Кулата на зората

12

Изгаряща, остра като бръснач болка раздра гърба му като безпощадни нокти.

Каол се изви и изрева в агония.

Ирен мигновено махна ръката си и се чу трясък.

Задъхан, Каол се надигна на лакти и намери Ирен седнала на ниската маса пред дивана; стъкленицата се беше прекатурила и маслото течеше по дървената повърхност. Лечителката се взираше в гърба му, в мястото, където допреди малко бе стояла ръката й.

Каол бе лишен от всякакви думи — от всичко, освен от отекваща болка…

Ирен вдигна ръце пред лицето си, завъртя ги насам-натам, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Не просто се бунтува срещу магията ми — пророни тя.

Ръцете му отмаляха и той пак се отпусна върху възглавниците, без да откъсва очи от лицето й.

— Мрази я.

— Нали каза, че било просто отзвук, нямало общо с травмата.

— Май съм грешала.

— Роуан не е срещал подобни трудности, докато ме лекуваше.

Името я накара да сбърчи вежди и Каол се прокле наум, задето бе разкрил толкова важна част от миналото си в двореца на подслушваните.

— В съзнание ли беше?

Той се замисли.

— Не. Бях… почти мъртъв.

Ирен забеляза разлятото масло и изруга тихо — съвсем сдържано в сравнение с някои от мръсните усти, с които бе имал удоволствието да общува.

Тя скочи към чантата си, но Каол беше по-бърз — грабна потната си риза от страничната облегалка на дивана и я метна върху разстилащата се локва, преди маслото да е потекло върху скъпоценния килим.

Ирен погледна ризата, сетне и протегнатата му ръка, почти преметната през скута й.

— Или безсъзнанието по време на първото лечение ти е спестило болката, или нещото в теб още не е било… напълно оформено.

Гърлото му сякаш се задръсти.

— Мислиш, че съм обладан от демон?

От нещото, загнездило се в краля, сторило подобни зверства…

— Не. Но понякога болката може да е почти жива. Възможно е и при теб да е така. И може би не иска да те пусне.

— Тогава истинска ли е травмата на гръбнака ми? — едва намери сили да попита.

— Да — отвърна тя и една част от гърдите му хлътна. — Усетих раздробените кости, оплетените и разкъсани нерви. Но за да ги излекувам, за да им върна връзката с мозъка ти… Ще трябва да преодолея този отзвук. Или да го потисна достатъчно, че да ми остави място да работя по теб. — Устните й се стегнаха в мрачна линия. — Тази сянка, нещото, похитило тялото ти, ще се бори да ме спре, да убеди теб самия да ме спреш. Чрез болка. — Очите й бяха бистри, откровени. — Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

Той отговори с нисък, сипкав глас:

— … че за да постигнеш нещо, ще трябва търпя подобна болка. Многократно.

— Разполагам с билки, с които мога да те приспя, но травма като тази… Струва ми се, че не мога да я преборя сама. А ако ти си в безсъзнание… Страхувам се, че онова нещо може да ти навреди още повече, ако си заклещен при него. Във вътрешния ти свят.

Лицето й сякаш пребледняваше все повече.

Каол вдигна ръката си от масата, от ризата си, превърната в парцал, и стисна нейната ръка.

— Направи каквото трябва.

— Ще боли. Също толкова страшно. Непрекъснато. Вероятно и повече. Ще трябва да се спускам надолу, прешлен по прешлен, чак до основата на гръбнака ти. Да се боря с онова нещо и да те лекувам едновременно.

Той още по-силно впи пръсти в ръката й, толкова малка в сравнение с неговата.

— Направи каквото трябва — повтори.

— Ти също ще трябва да се бориш с него — промълви Ирен.

Каол се скова.

Тя продължи:

— Ако тези паразити се хранят с гостоприемника си… Ако се храни с теб, а в същото време си в добро физическо здраве… — Тя махна към тялото му. — Значи вероятно поглъща нещо друго. Нещо в теб.

— Не долавям нищо.

Тя погледна към сключените им ръце — и измъкна своята. Не я изтръгна ядосано, но действието беше достатъчно красноречиво.

— Може би е най-добре да го обсъдим.

— Какво да обсъдим?

Тя отметна косата си през рамо.

— Случилото се. С какво храниш това нещо.

Дланите му плувнаха в пот.

— Няма нищо за обсъждане.

Ирен се взря настойчиво в него. И той едва не се отдръпна под напора на дълбокия й поглед.

— На мен пък ми се струва, че имаме доста за обсъждане относно последните няколко месеца. Май са били доста… бурен етап от живота ти. Вчера еднолично заяви, че никой не те мрази повече от теб самия.

Меко казано.

— И изведнъж историята ми започна да те интересува?

Тя дори не трепна.

— Да, ако така ще съумея да те излекувам и да се отърва от теб.

Той вирна вежди.

— Ясно. Най-сетне излезе наяве.

Лицето й беше непроницаема маска, която можеше да се мери дори с тази на Дориан.

— Предполагам, че и на теб не ти се стои тук вечно, като се има предвид, че избухва война в нашата родина, както ти я нарече.

— Не е ли наша родина?

Ирен се изправи безмълвно, за да вземе чантата си.

— Нямам желание да споделям каквото и да било с Адарлан.

Разбираше я. Напълно. Вероятно затова и не й казваше в кого бе живял мракът, насадил се в тялото му.

— А ти — продължи Ирен — избягваш настоящата тема. — Тя зарови из чантата си. — Рано или късно ще се наложи да проговориш за случилото се.

— С цялото ми уважение, но не ти влиза в работата.

Тя го стрелна косо.

— Нямаш представа колко тясно свързано е лечението на физически рани с това на емоционалните.

— Приел съм случилото се.

— Тогава с какво се храни нещото в гръбнака ти?

— Не знам.

Не го интересуваше.

Тя най-сетне извади онова, което търсеше в кожената си чанта, и като тръгна обратно към него, стомахът му се сви.

В ръката си държеше дебела пръчка, покрита с тъмна, напълно нова кожа. Неизползвана.

Подаде му я без дори да се замисли. Колко ли пъти беше давала такава на свои пациенти заради лечения, далеч по-тежки от неговото?

— Сега е моментът да ме спреш — заяви Ирен с мрачно изражение на лице. — Ако допуснем, че предпочиташ да обсъдим какво ти се е случило през последните месеци.

Каол просто легна по корем и пъхна пръчката в устата си.

Несрин посрещна изгрева в небесата.

Намери принц Сартак в кулата на руките час преди зората. Най-горният етаж на минарето беше открит и зад облечения в кожа принц… Несрин се подпря на свода, все още задъхана от изкаченото стълбище.

Кадара беше прелестна.

Всяко от златистите пера на рука блестеше като излъскан метал, а белите й гърди сияеха като девствен сняг. Златните й очи попаднаха върху Несрин още преди Сартак — който закопчаваше седлото върху широкия й гръб — да се обърне към нея.

— Капитан Фалик — каза вместо поздрав принцът. — Рано сте станали.

Небрежни думи, предвидени за подслушващи уши.

— Снощната буря не ми даде да мигна. Дано не ви безпокоя.

— Напротив. — В смътната светлина устата му се кривна в усмивка. — Тъкмо излитам. Реших, че дебелата кокошка трябва сама да си хване закуската за разнообразие.

Кадара се наежи възмутено и тракна с огромния си клюн — напълно способен да откъсне човешка глава с едно щракване. Нищо чудно, че принцеса Хасар още не смееше да припари до птицата.

Сартак се засмя и я потупа по перата.

— Ще ни правите ли компания?

Предложението му накара Несрин внезапно да осъзнае колко нависоко се издигаше минарето. И че Кадара вероятно щеше да полети над него. А в небето от сигурна смърт щяха да я делят само ездачът и седлото, вече поставено на мястото си.

Но да язди рук…

Нещо повече — да язди рук с принц, който можеше и да им предостави ценна информация…

— Нямам особен опит с височините, но за мен ще е чест, принце.

Всичко се разигра за броени минути. Сартак й нареди да замени тъмносиния си жакет с резервния кожен, сгънат в един скрин до далечната стена. Сетне принцът се обърна благовъзпитано, за да смени и панталона си. Тъй като косата й беше едва до раменете, не можеше да я сплете, но той извади от джоба си кожена лента, с която Несрин успя да я пристегне в къса опашка.

— Винаги си носете резервна — посъветва я Сартак. — Иначе ще разресвате косата си седмици наред.

Той пръв се качи на бдителния рук — Кадара се сниши като някоя възголяма пуйка, позволявайки му да я възседне с две гъвкави движения. После принцът подаде ръка на Несрин. Тя опря плахо длан в ребрата на Кадара и веднага се възхити на хладните й пера, гладки като най-изящната коприна.

Очакваше рукът да занервничи, да я изгледа кръвнишки, докато Сартак я издърпваше на седлото пред себе си, но Кадара остана покорна. Търпелива.

Принцът закопча двама им за седлото, проверявайки старателно кожените ремъци. Накрая изцъка с език само веднъж и…

Несрин знаеше, че не е благоприлично да стиска ръцете на принца толкова силно, че чак да счупи костите му. Въпреки това го стори, когато Кадара разпери лъскавите си златни криле и скочи от минарето.

Скочи надолу.

Стомахът й се изстреля право в гърлото. Очите й се насълзиха и зрението й се замъгли.

Вятърът я заблъска, сякаш се мъчеше да я изтръгне от седлото, и тя стисна силно бедра, впила пръсти в ръцете на Сартак върху поводите. Принцът се засмя в ухото й.

Ала светлите сгради на Антика се приближаваха със застрашителна бързина, почти сини под светлината на крехката зора, като че и те летяха към тях, докато Кадара се спускаше надолу, и все по-надолу, досущ като падаща звезда…

Накрая разпери широко криле и се устреми нагоре.

Несрин се радваше, че е пропуснала закуската. Защото несъмнено щеше да се излее през устата й — така брутално се отрази движението на стомаха й.

Само след броени секунди Кадара направи вираж надясно към хоризонта, който тъкмо започваше да порозовява.

Антика се ширна пред тях, смалявайки се все повече и повече, докато рукът ги издигаше в небесата. Докато от града не остана единствено калдъръмен път, плъзнал във всички посоки. И докато Несрин не съзря маслиновите горички и житните поля извън пределите на столицата. Провинциалните имения и малките градчета, пръснати наоколо. Дюните на Северната пустиня отляво. Блещукащите, змиевидни протежения на реките, позлатени от изгряващото слънце, вече подало чело над планините отдясно.

Сартак не говореше. Не й показваше забележителности. Не й посочи дори Сестринския друм, лъкатушещ към южния хоризонт.

Не, сред въздигащата се наоколо светлина, той изцяло отстъпи водачеството на Кадара, която бе завладяла съзнанието й. Рукът ги носеше все по-нависоко, където въздухът захладняваше, а пробуждащото се синьо небе изсветляваше с всеки могъщ размах на крилете му.

Открит простор. Съвършено открит.

Но не като безкрайното море, тягостните вълни и тесния кораб.

Тук можеше… тук можеше да диша истински.

Погледът й не беше достатъчно бърз, не смогваше да попие всичко. Колко малък изглеждаше градът, колко очарователен и девственочист. Земя, превзета от завоевател, а толкова обичана и обгрижвана.

Нейната земя. Нейният дом.

Слънцето и шубраците, и хълмистите степи, които я призоваваха от далечината. Тучните джунгли и оризовите поля на запад; светлите пясъчни дюни на североизток. Всичко това беше повече, отколкото можеше да обходи за цял живот, отколкото Кадара можеше да прелети за един ден. Цял свят. Цял свят, събран тук.

Не разбираше защо баща й го бе напуснал.

Защо беше останал в Адарлан, когато мракът се бе прокраднал в кралството. Защо ги бе задържал в покварен град, в който тя самата рядко отправяше очи към небето или пък имаше шанса да усети полъх, който да не е пропит с отблъскващата, солена миризма на Ейвъри или с вонята на гниещи по улиците отпадъци.

— Мълчалива сте — отбеляза принцът, но думите му прозвучаха по-скоро въпросително.

Несрин му призна на халха:

— Езикът ми е беден да опиша всичко това.

Тя долови как Сартак се усмихва до рамото й.

— И аз така се почувствах по време на първия си полет. И при всеки след това.

— Давам си сметка защо сте останали в лагера като малък. Защо с огромно желание се завръщате там.

Миг затишие.

— Май съм като отворена книга.

— Просто не виждам кой не би пожелал да се завърне там.

— Някои приемат двореца на баща ми като най-пищния на света.

— Такъв си е.

В мълчанието му се таеше осезаем въпрос.

— Дворецът на Рифтхолд далеч не беше толкова приказен, нито пък носеше духа на земята, в която се намираше.

Сартак смотолеви нещо и дълбокият звук отекна в гърба й. Сетне пророни тихо:

— Майка ми преживява тежко смъртта на Тумелун. Заради нея стоя тук.

Несрин изтръпна.

— Безкрайно съжалявам.

За известно време помежду им се загнезди единствено фученето на вятъра.

После принцът рече:

— Говорите за Рифтхолдския дворец в минало време. Защо?

— Чухте какво го е сполетяло. Поне онази част от него, направена от стъкло.

— Да. — Поредното кратко мълчание. — Разбит от кралицата на Терасен. Ваша… съюзница.

— И приятелка.

Той изви тяло около нейното, за да я погледне в лицето.

— Наистина ли?

— Тя е добра жена — отвърна откровено Несрин. — Твърдоглава, да, но… това май важи за всички кралски особи.

— Очевидно тя самата е сметнала предишния крал на Адарлан за толкова твърдоглав, че е решила да го убие.

Премерени думи.

— Той беше чудовище. И заплаха за всички ни. Перингтън, неговата дясна ръка, си остава такъв. Елин стори услуга на цяла Ерилея.

Сартак дръпна поводите и Кадара предприе бавно, плавно спускане към долината на някаква блещукаща река.

— Наистина ли е толкова могъща?

Несрин претегли наум ползите от истината и евентуалното й леко смекчаване.

— И двамата с Дориан притежават завидни магически способности. Но бих казала, че интелектът им е най-силното им оръжие. Грубата сила е безполезна в негово отсъствие.

— Направо е опасна.

— Да — съгласи се Несрин и преглътна сухо. — Има ли… — Не беше обучена в тайните на двусмисления дворцов език. — Съществува ли във вашия двор заплаха, заради която предпочетохте да говорим в небето?

Не е изключено самият той да е заплахата, напомни си тя.

— Вечеряхте с братята и сестрите ми. Видяхте що за хора са. Уредя ли си официална среща с вас, ще го приемат като знак, че съм готов да ви изслушам и дори да се застъпя за каузата ви пред баща ни. Затова ще се впуснат да разсъждават доколко е рисковано или изгодно за тях да ме препънат. И дали не би било в тяхна полза да заемат моята страна.

— А така ли е? Готов ли сте да ни изслушате?

Сартак не отговори дълго време и само писъкът на вятъра изпълваше тишината.

— Ще ви изслушам. И двама ви с лорд Уестфол. Ще чуя онова, което знаете, което ви е споходило. Нямам толкова влияние върху баща си, колкото някои от другите, но той е наясно колко са ми предани рукините.

— Мислех, че…

— Че аз съм любимецът му? — Гърлен, горчив смях. — Навярно имам шанс да ме избере за свой наследник, но хаганът не посочва кой да заеме престола му въз основа на лични чувства. Дори така да е, най-много обича Дува и Кашин.

Добродушната Дува — ясно, но…

— Кашин?

— Той е безкомпромисно предан на баща ни. Никога не е кроил планове зад гърба му, никога не го е предавал. Аз самият съм го правил; служил съм си с машинации, за да получа от всички им това, което желая. Кашин обаче… Може да командва сухоземните ни армии и конниците, да е безпощаден, ако случаят го налага, но с баща ни е неизменно откровен. Едва ли някога се е раждал по-любящ и самоотвержен син. Но когато баща ни си отиде… Страх ме е да си помисля какво биха му причинили другите, ако не приеме властта им; и още по-лошо: как ще понесе смъртта на татко.

Несрин се осмели да попита:

— Вие какво бихте му сторили?

Ще го убиете ли, ако не ви се закълне във вярност?

— Още не е ясно що за заплаха или съюз би предложил. Само Дува и Аргун имат съпрузи, а Аргун още не се е сдобил с потомство. Макар че Кашин, ако му се отдаде възможност, веднага би грабнал онази млада лечителка.

Ирен.

— Странно, че тя не проявява интерес към него…

— Точка в нейна полза. Не е лесно да обичаш хагански син.

Зелената трева, още роена под крехкото слънце, се развълнува като море, когато Кадара прелетя ниско над нея, устремена към буйната река. С огромните си, извити нокти рукът на принца несъмнено можеше да улови килограми риба наведнъж.

Ала Кадара очевидно не преследваше плячка, защото се понесе над реката, издирвайки нещо със зорък поглед…

— Снощи някой е проникнал в библиотеката на Торе — обяви Сартак, следейки полета на рука над тъмносините води. Мъглите над повърхността им целуваха лицето на Несрин, но ледената тръпка от думите на принца я смрази далеч по-надълбоко. — Убил е една лечителка. И то с някаква пъклена сила, която я е превърнала в мумия. Не сме виждали подобно нещо в Антика.

Стомахът на Несрин се преобърна. Подобно описание…

— Кой? Защо?

— Ирен Тауърс е вдигнала тревога. Издирвахме извършителя с часове, но не открихме и следа от него, с изключение на липсващите книги от масата, на която е чела, откъдето я е погнал. Ирен изглеждаше поуплашена, но невредима.

Чела е — снощи Каол й беше казал, че Ирен възнамерявала да проучи в библиотеката раните, нанесени от магия и демони.

Сартак се включи небрежно:

— Имате ли представа какво е проучвала, че да си навлече толкова смъртоносен интерес и кражба на книги?

Несрин се вглъби в себе си. Можеше да е номер — разкриваше й нещо лично за семейството си, за живота си, за да я примами да му издаде някоя от своите тайни. Двамата с Каол не бяха продумали и дума за ключовете, Валгите и Ераван пред хагана и потомците му. Чакаха подходящия момент — и човека, на когото да се доверят. Защото, ако враговете им дочуеха, че издирват ключовете, с които да затворят завинаги Портата на Уирда…

— Не — излъга Несрин. — Но нищо чудно да имаме неизвестни врагове, решени да сплашат и нея, и останалите лечителки, които биха могли да помогнат на капитана. Тоест на лорд Уестфол.

Мълчание. Несрин очакваше да я притисне, докато Кадара прелиташе ниско над реката, сякаш устремена към някаква плячка.

— Сигурно е странно да носите ново звание, и то в компанията на предишния му собственик.

— Назначиха ме за капитан едва броени седмици, преди да напуснем Адарлан. Вероятно ще узная дали е странно чак като се приберем.

— Ако лечението е успешно. И някои от другите ви начинания… може би.

Например да се завърнат с армията на хагана.

— Да — скалъпи тя.

Кадара се спусна рязко и Сартак пристегна ръце около тялото на Несрин, стисвайки бедрата й между своите.

Тя му позволи да я разположи в правилната поза, така че да останат прави на седлото, когато Кадара стрелна нокти към водата, изви гръб и след секунда изхвърли нещо на речния бряг. След още миг връхлетя жертвата си, разкъсвайки я с нокти и клюн. Съществото под нея се бореше отчаяно за живота си, гърчеше се, мяташе се…

Нещо изхрущя. Сетне настана тишина.

Кадара се успокои, наежи се, а после заглади пера. Гърдите и вратът й бяха оплискани с кръв. Имаше малко и по ботушите на Несрин.

— Внимавайте, капитан Фалик — предупреди я Сартак, докато Несрин оглеждаше отблизо плячката на рука.

Съществото бе с гигантско, почти петметрово тяло, покрито с люспи, непробиваеми като броня. Приличаше на блатните зверове на Ейлве, но беше по-едро, по-дебело от кравите, които несъмнено завличаше в речните води.

— По земята на баща ми има неземни красоти — продължи принцът, докато Кадара разкъсваше чудовищния труп, — но и много грозни неща дебнат под повърхността й.