Книгата на Хаде

7.

— Бягай, Айлийн… Бягай, Айлийн… Не гледай назад…

Споменът за гласовете на майка й и баща й се смесваше с вятъра и стъпките на мъжете, които я преследваха. Дишаше учестено, страхуваше се да погледне назад. Една ръка я сграбчи за врата, просна я на земята и нещо я удари по главата. Остана с полуотворени очи, но не беше в пълно съзнание. Видя някакво лице с бяла брада и орлов поглед, което се наведе над нея. Микаил, малко по-млад. Бедрото му беше раздрано на три места.

— Можеше да я убиеш, глупак! — скара се той на онзи, който я беше ударил.

— Мисля, че е в шок.

— По-скоро е в безсъзнание. Вдигни я, ще я вземем с нас. Ще видим как можем да я използваме.

— Ами родителите й?

— Те ще бъдат в основата на изследването. Но преди това ме остави за малко с майката. Ще съжалява, че ми разкъса бедрото. По дяволите, може да окуцея — промърмори гневно.

Беше съмнало. Или беше умряла. Не знаеше.

Беше сънувала събитията от деня, в който беше загубила родителите си. Сега беше убедена, че те са истинските й родители. Беше си спомнила деня, в който беше паднала в безсъзнание на тревата и Микаил я беше отвел със себе си.

Микаил куцаше по вина на Хаде. Беше го ранила лошо, за да се защити.

Трябваше да е изненадана от откритието, че той не е баща й, но не беше. Напротив, чувстваше се спокойна и в мир, за първи път от… както и да е, никога не се беше чувствала така.

Да, тя беше Айлийн. Дъщерята на Тор и Хаде. Не знаеше със сигурност какво се беше случило с нея през онази трагична нощ. Бяха ги преследвали, но не помнеше нищо друго. Помнеше обаче тях. Можеше да си спомни как обожаваше майка си Хаде и колко обичаше баща си Тор. Чувстваше тяхната любов, която сега беше част от кръвта й, от сърцето й. Радостта от това, че е била наистина обичано и защитавано дете изпълни изтерзаната й душа. Закри лице с ръцете си и заплака.

Имаше нужда да се разтовари. Твърде много вълнения за кратко време. Когато се успокои, не знаеше какво ще стане с нея от този момент нататък, но знаеше, че нищо няма да бъде както преди и тя трябва да се приспособи. Беше убедена, че ще го направи. Винаги е била практична.

Трябваше да го направи, трябваше да открие смисъла на всичко, което се беше случило с нея. По някакъв начин да започне да контролира живота си.

Разтърка очи с превързаната си ръка и с изненада забеляза, че не я боли. Погледна китката си. Дори не изглеждаше подута, а беше счупена предишната нощ. С учудване започна да развързва превръзката и я махна.

Невероятно. Китката й беше оздравяла напълно, сякаш никога не беше чупена.

Надигна се леко. Намираше се в облицована с дърво стая. През прозореца нахлуваше утринната светлина и се разкриваше красива гледка на дървета и планини. Нямаше слънце, но тази облачна сутрин й хареса.

Чувстваше се като нова. Беше дяволски гладна и имаше нужда да се изкъпе. Опипа около себе си. Ами книгата, ножът?

Изправи се с един скок и се вцепени. Погледна стъпалата си, краката си… За Бога, пак й бяха събули панталона. Каква беше тази мания на всички да я събличат…

Погледна гладкия си корем, гърдите и докосна лицето си. Нещо се беше променило. Какво?

Потърси огледало в стаята и докато се въртеше наоколо, вратата се отвори.

Влязоха две високи атлетични момчета. Бяха подстригани много късо, по войнишки и имаха много тъмна кожа. Косата на единия беше черна, а на другия — толкова руса, че изглеждаше бяла. За него имаше бегъл спомен.

Този с почти бялата коса носеше дървена обица, която пронизваше ухото му като гвоздей.

Другият носеше такава обица на веждата си. Очите му бяха невероятно големи, а устните — плътни. И двама бяха много красиви.

Приближиха се. Единият застана пред нея, а другият зад нея.

— В името на Один… — каза брюнетът. — Направо да те изяде човек, красавице.

Ейлийн вдигна вежди и ги дари с лека полуусмивка.

— Върнете ми панталона. — Беше нервна, но не и уплашена. Чувстваше се добре. Лицето й беше спокойно, но тонът беше твърд и настойчив. Кога се бе научила да говори толкова студено и високомерно?

— Ммм… — Този с бялата коса хвана един кичур от косата й и го помириса. — Кой беше вампирът, който те е оправил, скъпа? Ще го убием. — Наведе се и подуши врата й.

— Вампир? Откъде знаеш, че…? — Отдръпна се рязко от него. Вече никой нямаше да я пипне с пръст.

— Миришеш на него — каза й брюнетът и повдигна брадичката й с ръка. — Белязал те е.

— Не. Това на лицето не ми го направи той…

— Лицето ти е супер, красавице. Аз говоря за кожата ти, за аромата ти. Оставил е своя аромат — прошепна брюнетът и я погледна изненадано в очите. — Майчице, очите ти са…

Ейлийн опипа бузата и устната си. Не усещаше нито болка, нито подутина. Опита да се отдръпне от тях.

— От парка ли ме доведохте? Какво ми се случи? Дайте ми огледало.

— Значи все още не си се видяла… — промърмори развеселено русият.

Тя започна да се изнервя.

— Оставете момичето на мира — нареди един глас от вратата. Някакъв мъж на около петдесет години, доста висок, с дълга черна коса и светлозелени очи, се приближи към нея. Носеше дънки, планинарски обувки и риза на червени и черни карета.

— Айлийн. — Той наведе глава за поздрав.

Тя го изгледа с присвити очи. За първи път я наричаха така.

— Откъде знаеш коя съм?

— Заповядай. — Подаде й книгата и ножа. — Още не мога да повярвам, но много приличаш на нея.

Тя пое предпазливо двата предмета.

— На кого приличам? — попита нетърпеливо.

— Същата си като майка си. Хаде.

Тя преглътна. Зарадва се, но й беше трудно да го приеме.

— Предполагам, няма да ми повярваш, ако ти кажа, че не си спомням добре майка си. Нито баща си. — Двамата младежи изръмжаха като кучета, но тя не им обърна внимание. — Кои сте вие?

— Мълчете — нареди им по-възрастният. Погледна я втренчено и се усмихна. — Имаме много да говорим, но преди това — хвана я за раменете, отвори вратата на банята и я заведе пред голямото огледало до ваната — огледай се.

В името на всички богове… беше се променила. Тялото й беше същото, но по-гладко и меко, както установи, когато докосна корема си. Черната й коса блестеше, сякаш излизаше от фризьорски салон.

Лицето й. Беше същото като преди, само дето, ако преди беше красиво, сега… Не знаеше как да го обясни, но ако преди привличаше вниманието, сега щеше да го привлича… много, много повече.

Тогава забеляза голямата промяна. Очите й. Вече не бяха синьо-сиви, а с цвета на камбанките през пролетта. Толкова светлолилави, че изглеждаше невъзможно за човешки очи. Очите на Тор са били такива, когато са го трансформирали. Така пишеше в книгата.

Кой го е трансформирал? И защо? Имаше толкова въпроси без отговор.

Като начало, първият. Тя все още ли беше човешко същество? Отвори уста и оголи гъбите си. Те бяха по-бели от обикновено, а с езика си усети, че кучешките са по-остри от преди. На пръв поглед никой не би го забелязал, но ако се вгледаш внимателно, имаше разлика. Синината на бузата й беше изчезнала. И устната й вече не беше разцепена.

— Разпознаваш ли се? — попита мъжът.

Ейлийн отметна коси назад с кокетен женствен жест. Изви се настрани и се погледна в профил.

— Сега съм по-… — изкашля се и се опита да намери думи. — Както и да е, чувствам се добре.

— Прекрасна си, момиче — каза мъжът и я погледна с възхищение и нежност.

— Същата съм както преди, но без „Е“-то.

Тримата се спогледаха объркани.

— Допреди няколко часа се казвах Ейлийн. Бях дъщеря на Микаил Ернепо, майка ми беше починала при раждането ми, живеех в Барселона и работех в една фирма, която очевидно е залавяла берсерки, които все още не знам какво представляват, и ванири. Сега се казвам Айлийн, дъщеря съм на Хаде, принцеса берсерк, и на Тор, воин ванир. И по-добре да не джафкате — насочи пръст към двамата младежи. — Забелязах, че изръмжахте, когато споменах истинския си баща. Както и да е. В Англия ме доведоха жестоки ванири психопати. Бях тяхна пленница няколко часа, но избягах и дойдох в Улвърхамптън. Тук съм благодарение на един сън, който сънувах в нощта, когато загубих… Е, все едно, открих, че моите истински родители са оставили подарък за мен под моста на Уест Парк. Този дневник и ножът. Докато силна болка пронизваше вътрешностите и костите ми, прочетох, че майка ми се е превърнала в берсерк на двайсет и две години. Днес е рожденият ми ден, осемнайсети юни. Двайсет и две. — Скръсти ръце и погледът й стана решителен. — Ще ми каже ли някой в какво се предполага, че съм се превърнала?

Мъжът постави ръце върху изящните й нежни рамене.

— Казвам се Ас. Аз съм водачът на този клан в Англия. Ванирите ни наричат Madadh-allaidh, диви вълци. Ние предпочитаме името „берсерки“. Хаде беше моя дъщеря. Това е нейният дневник — посочи книгата, която Айлийн държеше. — А ти си моя внучка.

Айлийн го погледна в огледалото и се обърна рязко към него.

— Какво каза?

— Аз съм твоят дядо. Повярвай ми. Заклевам се, че е истина.

— Искам да седна. — Коленете й трепереха и беше сигурна, че ако не се облегне, ще падне.

Ас й помогна да седне на леглото.

— Искам си панталона — нареди тя. Не можеше да говори така, полугола.

Ас погледна към двете момчета и им даде знак с глава. Брюнетът отвори един вграден шкаф, извади изпрани и изгладени дънки и й ги подаде.

— Предпочитам те без тях, хубавице — подхвърли нахално русият.

Айлийн издърпа намръщено панталона от ръцете му. Изправи се и го обу. После седна отново, а Ас седна до нея.

— Твърдиш, че съм жена вълк?

— Ти си смесица от две древни, много могъщи раси.

— Берсерк и ванир — обобщи с усмивка русият — Звучи свирепо.

Айлийн поклати глава и я подпря с ръце.

— Значи е вярно. Трансформирала съм се… Това не може да е истина.

Ас постави ръка на гърба й и я погали. Вдигна очи и посочи с жест на момчетата да излязат от стаята.

След като те излязоха, Айлийн продължи:

— Може би полудявам.

— Айлийн, трябва да ми обясниш какво ти се е случило. Не си луда. Разкажи ми.

— От кой момент? — попита, без да вдига поглед към него. Ас забеляза, че сълзите са се събрали на брадичката й и капеха по коленете й.

— Разбирам, че си уплашена и че…

— Не. Нищо не разбираш! — изкрещя и го погледна в очите. — Аз… аз мисля, че съм полудяла, че…

— Не, Айлийн.

— Берсерк? Ванир? Аз не вярвам в тези неща… това… е отвъд възприятията ми.

— Това е само първото ти впечатление. Ела тук.

Той я притегли до гърдите си и я прегърна. Подпря брадичка на главата й и я погали по косата. Тя беше благодарна за прегръдката и за първи път, откакто я бяха отвлекли от дома й, се отпусна.

Ас започна да я люлее и започна да й пее приспивна песен. Тялото й веднага омекна.

— Тази песен — прошепна с хълцане тя. — Спомням си я.

— Спомняш си я? — попита той изненадано. — Пеех я на Хаде, когато беше малка.

— Ами помня я. Спомените ми се възстановяват лека-полека.

— Айлийн, трябва да знам какво ти се е случило. Защо не си помнела родителите си? Трябва да знам защо имам внучка, която не познавам. През всичките тези години мислех, че Хаде е отвлечена и убита от ванирите. Разкажи ми какво е станало… Искам да знам всичко, от момента, от който си спомняш.

Айлийн пое дъх, за да му обясни всичко, което знаеше от няколко часа насам. Включително последните разкрития, които беше направила, след като я отвлякоха. Когато му разказа всичко. Ас продължи да я прегръща, сякаш е най-ценното нещо в живота му.

— Е, добре? — Тя се отдръпна от ръцете му и го погледна в лицето. — Нищо ли няма да кажеш?

Откакто беше започнала своята история, той проследяваше внимателно връзката. Младото момиче, сгушено в ръцете му, беше на годините на дъщеря му Хаде, когато замина. Беше също толкова красива, дори повече. Толкова много му напомняше изгубената му дъщеря.

Гласът й, косите, тази лека трапчинка на брадичката й. Усмихна се. Беше фамилен белег. Той също имаше такава.

Това, което й бяха сторили, беше ужасно. Беше несправедливо неговата внучка да страда така. Но благодарение на това я беше открил. Имаше силата и характера на Хаде.

Ас пое дълбоко дъх, стана и й подаде ръка, за да я прикани да го последва.

— Хайде да се поразходим. Искам да излезеш малко на въздух, Айлийн.

Айлийн не разбра точно как стана това, но отгатна какво всъщност мислеше той.

— Не, не искаш да изляза на въздух. Искаш да видиш как реагира тялото ми на дневната светлина. Ако баща ми е бил ванир, тогава аз…

Ас изпъчи гърди и я погледна с гордост. Не беше глупава.

— Притеснява ли те, че искам да разбера това?

— Не, не ме притеснява. Но ще бъда благодарна, ако си честен с мен. Вече понесох достатъчно лъжи. Странно същество съм, нали?

— Не, Айлийн. Ти повече от всеки друг си феномен на природата. Извини ме. — Наведе се и я хвана за ръцете. — Не исках да те засегна. Просто ти си първият случай на хибридност. Майка ти е берсерк, а е заченала от ванир. Не вярвахме, че е възможно да се осъществи оплождане между двете раси, но ето те теб. — Целуна ръката й с обич.

— Обясни ми всичко. Трябва да разбера какво точно съм — помоли го тя и стисна ръцете му.

— Тогава ела с мен. Ще се разходим в градината и останалите от клана ще се запознаят с теб. Аз ще ти разкажа всичко, което знам.

Айлийн стана и той я последва.

— Значи ти си моят дядо? — попита тя, гласът й трепереше. — Наистина?

— Аз съм твоят дядо — каза той и отметна един кичур коса от лицето й. — Ще свикнем един с друг, ще видиш. Ще се преместиш да живееш тук с мен. Няма да се върнеш в Барселона.

Айлийн сведе поглед и кимна нервно. Никога не беше имала дядо. Вдигна очи и стисна устни.

— Имам приятели там. Искам да продължа да ги виждам.

— Няма да си затворена. Ще можеш да пътуваш винаги когато поискаш.

— Предупреждавам те, че всъщност съм много уплашена, макар и да не изглежда така. Сега съм много предпазлива.

Ас обхвана лицето й в ръце и сви рамене.

— Берсерките сме такива. Недоверчиви и предпазливи. Но ти си много нежна, миличка — поправи я той. — Бих се заклел, че си перфектно и невероятно съчетание на двете раси. Хибрид, Айлийн.

Когато излязоха заедно в градината, двете момчета ги последваха. Ас я беше прегърнал през раменете, за да я топли.

Къщата беше цялата от дърво и много светлина проникваше през широките прозорци на всички помещения. Най-вече в хола.

Когато излезе в градината, дневната светлина я подразни, но очите й привикнаха след секунди.

— Добре ли си? — попита загрижено Ас.

— Да.

— Не те ли сърби кожата? Не те ли пари?

Айлийн погледна ръцете си. Кожата й, медена на цвят, изглежда, не реагираше на слънчевата светлина. Почувства облекчение.

— Не усещам никакво дразнене.

— Добри новини. Очевидно не си наследила тази толкова проблемна характеристика на ванирите.

Айлийн се замисли за Калеб и неговите приятели.

— Не искам да съм като тях — прошепна тихо.

— Но ти притежаваш техни черти — потвърди Ас. — Неизбежно е. Твоят… баща… Да оставим това. Очите ти се промениха и горните ти кучешки зъби пораснаха — посочи устата й. — Това поне се вижда на пръв поглед.

— Казваш ми, че на пръв поглед съм вампир? Не искам да съм такава.

— Добре, добре, спокойно. — Спряха, той отново я прегърна и се засмя. — Всъщност, който и да те види, ще си помисли, че си твърде красива, за да си истинска. Не знам дали го осъзнаваш, но очи като твоите трябва да бъдат забранени. Ще побъркаш всеки, когото погледнеш. Ще ми е много трудно да държа мъжете настрана от теб.

Айлийн се усмихна до гърдите му. Това звучеше по-добре. Макар че въпросът с мъжете…

— А кучешките ти зъби… едва се забелязват. Въпреки че трябва да знаем колко могат да се развият. Що се отнася до кръвта…

Айлийн се стресна. Не се беше замисляла за това. Всъщност не се беше замисляла изобщо в какво се изразява нейната трансформация.

— Отказвам да пия кръв.

— Не ти ли се иска? — Ас я погледна в очите.

— Не, за Бога! — каза разстроена и сложи ръка на корема си. — Дори самата идея ме отвращава. Гладна съм и червата ми къркорят, но последното, за което си мисля, е кръв. Предпочитам една голяма порция паста и малко торта… не знам дали можеш да ми помогнеш…

— Разбира се. Ще кажа на иконома да ти приготви някое вкусно ястие — каза Ас и се засмя. — Всички ще бъдат по-спокойни, като разберат това.

Продължиха да се разхождат.

— Допреди няколко дни смятах, че съм болна. Бяха ми казали, че на седем години са ми поставили диагноза захарен диабет. Сега знам, че не съм болна, чувствам го. Яде ми се торта, нещо сладко с хиляди калории.

— Не си болна. Ако беше, нямаше да се трансформираш — поясни Ас. — Ванирите са били прави. Сигурно са те дрогирали, за да забравиш коя си, и са те накарали да мислиш, че ти инжектират инсулин.

— Чувствам се… използвана и излъгана. — Очите й бяха тъжни, а в гласа й имаше пораженска нотка.

— Не мисли сега за това. Опитай се да гледаш напред.

— Мисля, че са чакали да настъпи трансформацията ми. Искали са мен. — Стисна юмруци.

— Успокой се, Айлийн. — Ас я прегърна силно. — Ще разберем кои са и какво точно са искали.

— Какво ще става с мен по пълнолуние? — попита, като си играеше с пръстите на ръката му. Насилваше се да усмири гнева си.

Ас се изненада и след това се разсмя гръмко. Айлийн го изгледа подразнена.

— Какво? Някаква глупост ли казах?

— Не, мила. Това е част от градските легенди. Берсерките се трансформираме, когато пожелаем или когато ни подразнят прекалено. Можем обаче да контролираме това. — За Бога, чувстваше се леко неудобно да говори за нещо такова с внучката си. — Ние не сме като хората-вълци.

— Тоест — намеси се русият — по пълнолуние тестостеронът и прогестеронът ни изригват. — Вдигна вежди с най-чувствената усмивка. — А теб, слънчице — приближи се до нея и прошепна в ухото й, — ще трябва да те затворят на сигурно място, за да не ти се нахвърлим.

Айлийн преглътна. Ако искаше да я засрами, беше успял.

— Какво й каза, Ноа? — попита Ас.

— Нищо — отвърна Ноа с безразличие. — Не мисля, че трябва да се притеснява за това, докато мирише на мъжки ванир.

— Забрави да споменеш, че ми намекна, че си готов да ме отървеш от тази миризма — усмихна се Айлийн пренебрежително. Никой повече нямаше да я обижда. Вече не.

Откъде имаше смелост да говори така дръзко и същевременно съблазнително? Тя не беше такава.

— Туше! — усмихна се Ноа.

Айлийн се приближи до дядо си и го помоли с жест пак да я прегърне през рамо. Той го стори.

— Значи… гладна си, не ти се иска кръв и понасяш слънчевата светлина — обобщи весело Ас. — Това е чудесно.

— Да се върнем към трансформацията ми. И нея не искам.

— Възможно е и да не можеш да я направиш. Не знам коя е истинската мутация, която е почувствало тялото ти, нито дали хибридността ще ти позволи да развиеш всички характеристики на двете раси. Вероятно ванирската кръв е неутрализирала част от силата на берсерките и обратното.

— Защо се трансформирах сега? Защо не съм такава, откакто съм се родила? И откога има берсерки и ванири на земята? Мислех, че са митове и легенди, възникнали в човешкото въображение.

— Айлийн, при всички митове и легенди винаги има част истина — потвърди Ас и погледна напред. — Да седнем там.

Една маса от тъмна тръстика, с комплект столове около нея, ги очакваше в градината. Отгоре изключително елегантен дървен навес ги предпазваше от слънцето. Настаниха се и Ас продължи разговора.

— Нашата раса е от древни времена — поясни той. — Много е изприказвано за хората-вълци, които имат способността да се превръщат в кръвожадни животни по пълнолуние и убиват хора. Това не сме ние. Ние сме берсерки.

— Разкажи ми какво са берсерките — настоя разпалено Айлийн.

— Ние сме воини на Один. — Очакваше Айлийн да го прекъсне, но тя само кимна.

— Один е бог на северните народи. Родоначалник на всички — поясни и зачака нова реплика.

— Аха, разказвай. — Тя стисна устни.

— Добре. Преди хиляди години до боговете достигнало пророчество, наречено Залезът на боговете, Рагнарок. Пророчеството твърдяло, че ще има война между небесните богове, която ще започне заради бунт на някои от тях. — Ас погледна Айлийн, но тя не реагира и той продължи: — Част от боговете щели да подкрепят идеята да се даде на хората свобода, за да еволюират сами като цивилизация и да се превърнат в учители на собствените си учители. Друга, по-малка част от боговете, щели да са против, защото смятали тези същества за твърде низши за подобно внимание. И така, някои богове щели да се борят хората да бъдат подчинени, защото били уплашени. Мислели, че тази низша раса, която населявала земята, може да стане по-могъща от тях и да ги измести от върховната власт над реда във вселената. Други обаче щели да застъпят позицията да се даде на хората лостът за управление и свободата, като се наблюдава тяхната еволюция, без да стават зависими от божествата и без да знаят за съществуването им. Щели да могат да оценяват и наблюдават собственото си развитие като независими същества.

— Щяло да има богове, които да искат да контролират хората, и други, които казват, че е по-добре да ни оставят на мира, нали така?

— Виждам, че разбираш.

Айлийн проследи с поглед двете момчета берсерки, които се мотаеха наоколо.

— Опитвам се, повярвай ми.

— Добре. Боговете нямало да могат да се споразумеят и щяла да започне война, наречена Рагнарок. Учила ли си митология?

— Не, но имам приятел, който би се впечатлил много от всичко, което ми разказваш — каза Айлийн и скръсти ръце в израз на нетърпение. — Продължавай, моля те.

— В тази война щели да загинат добрите — поясни Ас. — Боговете аси42 и ванири щели да се обединят с Один, заедно със своите фантастични същества. Но той щял да бъде убит и тогава ще настъпи краят на света. Йотуните43, предателите, водени от бог Локи, щели да разгромят оставащата армията.

— Мммм… колко успокоително — подхвърли Айлийн саркастично. — Поне е само пророчество.

— Но било много реалистично. Затова Один решил да затвори Локи в стъклен затвор в Асгард, небето, преди да е оглавил бунта. Но Локи се спасил някак си, служейки си с магия, и слязъл в Мидгард, земята. Там останал, проклинал изгнанието си и правел невъзможен живота на хората, които толкова ненавиждал.

— Слязъл като грешен ангел?

— Да. Локи може да бъде и е съществото, което християнската традиция познава като „дявол“.

— И какво направил Один, за да помогне на хората да се справят с Локи?

— Один си послужил с войска от магически същества, които самият той създал, като валкириите44 или смелите воини ейнерхари45, както и така наречените берсерки. В началото те били човешки същества ейнерхари, силни и войнствени, но Один ги дарил със свръхестествени умения в изкуството на войната, като ги докосвал с върха на копието си и им вливал од. „Од“ означава ярост, а „берсерк“ означава неконтролируема ярост. Дарил ги със способността за метаморфоза. Мускулите им се разтягали двойно повече от нормалното. Долните и горните кучешки зъби се удължавали, косата растяла след всяка трансформация, кожата се окосмявала, а очите се разширявали и пожълтявали.

— О, моля те… — погледна го изумена. — Кога Локи е слязъл на земята?

— Колко е стар демонът ли?

— Не мога да повярвам — прошепна тя. — Ти на колко години си?

— На много — отвърна той небрежно. — Произхождам от един от родоначалниците.

— Колко?

— Три хиляди години.

Айлийн зарея поглед и поклати отрицателно глава.

— Уфф… твърде много информация.

— Добре ли си?

— Да, да… — усмихна се, за да го успокои. — Толкова си стар.

Ас се разсмя. Айлийн не губеше чувство за хумор дори при тези обстоятелства. Почувства се горд.

— Один и другите богове не успели да попречат на Локи да слезе в света на хората — продължи той, — но за да предотвратят бъдещите му действия, решили да спуснат в Мидгард бойци от своята войска. Берсерки, воини ейнерхари и валкирии. Аз съм потомък на тези берсерки.

— И ги разпръснали по света, за да защитават хората… — обобщи Айлийн и се опита да не се смее.

— Какво ти става, хубавице? — каза й Ноа леко раздразнено. — Смешно ли ти е?

— Смешно? — повтори тя и го погледна изпод вежди. — Не, всъщност… Имам неуместния навик да се смея, когато съм много нервна.

— Айлийн, все още не съм приключил — посочи Ас строго. — Слушай внимателно.

Айлийн прехапа устни и му кимна да продължи.

— На теория нашите предци са дошли тук, за да накажат Локи и да го озаптят, за да не тормози хората. И за известно време било точно така. Докато енергията на Мидгард не погълнала бойците от войската на Один.

— Не те разбирам — каза Айлийн и се намръщи.

— Оказало се, че човешките същества били красиви и привлекателни. Една от заповедите на Один била да не се поддържат сексуални връзки със земните обитатели. Но тази повеля била нарушена. Започнали сексуални контакти с хората и така се създал род, който съществува и до наши дни. Първите берсерки, чистите, били неподкупни, но децата им от хората били различни. Много от тях се подчинили на Локи и неговите последователи и се присъединили към него в плана му да измъчва човечеството. Съзнанието на хората е пълно с желания и слабости. От това се възползвал Локи.

— Искаш да кажеш, че е имало разделение сред берсерките, след като са създали хибриди с хората, така ли?

— Говори и за себе си, мила — прошепна брюнетът. — Ти също си една от нас.

— Адам… — смъмри го Ас.

Айлийн не му обърна внимание и продължи да разговаря с дядо си.

— Хибридността е направила възможно Локи да оказва влияние над децата на берсерките, предвид човешката им същност, която е по-слаба, нали така?

Ас се съгласи.

— Локи извършил мутация с поколението на берсерките, които се присъединили към него и ги трансформирал в истински чудовища. Това са така наречените Dona-madadh, или върколаци, истински диви зверове с вид на вълци. Хората трябва да се страхуват от тях, не от нас. Ние сме добри, Айлийн. Искам да го разбереш и да не се страхуваш от това, което си. — Взе ръцете й и ги стисна, за да й вдъхне смелост.

— Не е лесно да се разбере… — каза тя объркано. — И тези Dona-madadh са някъде навън и дебнат хората?

— Да, слънчице. Хранят се с тях. Подчиняват се на заповедите на Локи, те са негови творения, както и nosferátum.

Айлийн преглътна.

— Повтори отново… Вие сте тук, за да защитавате хората от тези същества?

— Да. Опитваме се да ги усмирим, за да не причиняват повече вреди на човечеството.

— Ами пророчеството? Кога се предполага, че ще се сбъдне?

— Не знаем. И се надявам, че съдбата е била пренаписана благодарение на всички действия, защото ако Рагнарок започне наистина, земята ще се превърне в ад — отвърна Ас. — Но за момента се борим тук за твоите приятели. Те заслужават да им бъде даден шанс.

— А… в лоши отношения ли сте с ванирите?

— Несъвместими сме.

— Не сте толкова несъвместими, щом имате общи деца — посочи тя, като натъртваше на думите. Тя беше доказателство на собствената си теория.

— И това ни изненадва.

— Кажи ми, дядо — тонът й беше леко предизвикателен, — какво мисли кланът за мен? Ако изпитвате такова отвращение към ванирите… Баща ми. Тор, е бил един от тях. И мен ли смятате за отблъскваща?

— Ти си моя внучка, Айлийн. — Той удари по масата с юмрук и се изправи. — Ще убия със собствените си ръце онзи, който те обиди или нарани. Като започнем от Калеб и клана в Дъдли.

Ноа и Адам застанаха зад него и скръстиха ръце. С този жест й показаха, че те също ще бъдат нейни защитници и искат отмъщение.

Айлийн се натъжи и се опита да спре сълзите си. Ядосваше се, че е толкова емоционална.

— Не мисля, че е добра идея да се борим с тях — каза колебливо Айлийн. Макар че напълно заслужаваха наказание, особено Калеб.

— Айлийн, ти си една от нас и трябва да знаеш, че който навреди на някой от нашите, си плаща за това — каза Ноа и я погледна втренчено.

— Какво ти е сторил Калеб? — попита Адам.

Айлийн се сепна. Отмести поглед от златистите очи на Ноа и стисна устни.

— Стореното е сторено. Не искам никой да пострада.

Ас поклати глава.

— Не, слънчице. Мисля, че не разбираш. Още днес отиваме при него.

— Защитаваш го, Айлийн — каза обвинително Ноа. Изведнъж отвори широко очи и се усмихна недоверчиво. — Той е, нали? Той те е белязал така?

— Стига — изкрещя Айлийн. Не искаше да си го спомня, не искаше да мисли за него. — Изслушай ме, дядо. Преди седемнайсет години, докато шайката на Микаил ни преследваше, родителите ми поискаха от мен да ви намеря и да ви дам книгата и ножа. Но също така ми казаха да ме заведете при AnDuineDoch. Какво е това?

— Айлийн, това означава „мъжът от нощта“ — обясни й, сякаш беше малко момиче. — Тор е искал да те заведем при ванирите, но това няма да стане. Ти си била там и нямаш приятни спомени. Абсурд — беше непоклатим и не й остави възможност да спори.

— Искам да дойда с вас тази нощ — каза тя и вирна брадичка.

Защо? Искаше отново да се срещне с тях ли? Не, не беше това.

Искаше да види физиономията на Калеб. Тя беше дъщерята на Тор, а той, чудно как, беше най-добрият му приятел. Умираше от желание да види как се разкайва за това, което й беше сторил. Искаше да го съсипе и да го накара да си плати. И искаше… искаше да го побърка.

— Не — отговори Ас.

— Да — отвърна тя. — Моля те, позволи ми.

— Не искам да ти се случи нещо. — Ас заобиколи масата и я погали по бузата. — Не и сега, когато те открих.

— Нищо няма да ми се случи. Не и когато съм с вас. Не и когато имаме причини, за да се свържем с тях. Това е желанието на баща ми.

— Кои са твоите аргументи. Айлийн? — попита Ноа. — Този не ми върши работа.

— Аргументът ми е този на всички — отговори тя. — Има някакво тайно общество от хора, които залавят както берсерки, така и ванири. Изобщо не е приятно онова, което им правят, когато ги хванат, повярвайте ми — каза, като си спомни думите на Калеб. — Тези хора са придружени от nosferátum. Така улавят вълните на мисълта и на двете раси, както и на върколаците. В Румъния берсерки и ванири са се обединили за каузата. Не се знае със сигурност защо тези хора ни преследват. — Айлийн спря. Нима чувстваше каузата като своя? — Но искат да получат нещо от телата ни, нещо, свързано с проучването на нашите генетични мутации, и мисля, че не е с почтена цел.

— Нищо, което е свързано с nosferátum и с върколаци, не е почтено. Това са йотуните, воините на Локи — поясни Адам.

— Не знаех, че берсерки от Балканите са действали заедно с ванирите — каза недоверчиво Ас.

— Не знаеш, защото не общуваш с тях. И именно заради лошата комуникация помежду ви тези тайни общества са станали по-силни. Родителите ми са се върнали, за да предупредят и двата клана, но… са ги заловили преди това. И са ги заловили тук… По тези земи. Аз не съм истинската изненада от книгата на Хаде. Изненадата е какво може да промени тя. Майка ми е изказвала нуждата расите да се обединят, за да се борят заедно за справедлива кауза.

— Айлийн, почакай. — Ас я погледна втренчено. — Истина е, през последните години изчезнаха много берсерки, но ние го отдаваме на свади с ванирите. Телата, които откривахме, миришеха на тях, не на хора или на върколаци. Няма причина това да означава, че…

— Не е така — възрази тя. — Възползват се от различията между вас, за да ви накарат да мислите, че все още сте във война, а междувременно те продължават да си измиват ръцете. Тези общества са се съюзили с nosferátum и Dona-madadh, или върколаци, или както и да се казват, за да ви открият и заловят. Не казвам изведнъж да станете близки приятели с ванирите, а да направим добра сделка с тях. Може това да е единственият начин да спрем тези ловци и да разберем какво стои зад тях. Трябва да поговорите за това. Трябва да се направи нещо.

— Защо това е толкова важно за теб, Айлийн? — попита Адам. — Ти си сравнително нов член на семейството. Не можеш да отречеш всичко и да обърнеш нещата нагоре с краката. Това са дълги години противоречия.

— Разбира се, че мога, Адам — изръмжа тя и стисна юмруци. — Родителите ми загинаха по вина на тези хора. Различията между вас, вашите забрани, вашите табута, всички тези неща са причина за смъртта им. — Посочи го с пръст. — Мога. Мога, защото откраднаха живота ми… И не е справедливо да ти отнемат нещо, което не им принадлежи. Отказвам да бездействам, когато вече знам всичко. Искам отмъщение и… и справедливост.

Адам повдигна едната си вежда, усмихна й се и се поклони.

— Извинявам се, госпожице. Но не съм съгласен да идваш с нас. Не е място за момиче като теб.

— Това ще реша аз. Или смятате, че не можете да ме защитите? — попита злобно. Ако засегнеше гордостта им, щяха да отстъпят.

— Ще дойдеш. — Ноа я хвана нежно за ръката, но с жест, който противоречеше на думите му. — Ела и ще видиш как изяждаме вътрешностите на Калеб. — Търсеше реакцията на Айлийн, но тя само кимна. — И ще видиш как хубаво ще му изясним на кого принадлежиш.

Айлийн почувства как цялата се напрегна. Не трябваше да се притеснява, че ще поставят Калеб на мястото му. Но не искаше да го бият. Всъщност не искаше никой да се бие заради нея. Особено когато имаше по-важни неща за решаване.

Ас наблюдаваше доволно как внучката му се опълчи на двамата мъже от неговия клан. Ноа и Адам бяха дясната му ръка и в негово отсъствие, те се грижеха за семейството.

Айлийн беше способна да ги командва, стига да си го постави за цел. Майка й Хаде правеше същото. Мъжете бяха луди по нея, но никога не позволи някой да обърка мургавата й красота с уязвимост. Айлийн беше по-красива, безспорно, и още по-властна. Не се спираше пред нищо.

Ас се изкашля и я дръпна встрани. Отново я прегърна.

Ноа и Адам се спогледаха, леко притеснени от думите на Айлийн. Това момиче беше много твърдоглаво.

— Няма да е приятно — каза й Ас.

— Знам — съгласи се тя и се успокои. Дядо й, й действаше като липов чай. — Но не искам да се крия. Искам да си платят за това, което ми причиниха, но не искам война. Когато разберат, че съм дъщерята на Тор, ще се разкаят. Това ми е достатъчно, както и да ми покажат нужното уважение, не само като към хибрид, а като към човешко същество, каквото бях и каквото все още чувствам, че съм. Като към жена. Важно е да разберат какво се случва и ти знаеш това. Разкажи ми за тях, дядо.

— За ванирите ли? — попита Ас изненадано. — Това вече не мога да направя. Това е споразумение на боговете аси. Ако искаш да знаеш нещо за тях, ще трябва да отидеш в Дъдли да ги попиташ. Клановете не говорим едни за други.

— Не е по протокол ли? — попито тя навъсено.

— Не се подигравай с това, момиченце. Тази война продължава от дълго време и ще бъде трудно да спре изведнъж.

— Извинявай, всичко е… твърде тайнствено. Не разбирам защо сте в толкова лоши отношения. От малкото, което знам за тях, ме заболява главата.

Ас се усмихна на сарказма й.

— Ще ти дам Едите46, за да разбереш откъде произлизат разликите между ванир и аси. Но не мисля да ти говоря за „вампирите“. Аз съм съгласен с всеобщото мнение за тях.

На Айлийн тези думи не й се сториха много справедливи, но и не я притесниха особено. Ако решеше да разбере нещо за ванирите, сама щеше да го открие.

Продължиха да влизат в гората, очевидно беше частна собственост.

— Всичко, което виждаш, е наше — каза Ас и разтвори ръце.

Айлийн се огледа наоколо и забеляза място, където имаше нещо като тотем. След като се приближиха, забеляза около тотема кръг от хора. Когато отидоха при тях, тя почувства, че не отделят очи от нея. Чуваше учудени коментари и шепот. Сред тях имаше и деца и младежи.

Децата я гледаха срамежливо, усмихваха се и свеждаха глави. Айлийн реши, че са очарователни. Но тя мислеше така за всички деца. Обожаваше ги.

Младежите, особено момчетата, я разсъбличаха с поглед. Момичетата, неподправено прелестни, не й обръщаха много внимание, макар че тя почувства, че го правят, за да не я измъчват, а не за да я пренебрегнат и да я карат да се чувства зле.

Възрастните се усмихваха одобрително. Много от тях бяха приятно изненадани да я видят.

Когато Ас беше съобщил новината, че дъщерята на Хаде е в дома му, никой не можа да повярва. И сега, за да се уверят в това, всички от клана на Улвърхамптън се бяха събрали там.

Айлийн вдигна очи, за да разгледа тотема. Вълк, висок три метра. Изключително подходящо, помисли си тя.

Ако хората пред нея бяха берсерки, то не изглеждаха много яростни. Изглеждаха приветливи, не толкова високомерни, колкото ванирите, но всеки имаше специфична осанка, която го отличаваше от останалите.

Ас я хвана за раменете и застана зад нея. Айлийн не знаеше как да се държи, но съвсем не беше уплашена. Всички мълчаха.

— Тя е дъщерята на Хаде. Моята внучка, Айлийн.

— Айлийн — продължи той с по-висок глас — навърши двайсет и две години. И…

— Е различна — каза едно червенокосо момиче със сини очи и плътни устни. — Защо?

— Айлийн е…

— Дядо — прекъсна го тя и поиска думата. Той я погледна колебливо, но тя го успокои с чистосърдечна и спокойна усмивка. — Всичко е наред, остави ме да говоря.

Ас се съгласи.

— Имам нужда да говоря за много неща и ви моля да не ме прекъсвате. Нали ще го направите за мен? — попита мило.

Всички се съгласиха с възхищение. И жени, и мъже, и деца. Очарованието на Айлийн беше безспорно.

— Всичко това ме изумява, както и вас. До вчера не знаех коя съм. Историята, която ще ви разкажа, започва преди двайсет и три години, когато Хаде е напуснала клана. Причината за нейното изчезване вероятно е обикновена за мнозина, защото всички сте чували за хора, които са избягали заради любовта, които са оставили всичко заради любовта. Но случаят на майка ми е специален. Влюбила се е в Тор, ванира.

И така, пред учудените Ас, Адам и Ноа, Айлийн продължи да обяснява на всички коя е. Разказа какво й се беше случило, кой я беше отвлякъл, какво й бяха сторили, какво беше разкрила след това за своя произход, как се беше трансформирала. По дяволите, за два дни беше преживяла повече неща, отколкото през целия си живот. Говореше от сърце, както само тя умееше, следваше интуицията си, честността и не скри нищо. В гласа й се чуваха нежни копринени нотки, които привличаха вниманието.

Очите й, изразителни и жизнерадостни, огледаха всички и всеки поотделно. Трябваше да проникне във всички, да размени поглед с всички присъстващи и мислеше, че е преброила повече от сто души. И като добър педагог успя да привлече тяхното внимание и уважение.

Като спря да говори, отстъпи назад и усети зад себе си твърдите гърди на дядо си. Той се наведе към нея и прошепна в ухото й:

— Трябва да се кандидатираш за изборите. С това красноречие всички ще гласуват за теб.

Айлийн обърна глава към него и отговори:

— Красноречието не е толкова важно. Онова, което действително привлича вниманието на хората, е да чувстваш наистина онова, което говориш.

Мъжете от клана се събраха около Ас и решиха единодушно, че трябва да разговарят с ванирите и да им разкажат какво са открили. Да се опитат да постигнат единомислие.

Ноа и Адам я придружаваха през цялото време. Не се отделяха от нея, дори за минута. Предупреждаваха с поглед всички мъже, които се приближаваха, за да помиришат Айлийн.

Тя им беше разказала какво се е случило с Калеб. Той беше говорил открито със своя клан, не беше никаква тайна какво се канеше да й стори. Тя също нямаше да скрие нищо. Без ненужните подробности, само фактите. Калеб беше спал с нея. Всъщност беше я насилил и подчинил и макар и да не искаше да приеме това, благодарение на посегателството над нейното тяло, беше успяла да сънува за първи път родителите си. Поне едно положително нещо. Е, и двата последователни разтърсващи оргазма.

Докато я придружаваха до дома на дядо й, Ноа и Адам не преставаха да я оглеждат.

— Не ви ли омръзна? — попита ги развеселена, без да ги поглежда.

— На никого не омръзва добрият спектакъл, хубавице — отвърна Ноа със съблазнителен блясък в златистите очи. — Всъщност тази нощ не се отделяй от нас.

В тона му имаше истинска загриженост за нея. Айлийн го погледна спокойно и отвърна:

— Добре.