Къщата на езерното дъно

1.

Това е най-добрата първа среща, за която някога съм чувала.

Амелия се усмихна широко и кимна.

— Да? — попита Джеймс. Не беше сигурен дали я е чул правилно.

Как мога да кажа не?

— Как мога да кажа не? Разходка с кану и непознат? Да. С удоволствие.

И двамата на седемнайсет. И двамата плахи. И двамата казват да.

Джеймс прокара потните си ръце през кестенявата си коса, след което ги избърса отново в престилката си. Не за първи път я виждаше в магазина на баща си. Всъщност за четвърти.

— Казвам се Амелия — представи се тя и се зачуди дали младежът вече не знаеше името ѝ, дали не я бе намерил в интернет.

— Джеймс — последва примера ѝ той и също се усмихна. — И, еха, колко се притеснявах да те поканя.

— Наистина? — Момичето зададе въпроса си искрено, макар да знаеше, че е така. Ръцете му го издадоха. Тя също беше неспокойна. — Защо?

Джеймс се засмя неловко.

— Сещаш се… момче и момиче… хората се срещат… не знам! Плашещо е!

Амелия също се засмя. Чувството да те поканят на среща беше приятно. Боже, беше чудесно. Колко време мина, откакто за последно ходи на такава? А и сега, в самото начало на лятото, ѝ се струваше някак си… нормално.

Нов ден.

Нов сезон.

И ново да на непознат, който я бе поканил на гребане на първата им среща.

— Ето каква ми е идеята — започна Джеймс, като се огледа, за да види дали баща му не е някъде наблизо. — Чичо ми има парцел на езерото…

— Вече ми каза.

— Да, но има второ езеро до първото, което никой не използва. Имам предвид… някои хора ходят там, но поне няма да има, сещаш се, купища моторници. Можем да гребем точно до брега в подножието на планините. Ще са само за нас. Планините.

— Звучи ми чудесно — отвърна Амелия и заби палци в гайките на дънковите си панталонки. Изви гръб и изпъна жълтия си потник. Притесни се, че пъчи гърдите си прекалено много. Прегърби се. Притесни се, че се прегърбва прекалено много.

Джеймс се чувстваше още по-неудобно. Това беше железарията на баща му и определено ако Амелия се задържеше прекалено дълго наоколо, щеше да си промени решението. Това ли е бъдещето му?, щеше да се запита наум. Веднъж едно момиче изрече точно тези думи. Попита го дали това е бъдещето му. Джеймс не искаше Амелия да стори същото. Не искаше да си тръгва. Ако и тя си мислеше същите неща като него, то вече виждаше бъдещето им заедно, един живот, който щеше да започне от първата им среща. Представи си как се смеят на първото езеро, как се целуват на второто, как се женят в кану, как Амелия ражда в кану…

— Ще се видим в събота — промълви момичето и за момент Джеймс си помисли, че му казва, че трябва да се оженят в събота. Бузите му се зачервиха. Осъзна това. За бузите. Червенината тръгна по цялото му тяло. Изведнъж се разтревожи, че не тренира достатъчно. Притесни се, че Амелия ще си тръгне с мисълта за шкембето под престилката му, а не за планините, с които се опита да ѝ отвлече вниманието.

Въпреки това успя да се усмихне. Дори намери малко увереност в гласа си.

— Да, в събота. Девет сутринта. Искаш ли да се срещнем тук?

— Тук? — Момичето огледа от горе до долу рафтовете с гумени маркучи, скоби и болтове. Може би това беше моментът, в който осъзнаваше ситуацията, работата, която имаше, бъдещето му.

— Освен ако не искаш да се срещнем някъде другаде? За мен няма значение.

— Не, не — отвърна Амелия. Опитваше се да звучи нормално, но всъщност се притесняваше, че изведнъж бе станала много нерешителна пред него. — Тук е добре. Тук е чудесно. Събота. Девет.

Джеймс протегна ръка, за да се ръкува с нея, и осъзна колко неловко е това.

Тук е чудесно.

Отпусна ръката си тъкмо когато Амелия протегна своята.

— Супер.

— Супер.

Гледаха се един друг, без да са сигурни как да приключат първия си разговор. Имаха чувството, че някой е взел музиката от любовна песен от осемдесетте и я е пуснал на също толкова архаичните високоговорители на железарията. Почувстваха се неловко.

— Чао — каза Джеймс и тръгна да излиза от магазина.

Едва не събори кутия с градински прожектори от рафта. Не погледна към Амелия, докато оправяше кутията. Вместо това се опита да намери някой клиент — който и да е — и да му помогне. Когато се отдалечи достатъчно от нея, му се прииска да бе погледнал назад.

Просто искаше да види лицето ѝ още веднъж.

Събота, помисли си. Тогава ще я видиш отново.

Навън, докато вървеше към колата, Амелия превъртя предложението на Джеймс в главата си. Чувстваше се чудесно.

Най-добрата първа среща, за която някога съм чувала.

Джеймс имаше мили очи. Както и мило лице, и мил глас.

Едва когато седна зад волана на старото си жълто „Омни“, осъзна, че не бе купила онова, за което дойде в железарията. Нов маркуч.

Зачуди се дали да се върне обратно.

Не, реши най-накрая. Може би дойде тук точно за среща.

Запали двигателя на колата.