Книгата на Хаде

27.

Калеб трепереше от болка. Това, което чувстваше, не беше физическа агония, а празнина, която заплашваше да го погълне. Вътрешностите му горяха като киселина. Повече го болеше от стореното на неговата cáraid, отколкото от трите пробождания с нож. И той не беше успял да я защити.

Гневът го унищожаваше. Яростта му даваше сили. Трябваше да я намери. Тръгнаха преди почти половин час.

— Трябва да е тук… Калеб? — чу се далечен глас. Калеб си помисли, че халюцинира.

— Калеб?… По дяволите, Калеб. — Чуха се стъпки.

Висок мъж с много къса руса коса застана пред него и хвана лицето му. Разтърси го, за да дойде на себе си.

— Подай ми торбичката, Габриел.

Калеб беше напълно изтощен, но в пълно съзнание.

— Готово, вампире. — Почувства убождане в рамото. Веществото се смеси бързо с кръвта му, стимулира го, разшири зениците му и накара кучешките му зъби да се удължат. — Добре. Събуждаш се.

— Ноа?

— Да, вампире. Почакай, ще те изнесем оттук.

— Да ме изнесете?

Калеб потрепери и започна да се мята като животно в клетка. С вик изтръгна едната си ръка от пирона. После отскубна и другата. Огъна торса си, без да обръща внимание на болката и на кръвта, която се стичаше по тялото му. Измъкна краката си от дървото и падна на колене на пода. Кожата му беше покрита с пот. Кръвта му блестеше и капеше по пода. Не го интересуваше.

— Как… как разбра къде съм?

— Айлийн се е свързала с Рут. — Ноа го хвана под мишниците и му помогна да се изправи. — Тя дойде при нас и ни каза какво е разбрала.

Виж ти. Неговата cáraid беше силна и имаше много дарби. Като не можеше да се свърже с берсерките, нито с ванирите, го беше направила с хората. Калеб обаче знаеше, че за да може един човек да получава мисловни вълни от други видове и да общува с тях, той също трябва да е различен. По-високоразвит в еволюционно отношение. Очевидно Рут беше нещо такова, независимо дали го съзнаваше.

Изправи се и се протегна. Костите му пукаха.

— Отведоха я, Ноа. — Гласът му беше студен и излъчваше дълбока болка. — И отиват за децата. Искат…

— Знам, Калеб — потвърди Ноа. — Рут е получила съобщение да се пазят децата. Скрили сме ги. Всички са в бойна готовност.

— Ас знае ли, че…?

— Не можем да го намерим. Но всички берсерки са вече на пост. Адам води групата на Улвърхамптън. Други берсерки отидоха в Дъдли с Дана, Мену и Каал. Тъй като не можете да се биете през деня, ние ще го правим за вас.

Калеб го погледна с уважение и възхищение.

— Значи съм ти много задължен.

— Все още нищо не сме направили. Нищо не ми дължиш.

— Добре, чуй ме. Самаел знае къде са нашите деца и отведе Айлийн със себе си. Отивам в Дъдли. Ако малките вече са скрити, трябва да защитим останалите.

— Калеб… сега е ден.

— Знам. Идвате ли с мен? — попита той.

— Не можеш да излизаш — посочи Габриел. — Ще получиш изгаряне.

— Това е дълга история… — отвърна Калеб. — Но знам, че няма да получа изгаряне.

— Ще стигнеш по-бързо без нас — увери го Ноа. — Аз се заемам с Габриел.

— Добре. Благодаря ти, куче — намигна му, затича се и изчезна в тъмнината на тунела.

Летеше. Лъчите не го пареха. Летеше, а беше ден. Неговата Айлийн не само му беше върнала сърцето, но му беше подарила и слънцето. Кръвта й, тяхната връзка, му даваха възможност да възвърне част от човешкия си живот.

Земята през деня беше много различна, не толкова мистична и тайнствена, колкото когато беше огряна от лунна светлина. Обаче беше по-чиста и по-изпълнена с живот. Слънцето обагряше всичко, до което се докоснеше, с ярки цветове, които му беше трудно да определи, защото някои му бяха непознати.

Неговата Айлийн му подаряваше всичко това, а той й носеше само болка и страдание.

Беше я оставил сама, беззащитна. Ако не побързаше, щяха да я убият, заради него. А ако Самаел избягаше с нея, щяха да й стори още по-лоши неща.

Увеличи скоростта и стигна едно планинско възвишение в Дъдли. Там, в сърцето на планината, ванирите бяха създали училище и условия за добър живот за своите деца, така слаби и уязвими от слънцето. Нуждаеха се от много по-голяма защита от тях. А вампирът Самаел идваше за тях. Те бяха просто пет беззащитни деца. Ванирите нямаха много деца, но знаеха, че берсерките имат. Те отглеждаха по няколко. Не искаше дори да си представи какво ще стане с тях, ако ги хванеха.

Забеляза група берсерки, които се бореха с няколко вампира точно при входа на подземните пещери.

Това, което му беше инжектирал Ноа, разпалваше вътрешната му сила, но и го изкарваше извън контрол.

Когато се приземи, целият му гняв се стовари върху вампирите.

Смаза с тежестта си двама от тях и откъсна с ръце главите им.

Вампирите и берсерките останаха изумени от яростния вик на Калеб от двата трупа, които се възпламеняваха пред очите им.

— Което идва от ада, в ада отива. — Надигна се полека, за да спре един вампир, който тичаше към него. Хвана го за врата и го повдигна. Заби пръсти в гърлото му и му изтръгна трахеята. Направи го без никакво усилие. Очите му бяха зелени, безизразни.

Калеб се огледа, още двама вампири се нахвърляха към него. Единият го обездвижи откъм гърба и го ухапа по врата. Калеб го хвана за косата, наведе се и го метна на земята. Вдигна крак и смаза черепа му.

Другият вампир се опита да избяга, но Калеб не му позволи. С омразата, която чувстваше, нямаше да остави никого ненаказан.

Подскочи, хвана го за врата и го тласна към един клон, който се заби в окото му и прониза главата му. Вампирът се сгърчи в конвулсия и застина.

Калеб се обърна и видя, че берсерките побеждават. Мъжете от клана на Ас се биеха за тях и винаги щеше да им е благодарен за това. Но нищо нямаше да има смисъл, ако преди това не освободеше Айлийн.

— Къде са? — попита един огромен берсерк.

— Отивайте вътре. Влязоха в пещерата.

Вътре беше мокро. Посрещна го тъмнина, но в далечината серия факли осветяваха пътя.

Спусна се по вертикален тунел и се приземи на четири крака в огромна зала. Няколко берсерки задържаха бандата на Самаел. Мену и Каал се биеха рамо до рамо с тях, макар да знаеха, че ще умрат от изгаряне.

Калеб търсеше трескаво Айлийн, но не я виждаше, нито успяваше да подуши присъствието й. Сърцето му заби лудо, когато се замисли за вероятността да е отнета завинаги от него. Никога нямаше да си го прости. Ако това се беше случило, сам щеше да се предаде на изгрева.

В дъното една сребриста метална врата беше единствената преграда между децата и вампирите.

Самаел се обърна и като го видя, ококори учудено очи.

Калеб се усмихна студено и се затича към него като обладан от дявола.

Когато Микаил пристигна в Улвърхамптън с шайката вампири и върколаци, не можа да повярва, че същата по численост група берсерки ги чакаха готови за бой.

Нито върколаците, нито вампирите ги бяха надушили. Нито дори той.

Бяха се напръскали с продуктите, които той беше създал за собствените си цели. Всичко се обръщаше срещу него.

Берсерките, боси, облечени с бели потници и широки черни панталони, носеха някакви странни брадви. Бяха огромни, гигантски воини и ръмжаха като диви кучета.

Адам посочи групата на Микаил с брадвата, нададе вой като вълк и тогава се разрази битката.

Телата политаха след всеки удар на брадвите, съсечени, окървавени и смазани.

Групата вампири и върколаци нямаше никакви шансове пред тези опитни опасни воини.

Микаил гледаше уплашено как единствената му възможност отново да бъде нормален, да излиза на слънчевата светлина, се изплъзва от ръцете му. Как бяха разбрали? Нито Айлийн, нито Калеб можеха да предадат мисловно послание?

Времето му изтичаше. Беше сигурен, така както знаеше, че Самаел никога повече няма да го храни. Той вече беше вампир и беше показал, че няма никакви намерения спрямо него. Беше се показал като истински глупак. Беше повярвал, че безсмъртието ще го направи по-щастлив и по-могъщ.

Един върколак се строполи пред него с разпорено гърло и изцъклени очи.

Какво правеше той там. Щеше да умре.

Започна да отстъпва като страхливец. Можеше ли да избяга? Щеше да има други възможности да ги хване неподготвени… А ако не му харесаше да бъде със Самаел, можеше да отиде при Сет и Лусиан. Да. Трябваше да избяга.

Очите му се спряха на Адам, който се надигаше бавно и не го изпускаше от поглед. Този мъж внушаваше страх. Истински страх.

Адам кимна. Изглежда, му даваше разрешение да избяга и Микаил се усмихна благодарен. Изведнъж се сблъска с нещо много твърдо.

Ръмжене го събуди от илюзията.

Зад него един страховит берсерк с черна брада и дълга коса го гледаше с омраза в дълбоките си зелени очи.

— Ти трябва да си Микаил — каза сухо.

Кучешките зъби на Микаил се удължиха, а очите му станаха бели и кървясали. Щеше да се бори. Ноктите му пораснаха. Щеше да го нападне, но берсеркът се приближи и го удари с юмрук в челюстта. Той полетя във въздуха и се удари в ствола на едно дърво. След като дойде на себе си, разбра, че това не е дърво, а тотем. Тотем с глава на вълк.

Берсеркът го сграбчи за шията и го вдигна с една ръка.

— Аз съм Ас, бащата на Хаде и дядото на Айлийн.

Лицето на Микаил се сгърчи от страх.

— Пус… пусни ме. Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш…

— Ще ми върнеш ли дъщерята? — Стисна го още по-силно за шията. — Къде е Айлийн?

— Не… не знам. Отведе я Сам… аел. Дъщеря ти… Аз… аз не исках.

— Не си мисли, че искам да слушам обясненията ти. Представих се, за да отнесеш в ада името на този, който е отнел жалкия ти живот. Това е за Хаде.

Микаил изкрещя и започна да рита. Опита се да се освободи от хватката.

Ас вдигна бойната си брадва и с едно-единствено движение разполови тялото му.

Микаил разтвори широко очи и погледна надолу. Вече нямаше крака. Берсеркът беше отрязал половината му тяло под пъпа и сега кървеше като водопад.

— Погледни ме в очите — заповяда му Ас.

В последните секунди от живота си Микаил изгуби цялото си достойнство и погледна умолително Ас.

— Ще ви преследваме. Секти, общества, върколаци и вампири. Ще ви открием и ще ви върнем в изгнилата дупка, от която никога не е трябвало да излизате. Започнали сте война. Посрещнете си последствията. Това е за Айлийн.

Хвърли Микаил към небето и отсече главата му.

Ас погледна разсеченото тяло на Микаил и потърси Адам с поглед. Кимна и се присъедини към битката, която скоро щеше да бъде спечелена.

Калеб изтича и сграбчи Дюбв и Финбар, които защитаваха Самаел. Силата му се беше увеличила, гневът го зареждаше.

Дюбв и Финбар се изправиха леко смутени, но не можаха да спрат ударите, които се изсипаха върху тях.

Един от тези удари потъна в гърдите на Дюбв и го остави без въздух. Калеб насочи два пръста към лицето му и му извади очите.

Ванирът изкрещя от болка и хвана лицето си с ръце.

Финбар атакува в гръб, но Калеб се отмести и хвана ръката му, която стискаше нож. Удари го с лакът в лицето и му счупи носа. Взе ножа, скочи и го заби в гърдите му. После го разпори от горе до долу. Изправи се, пъхна ръка в гърдите му и му изтръгна сърцето.

Дюбв продължаваше да се гърчи от болка. Калеб застана пред него, с един силен удар проникна в гърдите му, премина през ребрата и достигна до гръбначния стълб. Издърпа го и го счупи. Едно парче остана в ръцете му. Изхвърли го невъзмутимо.

Самаел се опитваше да отвори междинната врата с паролата. Но някой я беше променил. Някой предвидлив човек, помисли си Калеб.

Самаел поставяше взрив при вратата.

Калеб го сграбчи за черната тениска и го хвърли на пода.

— Как дойде тук, по дяволите? Как са разбрали…? — Лицето му беше сгърчено от омраза и изумление.

— Къде е Айлийн? — изрева Калеб.

— Дали са ти стимулант — прошепна през зъби Самаел.

Калеб изкрещя и го хвана за единия крак, но Самаел го изрита с другия. Извади ножа си и тръгна към ванира.

— Ще ти отнема всичко — изсъска Самаел. — Половинката ти е хубава и вкусна. Ще я направя моя, ще стане като мен. А ти няма да можеш да видиш всичко, което искам да сторя с телцето й.

Калеб го слушаше невъзмутимо. Не обръщаше внимание на думите му. Имаше цел — да разбере къде е Айлийн. За момента знаеше, че е жива.

— Ще й изрежа татуировката, която са ви подарили боговете. Хаде е за мен.

— Ти си се побъркал, Самаел. Хаде те мразеше и никога не ти е обръщала внимание. Айлийн се отвращава от теб и нека ти кажа, че ще ти е трудно да я задоволиш.

Засили се, изрита го и Самаел полетя назад. Калеб тръгна към него, заклещи го към стената и го хвана за гърлото.

— Огледай се, вампире. Загуби. Никой от твоите хора не е на крак.

Берсерки и ванири от тунелите стояха прави и наблюдаваха борбата между тях. Каал и Мену пазеха пред междинната врата за всеки случай.

Самаел започна да се смее истерично.

— Какво мислиш, че ще постигнеш като ме убиеш? Това не е приключило. Сет и Лусиан, Хумус и Страйк, както и берсерките, всички търсим едно и също. Всички искаме властта. Това едва започва. Много човешки същества ги подкрепят. Могъщи хора, Калеб. Аз искам кръвта на хибридите, за да изляза на слънце. Лусиан и Сет вероятно искат нещо друго, но целта е същата. Искат да управляват света. Локи е на наша страна.

— Не се притеснявай, Самаел. Ти няма да можеш да видиш какво ще направим с тях, когато ги намерим. Защото те уверявам, че ще ги открием.

— Защо настояваш да защитаваш човечеството? Човечеството трябва да служи на нас. Ние сме деца на боговете. Помниш ли?

— И ще дойде ден, когато хората също ще бъдат такива. Но дотогава някой трябва да се грижи за тях.

— Ти, разбира се, няма да правиш това. Айлийн ще умре, ти ще се побъркаш и ще се трансформираш. Локи ще се заеме с останалото.

— Къде е Айлийн?

— Шибай се, Калеб. Умира.

— Къде е?…

— Със сигурност е мокра и й е много студено… — Изсмя се като демон. Беше истински демон.

Калеб го хвана за врата. Взе ножа си и разпори гърлото му.

Самаел притисна раната, за да спре кръвта, но Калеб вече беше плъзнал ножа към тестисите му и го беше забил в тях. Самаел падна на колене.

Калеб го вдигна отново. Самаел трепереше, беше се подмокрил.

Калеб пъхна ръка в гърдите му и изтръгна сърцето. Вдигна го пред очите му.

— Виждаш ли? Това е сърцето ти — прошепна в ухото му. — Ще намеря Айлийн. Ще я излекувам, а ванири и берсерки ще защитаваме всичко онова, което вие искате. Няма да имаме милост към вас. Остават ти няколко секунди живот. Кожата ти вече гори като на вампир. Тор беше по-добър от теб във всичко. Тор отведе със себе си жената, която ти си мислеше, че обичаш просто защото беше негова. Тор има дъщеря, която е истинска благодат за двете раси. И той ще донесе мира, който ти не успя да постигнеш. А сега… върви в ада, Самаел.

Пръсна сърцето му в ръката си. Обърна се и тръгна към междинната врата.

— Каква е паролата?

Мену отговори.

— Калеб? — Беше гласът на Дана.

Тя се появи от тъмнината, с черната си коса и бадемовидни очи, ясни и зелени. Носеше на ръце един ванир с медени очи и руса коса, на три години. Кучешките й зъби се бяха удължили от страха и изглеждаше, сякаш току-що се събужда.

Водеше за ръка седемгодишно момиченце с огромни черни очи и къдрава коса. След нея ходеха още три деца.

— Ти ли се грижеше за тях? — попита разтревожено Калеб. Дана кимна и потъна в прегръдката му.

— Bráthair — изхлипа тя.

— Значи са били в сигурни ръце. — Той я целуна по темето.

— Ами Айлийн?

— Отивам да я търся. — Целуна я по бузата и изчезна.

— Ние също ще я търсим, bráthair — извика Дана след него.

Докато прекосяваше небето, което отново се заоблачи, както беше обичайно за тези земи, Калеб се водеше от своята интуиция. Изпращаше мисловни сигнали към Айлийн, но не получаваше отговор. Трябваше да я принуди да реагира, да се събуди, за да говори с него. Съпротивата беше минимална, но съществуваше и това му пречеше да проникне в мислите й.

Вечният възел го пареше. Почувства, че той вероятно е нещо като радар, нещо, което показва дали половинката му е наблизо.

Погледна надолу. Плажове и скали очертаваха английския бряг. Морето беше развълнувано.

Мокра е и вероятно й е студено, беше казал Самаел.

— Айлийн, отговори ми.

Концентрира всичките си сили, за да преодолее мисловната й защита. Айлийн щеше да почувства силно и болезнено проникване. Той можеше да го направи и преди, но не искаше да я лъже отново. Сега обаче, когато младият й живот беше в опасност, нямаше да прояви милост.

Оглеждаше замислено брега. Възелът го пареше все повече и изглежда, че… Не! Изчезваше.

Нещо в сърцето му се пропука. Слезе на плажа.

Замълча и се концентрира в звуците около себе си. В далечината имаше чайки, вълните се разбиваха в скалите, рибите подскачаха по повърхността на водата, вятърът вълнуваше морето, един рак ходеше по скалите и влизаше в една пещера… Тишина.

Бум.

Бавно и топло туптене. Почти безжизнено туптене в едно измъчено тяло. Страхуваше се, че си е въобразил.

Бум, бум.

Беше туптене, безспорно. Туптене на човешко сърце. Пое дълбоко въздух и почувства лек аромат на малини, на сладкиш, който не беше току-що изпечен, а изстиваше и изсъхваше.

Влезе в една пещера. Оттам се чуваха ударите на сърцето. Водата навлизаше в пещерата. Едно тяло с бледа кожа и червена нощница плуваше вътре и се удряше в скалите всеки път, когато влезеше нова вълна.

Калеб изтича и извади от водата безжизненото тяло на Айлийн.

— Боже мой… Айлийн… mo chailin… — Прегърна я и започна да я люлее като бебе.

Постави ръка на челото й и проникна в главата й.

— Айлийн… Знам, че си тук, принцесо. Не се предавай. Бори се заради мен. Заради двамата. Знам, че ме чуваш. — Изнесе я от пещерата и полетя с нея в небето. Знаеше, че тя гасне с всяка секунда.