Книгата на Хаде - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Лена Валенти (6.) #7

6.

Ейлийн не знаеше от колко време тича, но го правеше без посока, отдалечаваше се от онази къща, от онези чудовища, от онази странна реалност, в която изведнъж беше попаднала. Влачеше крака, защото нямаше сили да сгъва коленете си. Гравитацията я теглеше надолу. След няколко часа слънцето щеше да залезе и те щяха да тръгнат да я търсят, беше сигурна. Бяха вампири. Вампирите имат кучешки зъби и смучат кръв. И те това правеха.

Не искаше да мисли много, болеше я главата, чувстваше слабост. Искаше само всичко това да свърши.

Беше в Англия, на място, наречено Дъдли, в рамките на Бирмингам. Това знаеше. Беше прочела табелите по магистралите, когато я доведоха с колата. Полугола.

Проклети копелета.

Погледна краката си. Носеше чехли, дънки и потник. Да не би да са мислели, че като й се извинят и й дадат дрехи, тя ще забрави всичко?

Подхлъзна се и щеше да падне. Вървеше по широка тревна площ. На хоризонта се виждаше индустриална зона. От комините на фабриките излизаше гъст черен дим.

Помисли си, че там е доста замърсено. За щастие беше слънчево, но тя знаеше, че Англия се слави като страната на облаците и дъждовете.

Ако фабриките изпускаха такъв гъст дим, със сигурност спомагаха за оформянето на тъмен слой облаци над целия район, поне над Дъдли.

Изобщо не познаваше тези земи. Само Лондон, от едно седемдневно пътуване от института. Но не посетиха други селища в околностите. Поне английският й беше перфектен и нямаше да има проблем с общуването. Голяма утеха, няма що… След всичко, което се беше случило… Прииска й се да се изсмее.

Погледна небето. Е, мястото не беше отблъскващо. Просто трябваше да открие положителните му страни.

Тананикаше, за да успокои нервите си. Бяха я отвлекли, бяха убили баща й пред очите й. Бяха разкъсали дрехите й, бяха я удряли и докосвали без капчица уважение, бяха я обиждали и освен това я бяха завързали с колан за легло, сякаш е порноактриса, която обича садомазохизма. Престана да пее.

Калеб беше отнел девствеността й като хищник.

Защото тя се съпротивляваше. Беше груб, истински звяр в началото, но след това… След това нещо се беше променило, в момента, в който беше разбрал, че е девствена.

Докосваше я, за да я възбуди, за да открие удоволствието, и започна да се движи по-нежно. Дълбоко, но нежно. И тя беше изпитала наслада, несъмнено. Два пъти (без да броим онзи в колата), преди да усети устата му на шията си. Знаеше, че трябва да се чувства обидена и унижена. И голяма част от нея се чувстваше така. Интимността с ванира обаче беше оставила следа у нея.

Изведнъж спря и разтвори широко очи. Постави лявата ръка на шията си, там, където беше пил от нея. Беше я ухапал. Беше забил кучешките си зъби, беше я облизвал и пил от нея, сякаш тя щеше да утоли жаждата му.

Като си спомни това, вратът и едно място много по-надолу започнаха да пулсират и космите по ръцете й настръхнаха.

Да не би да й беше харесало? Не, Ейлийн… Как можеш дори да си го помислиш? Ядоса се на себе си.

Когато той я ухапа, тя започна да вижда бели звездички пред очите си. Усещаше, че плува, че се носи над леглото, а ръцете му бяха като нагорещено желязо около кръста й. Дланите му обхващаха здраво задните й части.

Отново вървеше без посока, усещаше болка при всяка стъпка. Чувстваше сърбеж по някои части от тялото. Интимни места. Например слабините.

Нямаше точна представа от колко време тича, но беше убедена, че са повече от три часа.

С кого можеше да говори? Нямаше пари, нито една лира, за да се обади в Барселона. Ако говореше с полицията, щяха да й се изсмеят. Кой щеше да й повярва? За Бога, кой вярваше във вампири?

Единственото сигурно нещо беше, че бяха убили баща й. Баща й беше мъртъв. Защо не можеше да пророни и една сълза за него?

„Няма за какво да плача“, отговори си сама. Нито един спомен, нито една ласка, нито една добра дума. Нищо. Беше толкова странно да види как баща й умира и да остане толкова безразлична. Нямаше мили спомени или нежни думи. Нямаше съпричастни жестове или топли прегръдки. Болеше я повече от тази емоционална празнота, отколкото от факта, че той беше мъртъв.

Дали беше истина? Наистина ли компанията бе замесена в преследването на ванирите? Това беше нещо свръхестествено. Не можеше да е вярно. Или можеше?

Побъркваше се. Ако разкажеше на Габриел и Рут, щяха ли да повярват?

Трябваше да намери начин да се върне в Барселона. Имаше нужда от тях. Имаше нужда от хората, които я обичаха, които й даваха топлина. Сигурно се питаха къде е. Чуваха се всяка сутрин. Вероятно се чудеха защо не могат да я открият.

Ами диабетът? Виктор щеше да отиде вечерта в дома й, за да й постави инсулин. Ами ако не беше инсулин, както каза Калеб? При всички положения тя нямаше да е там, когато Виктор отиде да я види. Нито баща й.

Микаил беше мъртъв. Майчице… какво да прави?

Телефонна кабина. Телефонна кабина и някой добър човек, който да й заеме пари, за да се обади на някой от тримата. Това й трябваше.

Трябваше да дойдат в Лондон, за да я намерят, но тя някак си щеше да стигне до столицата.

Все още обаче не беше срещнала нито един англичанин, освен онези чудовища.

Тичаше към индустриалната зона. След половин час беше там.

Оказа се жилищен комплекс. Център на някакъв град. Покрай улиците се издигаха къщи, а една табела сочеше името на това място. Седгли39.

Къщите бяха в типичен английски стил — от червени тухли, еднакви, с бели прозорци. Някои имаха калуна40 на входа и паркирани коли отпред. Ако позвънеше някъде, със сигурност щяха да й отворят. Но не и в този вид. Отхвърли идеята.

Размина се с група младежи. Говореха оживено и се смееха. Бяха далече от кошмара, който тя преживяваше. Не трябваше да привлича вниманието им. Нямаше причина да им обърне внимание, нямаше защо да се загледа в тях, освен защото имаше нужда от помощ и защото един от младежите, високо едро момче, с розови бузи и руса коса, носеше жълта тениска с надпис на английски: „Опознай мъжете на Улвърхамптън“.

Дъхът й секна. Не можеше да си поеме въздух. На улицата имаше пейка и тя седна, за да се успокои. Когато кръвта отново нахлу в мозъка й, започна да си спомня какво беше сънувала.

Татко и мама оставихме два подаръка за теб. Заровени са под магическия камък под моста на Уест Парк. Помниш ли камъка, слънчице мое? Помниш ли Улвърхамптън?

Опря лакти на коленете си и стисна глава.

Този сън… тя ли беше момичето, на което говореха онези хора? Но… как беше възможно? Не си спомняше нищо подобно?

Вдигна глава и се огледа. Всички минувачи я гледаха учудено. Кой знае какъв вид имаше… Потна, изтормозена…

Без да се замисли, спря младежите и се обърна към момчето с тениската.

— Имам нужда от помощ, загубих се — каза възможно най-спокойно.

— Добре ли си? — попита я загрижено момчето. Погледна раните по лицето й.

— За това ли говориш? — Посочи лицето и китката си. — Стана онзи ден. Паднах… от един мотор.

Момчетата се спогледаха с недоверие.

— Трябва да стигна до Улвърхамптън. До… до Уест Парк. Пристигнах с приятели от Барселона. Разглеждахме Седгли, но се отделих и ги загубих от поглед. Автобусът, който ни докара тук, вероятно е тръгнал. Сборният ни пункт е Улвърхамптън. Трябва да пристигна преди седем вечерта. Но не мога да отида, защото… защото чантата с портфейла и мобилния ми телефон остана в една от моите приятелки. Сега не мога да ги открия и нямам пари, за да стигна дотам. — Откъде й идваха наум тези лъжи?

Момчето се усмихна и погледна тениската си.

— Вероятно знаеш, че съм мъж от Улвърхамптън, нали? — Посочи надписа и емблемата с форма на вълча муцуна.

— Е — каза тя и го дари с прелестна усмивка, — явно това показва твоята тениска. Можеш ли да ми кажеш как да стигна дотам?

— Можем да те заведем, ако искаш — каза той. — Живея там и съм с колата. Нали не мислиш да отидеш пеша?

— Ами… да.

— Не е много далече с кола. Пеша обаче пътят е около четири часа и половина.

— Ужас. — Погледна златистите си сандали. Нямаше да може да ходи още дълго. Раните по краката я боляха.

Момчето погледна как е обута и я окуражи.

— Не се срамувай… — изчака тя да каже името си.

— Ейлийн. — Подаде му ръка и той я пое.

— Аз съм Боб. Приятно ми е.

— И на мен.

— Значи да те закарам?

Ейлийн се поколеба за миг.

— Не се притеснявай. Ако искаш, ние също можем да дойдем — каза друго момче от групичката, по-високо и слабо от Боб. — Боб е много опасен за хубави момичета като теб.

Тя се престори, че не го чува. Последното, от което имаше нужда, беше още мъжко самочувствие. Достатъчно голяма доза беше получила от чудовището Калеб. Не знаеше дали може да им се довери. Но реши, че не е възможно всички да са злодеи.

— Не искам да ви притеснявам — каза тя и прехапа устна.

— Спокойно, няма проблеми. Аз тъкмо щях да се прибирам натам — отвърна Боб.

Не. Това момче нямаше да я нарани. Изглеждаше добър човек.

— Ще стигнем за двайсет минути, ще видиш — настоя той.

— Колко е часът сега? — попита го тя.

— Пет и половина.

Беше вървяла повече време, отколкото предполагаше. Страхът е способен да инжектира голяма доза адреналин.

— Добре, Боб. Имам ти доверие.

След като седна на предната седалка в червения фолксваген, потъна в спомена за съня си. Не разбираше защо беше решила да му обърне внимание, нито защо бързаше да стигне до Уест Парк. Предишният й план беше да намери някоя телефонна кабина и пари, да се обади в Барселона да дойдат да я вземат. Намеренията й обаче се изпариха, когато дойде на това място и срещна момчетата.

Ами ако това беше някакъв знак? Е, сега щеше да разбере.

— Сигурно много си се притеснила, когато си се оказала сама в непозната страна и без пари…

Ейлийн се изкашля и погледна Боб. Най-накрая беше попаднала на добър човек. Възпитан и учтив, готов да й помогне, без да иска нищо в замяна. Беше млад, на не повече от трийсет години.

— Да, малко се изплаших — отвърна леко засрамена.

— Аз също бих се изплашил.

Ейлийн го изгледа от горе до долу. Едър, здрав, с мускули на щангист, които биха стреснали мнозина.

— Да, със сигурност — каза тя и се опита да се усмихне.

— Разбира се, че не. — Той избухна в смях.

Колко бързо се променя животът, мислеше си тя, като гледаше през прозореца. Седеше в кола, с момче, което не познаваше, водена единствено от интуицията си, която й говореше, че Боб не е лош човек. Объркана, в преследването на един сън. Първият, който имаше от седемгодишна.

— Искам някой ден да отида в Барселона. Имам познати, които са ходили там, и разказваха за чудеса.

— Ами градът наистина е красив и пълен с култура — каза тя. Чувстваше се длъжна да разговаря със своя спасител. — Почти винаги е слънчево, плажовете са невероятни, а нощите — топли и изпълнени с весело настроение. Храната е превъзходна. Оттам е и най-добрият футболен отбор в света.

— Футболен клуб „Барселона“ — каза Боб.

— Точно така.

— Обичаш ли спорта, Ейлийн?

— Много. Всякакъв спорт, но най-много харесвам футбола и отбора на Барселона.

— Добре, няма да споря, че най-добрият футболен отбор в света е от твоя град, но вторият най-добър е „Улфс“. Ще ти дам два билета, за да ги гледаш на летния турнир, който организират. Докога ще си тук?

Не знаеше. Зависеше от това, дали Калеб и неговите хора ще я намерят.

— Скоро ще си тръгна — отвърна тя, с надеждата, че думите й ще се сбъднат.

— Добре. Тогава ще ти дам билетите и ти ще прецениш дали можеш да отидеш да ги гледаш, преди да заминеш. — Отвори жабката с лявата ръка, извади два билета и й ги подаде.

Ейлийн ги взе, кимна и отново се загледа през прозореца. Последното, което искаше, беше да гледа футболен мач, а още по-малко да говори с някого. Беше на път да се отпусне и да заплаче след всичко, което беше преживяла.

Пристигнаха в град, пълен с живот, магазини и много атмосфера. Минаха покрай една прекрасна църква.

— Църквата „Свети Петър“. Красива е, нали? — посочи Боб. — Тук има от всичко. Художествени галерии, театър, магазини, паркове… От началото на юли ще се превърне в град без вреден дим. — Постави два пръста върху устните си и се престори, че пуши и се задушава.

— Окончателно забраняват тютюнопушенето?

— Да. Няма да може да се пуши на обществено място. Супер.

— Да. Пушенето убива — измърмори тя иронично. След кошмара, който беше преживяла, въпросът „за“ или „против“ пушенето й изгледаше смешен.

Боб се съгласи и включи десния мигач. Беше типичен англичанин. Много възпитан, голям кавалер и в същото време — много разглезен. Но беше с добро сърце и напълно безобиден.

— Разгледа ли вече града? — попита я той, погледна в огледалото за задно виждане и зави.

— Малко. — Беше й неприятно, че го лъже.

— Има туристически информационен пункт до Уест Парк. Ще ти дадат чудесни пътеводители.

— Наблизо ли живееш? — попита тя. Нямаше да е лошо да има някакъв контакт, за всеки случай.

— Живея близо до кинокомплекса на Улвърхамптън.

Спря колата. Намираха се пред огромен парк със зелена трева, много подреден и добре поддържан, пълен с дървета и очарователни пътечки, които се губеха сред растителността.

— Е, това е мястото.

Ейлийн кимна и сви притеснено устни. Как щеше да му се отблагодари за това, което беше направил за нея?

— Боб, не можеш да си представиш каква услуга ми направи.

— В замяна можеш да дойдеш на турнира — усмихна се той и разтвори широко очи.

— Ще направя всичко възможно. — Тя се наведе и го целуна по бузата. Заслужаваше, беше нейният кавалер.

— Уау — изчерви се той. — Почакай. — Извади портфейла си и й подаде пет лири. Написа телефона си на лист и също й го даде. — Ако имаш нужда от мен, потърси ме на този номер. Ако не намериш приятелите си, използвай парите, за да им се обадиш и да ги откриеш. Бих ти дал мобилния си телефон, но не го нося.

Тя стисна ръката му с благодарност.

— Боб, ако не се видим повече, ще запазя този номер. Ще ти се обадя, за да съм сигурна, че когато дойдеш в Барселона, ще мога да ти покажа града.

— Ейлийн, познавам следите, които оставят ударите с юмрук — каза тихо той. — Самият аз съм боксьор. Моля те, ако имаш нужда от помощ, не се колебай да ми се обадиш.

Тя пребледня. Как искаше да му разкаже.

Боб се усмихна, а Ейлийн се усмихна тъжно. Така се разделиха.

Имаше добри хора по света. Много добри хора в Англия, в Улвърхамптън. Не всичко беше лошо все пак. Беше убедена, че отново ще види Боб.

Изведнъж се озова сама пред парка, който я караше да се чувства малка, не само на ръст, а и на години. Интересно усещане.

Тръгна по една пътека и почувства, че кожата й настръхва. Явно си спомняше мястото. Но това беше невъзможно, защото никога не бе идвала тук. Ухаеше на мокра трева, на лято и на сладка мъгла, вдясно имаше мост, под който криволичеше река.

Сърцето й замря. Мост.

Ръцете й започнаха да се изпотяват и трябваше да се наведе и подпре на коленете си, за да си поеме дъх. Не беше добър момент за панически пристъп.

Хората минаваха покрай нея като в най-обикновен ден. Но това не беше обикновен ден. Група вампири я бяха отвлекли и беше сънувала спомен за живота на една двойка и тяхната дъщеря. Освен това беше загубила баща си и… своята девственост. Най-много я болеше от начина, по който се беше случило. Трябваше да престане да мисли за това и да се концентрира върху съня си.

Мястото. Онези хора. Мостът.

Сви встрани от пътеката и се строполи на земята. Над поляната летяха калинки, а при реката — пеперуди. Седна и обгърна краката си.

Всички инстинкти й говореха, че се намира на правилното място и в точното време, че преди много време някой е скрил подарък под този мост, под един магически камък. Не много голям, но особено очарователен мост.

Една сцена премина през съзнанието й. Мъж и жена я прегръщаха. Беше лятна нощ. Рожденият й ден. Една тухла от моста беше отместена и те сложиха нещо вътре. После отново поставиха тухлата.

Разтърси глава и я хвана с ръце. Трепереше.

Явно беше болна. Нямаше друго обяснение. Онази сцена беше някаква халюцинация.

Не. Не беше халюцинация. По дяволите, Ейлийн, събуди се… Беше я ухапал най-красивият и зъл мъж, когото беше срещала през живота си. Беше я ухапал с вампирските си зъби. Беше ходила в подземията и срещнала така наречените ванири. Беше сънувала друг живот, който вероятно и непонятно как някога е бил неин. Какви бяха спомените й преди седемгодишна възраст? Къде са били досега?

Момичето от съня се казваше Айлийн. С „А“, не с „Е“, но имената бяха почти еднакви.

Калеб беше прав. Диабетът й беше перфектно контролиран, никога не беше имала проблем. Кога я диагностицираха? На седем години. Какво се беше случило? Помнеше ли да се е чувствала зле или да е имала припадък, за да диагностицират това заболяване? Не. Всъщност не помнеше нищо преди това.

Калеб беше прав. Когато Виктор я инжектираше, не минаваха и десет минути и тя изпадаше в безпаметно състояние до следващия ден. След диабета престана да сънува. А преди това сънувала ли е?

Както и да е. Все още беше жива и имаше възможност да разбере дали този сън е кадър от живот, който бе загубила сред остатъците от паметта си.

Беше слънчево, но на дневна светлина не можеше да отиде под моста. Пазачите в парка щяха да я видят. Щеше да изчака да мръкне, макар че рискуваше с тъмнината да дойдат Калеб и неговият клан.

Протегна се и се отпусна, без да иска, без да може да повярва.

В дванайсет часа ставаше на двайсет и две години. Вече нямаше да е същата. И как можеше да бъде?

Замисли се за плановете, които имаше — проекта за специализация в Лондон, желанието й да помага на обществото чрез нов обучителен метод. Вече не можеше да следва мечтата си.

Едва успяваше да запази разсъдъка си, какво оставаше да преподава на някого. Онези хора й бяха отнели всичко, но нямаше да остане със скръстени ръце.

Първо щеше да се опита да разбере какво се случва с нея и защо в главата й нахлуват чужди спомени. После щеше да провери с какво действително се занимава фирмата на покойния й баща. Ако Калеб казваше истината, не можеше да позволи нещо подобно. Убиваха същества, които имат деца. Деца, които бяха различни и страдаха. Децата са си деца, независимо от произхода им.

Тя беше видяла как умира баща й. Защо не й беше мъчно? Защо?

Стисна юмруци и удари по меката, покрита със зеленина земя. Почувства как нещо мокри бузата й. Избърса го и откри, че плаче.

— Стига съм плакала… — Изправи се и седна отново със свити крака.

Не беше молила за нищо от това. Не беше искала да открие онова, което беше открила. Беше затънала в нещо, което не беше търсила, във война, която не беше нейна. Обаче я бяха замесили. Ами стига толкова.

Нямаше нищо. Беше сама. Какво можеше да изгуби? Не беше страхлива. Нито пък беше от хората, които заравят глава в пясъка и така забравят за целия свят.

Свят на мрак, кръв и кланове, който я беше изтръгнал от нейния уютен и приятен живот. Сега всички трябваше да изтърпят последствията.

Първо, Калеб. Защо не можеше да престане да мисли за него? Разтърка китките си с отнесен поглед.

Изправи се. Огледа се и без да се замисля повече, слезе към брега на реката. Като внимаваше някой да не я види, нагази във водата. Тя беше студена, но Ейлийн беше благодарна за рязката смяна на температурата, защото възвърна контакта й с реалността. Над повърхността имаше малки комарчета. Реката не беше много пълноводна. Ейлийн бързо се скри под каменния мост и започна да опипва тухлите, които оформяха извивката.

Имаше една почти скрита от водата, върху която бяха издълбани букви. Ейлийн се наведе и я опипа. Опита се да прочете надписа.

J А T FOREVER

J А T завинаги?

Огледа се. Стъмваше се и вече не се виждаха хора. Тя пъхна пръсти покрай ръбовете на тухлата. Изглеждаше куха. И… се движеше…

Опита се да я извади, но беше доста трудно. Само още малко и… хряс. Тухлата остана в ръцете й. Ейлийн се усмихна и погледна черната дупка в стената. Пъхна ръката си и внимателно опипа вътрешността. Дали имаше плъхове? „Не мисли за това“.

Докосна влажна кал, грапава стена и нещо, обвито в кърпа. Вкара по-навътре ръка и го стисна здраво.

Татко и мама оставихме два подаръка за теб. Заровени са под магическия камък под моста на Уест Парк. Помниш ли камъка, слънчице мое?

Истина ли беше? Успя да извади увития в кърпата предмет. Беше правоъгълен, дебел и тежък. Боже мой, значи беше истина.

Излезе от реката. Тичаше като обезумяла. Стискаше съкровището така, сякаш от това зависеше животът й. Погледна небето. Слънцето залязваше.

Мокра и трепереща, тя потърси къде да се скрие. Под дърво, в храстите, зад някоя стена — всяко място щеше да е подходящо, за да разгледа какво носи със себе си.

Намери няколко дървета, които сякаш оформяха арка. Навлезе между тях и се скри зад дънерите. Коленичи и остави съкровището на земята. Разгърна калната кърпа. „Подаръците“ бяха покрити с найлон, който ги изолираше от влагата. Махна и него, и най-сетне видя онова, което беше скрито под моста.

Беше книга. Твърдите й корици бяха покрити с малки зелени скъпоценни камъчета. По средата, с по-тъмни топази, бе изписано:

ХАДЕ

В найлона се забелязваше още един предмет, загърнат не чак толкова грижливо. Нож. Скъпа, отлична изработка. Дръжката бе във формата на мечка, изправена на задните си крака, и изглежда беше от полирана слонова кост. На корема на мечката беше изобразен символ, който тя познаваше много добре, Келтски символ, наречен triskel. Знаеше, че изобразява връзката между тялото, разума и душата. Беше чела това в една от книгите на Габриел за митология и старинни символи. Той ги обожаваше.

Ейлийн погали дръжката и завъртя ножа, за да се полюбува на острието. Все още режеше, а стоманата блестеше.

Приближи го към очите си и забеляза надпис:

An Duine Táirneánach.

Какво означаваше това? И… на какъв език беше написано? Опита да си припомни съня и разбра, че имаше думи, които, макар че й звучаха познато, всъщност никога не беше чувала и беше сигурна, че са старинни. Знаеше достатъчно езици, за да е убедена в това.

Този език не се говореше вече.

Зави острието на ножа с част от найлона и го пъхна в колана на панталона си. Не в джоба, а между бикините и…

Бикини? Дръпна с палци дънките си и видя, че носи жълти бикини. Опипа гърдите си и откри, че има и сутиен. Беше излетяла от онази къща толкова скоростно, че дори не беше забелязала с какво е облечена. Но дори да беше гола, пак щеше да избяга. Погледна сутиена под потника. И той беше жълт. Виж ти, комплект. Е, добре, кой я беше преоблякъл? Дана?

Намести ножа внимателно, за да не се пореже. Само това й липсваше…

Подпря се на ствола на най-кривото дърво и взе книгата. Погали я леко.

Пое няколко пъти бавно и дълбоко дъх, като си припомни уроците по йога, на които ходеше в Барселона. Косите й стърчаха като клечки и беше убедена, че започва да вдига температура. Студените й треперещи ръце хванаха кориците и ги разтвориха. Листата бяха леко жълтеникави, но доста дебели.

Първите страници бяха изписани със символи, които не успя да разбере. Освен това приличаха на символи, прогорени върху хартията. Как се ядосваше, когато нещо не й беше ясно. Раздразнена, разлисти бързо страниците, докато най-накрая стигна до думи, написани на ръка, на английски. На съвременен английски.

Скъпа моя Айлийн, това е най-ценният подарък за теб. Бих искала да мога да ти го дам лично, но мисля, че когато той бъде у теб, това ще означава, че аз вече няма да съм наблизо, за да мога да ти обясня всичко, което би искала да знаеш.

С него ще ме помниш винаги и ще научиш всичко необходимо за теб, за това какво си и коя си.

Както вероятно предполагаш, това е дневник. Никога не е имало нещо специално, което да споделям, докато не срещнах баща ти. После се появи ти.

Вероятно имаш много въпроси относно това какво се случва с теб и защо се чувстваш различна от другите. Вярвам, че тази книга ще бъде твоя пътеводна светлина, звездичке моя.

Обичам те с цялото си сърце.

Мама.

Преглътна и затвори очи. Струваше й се, че земята под краката й се люлее. Чувстваше се замаяна и объркана. Продължи да чете.

Там, откъдето идвам, раждането на момичета е щастливо събитие, което се празнува. Жените са боготворени и уважавани, защото са люлката и сърцето на бъдещето на нашия клан.

Когато станах на осемнайсет години, ми подариха тази книга. В нея трябваше да описвам всичко, което се случва в живота ми.

Предполагам, че това, което ми се случи днес, на 22 години, е първото, което ще напиша.

Настъпи моментът за моята трансформация. Превърнах се от човек в берсерк. Беше странно и болезнено, но, изглежда, вече съм успяла да премина мутацията. На 22 години, както повелява традицията.

И мисля, че е истинска лудост, защото оттогава има цяла опашка мъжки берсерки, които очакват да ги избера за половинка. Кланът мисли, че съм най-красивата жена, която е съществувала сред тях. Казват, че съм специална, и ме наричат принцеса Хаде.

Това обожание ме притеснява и ме опиянява.

Ейлийн не преставаше да се изпотява. Устата й беше пресъхнала, а ушите й леко пищяха.

В книгата няма важни думи до тази нощ. Днес срещнах най-красивия и напет мъж, когото съм виждала.

Не знам как се случи, но забелязах, че ме наблюдава сред растителността на Уест Парк. Следеше ме и ме дебнеше. С внимание и същевременно заплашително. Така се чувствам. Той е заплаха.

Днес отново го видях, но този път се постарах да съм в компанията на мъжете от клана. Те ме следват, накъдето и да тръгна, като кучета в период на разгонване. Толкова са чаровни.

Усетих очите му върху тила си, върху шията и бих се заклела, че ми проговори мислено. Поиска да се отделя от тях и да се доближа към него, да се обърна към него. Ако беше сторил това, не можех да се приближа. Ако гласът му беше истински, трябваше да се отдръпна. Той е наш враг.

Днес отидох в Дъдли с клана. Искаха да се развихрят и знаеха, че мястото е подходящо. Просто трябваше да събудят старата вражда между тях и кръвопийците. Не обичам свадите, мразя ги. Не знам защо ме заведоха, но мъжкото его е такова.

Той беше там. Присмиваше ни се, изяждаше младежите с поглед, а мен поглъщаше с очи. Гледаше ме. Изучаваше ме. Плаши ме и ме изгаря отвътре. В края на краищата нямаше свада. Твърде много човешки същества имаше наблизо.

Не знам как се случи, но трима мъже, облечени в черно, се опитаха да ме насилят в планините на Улвърхамптън. Бяха хора. За щастие той ме спаси. Мисля, че ги остави в безсъзнание, ако не ги уби. Никога не бях виждала някой да се бие така яростно.

Прегърна ме и ме взе на ръце, сякаш бях напълно безпомощна. И ми каза, че съм негова, че ми забранява да се отделям от него. Ядосах се. Толкова се ядосах… Никой не ми заповядва, а този мъж е властен и злоупотребява с положението си. Ванирите са високомерни. Винаги са били такива. Докосна ме и ме опипа, сякаш съм негова собственост, без да се интересува дали искам това. Страх ме е от него.

Страх ме е от него, но… ми харесва. Събужда в мен нещо първично. Все още не иска да ми каже името си.

Не може да прави така. Не може да прави така… Какво си въобразява? Тази нощ ме отвлече и отведе в дома си. Прекрасна къща, заобиколена от градини и диви цветя. Каза ми, че ме желае, и аз исках да се съпротивлявам, да се освободя от силните му ръце, от, неговата топлина, от привличането, от устните му, които се плъзгаха по врата ми и поглъщаха моите устни и език. Би трябвало да е забранено да се целува по този начин. Продължава да ме плаши. Плаши ме неговата настойчивост, желанието му да доминира, да ме подчини, сякаш сме диви зверове. Аз съм берсерк, звяр по природа, но той е много по-див от мен. И не знам дали съм готова, защото той определено не е като мен. След караницата ме върна в Улвърхамптън и си тръгна, без да се сбогува.

Днес ме победи и сломи напълно моя самоконтрол. Не знам как се случи. Дали беше от пълнолунието или от самия него. Този непоносим и дяволски секси ванир се е вмъкнал в съзнанието ми и не иска да ме освободи от веригите си.

Срещнах го в Седгли. Говореше с едно русо момиче с огромни цици (баща ми би ми отрязал езика за тези думи). Изпитах желание да му извадя очите и да отрежа красивата му вълниста коса, която отмяташе гордо и съблазнително. Мисля, че когато ме видя, той се усмихна и с предизвикателен поглед се приближи още повече до русата и… Я погали…

Стомахът ми се сви на топка и разбрах, че иска да се подиграе с мен, че прави това от момента, в който ме видя. Избягах оттам. Тичах като обладана от дявола, но той ме спря по средата на пътя. Появи се в гората. Също беше загубил контрол. Поисках му обяснение и се превърнах в онова, което казват, че са жените берсерки — бойци, ревниви и властни спрямо мъжете си. Страшна сцена беше.

Той ме сграбчи за косата и ме накара да замълча с устните си. Аз загубих контрол. Не е справедливо. Не може да изключва съзнанието ми по този начин. Каза ми, че е искал да разбере какво чувствам към него и затова се е държал така. Обвини ме, че съм студена, че не съм се оставила да ме отведе, че не съм отишла при него, когато ме е помолил. Зашлевих го и му казах, че не може да принуждава другите да се държат по начина, по който той иска, но след целия този гняв се разкаях, че съм го ударила. Беше бесен и лицето му изглеждаше изсечено като от мрамор. Хвана ме като безжизнен товар, метна ме на рамото си и усетих как се издигаме над дърветата и гората, а после се приземяваме в градината на дома му. Бях изплашена, страхувах се. Не от него, а от изгарящия огън, който блестеше в очите му. Разкъса дрехите ми и ме просна на леглото в стаята си. Не разбрах как стигнахме дотам. Притисна ме към леглото и разтвори краката ми. Крещях и го удрях навсякъде, но той не ми обърна внимание. Беше съблякъл дрехите си и стоеше гол, на колене между краката ми. Аз треперех. Каза ми да не се съпротивлявам, да не се опитвам да го отблъсна, да го оставя да проникне и да вземе онова, което иска. Никога не го бях виждала такъв — с червени очи и черни зеници, с дълги остри зъби. Каза ми, че ще ме нарани, че не иска това, но ще го направи, защото не може да контролира звяра в себе си. Че този звяр се пробужда само с мен, но ще се опита да го укроти. Че първият път ще ме боли, или по-скоро ще ме изплаши. Увери ме, че след като преодолее този транс, следващите пъти ще са необуздани и ще доведат до екстаз. Това ми каза. Как можех да повярвам?

Бях уплашена повече от всякога.

Надвеси се над мен, намести бедрата си между моите и с най-изгарящата и мъчителна болка, която бях чувствала до онзи момент, проникна в мен с един-единствен тласък. После последваха още, докато матката ми го остави да проникне изцяло.

Беше звяр. Беше издрал кожата ми, усещаше, че кървя между краката, чуваше риданията ми, молбите да спре, но не го направи. Нищо не можеше да го спре. Заби кучешките си зъби в мен и пи, докато загубих съзнание. Мисля, че дори тогава не е спрял.

Когато се събудих, имах метален вкус в устата. Скочих от леглото и потърсих врата, за да избягам. Той ме плашеше. Бях ужасена, ядосана и огорчена.

Задържа ме, като се хвърли върху мен и ме притисна към стената с гръб към него. През прозореца успях да видя бледата луна в небето, по-голяма от когато и да било. Не исках отново да се сливам с него, не исках такава връзка. Освен това той беше ванир, а аз берсерк. Не се разбираме, отблъскваме се.

Прегърна ме, този път без да ме насилва, с нежност и нещо като чувство за собственост. Зарови лице в шията ми. С пресипнал глас ме помоли да не го изоставям, че този вид сливане се случва само първия път, с истинската половинка. Вече бях неговата cáraid каза ми, неговата половинка за вечността. Каза ми, че съм негова, а той — мой. Помоли ме да го оставя да се люби с мен отново, както той умее. Не знам защо се натъжих след тези думи, още повече след начина, по който се беше отнесъл с мен, но реших да му се доверя. Отново ме взе на ръце и ме постави на леглото. С ръцете и целувките си успокои треперенето и страховете ми. С езика си облиза и засмука раните ми, както и тези, които не се виждаха. Застана между краката ми и аз се прикрих. Болеше ме и не исках да ме докосва отново там.

Когато ме помоли да му позволя да ме излекува, ми се стори, че виждам влага в очите му и че се разкайва много за стореното. Разнежих се, беше неизбежно. Отдръпнах ръцете си. Той ги пое и целуна пръстите ми един по един. После се плъзна между краката ми и ги раздели с рамене.

Постави устата и езика си там долу и аз изтръпнах. Беше невероятно. Засмука ме и продължи да ме смуче, докато почти се просълзих, но този път от удоволствие. И след като ме доведе до екстаз три последователни пъти, се намести между краката ми и потъна в мен. Мислех, че ще се побъркам от наслада. Не си бях представяла, че подобно нещо може да се случи между мъжете и жените. Но той ми показа това. Струваше си първоначалното страдание, за да получа след това най-върховното удоволствие.

Е, вече не съм, девствена. Сега съм една влюбена в мъж, наречен Тор. Хаде, принцесата берсерк, и Тор, воинът ванир. Страхотна двойка.

Боже мой. Книгата се изплъзна от ръцете й. Гореше, а кожата й беше мокра от пот. Не разбра кога започнаха болките, стомахът й се сгърчи и започна да гори, сякаш в него имаше пожар. Сви се и притисна книгата към корема си. Света Дево… Какво ставаше? Полека-лека болката отслабна. Тя отново се облегна на дървото. Дишаше тежко и беше леко замаяна.

Тор. Дали това беше приятелят на Калеб? Беше убедена. Прегледа следващите страници, в които се описваха подробно техните сексуални преживявания. Очевидно се бяха наслаждавали много един на друг.

Хаде се беше влюбила безумно в Тор и Тор в нея. Приличаха на разгонени кучета, които се преследват в нощта и опитват всякакви пози, понякога нежно, друг път грубо и необуздано, в зависимост от момента и топлината на страстта. И двамата бяха страстни, несъмнено.

После следваха други дълги описания на това какви са ванирите. На потребността да имат своя cáraid, своя половинка… Изглеждаше интересно, но го прехвърли набързо.

Стигна до друга, по-информативна част от дневника.

Превърнахме се в тайни любовници. Знаем, че различията между берсерките и ванирите са непреодолими. Ако кажем, че сме заедно, ще започне нова война. Или по-лошо — ще ни убият за незачитане на правилата. Но ние се обичаме и искаме да се наслаждаваме на любовта си през цялото време, с което ни дари животът.

Така че решихме да избягаме от Англия. Не можем да се крием повече. Трябва да намерим подходящо място за нас. Смятаме, че Румъния е добър избор.

Тор е малко тъжен, защото оставя своя клан и най-добрия си приятел Калеб, но е още по-огорчен от различията, които толкова раздалечиха двете раси, че се стигна до убийство заради самото убийство, до преследване заради самото преследване или до забрана заради самата забрана. На мен ми е мъчно, че не мога да се сбогувам с баща си Ас. Но такава е нашата съдба сега, на Тор и моята. Това са последствията от историята на ванирите и берсерките. И двете раси сме магически същества от древни родове, обаче това е единственото, което ни свързва.

Балканите имат специфично очарование. Хората тук са топли и въпреки че има берсерки и ванири, те, изглежда, съжителстват по-добре, отколкото в Англия или поне… така изглежда. Някои хора знаят за нашето съществуване, но все още сме сред митовете и легендите. Всъщност не искат да повярват в нас. Не пожелахме да се свържем с никой клан. Не знаем дали новините няма да отлетят до островите. Макар да сме наясно, че няма силна връзка между клановете по света, не искаме да рискуваме.

Бременна съм. С Тор сътворихме наше малко чудо. Берсерките раждаме по няколко деца наведнъж, но аз не съм сигурна, че ще е повече от едно, след като бащата е ванир. Тор иска да е така. Казва, че иска миниатюрни наши копия. Аз избухнах в смях. Толкова е глупав…

Неочаквана изненада. Самаел ни откри. Не знаем точно как, но ни увери, че връзката между братята е толкова силна, че накрая е успял да го намери. Никой не знаеше, че с Тор сме избягали заедно. Сега Самаел знае, но не знае, че съм бременна. Решихме да не казваме нищо. Явно няма да остане, но поиска от Тор да поддържа връзка с него, за да не се притеснява излишно. Тор се съгласи.

Днес се роди нашето бебе. Невероятно красиво момиченце, заобиколено от ореол светлина — най-чистата и прекрасна светлина. Тор заплака от вълнение. Аз също. Бих се радвала баща ми да види дъщеря ми, но не знам как ще реагират, когато разберат, че е дете на ванир. И Тор искаше неговите приятели — Калеб и Дана, Мену и Каал — да са с него в такъв специален ден. Най-вече Калеб, с когото, макар че не бяха кръвни братя, бяха такива по душа.

Тор е разстроен. Мисли, че предава приятеля си, но предпочита да не казва, че се е влюбил, оженил и създал семейство с жена берсерк. Не защото се срамуваме от това, а защото може да има нежелано отмъщение и в двата лагера. Иначе днес е най-щастливият ни ден. Нямахме никакъв проблем с избора на име. Ще се казва Айлийн. Тор казва, че на неговия език означава „светлина“, и това ме впечатли. Тогава нека бъде известна пред света като Айлийн, светлината, която ще озарява неговите нощи и нашите дни.

Ейлийн избърса сълзите си. Болката се явяваше на интервали, все по-чести и интензивни. Книгата й помагаше да отвлича вниманието си от нея, но й беше все по-трудно.

Айлийн. Колко хубаво.

Има някакви много странни хора, които безчинстват из планините. В селището се появиха смъртни случаи при особени обстоятелства. Хората посочват горите като място, от което идват така наречените nosferátum — вампири, които убиват човешки същества и изпиват душите им.

Тези странни хора казват, че търсят въпросните nosferátum. Не знам какво да мисля.

Айлийн вече е на годинка. Здраво, прекрасно бебе. Може да стои на слънце, без да изгаря, пие мляко от гърдите ми, а очите й са огромни и бадемовидни, синкави на цвят. Цветът на очите на баща й, преди Боговете да го превърнат във ванир. Сега очите му са умопомрачително лилави.

Не мога да разбера това. Колкото повече време минава, толкова повече имаме нужда един от друг. Толкова повече имам нужда от неговия допир и неговото тяло. Нещо като болест. Благословена болест…

Започнах да разбирам какво означава да бъда негова cáraid. Той също е мой. Не мога да живея без него, нито той без мен.

Тор е неспокоен. Аз също. Смъртните случаи зачестяват, като се смесват с тези от войните на Балканите. Едни умират от куршумите или бомбите, други — от глада, а трети са убити от вампирите. И не само от тях. Напоследък, изглежда, ги нападат и вълци. Не искам да си мисля, че тук има върколаци. В едно съм убедена — берсерките и ванирите нямат нещо общо с тези смъртни случаи.

Айлийн навърши две години.

Нашите опасения се оправдават. Залавят както ванири, така и берсерки. Следят ни и ни преследват. Не търсят nosferátum. Търсят нас. Има някаква организация, която залавя хора от планините и никога не ги пуска обратно. Тези случаи са перфектно извинение, за да обвинят нас и да ни преследват. Искат да ни прехвърлят вината.

Нашата малка Айлийн… Май това място не е безопасно за нея.

Тор, заедно с няколко ванири и берсерки, сформираха група за защита на клановете. Трябва да се прочисти районът и да се разбере какви са тези преследвачи.

Днес убиха още един ванир. Керсаков. Неговата cáraid беше в шок. Жените се опитваме да й помогнем, но мислим, че е изпаднала в дълбока депресия.

Днес Анна, cáraid на Керсаков, доброволно се предаде на слънцето. Умря.

Тор и останалите откриха организацията и нейните шефове. Основният изследовател се казва Микаил Ернепо. Има още един мъж, на име Патрик Серрил, и друг, наречен Себастиан Смит. Те са начело на организацията.

Днес Тор каза на Айлийн, че има един много красив приятел за нея, когато стане голяма жена. Става въпрос за най-добрия му приятел, Калеб. Аз не съм го виждала, но ако прилича на Тор, със сигурност е невероятен.

Ейлийн сподави един позив за повръщане. Беше се проснала на земята и се гърчеше от болка. Четеше книгата на една страна и се опитваше да държи очите си отворени.

Калеб. Не можеше да е той. Не искаше да повярва, че е той.

Болеше я главата, слепоочията й щяха да експлодират, очите — да изскочат от орбитите. Боляха я зъбите и гърдите. Имаше чувството, че костите й замръзват и скърцат при всяко движение.

Микаил Ернепо. По дяволите! Бил е замесен.

Решихме да се върнем на островите и да предупредим клановете за тази организация. Не знаем как залавят ванирите и берсерките, но мислим, че действат заедно с вампирите и върколаците. Това е единственият отговор, който ни хрумва. Те могат да ни откриват със силата на мисълта си. Защо ни преследват? Преди си мислех, че ще се съюзят с нас. Нищо не сме им направили. Ние сме добри, защитаваме хората. И въпреки това тези ловци ни преследват с помощта на вампирите.

Предполагаме, че се опитват да извлекат нещо от нашите тела, нещо, което вампирите или дори хората искат. Въпреки че не знаем със сигурност за какво става въпрос, вероятно е свързано с някакви генетични мутации.

Айлийн е на невероятните и крехки четири години. Запленени сме от нея.

Тези убийци ни преследват от вчера. Върнахме се в Дъдли, за да предупредим ванирите, но смятаме, че ловците вече имат хора, които работят за тях тук, в Блек Кънтри. Няма как да се движим, без да будим подозрения, и мислим, че ни преследват. Не можем да ги отведем нито при ванирите, нито при берсерките. Бих искала да предупредя баща ми. Надяваме се Самаел да извести всички. Преследват ни цели глутници. Страх ме е да си го помисля, но смятам, че знаят, че сме двойка от различни раси и от тази двойка се е родило дете. Страх ме е за Айлийн… Мисля, че се интересуват много от нея. Тези хора са се организирали и разпределили по онези места на земята, където се срещат нашите раси, и се възползват от слабата комуникация помежду ни.

Ейлийн премина на следващата страница, но тя беше празна. Слънцето залязваше, идваше тъмнината, нощта. Започваше да губи съзнание, тялото й се сви в още една конвулсия, която разтърси вътрешностите й и я накара да застане на четири крака. Поиска да повърне, но нямаше нищо в стомаха. Само жлъчен сок. Жлъчката оставаше в гърлото й и горчеше.

Още една конвулсия. Ставаха по-чести и по-силни.

Тя ли беше Айлийн?

Въпросите се трупаха безспир, а проклетата болка и разтърсващите спазми не й даваха мира.

Хаде… Хаде се беше трансформирала на 22 години. След дванайсет часа през нощта тя щеше да бъде на същата възраст. Не можеше да има толкова случайности…

Не, за Бога. Слънцето се беше скрило. Чу как някакво куче вие и огледа парка. Наистина беше сама.

Следващата конвулсия я накара да падне настрани и да се свие на кълбо. Изръмжа и зарови глава в тревата. Притисна книгата към себе си.

Умираше и нямаше да издържи още дълго.

Още една конвулсия. Остави я с отворена уста. Отчаяно се опитваше да диша, да си поеме въздух. Сълзите замъгляваха очите й. Вече не можеше да се движи. Гледаше земята.

Два чифта сандали „Куиксилвър41“ спряха пред нея. Големи крака с добре изрязани нокти и мъжко окосмяване.

Не можеше да вдигне поглед към тях.

— Я виж — каза един от тях. — Миризмата е от нея.

— По дяволите, някой вампир е изчукал това момиче — каза другият с презрение.

Видя как тъмно мургаво лице с ъгловати черти се навежда, за да я погледне в очите. Косата му беше много къса и платиненоруса.

— Мисля, че в момента претърпява мутация. — Погледна я в лицето и постави ръка на челото й. — Гори.

Пъхна едната си ръка под краката й, а другата — под раменете й и я вдига с лекота. Тя не пускаше книгата.

— Madadh-allaidh — каза тя без сили. Спомни си думите на Тор, от съня. Улвърхамптън… Madadh-allaidh.

— Каза ли онова, което си мисля, че каза? — попита другото момче.

— Нас ли търсеше, малката? — попита този, който я носеше. — Кажи ми, кой ти стори това?

Още една конвулсия и позив за повръщане. Този път повърна кръв върху тениската на момчето.

— Ще те заведем на по-уютно място — каза той спокойно. — Тялото ти се променя, мила.

Ейлийн се вкопчи в тениската му и зарови глава в широкото му рамо. Не издържаше повече и не се притесняваше, че я носят на ръце.

Калеб беше притеснен. Прекосяваше небето към центъра на Дъдли. Ейлийн вероятно беше там, не можеше да е стигнала много далече. Откакто беше престанал да я вижда, тялото го болеше и в стомаха му се беше образувала празнина. Тя му беше възвърнала аромата и вкуса. Засищаше вечния му глад.

Не искаше да повярва, че тя е неговата cáraid, но сърцето, тялото и членът му говореха, че това е така. Невероятно. Шега на съдбата.

Коя беше Ейлийн? Защо Микаил я е дрогирал? Спря върху покрива на една от къщите в градчето.

Нямаше много движение по улиците. И все пак някакви хора разхождаха кучетата си.

Калеб се опита да установи телепатична връзка с нея. Вече беше пил от кръвта й. Вече можеше да говори с нея, но сигналът, който тя излъчваше, беше слаб. Преди, когато тя беше под слънцето, не можеха да се свържат. Отражението на светлината в съзнанието й му пречеше. Сега вече беше нощ и всички бяха излетели вкупом, за да я търсят. Само той обаче можеше да я контролира по този начин.

Ейлийн… къде си?

Зачака отговор. Смръщи се и опита отново.

Ейлийн, знам, че нямаш сили. Ела при мен и аз ще се грижа за теб. Всичко това ще мине. Ще видиш.

Чу раздирано от болка пъшкане. Цялото му тяло се напрегна. Уплаши се за нея. Тя страдаше физически.

Ангелче, кажи ми къде си.

Върви на майната си.

Добре. Неговото борбено момиче все още имаше сили да се противи. Но беше много слаба. Изпитваше болезнена агония. Опита се да проникне в главата й, да разбере къде е.

Не си го и помисляй, чудовище.

Калеб отново се засили и прелетя над Дъдли. Водеше го най-вече интуицията. Беше успял да види центъра на Седгли. Да не би да е успяла да стигне дотам?

Къде си?, попита я и стисна устни. Отчаяно искаше да я намери и да я затвори в дома си, за да й поиска прошка, както той умееше.

Спокойно, момиче, ще се оправиш. Сега само имай още малко търпение…

Какъв беше този мъжки глас? Какво беше това? С кого беше Ейлийн? С мъж. Ейлийн беше с някакъв мъж и той се грижеше за нея. По дяволите… Напълно непознато за него усещане премина през вътрешностите му и напрегна всичките му мускули. Ейлийн беше негова преди няколко часа. Само негова. С кого, по дяволите, беше сега? Изръмжа гневно и го обзе неконтролируемо желание да откъсне главата на мъжа.

Кой е той?

О, Господи…

Какво? Какво става с теб?

Почувства болката й. Нещо я разкъсваше.

Ейлийн изкрещя с всички сили. Не преставаше да се поти и не можеше да отвори очите си. Последният път, когато стори това, някаква силна светлина я беше заслепила.

Калеб потрепери.

Ейлийн, идвам веднага при теб. Насочи ме къде си. Ейлийн?

Тя не отговори и мисловната връзка прекъсна. В този момент силите напуснаха Калеб, който прелиташе между Улвърхамптън и Дъдли. Той падна на земята и дъхът му секна.

— Не, Ейлийн…

Не я откриваше, не я чувстваше. Не можеше да е умряла. Беше силна като никоя друга. Не, усмихна се с облекчение. Не е мъртва. Усещаше го.

Болката по нея, съчувствието, което разяждаше съвестта и сърцето му, безчувствено от хилядолетия, бяха изтощили силите му.

Беше ли Ейлийн неговата cáraid? Беше ли възможно неговата cáraid да го мрази толкова силно? Беше ли способна да му прости? Като си припомнеше отново всичко, беше убеден, че отговорът е отрицателен.