Кулата на зората

21

Несрин примигна срещу Хасар.

Принцесата я удостои със студена, змийска усмивка и поясни:

— Не е учтиво да седиш само при спътника си. Отдавна трябваше да сме ви разделили.

Несрин надникна към него. Всички ги наблюдаваха. Каол нямаше представа — абсолютно никаква — как да реагира. На Ирен май й се искаше да потъне в зеления мраморен под.

Сартак се покашля.

— Елате при мен, капитан Фалик.

Несрин стана бързо и Хасар й се усмихна широко. Сетне потупа облегалката на освободения стол и изчурулика на Ирен, застинала на няколко крачки от нея:

— Ти седни тук. За да си ми под ръка.

Ирен стрелна към Каол поглед, който му се стори умолителен, но той запази неутралното си изражение, усмихвайки й се стегнато.

Несрин се настани до Сартак — принцът помоли един везир да освободи мястото — и Хасар, удовлетворена от новата подредба, реши, че обичайните им места с Рения не са й по вкуса тази вечер, в резултат на което изрита двама везири към Аргун. Рения изгледа с леко неодобрение любовницата си, но все пак се подсмихна на себе си, сякаш намираше поведението й за съвсем типично.

Вечерята продължи и Каол деликатно насочи вниманието си към Ирен. Везирът от другата й страна изобщо не отчете присъствието й. А когато слугите се втурнаха да сервират плата с храна и да разливат напитки, Каол прошепна:

— Да питам ли изобщо?

Ирен се зае със задушеното агнешко с шафранов ориз в позлатената си чиния.

— Не.

Той бе готов да се обзаложи, че сенките в очите й по-рано днес, нещото, което се беше възпряла да му каже… Всичко това вървеше ръка за ръка със случващото се в момента.

Каол надзърна надолу по масата към Несрин, която не ги изпускаше от очи, слушайки едва наполовина онова, което й приказваше Сартак. Дрънченето на прибори и разговорите наоколо не му позволяваха да чуе думите на принца.

Каол й изпрати извинителен поглед.

Несрин му отвърна с предупредителен такъв и го насочи към Хасар. „Внимавай!“

— Как са пръстите ти? — поинтересува се Ирен, пъхвайки малка хапка храна в устата си.

По-рано я бе видял да поглъща цяла кутия сладкиш с рожков върху кобилата си. Културното хранене тук беше само за пред хорските очи.

— Пъргави — рече той с половинчата усмивка.

Учудващ въпрос, при положение че се бяха разделили само преди два часа.

— Някакво усещане?

— Гъделичкане.

— Добре.

Тя преглътна и белегът върху гърлото й се раздвижи с него.

Ясно му беше, че ги наблюдават. Подслушват. На нея също.

Ирен стискаше приборите си с побелели кокалчета и изправен като прът гръбнак. Без усмивка на лицето. И светлина в очертаните й с чернило очи.

За да си бъбрят ли ги беше настанила един до друг принцесата, или за да подтикне Кашин към някакво действие? Принцът наистина ги следеше зорко, макар и да разговаряше с двама облечени в златисто везири.

Каол прошушна на Ирен:

— Ролята на пионка не ти прилича.

Кехлибарените й очи просветнаха.

— Не знам какво имаш предвид.

Всъщност знаеше. Думите й не бяха предвидени за него.

Той претършува ума си за теми, които можеха да обсъждат по време на вечерята.

— Кога е следващият ти урок с дамите?

Мъничка част от напрежението в раменете на Ирен се изпари и тя отговори:

— След две седмици. По принцип трябваше да е идната седмица, но тогава много от тях имат изпити и ще наблегнат на ученето.

— Известно количество упражнения и свеж въздух могат да са им от помощ.

— И аз така смятам, но за тях тези изпити са на живот и смърт. С мен определено беше така.

— Остават ли ти още?

— Взех последния преди две седмици. Вече съм официална лечителка от Торе.

В очите й затанцува искрица на самоирония.

Той вдигна чаша към нея.

— Поздравления!

Ирен сви рамене, но все пак кимна в знак на благодарност.

— Явно Хафиза е решила да ми спретне един последен изпит.

А, ясно!

— Значи наистина съм експеримент.

Окаян опит да омаловажи спора им отпреди дни, суровите думи, пробили дупка у него.

— Не — побърза да отрече тихо Ирен. — Ти нямаш нищо общо. Този последен, неофициален изпит… Свързан е единствено с мен.

Искаше му се да я разпита, но твърде много очи ги следяха.

— Тогава ти желая успех — отговори делово вместо това, и то с коренно различен тон от онзи, с който си бяха приказвали на разходката из града.

Вечерята мина бавно, но и някак бързо покрай скованите разговори, придружени от доста протяжни паузи.

Чак когато поднесоха десертите и горчивото кахве, Аргун плесна с ръце и даде начало на развлекателната програма.

— Когато баща ни е в покоите си — Каол дочу Сартак да обяснява на Несрин, — обикновено провеждаме по-… неофициални празненства.

Трупа музиканти с изискани облекла и инструменти — едни познати, други съвършено чужди на Каол — пристъпиха в празното пространство между колоните отвъд масата. Флейти, валдхорни и грохотни барабани оповестиха началото на основното събитие: програмата на танцьорите.

Осем танцьори — и мъже, и жени — свещено число, както бе обяснил Сартак на Несрин, която се усмихваше колебливо, излязоха в кръг иззад завесите от едната страна на колоните.

Каол опита да не се задави.

Телата им бяха боядисани в златисто, украсени с бижута и ефирни копринени роби, прихванати с колани, ала под тях… бяха голи.

Млади, грациозни същества в разцвета на жизнеността си и половата си зрялост. С гъвкави бедра, извити гърбове и преплетени във въздуха ръце започнаха да се увиват един около друг, описвайки кръгове и линии.

— Казах ти — пророни лаконично Ирен.

— Мисля, че на Дориан би му харесало — отвърна тихо Каол и с изненада установи, че ъгълчетата на устните му се подръпват в усмивка.

Ирен го изгледа учудено и някакъв блясък се спотаяваше в очите й. Гостите се извъртаха в столовете си, за да виждат по-добре танцьорите с изваяните им тела и пъргави, боси крака.

Съвършените им, прецизни движения превръщаха телата им в марионетки на музиката. Красота — неземна, а в същото време някак… реална. Хрумна му, че и на Елин представлението много би й допаднало. Безкрайно много.

Докато танцьорите се вихреха, слугите пренасяха столове и дивани, подреждаха възглавници и маси. Върху плотовете разполагаха купи с димящи билки, които изпълниха залата със сладкия си, наситен аромат.

— Не се доближавай прекалено, ако искаш да запазиш разсъдъка си — предупреди го Ирен, съзирайки някакъв слуга да носи димяща метална чиния към резбованата дървена маса. — Лек опиат е.

— Май наистина се поотпускат, когато родителите им ги няма.

Част от везирите се оттеглиха от залата, но мнозина станаха от масата само за да се настанят сред възглавниците. За броени минути цялото помещение се преобрази в салон за развлечения и…

Иззад завесите изникнаха слуги, добре поддържани и пременени в одежди от изящна, прозрачна коприна. Мъже и жени, всички до един красиви, започнаха да се настаняват в скутовете на присъстващите и по облегалките на диваните; някои се свиха в краката на везири и благородници.

Каол беше присъствал на доста разгулни пиршества в стъкления дворец, но в атмосферата винаги се бе долавяла известна скованост. Усещане за порядъчност и вярата, че подобни неща се вършеха зад затворени врати. Дориан определено ги пазеше за собствените си покои. Или нечии чужди. Или пък просто завличаше Каол в Рифтхолд или Белхейвън, където благородниците даваха приеми, много по-невъздържани от тези на кралица Джорджина.

Сартак остана на масата до Несрин, която съзерцаваше опитните танцьори с искрено възхищение, но останалите хагански потомци… Дува, залепила длан на корема си, в компанията на мълчаливия си съпруг, пожела лека вечер на всички. Заяви, че пушекът не бил полезен за бебето в утробата й, и Ирен кимна утвърдително, макар и никой да не погледна принцесата.

Аргун се разположи на един диван в близост до танцьорите, облегна се удобно назад и вдиша с пълни гърди дима, виещ се откъм живите въглени в малките метални съдове наоколо. Придворни и везири се бореха за местата до най-големия по възраст принц.

Хасар и любовницата й заеха един малък диван и ръцете на принцесата бързо се вплетоха в гъстата черна коса на Рения. След секунда устните й се доближиха до най-чувственото кътче по врата на жената. Рения се усмихна бавно, широко и клепачите й се спуснаха, когато Хасар прошепна нещо до кожата й.

Кашин остана на мястото си в продължение на доста минути, докато Ирен и Каол гледаха разгръщащата се поквара от почти опразнената банкетна маса.

Без съмнение, чакаше Ирен да се изправи.

С поруменели бузи лечителката се взираше усърдно в миниатюрната си чаша с горещо кахве.

— Сигурно не виждаш подобно нещо за пръв път? — поинтересува се Каол.

— Дай им час-два и всички ще се заизнизват към стаите си. Не сами, разбира се.

Принц Кашин явно вече се уморяваше да проточва разговора си с везира, седящ до него. Отвори уста, вперил поглед право в Ирен, и Каол прочете поканата в очите му още преди да е изрекъл и дума.

Каол разполагаше с не повече от секунда, за да реши какво да прави. И да види, че Сартак е поканил Несрин да поседи с него — не на масата, не на някой от диваните, а на два уединени стола в дъното на залата, където не се виеше пушек и прозорците бяха отворени, но все пак можеха да следят събитията. Тя кимна многозначително на Каол и тръгна спокойно с принца.

Затова, когато Кашин се приведе напред да покани Ирен на някой диван, Каол се обърна към нея и каза:

— Да поседнем заедно някъде.

Очите й се разшириха леко.

— Къде?

Кашин затвори уста, а Каол имаше чувството, че рисува мишена върху гърдите му.

Въпреки това задържа погледа си върху Ирен и отвърна:

— На някое по-тихо място.

Останали бяха само няколко свободни дивана, всичките разположени сред най-гъстия дим, близо до танцьорите. Но имаше един до малка ниша в отсрещния край на залата, полузакътан в сенките и оборудван със своя собствена метална купа с димящи билки върху ниската масичка отпред.

— Ако идеята е тази вечер да ни виждат един до друг — прошепна толкова приглушено той, че само Ирен да го чуе, — по-добре да останем тук още известно време, отколкото да си тръгваме заедно. — Какво ли впечатление би породило такова нещо, като се имаше предвид атмосферата на празненството… — А и не бих допуснал да вървиш сама.

Ирен се изправи мълчаливо с мрачна усмивка на лице.

— Тогава да се поотпуснем, лорд Уестфол.

Тя махна към дивана, намиращ се отвъд обсега на светлината.

Позволи му сам да придвижи количката си дотам. Вървеше с гордо вдигната брадичка, докато полите й се влачеха зад нея. Роклята й бе с почти гол гръб и разкриваше гладката й, чиста кожа, както и изящната извивка на гръбнака й. Спускаше се толкова ниско, че Каол можеше да зърне двете вдлъбнатинки в долната част на кръста й, сякаш някой бог бе забил палците си там.

Долавяше твърде много погледи върху тях, докато Ирен се настаняваше на дивана. Полите на роклята й, скупчени на пода, се усукаха около глезените й и тя отпусна една от голите си ръце върху меката облегалка.

Каол не отлепи взор от притворените й очи, когато се доближи до дивана, изпреварвайки слугите. Премести се ловко от седалката върху възглавниците и се извъртя към нея, като кимна с благодарност на слугата, дошъл да вземе количката му. Оттук им се разкриваше безпрепятствен изглед към танцьорите, другите дивани, слугите и благородниците, които вече започваха да плъзгат ръце и устни по плът и дрехи, наблюдавайки невижданото представление.

Гледката накара нещо в стомаха му да се стегне, но не и по неприятен начин.

— Не принуждават слугите да стоят тук — обясни тихо Ирен. — Това попитах най-напред, когато за пръв път посетих такова събитие. Те се борят за по-високо място в двореца и присъстващите знаят какви привилегии може да получат, ако си тръгнат с някого тази вечер.

— Но щом им се плаща — поде той, — щом се тревожат за позицията си, то в случай че отклонят нечия покана, дали може да се каже, че са тук по свое желание?

— Не са. Не и в този смисъл. Но хаганатът е наложил известни порядки. Възрастови ограничения. Изрично съгласие. Наказания за онези, които нарушават правилата, дори да са членове на хаганското семейство.

Беше го уверила в това още преди дни.

Двама млади слуги — жена и мъж — се бяха настанили от двете страни на Аргун; единият го целуваше по врата, а другият рисуваше кръгове по бедрата му. През това време принцът разговаряше невъзмутимо с везира, седнал на стол от лявата му страна.

— Той няма ли си съпруга? — полюбопитства Каол.

Ирен проследи погледа му.

— Има. Живее в провинциалното му имение. Но със слуги не се приема за прелюбодеяние. Нуждите, които задоволяват те… Все едно го къпят. — Очите й затанцуваха и тя додаде: — Сигурна съм, че си се уверил в това още през първия си ден в двореца.

Лицето му пламна.

— Останах… изненадан от обстойното, всеотдайно обслужване.

— Вероятно са избрали Каджа, за да ти достави удоволствие.

— Не изневерявам. Дори със слуги, дошли по свое желание.

Ирен надникна към Несрин, потънала в разговор със Сартак.

— Значи е щастливка, че е намерила толкова предан спътник.

Той зачака да изпита ревност, гледайки как Несрин се усмихва на принца, който се бе разположил с върховно спокойствие на дивана, преметнал лежерно глезен върху коляното си и ръка през облегалката точно зад гърба й.

Дали защото имаше вяра на Несрин, но нищо не потрепна в душата му.

Завари Ирен да го наблюдава с очи като топази в сумрака и благовонния дим.

— Миналата вечер се срещнах с приятелката ми — промълви тя, пърхайки с мигли. Просто жена, омаяна от димящите опиати. Дори неговият ум започваше да се размътва. Тялото му се стопляше. Отпускаше се уютно. — Тази вечер също… преди тържеството.

Хасар.

— И?

Каол усети, че изучава с поглед леко извитите крайчета на дългата й коса, че потърква пръсти един в друг, сякаш си представяше копринените й кичури между тях.

Ирен изчака някакъв слуга, носещ поднос със захаросани плодове, да отмине.

— Каза ми, че твоят приятел още бил в неизвестност. През средата на масата е опъната мрежа.

Той примигна насреща й, мъчейки се да разгадае думите й сред целия пушек.

Армии. Армиите на Перингтън се простираха през средата на континента. Нищо чудно, че не беше подхванала темата още на улицата, че от очите й надничаха такива сенки.

— Къде?

— От планините до… обичайното ти свърталище.

Той извика в съзнанието си въображаема карта на континента. От Ферианската падина до Рифтхолд. Свещени богове!

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

Каол долавяше как хорските погледи се плъзват към тях от време на време.

Ирен също го усещаше. Ето защо той се постара да не подскочи, когато тя сложи ръка върху предмишницата му. Когато го стрелна някак сънливо и прелъстително изпод мигли.

— Онзи ден, а и по-рано днес ми бе възложена мисия, на която не мога да откажа.

Принцесата я беше заплашила. Той стисна челюсти.

— Трябва ми местонахождение. Или поне посока — пророни тя. — Накъде може да е поела приятелката ти.

Елин.

— Тя е… къде е?

— Не знаят.

Елин бе в неизвестност. Дори шпионите на хаганата недоумяваха къде е.

— Не е ли в родината си?

Ирен поклати глава и сърцето на Каол затуптя бясно. Елин и Дориан — и двамата в неизвестност. Ако Перингтън нападнеше…

— Нямам представа къде би отишла. Какви са плановете й. — Той постави ръката си върху нейната. И опита да не обръща внимание на нежната й кожа. — Възнамеряваше да се върне у дома. Да събере армия.

— Да, но не го е сторила. А не се съмнявам в зоркостта на тукашните очи. И на чуждите.

Шпионите на Хасар. И други.

Елин не беше в Терасен. Така и не бе стигнала до Оринт.

— Изтрий това изражение от лицето си — измърка Ирен и въпреки че погали с пръсти ръката му, го наблюдаваше строго.

Колкото и да му беше трудно, Каол смогна да й се усмихне замаяно.

— Смята ли приятелката ти, че са попаднали в нечии ръце?

— Не знае. — Тя бавно плъзна пръсти нагоре към рамото му. Простичката халка още стоеше на ръката й. — Иска да попитам теб. Да изтръгна отговор от теб.

— Ясно. — Фината й, красива ръка пълзеше нагоре по кожата му. — Ето защо ни поразмести тази вечер.

И защо днес Ирен толкова пъти изглеждаше на ръба да каже нещо, отказвайки се в последния момент.

— Ще вгорчи живота ми, ако не изглежда така, сякаш стоплям отношенията помежду ни.

Той спря ръката й върху бицепса си, чувствайки пръстите й леко разтреперани. Дали под влиянието на сладникавия дим, виещ се около тях, или на музиката и танцьорите с разголените им тела и красиви бижута, Каол прошепна:

— Бих казал, че вече си го постигнала, Ирен Тауърс.

И загледа как лицето й поруменява. Как златистите й очи засилват.

Опасен ход. Опасен, безразсъден и…

Знаеше, че ги наблюдават, че Несрин седи с принца.

Ала тя щеше да разбере, че е просто фарс. Фарс, част от който беше и собствената й игра със Сартак.

Повтаряше си го, докато впиваше поглед в очите на Ирен, притискайки ръката й към рамото си. Докато съзерцаваше как бузите й пламват все повече и повече. Върхът на езика й се показа, за да навлажни устните й.

И това не убягна от взора му.

Тежка, успокоителна топлина се загнездваше вътре в него.

— Кажи ми едно място. Което и да е.

Отне му малко време да се досети за какво говори. За заплахата на принцесата, ако не й донесеше нужната информация.

— Защо е този театър? Щях да ти кажа истината.

Чувстваше устата си като нещо чуждо.

— След урока пред момичетата — додаде приглушено тя, — ти дължа услуга.

А разкритието за интереса на Хасар…

— Тя би ли подкрепила каузата ни?

Ирен обходи с поглед залата и Каол несъзнателно отмести ръка от нейната. Провлачи я нагоре по голото й рамо и достигна шията й.

Кожата й бе мека като стоплено от слънцето кадифе. Палецът му погали едната страна на гърлото й, съвсем близо до финия белег, и тя мигом насочи очи към него.

Каол прочете предупреждение в тях — предупреждение, но… Не предназначено за него. А към нея самата. Ирен промълви:

— Тя… — Каол не се стърпя и пак погали гърлото й. Тя преглътна и от движението кожата й се прилепи към ръката му. — Тревожи я заплахата от огън.

Страхът тогава можеше или да подпомогне, или да унищожи шанса им за съюз?

— Мисли… мисли, че е възможно ти да стоиш зад нападението в библиотеката. Като начин да ги манипулираш.

Той изсумтя и палецът му застина. Точно върху пулсиращата й сънна артерия.

— Приписва ни повече изобретателност, отколкото притежаваме. — В очите на Ирен пламна тревога. — Ти какво смяташ, Ирен Тауърс?

Тя сложи ръката си върху неговата, но не за да я свали от шията си.

— Допускам, че появата ви може да е задействала други сили, но не вярвам, че си от мъжете, които играят игри.

Макар и настоящото им положение да сочеше точно обратното.

— Преследваш целите си — продължи тя, — но праволинейно. Неприкрито.

— Някога наистина бях такъв — рече Каол.

Не съумяваше да откъсне погледа си от нея.

— А сега? — пророни леко задъхано Ирен с препускащ под дланта му пулс.

— Сега — подхвана той, приближавайки глава към нейната, докато дъхът й не погали устните му. — Сега се питам дали не трябваше да се вслушам в съвета на баща ми.

Очите на Ирен се устремиха към устата му и всеки негов инстинкт, цялото му внимание се съсредоточи в този жест. Всяка частица от него се напрегна болезнено.

И това чувство му подейства по-отрезвяващо от ледена вана, подтиквайки го да намести дискретно жакета в скута си.

Димът — опиатите. Явно действаха като афродизиак, замъгляваха разсъдъка…

Ирен още се взираше в устата му, като че беше парче сочен плод, и пресекливият й дъх повдигаше пищните й, стегнати гърди в тесния затвор на корсета й.

Той се насили да свали ръка от шията й. Да се облегне назад на дивана.

Несрин сигурно ги гледаше. Вероятно се питаше какви ги върши.

Тя не заслужаваше подобно нещо. Нито пък Ирен заслужаваше това, което току-що й бе причинил, тази лудост…

— Заливът на Черепа — изстреля неочаквано той. — Кажи й, че огънят е в Залива на Черепа.

Навярно единственото място, където Елин повече не би стъпила — във владенията на Господаря на пиратите. Веднъж му беше разказала за „злополучната си среща“ с Ролф. Сякаш разрушението на града и скъпоценните му кораби бе просто забавление за нея. Но едва ли някога би се върнала там, като се имаше предвид заканата на Ролф да я убие на място.

Ирен примижа, сякаш и тя току-що си припомняше къде се намират, какво ги бе довело на дивана и защо седяха коляно до коляно и почти нос в нос.

— Добре. — Тя се отдръпна от него, мигайки недоумяващо. Сетне надникна свъсено към димящите въглени в металния съд на масата. — Ще свърши работа.

Ирен махна с ръка, за да разсее някаква струя пушек, която се опитваше да се усуче помежду им.

— Трябва да вървя.

Яростна, пронизваща паника просветна в очите й. Като че и тя бе осъзнала, бе усетила…

Ирен стана и позаглади с длани полите на роклята си. Нямаше я вече съблазнителната, уверена жена, дошла с горда крачка до дивана. На нейно място отново стоеше момичето на около двайсет и две, само` в чужд град, превърнало се в жертва на своеволните хагански потомци.

— Дано… — подхвана тя, надничайки към Несрин. Срам. Срам и чувство на вина тежаха върху плещите й. — Дано никога не се научиш да играеш подобни игри.

Несрин изглеждаше все така вглъбена в разговора си със Сартак. По изражението й не личеше нито следа от болка, от знание за… за онова, което се беше случило тук.

Проклетник. Какъв проклетник беше само.

— Ще се видим утре — скалъпи той. А когато Ирен понечи да тръгне, побърза да предложи: — Нека ти осигуря ескорт.

Защото Кашин ги наблюдаваше от другия край на залата. В скута му седеше слугиня, заровила ръка в косата му. А по лицето му… о, по лицето му пробяга ледена омраза, когато забеляза погледа на Каол.

Другите можеше и да решат, че станалото между двама им с Ирен бе просто театър, но Кашин… Принцът не беше толкова наивно предан, колкото околните си мислеха. Не, винаги следеше обкръжението си. Четеше хората около себе си като отворени книги. Анализираше ги.

И не осезаемата възбуда му бе подсказала, че всичко това е истинско, а усещането за вина, което и двамата с Ирен не бяха успели да прикрият, прозря твърде късно Каол.

— Ще помоля Хасар — отвърна Ирен и се запъти към дивана, където принцесата и любовницата й се целуваха страстно, отделяйки лениво внимание на всеки детайл.

Той остана на мястото си, гледайки как Ирен доближава жените. Хасар вдигна унесен поглед към нея.

Но лъстта, замъглила лицето на принцесата, бързо се разсея, щом Ирен й кимна отривисто. Мисията бе изпълнена. Ирен се наведе да я целуне по бузите за довиждане и прошепна нещо в ухото й. Каол разчете движенията на устните й дори от отсрещния край на залата. Заливът на Черепа.

Хасар се усмихна едва-едва, а после щракна с пръсти на един страж. Мъжът незабавно закрачи към тях. Принцесата му даде заповед и несъмнено го заплаши със смърт и още по-лошо, ако Ирен не се прибереше невредима в Торе.

Лечителката само се усмихна ядосано на Хасар, пожела на двете им с Рения приятна вечер и пое след стража. При сводестия изход надзърна през рамо.

Дори през тези трийсетина метра излъскан мрамор и гигантски колони, пространството помежду им сякаш се нажежи.

Бялата светлина, която бе съзрял в себе си преди два дни, засия като живо въже. Като че Ирен се беше загнездила в него онзи следобед.

Тя дори не кимна, преди да си тръгне с веещи се около глезените й поли.

Щом Каол надникна наново към Несрин, се натъкна на погледа й, прикован в него.

А лицето й беше безизразно. Тя му кимна дискретно с привидно разбиране. Игрите приключваха за тази вечер. Сега само очакваше да чуе крайния резултат.

Благовонният дим още полепваше по ноздрите, косата и жакета на Каол, когато двамата с Несрин влязоха в апартамента си час по-късно. Той бе отишъл в приглушеното кътче, което си бяха избрали със Сартак, откъдето проследи как гостите лека-полека започват да се изнизват към стаите си — или нечии чужди. Да, на Дориан определено би му допаднал този двор.

Сартак ги изпрати до апартамента им и някак сковано им пожела спокойна нощ. Далеч по-сдържано от думите и усмивките му отпреди минути. Не го винеше. Вероятно отвсякъде дебнеха очи.

А тези на принца се впиха в Несрин, когато тя му пожела лека нощ и двамата с Каол влязоха в апартамента си.

Във фоайето беше почти тъмно и единствената светлина идваше от фенера със стени от цветни стъкла, който Каджа беше поставила на масичката. Вратите на спалните им зееха пред тях като гърла на пещери.

Двамата се задържаха в сумрачното фоайе.

Несрин пристъпи безмълвно към собствената си стая.

Каол я сграбчи за ръката, преди да е сторила и крачка.

Тя надникна бавно през рамо и тъмната й коса се люшна пред лицето й подобно на тежка коприна.

Каол съзнаваше, че дори в полумрака може да разчете посланието в очите му.

Кожата се стегна около костите му, сърцето му забарабани лудо, но от устата му не се изниза и дума.

Накрая Несрин пророни:

— Смятам, че мястото ми не е в двореца точно сега. Нуждаят се от мен.

Той не пусна ръката й.

— Не бива да обсъждаме такива неща в коридора.

Гърлото й подскочи, но тя кимна веднъж. Понечи да забута количката му, но Каол потегли, преди да е успяла, и влезе в собствената си спалня. Тя го последва.

И затвори вратата след тях.

Лунната светлина се процеждаше през прозорците с изглед към градината, разливайки се по леглото.

Каджа не бе запалила свещи тук или защото предполагаше, че след тържеството стаята ще се използва за други цели, а не за спане, или защото изобщо не очакваше Каол да се върне в нея. Ала в тъмнината, сред жуженето на цикадите в короните на градинските дървета…

— И аз се нуждая от теб — рече Каол.

— Наистина ли?

Прям, недвусмислен въпрос.

Той все пак й оказа уважението да се позамисли върху него.

— Трябваше… Трябваше да го направим заедно. Всичко.

Тя поклати глава и късата й коса пак се люшна.

— Пътищата се променят. Знаеш го от личен опит.

Така беше. Знаеше го отлично. И въпреки това…

— Къде възнамеряваш да отидеш?

— Сартак спомена, че искал да разпита народа си за предишни появи на Валгите по тези земи. Честно казано… Изкушавам се да тръгна с него, ако ме покани. За да проверя дали наистина можем да получим отговори оттам и дали ще съумея да го убедя да загърби заповедите на баща си. Или поне да защити каузата ни пред него.

— Къде ще отидеш с него? На юг при рукините?

— Вероятно. Преди малко спомена, че заминавал след няколко дни. Но с теб нямаме големи шансове. Ще ми се да ги подобря чрез принца, да потърся ценна информация сред рукините. Ако Ераван е пратил свой демон в Антика… Вярвам, че стражата на хагана ще защити двореца и Торе, но с теб се налага да съберем войска, преди Ераван да е изпратил още Валги насам. — Тя се умълча за миг. — А ти… имаш голям напредък. Не желая да го спъвам.

В предложението й се спотаяваха неизречени думи.

Каол се почеса по брадата. Да допусне раздялата им, подобно разклонение на пътя пред тях… Той въздъхна.

— Утрото е по-мъдро от вечерта. Да поговорим пак сутринта.

Несрин притихна и той се качи на леглото, сваляйки жакета и ботушите си.

— Ще поседиш ли при мен? Разкажи ми за семейството си, за днешното празненство с тях.

Беше му споделила едва с няколко думи и може би сега го направляваше гузната му съвест, но…

Очите им се срещнаха в мрака, огласен от нощната песен на славей отвъд прозорците. Каол можеше да се закълне, че по лицето й просветна проникновение, а сетне угасна като въглен, пуснат в езеро.

Несрин доближи леглото му с безшумни стъпки, разкопчавайки жакета си. Запрати го върху един стол и изхлузи ботушите си. Качи се на леглото и една от възглавниците въздъхна под тежестта й.

„Видях — можеше да се закълне, че е прочел в погледа й. — Знам.“

Тя обаче заговори за церемонията на пристанището, как четиримата й малки братовчеди нахвърляли цветни венци в морето, а после се разбягали с писъци от чайките, които им налетели, за да откраднат бадемовите сладкиши от ръцете им. Разказа му за чичо си Брахим и леля си Захида, за красивата им къща с няколко двора, пълзящи растения и резбовани решетки на прозорците.

С всеки споделен поглед неизречените й думи отекваха в пространството между тях.

Знам. Знам.

Каол я остави да говори, докато гласът й не го приспа, защото и той знаеше.