Книгата на Хаде

12.

Калеб лежеше в дома си. Проснат на леглото, все още успяваше да усети парфюма на Айлийн по дюшека. Беше загубил толкова кръв, че едва имаше сила да ходи, но нейният аромат го поддържаше все още буден.

Мену и Каал бяха много загрижени за него. Ако не успееше да си върне Айлийн, Калеб нямаше да може да оздравее, нито да използва способностите си. След като един ванир е пил веднъж от своята cáraid, той не можеше да пие отново от никой друг, за да не изгуби душата си. Само от нея. Неговата cáraid щеше го поддържа жив до вечността, както и той нея. Кръвта й беше най-вкусното ястие, изворът на неговата сила. Без нея лека-полека ванирът би загинал. Ако пиеше повече от веднъж от друга жена, той щеше да погуби душата си и да се превърне в nosferátum.

Мену се погрижи за раните. Почисти ги и ги намаза с мехлем за зарастване, който малко щеше да помогне при тези дълбоки прорези и увредената плът. Едва беше успял да извади парчетата стъкло, които бяха останали забити в гърба му и около гръбначния стълб.

Калеб си припомняше лицето на Айлийн, когато тя видя Брейв. Тя не знаеше, че той е поръчал на Мену да вземе кучето в деня, когато я отведоха от Барселона. Тогава не беше съвсем наясно защо прави това за нея, като се има предвид колко я мразеше. Но предвид начина, по който се бяха развили нещата след това, можеше само да благодари на онзи свой инстинкт, на онази интуиция.

Беше се усмихнала на изненадата. Той я беше накарал да се усмихне и искаше да го направи отново. Беше толкова пленителна с онази бяла усмивка, която стигаше до очите й. А зъбите й? Кучешките й зъби бяха малки, женствени и секси. Въпреки състоянието си почувства как мъжествеността му се събужда. Макар че беше почти в безсъзнание, не можеше да угаси огъня, който Айлийн разпалваше в него.

Това щеше да е неговият край. Айлийн не можеше да му прости. Тя нямаше да му се отдаде. Но беше опитала да го защити от бичуването и освен това беше чул как обижда високомерния Ноа.

А и все още не знаеше дали допирът на ръката й до лицето му и тъжните, изпълнени с болка очи на неговата cáraid не са плод на неговото изтощение или бяха реалност.

Имаше нужда от нея. Имаше нужда да я докосва и усеща. И заслужаваше всичко, всичко, което му се случваше. Законът за причината и следствието.

Изръмжа и зарови глава в кувертюрата.

Нямаше смисъл да се оплаква. Силите му щяха да отслабнат, щеше отново да стане смъртен, а при едно човешко тяло тези рани щяха да предизвикат треска, инфекции и дори смърт. Ако не раните, то всяко спречкване с върколак, nosferátum или човек с оръжие можеше да го убие. Ако не това, накрая щеше да го унищожи жаждата за нейната близост. Сега беше уязвим. Без да се храни от неговата cáraid, тялото му губеше цялата си сила. Несъвършенство, създадено по прищявка на боговете. Проклинаше ги яростно.

Но нямаше да се предаде. Онази красива жена с лилави очи и коса с цвят на черен кехлибар много грешеше, ако смяташе, че той ще я остави на мира. Щеше да се бори за нея, докато имаше сили в измъченото си тяло.

Болката го предупреждаваше, че няма да издържи дълго, но междувременно след няколко часа трябваше да отиде до летището, за да вземе един подарък за Айлийн.

Тя беше в новата си стая. В дома на дядо си Ас. Трябваше да признае, че дядо й има изтънчен вкус за обзавеждане. За по-малко от дванайсет часа, след няколко телефонни разговора и след като доведе в къщата цял екип специалисти по обзавеждане, беше пригодил цяло крило за нея. Място, което да използва само тя, с всички удобства, които жена на нейната възраст може да желае. Стаята беше боядисана в цвят синя слива и я бяха превърнали в луксозно студио, много раздвижено и младежко. Компютър, телевизор с изключително тънък панел, музикална уредба… Бяха монтирали в банята хидромасажна вана с диаметър почти три метра. Една съседна стая беше превърната в гардероб в бледовиолетови тонове, който по нищо не отстъпваше на този на Марая Кери.

Да. Дядо й имаше вкус и множество хора, готови да работят за него. Но нищо от това не можеше да я накара да забрави преживяното.

Седнала в леглото, облегната на големите пухени възглавници, тя мислеше върху думите на Дана.

„Опитай се да го изслушаш. Говори с него. Прости му.“

Погледна през прозореца. Беше пет следобед и скоро щеше да се стъмни.

Беше решена да слуша. Решена да разбере, ако можеше, поведението на Калеб. Не беше спала цяла нощ. Тежеше й, объркваше я онова, което беше видяла. Изтерзаното тяло на Калеб. Разкъсано. Кървящо.

Прегърна коленете си и скри лице в тях. В стомаха й се беше образувала топка, изпитваше необяснимо желание да плаче и крещи.

Болеше. Страданието на този мъж я болеше, сякаш беше нейно, и желанието да го успокои я разяждаше до полуда. Сякаш някой изцеждаше сърцето й като мокра кърпа.

Тази нощ, сграбчила чаршафите, беше почувствала как студът и самотата са дошли при нея. Задушаваха я, ходеше из стаята, разтъркваше ръцете си и мислеше за него. За очите, за устните, за косата, за тялото му. Той излъчваше опасност от всички свои пори, но след наказанието беше видяла, че е съсипан и се притесняваше за състоянието му. След онова, което й беше сторил, се оказваше сега, че тя се чувства зле заради неговото страдание. Калеб беше плашещ, но тя вече не усещаше страх. Нито от него, нито от себе си. Защо? Какво й ставаше? Нещо се беше променило в нея и то влияеше на емоциите и чувствата, които Калеб събуждаше у нея.

Може и да я дразнеше или пък се опитваше да властва над нея по начини, с които не беше съгласна. Може и наистина да се разкайваше много за случилото се и ако беше така, тя беше готова да му прости. Такава беше природата й.

Майка й беше простила на Тор, когато я беше обладал грубо първия път. Отпусна глава на таблата на леглото, въздъхна и се загледа в тавана. Ех, да можеше да поговори с Рут. Беше объркана. Беше ядосана, но същевременно копнееше да го види и да го утеши в страданието му.

Но онова, което се беше случило между тях, беше различно от ситуацията при родителите й. Различно по своя вид, по своята същност, по всичко. Тя обаче наистина беше луда, защото искаше да му прости и да му даде втори шанс.

Имаше нужда от сили, за да се справя с другата си природа. Защо Калеб я привличаше така? Защо събуждаше инстинктите й и я караше да се чувства като разцъфващо пролетно цвете? Разбираше същността си на берсерк, но тази на ванир беше друго нещо. Беше й непонятна, защото не я познаваше. Страхуваше се от нея и се беше изолирала от тази тъмна страна. Такава ли беше?

Гледаше през прозореца как слънцето бавно залязва. Искаше да разбере тази нова реалност, да блокира страховете си, да сграбчи чувствата, които започваше да събужда този високомерен ванир, и да ги изкорени. Дали не страдаше от Стокхолмски синдром? Ами ако действително желаеше този мъж?

Защото се чувстваше точно така. Едва се сдържаше да не изтича при него. При своя похитител. При своя мъчител. При своя крадец.

Трябваше да говори с Дана. Трябваше да се увери, че Калеб е добре. И беше гладна като изнемощяла хиена. Щеше да изчака да дойдат Ноа и Адам, за да я заведат в Лондон, в седалището на „Нюсайънтистс“. Преди това обаче щеше да излезе на въздух, да се поразходи, за да се успокои и да дойде на себе си. Канеше се да отиде при тотема.