението на тези проклетници до обсега на действие на отвличанията, нападенията, изнасилванията и убийствата. Целта беше да се организират и да се разпределят в работни групи. Беше убеден, че страницата ще помогне за това. Тя щеше да бъде средството, за да могат всички да се обединят и преоткрият.

Рут и Габриел щяха да бъдат връзката и, разбира се, да получават заплащане. Сега това щеше да бъде тяхната работа.

Айлийн постави своята малка ръка върху тази на Калеб. Той разтвори пръсти, за да може тя да преплете нейните в тях, и ги стисна. Погледна я нежно и се усмихна.

— Калеб, това, което направи днес… — Тя поклати глава.

Той преглътна и отмести поглед с леко неудобство. Дъждът биеше силно в предното стъкло на колата. Пусна чистачките.

— Нищо не съм направил.

— Не е вярно — отвърна тя и се изви, за да го погледне в очите.

— Айлийн…

— Да не би да се изчервяваш? — каза тя развеселена.

— Спри.

— Чуй ме… — приближи се до него и постави ръка на брадичката му, за да го накара да я погледне.

— Така не мога да шофирам.

— И двамата знаем, че ако искаш, можеш да шофираш без ръце и със завързани очи. Не се прави на корав.

— Момиче… Ставам корав всеки път, когато си до мен.

— Ох, замълчи, ти си болен. — Наведе се напред и го целуна по устните. Двамата отново усетиха напора на желанието. Дори само като се докосваха, кожата им настръхваше.

— Съблечи се — каза й той дрезгаво и ухапа устните й. — Стъклата са тъмни, никой няма да те види, само аз и…

— Не мисля да се събличам, Калеб… — засмя се тя. — Целунах те, защото исках, а не за да те съблазнявам.

— Една твоя целувка за мен е като афродизиак. Винаги искам още.

— Перверзник — засмя се тя.

Искаше да му благодари за вниманието, което беше проявил към Рут и Габриел. Не само им беше дал възможност да работят, но беше отворил за тях вратите на своя клан. Беше им се доверил, защото те бяха нейните най-добри приятели и защото тя щеше да бъде по-щастлива с тях до себе си. Освен това им беше предложил своята закрила и никога нямаше да ги предаде.

Но не беше направил само това. Калеб им беше отстъпил една от своите къщи. Къща в Нотинг Хил85, с прислуга и шофьори, които да ги возят където пожелаят.

Приятелите й бяха очаровани от идеята. Айлийн не преставаше да се учудва от тяхната готовност да помогнат на каузата.

Рут виждаше нещата така. Имаше две групи. Едната беше съставена от берсерки и ванири, а другата от вампири, върколаци и лоши хора. Между двете групи бяха неосведомените хора. Едните ги защитаваха, а другите дебнеха. Габриел беше казал, че са готови да уравновесят везните — да бъдат в ролята на добри хора и да се присъединят към берсерките и ванирите в борбата за доброто на човечеството.

— Това е значима дейност, екзистенциална, важна — беше казала Рут развълнувано. — Не боклукът, който биха ми предложили на друго място за няколко мизерни евро.

Калеб щеше да им плаща много добре. Беше много щедър, въпреки че не искаше да го признае. Всъщност парите не го интересуваха. Айлийн се замисли над новото си положение и го разбра. Когато имаш толкова пари, това престава да бъде важно, вече не са приоритет за оцеляването. Сега щеше да живее за оцеляването на другите.

Усмихна се. Беше доволна, ужасно уплашена за тях, но егоистично доволна, защото щяха да са близо до нея.

Отново погледна Калеб, като продължаваше да го държи за брадичката, и разбра, че никой не би могъл да й направи по-хубав подарък. Смаяно гледаше мъжествените му черти, зелените му очи, които я поглъщаха и същевременно галеха. Тогава разбра. Беше безумно влюбена в него.

Сломена от очевидното, пусна брадичката му, отдръпна се и се загледа през прозореца, за да се разсее.

— Уплаши ли се от нещо? — попита я той. Беше забелязал промяната в поведението й.

— Не — отвърна бързо тя.

— Да. Притеснена си — измърмори той. — А аз се чувствам ужасно, защото не знам за какво мислиш. Няма ли да ми кажеш?

— Няма нищо за казване.

— Относно това, което говорехме преди… Защо си се заинатила да бъдеш затворена за мен? Не разбираш ли, че това е нещо нормално между нас? Твоето и моето съзнание трябва да бъдат винаги слети, не само когато на теб ти се прииска.

— Не мога… все още.

Калеб я погледна отчаяно, отново се съсредоточи в пътя и атмосферата между тях охладня.

Айлийн нямаше да позволи това. Плъзна ръка по мускулестото му бедро и остави топлината си да премине през панталона и да затопли кожата му.

Калеб стисна устни, беше му омръзнало да стои настрана. Ванирските двойки не бяха такива. Но не можа да се въздържи, когато усети нежния й допир. Покри фината й ръка със своята, обърна я и целуна вътрешната част на китката й, като прошепна:

— Ще караме полека, малката. С твоето темпо.

През цялото пътуване не пусна ръката й.

Къщата, където се намираха, беше част от жилищен комплекс в Дъдли. Ванирска територия.

Бяха влезли, хванати за ръце, но Калеб я прикриваше с огромното си тяло.

Къщата беше старинна.

— Наша е, но никой не живее тук.

— Не се учудвам… — прошепна Айлийн. — Мислех, че ще разпитваме Виктор.

— Така и ще направим. — Натисна един електрически ключ на стената и на пода се отвори капак.

— Оттук ли трябва да слезем? — попита тя недоверчиво.

— Ела. — Взе я на ръце. — Дръж се здраво.

Айлийн се залепи плътно до тялото му и Калеб скочи с нея в подземното помещение. Приземи се на крака и я остави на пода.

Айлийн погледна нагоре. Около петдесет метра свободно падане. После се огледа и разбра, че старинната къща е отстъпила място на военен бункер със стени от желязо и бетон. Някаква врата се отвори пред тях.

Калеб я погледна и се усмихна.

— Впечатлена ли си? — попита той и пак я хвана за ръка.

— Леко — каза тя и му върна усмивката. — Виктор там ли е?

Отчаян вик на гореспоменатия отговори на въпроса й.

Айлийн се намръщи, а когато погледна във вътрешността на залата, погледът й изведнъж стана студен като лед.

Виктор беше проснат на една метална маса със завързани очи и ужасна фрактура на крака. Кожени ремъци обездвижваха ръцете, краката, кръста и главата му. Той се бореше, за да се освободи.

— Хайде. — Калеб я заведе вътре и спряха пред него.

— Лъжлив кучи син… — Айлийн се спусна към Виктор, но Калеб я хвана през кръста и я задържа. — Пусни ме, Калеб… Остави ме…

— Успокой се…

— Не.

— Успокой се.

— Но, Калеб — дишаше учестено в прегръдките му и гледаше Виктор с омраза, — те се подиграха с мен.

— Знам. Но ще си платят за това.

— Айлийн? — попита Виктор с лъжовно сладникав тон. — Айлийн, ти ли си?

— Да, нещастник такъв. Аз съм.

— Айлийн, станало е недоразумение. Аз… аз нямам нищо общо с това. Исках да ти кажа, но… но Микаил щеше да ме убие…

— Пет години… Да ме лъжеш пет години.

— Не те лъжех. Грижех се за теб. Аз… не, не… аз щях да те защитя… да те отведа някъде…

Калеб изръмжа и се приближи до масата. Натисна един лост и Виктор премина от хоризонтално във вертикално положение. Калеб свали превръзката от очите му и го погледна втренчено.

Виктор присви очи, за да свикне със слабата светлина в залата, и погледна Айлийн.

— Впечатляващо — прошепна с похотлив блясък в очите.

Калеб го удари силно с юмрук в корема, сграбчи го за косата и прошепна в ухото му.

— Да не си посмял да я погледнеш.

— Ти си… — Виктор се изкашля, за да си поеме дъх. — Ти си… Айлийн, невероятна си.

Айлийн се приближи до него. Опитваше се да сдържи демоните, които я подтикваха да му издере очите.

Виктор не видя как дойде първият удар.

— Това е за лъжата — измърмори тя хладно. — А това — той не забеляза как и вторият удар се стовари върху него, лицето му се извърна встрани — за това, че си стрелял по Калеб.

Калеб изпита желание да я прегърне. Никой не го беше защитавал по такъв начин.

— Разкажи ми, Виктор — каза тя с меден глас, като привлече погледа му. — Разкажи ми всичко. За кого работиш?

Виктор я погледна смаяно.

— Работех за държавните тайни служби. Откривахме хора с умения на екстрасенси, изследвахме ги и разбрахме какво ги прави различни, по-високоразвити в еволюционно отношение. Проект, финансиран и от департамента по отбрана. Микаил Ернепо, Патрик Серрил и Себастиан Смит са ръководители на този проект. Една вечер Микаил дойде при мен и ми каза, че разполага с нещо невероятно. — Погледът му беше отнесен. Гласът бе монотонен. — Каза ми, че има група хора, които работят по нещо подобно, но много по-секретно. Изследваха същества, които не бяха хора. — Замълча. — Но беше държавна тайна и не можеше да каже и дума за това на някого.

— Продължавай. — Айлийн скръсти ръце.

— Тези същества имат свръхестествени способности. Някои мутират в животни, а други управляват всичко както си поискат. Последните имат една слабост. Слънцето. Като вампири и върколаци.

— И само тези трима души се занимават с целия проект?

— Има още петима. В действителност от тях зависи одобрението на всичко, което се прави тук. Трима от тях мисля, че са ванири, но гладът ги погуби. Последният се предаде преди няколко дни.

— Кой? — изръмжа Калеб.

— Самаел.

Айлийн се притесни, а Калеб удари толкова силно по масата, че тя изкънтя като камбана.

— Какво? Какво става? Не… не ме убивайте — изкрещя Виктор, беше се отърсил от магията на гласа на Айлийн и очите му блестяха.

— По дяволите! — извика Калеб. — Той беше брат на Тор. Негов брат… Как е могъл? Не ми се искаше да повярвам, но е истина.

Виктор избухна в истеричен смях.

— Никой от петимата психопати не изпитва угризения — потвърди той. — Айлийн — раздвижи устни, — удряш невероятно. Ако… ако ме пуснете, ще ви помогна да ги намерите. Знам къде се крият…

— Няма да ни подкупиш. Искам имената им сега. — Калеб го хвана за дрехата и го разтърси.

— Лу… Лусиан, Сет и другият… вече знаеш кой е. Самаел.

Айлийн разтърка ръцете си с отнесен поглед.

— Какво ти предложиха, за да продадеш душата си на дявола, Виктор?

Виктор стисна устни.

— Отговори. — Калеб го удари по лицето.

— Без… безсмъртието. Щяха да бъда като вас. Силен, дълголетен и могъщ. Много хора работят за тях. Има групи ловци, които ви преследват, защото мислят, че сте вампири и са готови да забучат кол в сърцето ви. Хващат ви и ви измъчват. Има други, които са просто роби. Осигуряват храна със собствената си кръв. После са тези като Микаил. Посветените, току-що трансформираните. И аз ще бъда като тях.

— Колко си глупав — сряза го Калеб със студена усмивка. — Изглежда, на всички ви се иска да ви трансформират, но това, което не са ви казали, е, че човекът, който те трансформира, се превръща в твоя източник на кръв. Мислиш ли, че Самаел е склонен да те храни? Аз не мисля.

— Правил го е с Микаил.

— Повярвай ми. Микаил вчера беше умрял от глад. Мисля, че вече му е отказал първия прием.

— Но ако не се хранят — прошепна Айлийн, — ще хапят останалите и накрая ще се превърнат в безскрупулни животни, като вампири.

— Ще се превърнат във вампири, защото Самаел вече е такъв. Предизвиква хаос.

— Но при всички положения ще бъда могъщ и дълголетен — отвърна Виктор.

— Кои са другите двама? — попита Калеб, като го дърпаше за косата.

— Двама отрекли се берсерки, които също трансформират хората. Не се разбират много добре с останалите трима, които командват цялата шайка, но също имат последователи. Мисля, че се казват Страйк и Хумус.

— Свършено е с теб — прошепна Айлийн.

— Ти се чукаш с вампир. — Виктор се изплю на пода с отвращение. — Същото е.

— Не е вярно — каза Айлийн и вдигна възмутено брадичка. — Ванирите не са вампири. Освен това ти си съучастник в ужасен геноцид срещу раса, която е различна от твоята. Ти си по-голямо чудовище от тях.

— Когато Самаел те хване, Айлийн, колко много ще плачеш… Ще изтръгне от корен цялата човечност, която твърдиш, че притежаваш, и ще те накара да гледаш как ще изяде сърцето на този глупак. — Посочи Калеб с пренебрежително движение на брадичката си. — А за дядо ти и всички онези, които…

— Млъкни, или ще ти отрежа езика и ще го дам на плъховете — измърмори Калеб и стисна врата му.

Калеб погледна към Айлийн. Видя, че е бледа и уплашена, и я прегърна. Погали косата й с бузата си.

— Чуй ме, álainn, нищо няма да ти се случи. Не се страхувай.

— Ами ти? — попита тя с треперещ глас. — Той ще търси и теб.

Калеб се отдръпна, за да я погледне в лицето. Тя не се притесняваше за себе си, а за него. Почувства, че това му дава сили.

— Виктор, кой остави тялото на баща ми в контейнера? — попита Айлийн.

Виктор отметна глава назад и се изсмя цинично.

— Твоят предишен лекар. Господин Франсеск.

— Какво? — Тя отново пребледня.

— Изведнъж изпита скрупули и остави Тор да бъде забелязан от ванирите, за да ги насочи как да ни открият. Микаил и Самаел го убиха. Беше предател. Искаше да те измъкне от къщата и да те остави да живееш истинския си живот. Стар негодник… Заради него ванирите стигнаха до нас.

— Кучи синове, страхливци — прошепна тя.

— Самаел чака подходящия момент — промърмори Виктор с омраза. — Ще преследва този и ще го убие. — Погледна Калеб с омраза. — Проклет негодник. Вече си спал с нея, нали? Тя… Айлийн… Ти си моя… Аз бях там заради теб. Защитавах те… Чаках да настъпи трансформацията ти. Курва! Трябваше да ме изчакаш!

Калеб я пусна с бързо движение и застана пред Виктор, измъкна го от ремъците и го хвърли във въздуха. Тялото му се удари в стената и направи дупка в бетона.

Калеб скочи към Виктор, който лежеше разкривен на пода. Още беше жив, но с извадено рамо и счупена челюст. Едно от ребрата му стърчеше от тялото.

— Калеб, почакай… — прошепна Айлийн уплашена. — Калеб.

— Тя не е твоя, чуваш ли? — Калеб не я слушаше. Готвеше се да удари Виктор.

— Калеб, не.

— Самаел ще отмъсти за мен — прошепна Виктор. — Самаел ще те преследва, защото ти… ти си взел онова, което искаше той. Както е направил Тор.

— Какво? — попита Айлийн, изтича и коленичи до Виктор. — Отговори ми.

— Са… Самаел се влюбил в Хаде. Обичал я, но… но му се наложило да види как брат му я отвежда със себе си.

— Не я е познавал, за да се влюби в нея… — прошепна Айлийн, като клатеше глава. — Не може да бъде.

— Отдав… отдавна я желаел. Опитвал се в продължение на повече от двайсет години да разгадае генетичното устройство на двете раси. Предполагал, че кръвта на берсерките ще ви даде достатъчно сили, за да издържате на… слънцето. Направил експеримент с кръвта на мъже берсерки и с тази на няколко жени, но нищо не се получило. След това решил да се откаже от своите експерименти, защото всички се провалили. — Опита се да си поеме дъх. — Но един ден я видял. Влюбил се в тази жена берсерк. Искал Хаде да бъде негова, обзела го натрапливата мисъл за нея. Но се появил Тор и го лишил от най-голямата му страст. Отделил я от него. Самаел искал всичко, до което се докосне Тор, и това само увеличило неговото желание и стремеж да им отмъсти.

— Самаел е обичал Хаде? — повтори замислено Калеб.

— Той ги е про… проследявал през годините, когато са били в чужбина. Изпълнил се с гня… гняв и омраза и зачакал отмъщение. Освен това от… открил, че кръвта на берсерките не постига правилните резултати, не… не ви е помагала. Примрял от омраза и разочарование от берсерките и Хаде, изтръгнал Айлийн от прегръдките им, а тях двамата измъчвал го… години наред. Сега иска Айлийн и няма да се спре, докато не я получи.

— Преди това ще трябва да мине през трупа ми. А защо продължават да отвличат берсерки и ванири? Открили ли са нещо? — попита Калеб.

Виктор затвори очи и изплю кръв.

— Не. Все още не.

Калеб го разтърси.

— Това е начин да намалим вашите сили и да продължим да правим експерименти, защото в край… крайна сметка, след десетилетия опити… той… той откри нещо наскоро.

— Какво? — попитаха и двамата.

— Айлийн… ти… — издиша за последно, задави се в собствената си кръв и умря.

Тя го погледна ужасена. Забеляза, че очите й са замъглени, и разбра, че плаче за него.

— Нали не плачеш за този убиец? — попита ядосано Калеб.

— Трябва да се владееш, Калеб — каза тя и избърса мокрите си бузи. — Трябваше да го разпитаме, а ти го уби.

— Той… каза, че си негова.

— И какво от това? — изкрещя тя.

Какво толкова? Нима не бе могъл да понесе тези думи.

— Това не е истина. — Той също стана и се надвеси над нея.

— Можеше да ни каже всичко, а ти провали нещата. — Беше стиснала юмруци.

— Знам, че ги провалих. И се почувствах по-добре, когато потроших този убиец. Не ти харесва това, което виждаш ли? Ами чуй тогава. Аз съм такъв, разрушител, Айлийн. Свиквай. — Хвана я за ръцете и я притисна силно. — Аз съм воин, ловец, разбираш ли? Не съм любезен.

— Нараняваш ме — предупреди го тя и го накара да отпусне хватката си. — Не, не си любезен. Ти си глупак и нямаш самоконтрол. Заради теб сега не знаем нищо повече.

Накани се да му обърне гръб, но Калеб с отчаян вик я сграбчи за лакътя и я накара да го погледне.

— Никой няма да ти говори така пред мен. Чу ли? — Хвана лицето й с две ръце и опря чело в нейното. — Пак бих го убил, Айлийн — заяви разстроено. — И не бих изпитвал угризения. Ти не си негова.

— Аз не съм ничия собственост, Калеб — отвърна тя, впечатлена от болката в гласа му. — Трябва да престанеш да гледаш на мен като на собственост. Не е нормално.

— Знам — призна Калеб, затвори очи и поклати глава. — Но те чувствам, сякаш си част от мен. Няма да позволя на никого да ти говори така.

— Калеб… — Обгърна врата му с ръце и го притисна към себе си. Не му се сърдеше, просто я беше страх от думите на Виктор. Ами ако нараняха Калеб? Ами ако… го убиеха? — Просто съм уплашена. Прегърни ме.

Калеб я прегърна, повдигна я от пода и я залюля в ръцете си.

— Нищо няма да ми се случи — успокои я той. — Наистина ли толкова се притесняваш за мен?

Айлийн притисна лице в шията му. Калеб не трябваше да знае колко е важен за нея сега.

Калеб съжали за всичко, което се беше случило между тях. Ако от самото начало се беше държал по различен начин, сега тя можеше да разкрие открито колко много я вълнува. Но тя му нямаше доверие, все още.

Въздъхна, уморен от тази ситуация. Беше трудно за мъж като него да очаква и да признае, че неговото щастие и настроение зависят от това момиче. От това дали някой ден ще му каже, че има нужда от него или че е важен за нея, или че го обича.

Той я обичаше. Беше влюбен. Опитваше се да изгони от мислите си това болезнено чувство на отхвърляне и я прегърна още по-силно.

— Знаеше ли? — попита я след малко. Зарови лице в извивката на рамото й. — Знаеше ли, че той те желае? Че те обича?

— Мисля… мисля, че да.

— Свиня — изръмжа Калеб. — И му имаше доверие? Разказваше му всичко? И той идваше в стаята ти всяка вечер?

— Да.

— И ти го пускаше да влезе? Той докосваше ли те?

— Какво? — Тя се отдръпна, за да го погледне в очите. — Не е възможно да ревнуваш.

— Отговори ми — заповяда й той, като се любуваше на кожата на шията й. — Той те е докосвал? Вземал ти е кръв?

Айлийн се почувства странно и усети адска топлина.

— Да — прехапа устни. Сега й се струваше ужасно и много интимно друг мъж да й взема кръв.

— Проклятие! — Калеб стисна устни. — Вбесен съм, Айлийн. Искам да го изритам в главата, за да съм сигурен, че е мъртъв.

— Калеб, погледни го. Мъртъв е. — Айлийн постави един кичур черна коса зад ухото му. — Ненавиждам онова, което ми сториха — призна тя. — Ядосана съм. — Отново зарови нос в шията му. Ароматът му я успокояваше.

— Не съжалявам за това, което направих, малката. Няма за какво да ми се караш — прошепна той. — Щях да го убия много преди това.

— Знам. — Целуна нежно шията му. — Не ти се сърдя, Калеб. Просто ме разстрои това, което направи. И съм притеснена от онова, което разкрихме. А кои са Лусиан и Сет?

— Сет е от нашите. Израсна с нас. Всъщност искаше да се обвърже със сестра ми.

— С Дана? — попита тя изненадано.

— Да.

— Но не го е направил.

— Не. Сестра ми не го обичаше. Отдавна не знаем нищо за него. Не очаквах, че ще се трансформира. Ужасна новина.

— А другият?

— Лусиан. — Гласът му стана заплашителен.

— Да.

— Беше могъщ воин, но още когато беше човек, се виждаше, че изпитва удоволствие от това да убива. На мен никога не ми е харесвал. Веднага след като се трансформира, напусна клана заедно със Сет и никога не чухме нещо повече за него. Въпреки това още не мога да повярвам. — Погали гърба й. — Те са опасни. Но аз ще те закрилям. Ще говорим с Ас, за да ни каже кои са другите двама. Ще видим дали ги познава.

— А за теб кой ще се грижи? — попита тя и го целуна по бузата.

— Какво е станало? — попитаха Мену и Каал, като гледаха развеселени сцената.

— Калеб ме защити — отвърна Айлийн.

— Самаел се е трансформирал — съобщи Калеб и я остави на пода. Не свали ръцете си от нея. — Накратко. Самаел търси средство, което да му позволи да излиза на слънчева светлина. Мислел, че кръвта на берсерките би могла да компенсира този недостатък. Поискал да изпробва теорията си с Хаде, в която бил влюбен, но Тор го изпреварил и я пожелал за своя cáraid. Бил вбесен, преследвал ги из целия свят, за да отмъсти. Смятал, че Тор е откраднал неговата половинка. Когато ги открил, им отнел Айлийн и ги изтезавали години наред. Открил нещо… но не разбрахме какво.

— По дяволите! — каза замислено Каал. — Как не сме разбрали нищо от това?

— Откъде можехме да знаем? — упрекна го Калеб. — И още нещо. Основателите на сектата, която ни преследва, са Самаел, Лусиан и… Сет. Превърнали са се във вампири.

Мену се вцепени.

— Самаел се е трансформирал? — Гласът на Каал беше леден.

— Трябва да заловим Самаел и Микаил. Няма да се изплъзнат — заключи Калеб. — Има още двама берсерки, които дърпат конците на шайката. Ще разрушим къщите на Самаел и ще унищожим клоновете на фирмата по целия свят. Самаел се крие някъде и ни следи. Трябва да разберем къде са Сет и Лусиан. Досега бяхме предпазливи, но това приключи. Тръгваме на борба на живот и смърт. Ще предупредя Ас да подготви хората си.

— Още днес ще направим хайки. — Каал взе телефона си и започна да набира.

— Ще ги хванем. Всъщност, Калеб — Мену го погледна, преди да се обърне, — аз ще бъда охрана на сестра ти и ако трябва да я отведа на друго място, не се съмнявай, че ще го направя.

Калеб се усмихна саркастично.

— Разрешение ли искаш?

— Не, не искам разрешение. Не и ако става въпрос за нейната безопасност. Предупреди я. Няма да й хареса.

— Но ти няма да се откажеш, нали?

— Никога — каза той тържествено. — Би трябвало да знаеш това, Калеб.

— Знам, Мену.

Мену излезе заедно с Каал и оставиха Айлийн и Калеб сами.

— Искам да се махна оттук, Калеб — помоли Айлийн и се огледа с отвращение.

— Както кажеш. Има още някои неща, които трябва да ти покажа.

Калеб погледна Виктор и след секунда тялото се запали, сякаш някой го беше залял с бензин и беше хвърлил кибритена клечка върху него.

Прегърна Айлийн и излетяха от залата.

Не можеше да повярва. Нейната кола. Нейното беемве беше паркирано пред градината на новия й дом. Непокътнато. С красив електриковосин цвят. Перфектно.

— Колата ми… — прошепна Айлийн. — Това е моята кола?

— Радваш ли се, че е тук, álainn? — попита я Калеб радостно.

— Докарал си я за мен? — обърна се, за да го погледне в очите.

— Предположих, че ще искаш да я запазиш. Така че си помислих…

— Докарал си я за мен? — повтори и зачака той да потвърди.

— Е… предполагам, че да.

— Предполагаш?

— Да. Докарах я за теб.

— Благодаря, благодаря, благодаря. — Целуна го три пъти, а на него му се прииска още. — Защо?

— Вече ти казах.

— Кажи ми го пак. Вече не помня. — Тя застана на пръсти, за да се изравни с очите му.

Калеб замълча и я побутна мислено, за да проникне в съзнанието й.

— Не, Калеб — намръщи се тя ядосано. — Не искам да проникваш.

— Все още ми нямаш доверие? Искам да бъда в теб — изръмжа той.

— Не, докато аз не реша.

— Айлийн, трябва да спреш с това. Трябва да се свържеш с мен. Моля те.

— Отговори ми — заповяда тя и нежно го хвана за ризата.

— Не искам. — Калеб се ядоса.

Айлийн реши да използва силата си. Погали устните му с пръсти, очерта ги и се повдигна още малко, за да ги докосне със своите.

— Не искаш ли? — попита го дрезгаво.

— Недей да ме объркваш, Айлийн — прошепна той, докато я целуваше. Тялото му беше напрегнато, а юмруците — стиснати. — Ти си опасна.

— Не правя това, Калеб.

— Тогава какво искаш? — поклати глава, смутен от поведението й.

— Да си признаваш нещата — отново се повдигна и го целуна по крайчето на устните, като се отпусна върху гърдите на Калеб.

— Не ме довеждай до предела, момиче. Никой от нас не знае как ще реагирам.

— Не обичаш да отстъпваш, така ли, Калеб? Ако нещата се изплъзнат от контрола ти, ставаш нервен.

— Това не е игра. Ще се чувстваш по-сигурна, ако поддържаме мисловна връзка. И престани да ме предизвикваш. Вече ти казах, че откакто те познавам, съм станал много избухлив. Направи ме абсолютно неуравновесен.

— Тогава присъедини се към клуба на неуравновесените. На мен също не ми е лесно. Ти ме накара да се държа така и ти си виновен, че сега искам да се предпазя от твоето проникване в мислите ми. — Отпусна пръстите на краката си и се отдалечи на крачка от него. — Искаш ли да ти имам доверие? Тогава отговори честно на въпросите ми.

— Това са въпроси, които разкриват много слабости пред неприятелите — отвърна той, пристъпи към нея и я притисна до колата. — Преследват ни. Преследват теб, Айлийн. Осъзнаваш ли на каква опасност сме изложени?

Айлийн почувства хладното купе на кръста си.

Да. Съзнаваше опасността, на която той можеше да се изложи. И беше много притеснена.

— Калеб? — Дана се появи на вратата. — Чудесна кола, Айлийн. — Скръсти ръце и ги погледна развеселена. — По дяволите, bráthair… По един жест на ден.

— Спести си коментарите — отвърна той и хвана бързо Айлийн за ръка. — Разказаха ли ти?

— Да.

— И как ти се струва? — попита той, учуден от спокойствието й.

Дана погледна Айлийн и се усмихна съучастнически. Айлийн въздъхна и притвори очи.

— Значи вече си се подготвила? — продължи Калеб. — Мену ще дойде да…

Дана вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Добре ли се държи брат ми? Идва ли ти в повече, Айлийн? — попита тя и тръгна към тях.

— Спокойно. Държа го под контрол — отвърна Айлийн и го погледна крадешком.

— Не ви разбирам. Може да са тук сега, да ни наблюдават, а вие сте толкова спокойни.

— Не сме глупави, Калеб. Нашият радар работи толкова добре, колкото и вашият — отвърна сестра му. — Ако ти не долавяш опасност, ние също не долавяме. Сега никой не ни дебне и ти го знаеш.

Калеб изръмжа.

— Дана, става въпрос за Лусиан и Сет. Сет беше луд по теб.

Дана го изгледа втренчено.

— И какво? Не ме е страх от тях.

— Мен също, по дяволите! — отвърна той отчаяно. — Но вие трябва да бъдете закриляни. Вие сте жени.

— Колко хитро — промърмори Айлийн и се опита да измъкне ръката си от неговата.

— Мену ще те отведе със себе си — продължи Калеб. — Той ще те защитава, винаги го е правил и имам доверие в…

— Ще бъдем там, където смятаме, че има най-голяма нужда от нас — отвърна високомерно Дана. — И те уверявам, че тази нощ никой няма да ни попречи. Затова съм тук, дойдох при Айлийн. А Мену няма да се осмели да се доближи до мен, това да ти е ясно — каза нервно и неубедително.

— Какво ще става тази нощ? — попита Айлийн и погледна Калеб с любопитство.

— Нищо ли не си й разказал, Калеб? — Дана вдигна весело вежди. — Това е нощта на кладите. Двайсет и четвърти юни.

— Чух за това. И какво се случва през тази нощ? Там, където аз живея, е Нощта на Сан Хуан, но не е нищо специално, освен че е неработен ден.

Дана въздъхна и я хвана за ръката.

— Остави ми я за малко, Калеб. Вече няма да избяга. — Погледна го през рамо. — Разкраси се малко, братко, и разкарай тази ядосана физиономия.

Айлийн я последва, като погледна притеснено Калеб. Той ги наблюдаваше смръщено.

— Ще разбереш всичко тази нощ — увери я Дана, като я потупа по ръката. — Това също няма да избяга. Спокойно. Той вече знае какво трябва да направи.

— Ядосан е — каза Айлийн, потънала в угризения. Тя го беше докарала до това състояние.

— Хубаво е поне веднъж някой да го приземи малко. Сега не се притеснявай за него. Ще се направим на истински красавици.

— Защо?

— Нощта на кладите е като Танца на розата в Монако. Само дето ние го правим по келтската традиция. А тази година сме поканили и берсерки.

— Брат ти нищо не ми е казал. — Отново го погледна през рамо. Сега тя беше ядосаната. — Може би не е искал да ме покани. Може би…

— Спокойно, мила. Поведението му е характерно за нервен и уплашен мъж.

— Защо?

— Нека влезем вътре и ще ти разкажа.

Калеб наблюдаваше двете жени в своя живот. Разбираха се добре и никога не беше виждал Дана така да се забавлява с някого. Отнасяше се с Айлийн, сякаш беше ценна играчка. Айлийн я гледаше очарована и ококорваше очи, изненадана от нещата, които й обясняваше.

Нощта на кладите. Беше много притеснен, защото тя беше специална и щеше да е окончателното изпитание за него и Айлийн.

През тази нощ, ако боговете одобряваха тяхната връзка, щяха да ги бележат и да ги свържат завинаги.

Как ли щеше да реагира младата му половинка?