Къщата на езерното дъно

31.

Джеймс се гмурна първи, за да покаже на Амелия, че са на едно мнение. Въпреки това в момента, в който раменете му разцепиха хладната вода, в който повърхността се разтвори като устни и го засмука, момчето разбра, че няма друга опция. Защото алтернативата бе да не се връщат. Не можеха да направят това. Не трябваше да го правят. Това бе техният клуб, тяхната къщичка на дървото, тяхната тайна, тяхната.

Докато плуваше към тинестото езерно дъно, а Амелия го следваше, Джеймс си спомни времето, когато бе на десет години. Той и няколко негови приятели си направиха свой клуб. Нарекоха го Потскръбър — не беше нищо повече от огромен разрязан кашон, разположен между две дървета, един вид бивак, както и подслон за тайните им. Самият кашон някога бе принадлежал на съдомиялна машина и етикетът „Потскръбър“ се намираше от вътрешната страна на клуба; винаги се виждаше.

Джеймс стигна до дъното, пусна плавниците си в тинята и усети добре познатото загъване, почувства как става едно с основите на къщата.

На тяхната къща.

Замисли се за паяка, който намериха в Потскръбър.

Дерек го провери в енциклопедията си и каза, че е отровен. Нарече го кафяв отшелник и обясни, че едно ухапване може да убие човек. Джери каза, че Дерек говори за друг паяк, каза, че си приличали, но този не бил такъв. Дерек не искаше да се върне вътре. Каза, че и те трябва да напуснат Потскръбър и да го оставят в гората. Според него не беше вече толкова хубав.

Само дето Джери искаше да се отърве от Дерек. Както и Джеймс.

Приятелите се върнаха в Потскръбър.

Амелия застана до него и двамата се обърнаха към къщата заедно. Осветиха с фенерчетата си мрака от двете страни, сякаш търсеха (някой на двора) някакво движение. Лъчите се простряха към вечността или към нищото — беше все едно. Осветиха предните прозорци. Наясно бяха, че търсят някого. Проверяваха (има ли някого у дома?) за лица. Точно затова бяха дошли тук.

Да се представят.

Джеймс се сети за ухапванията от паяк по ръцете и краката на Джери. Буците, които докторите трябваше да премахнат от дясното му бедро и левия му бицепс. Спомни си как странно му стояха дрехите от тогава насетне.

Амелия потупа Джеймс по рамото.

Готов ли си?, като че ли го питаше.

Той кимна. Беше готов.

Амелия се гмурна напред през предната полуврата.

Джеймс я последва.

На светлината от фенерчето си видя как момичето образува кален кръг около плавниците си. На нейната светлина видя вътрешността на къщата на части. Минала беше седмица. Седмица без всичко това.

Тези откъслечни образи подбуждаха апетита му, караха го да чувства облекчение.

Внезапно Амелия се обърна и заплува към него. Хвана го от двете страни на главата и притисна маската си в неговата. Мир. Джеймс и Амелия. Отново под водата. Отново в къщата.

Какво беше изгубил всъщност? Нищо. Не беше изгубил нищо.

Амелия каза нещо, думи, които не можеше да разбере. После я нямаше. Отплува в мрака.

Джеймс я последва.

По-надълбоко.

Най-надълбоко.