Къщата на езерното дъно

32.

Първо плуваха отделно, а после и заедно, Амелия изчезна зад една частично отворена врата, а Джеймс се спря, за да освети с фенерчето си под билярдната маса, в ъглите, в мрака, който падаше, който се завърташе, веднага щом отместеше лъча. Амелия го видя на неспокойната светлина — падащия мрак, завръщащия се мрак. Джеймс също го видя, видя ръбовете на мрака, сякаш бе материален, сякаш можеше да го докосне тук долу, само тук долу. Видя го как сграбчи лъча от фенерчето на Амелия с черните си ръце, с черните си устни, и преглътна.

Мракът не отстъпваше дори когато бъдеше осветен.

Минаха през кабинета, салоните, библиотеката и кухнята, където Джеймс се бе изплашил от пиперника. Минаха през слънчевата стая, чиито стени бяха от стъкло, с изглед към мрачните дълбини, където плуваха риби на лъчите на фенерчетата им, риби, които бяха тъмни като водата, оцветени в сиво и черно, риби, които не искаха да бъдат видени, не искаха да бъдат срещани. Кални частици се носеха като прах над черен път, породени от невидими стъпки, съживени. Джеймс и Амелия се спряха тук, насочиха фенерчетата си към стъклата, чувстваха се малки в сравнение с безграничната маса на планините, езерото, къщата.

Някога си представяха свои собствени градини в тази безжизнена тиня и безцветни цветя, които се поклащат на подводните вълни.

Нима тези мечти още бяха възможни? Имаше ли въобще нещо възможно сега?

Заплуваха отново, завиваха в коридорите, избягваха лампите, гардеробите, преминаваха над диваните, гмуркаха се под полилеите и абажурите. Амелия стигна до вратата на мазето и погледна Джеймс в очите. Освети с фенерчето собственото си лице и изрече безмълвно с устни думата сауна. Макар момчето да не се беше замисляло по въпроса, откакто я видя, знаеше за коя врата му говори. Затворената дървена врата до вътрешния басейн. Единствената стая в къщата, която не бяха проверили. Дали щяха да намерят търсеното там? С кърпа около кръста и пот, която се стичаше от челото му?

Зад вратата на мазето и надолу по стълбите, басейнът се намираше в пълен мрак, водата му някак си беше отделена от водата на езерото. Може би щяха да го намерят там. Нагазил и чакащ, чакащ и нагазил.

— Сауна — каза Джеймс и Амелия отвори вратата на мазето. Той я последва в мрака. Последва я надолу по стълбите и чу отново в главата си думите, които тя изрече наскоро. Използва ги, за да се пребори с надигащата се завеса от лоши чувства, с усещането, че не бива да са тук, че това вече не е любов.

Това беше опасност.

Но замайващото усещане да са отново в къщата, му помагаше да изгони тези страхове.

Заплуваха над каменните стъпала, под ниските греди, докато фенерчетата им не разкриха набръчканата вода долу. Тя се движеше в противоположната посока на водата, в която плуваха, сякаш духът на втора луна обикаляше около басейна и предизвикваше втори прилив.

Амелия мина покрай басейна и освети с фенерчето си дървената врата на сауната.

Джеймс си помисли за Потскръбър. Не можеше да се спре.

Амелия докосна дръжката на вратата.

Джеймс я сграбчи за китката. Когато се обърна да го погледне, видя маниакалната жар в очите ѝ.

Джери, спомни си думите си, докато стените на Потскръбър трепереха от само себе си, има още един на рамото ти.

— Бъди внимателна — каза ѝ Джеймс. Но думите му бяха неразбираеми. Безполезно предупреждение. Нехарактерно за него.

Явно Амелия успя да прочете устните му, защото отвърна:

— Разбира се.

След което се усмихна и вдигна палци в окуражителен жест. Този път не се срамуваше.

Ето ни и нас, сякаш казваше. На финалната права.

Момичето натисна леко вратата и тя се отвори.

Влязоха в сауната и светлината на фенерчетата им разкри празни дървени пейки. Студена печка.

Но на Джеймс му беше горещо.

Насочи лъча върху печката, убеден, че трябва да е включена, сигурен, че сауната функционира някак си, както всичко останало в къщата. Погледна зад рамо, тъкмо навреме, за да види как вратата бавно се затваря, както всяка друга врата, която се носеше на невидимите вълнения на дъното на езерото. Но този път чувството беше различно. И изглеждаше различно.

Предумишлено?, помисли си Джеймс. Не беше въпрос, а по-скоро откриването на дума, която постоянно ти убягва.

Някой затваря вратата. Ще се видим тук.

Маската му започна да се запотява.

Страх?

Жега?

Джеймс сграбчи ръката на Амелия и заплува към затварящата се врата, влачеше я, докато тя не започна да плува сама, сега той я водеше, залепи длан за дървото, натисна, забута здраво, защото очакваше съпротива, но такава нямаше.

Вратата се плъзна и се отвори съвсем лесно. Джеймс освети с фенерчето зад себе си.

Никой.

Нищо.

Не и тук.

Но някой.

Горе.

Джеймс и Амелия вдигнаха погледи заедно към добре познатото скърцане на тавана.

Тежки стъпки. Бавни.

Предумишлено.

Да ги хване в капан ли се опитваше? Отново?

Последваха звука с очите си, носеха се над басейна, над плочките, ограждащи басейна, широките скърцащи стъпки се отдалечаваха от тях, насочваха се, както изглеждаше, към вратата на мазето.

Без да се замисля, Амелия заплува към него. Към приближаващия звук.

Първоначално Джеймс не можеше да помръдне. Не искаше да помръдне. Каквото и да живееше в тази къща, то идваше, беше наблизо, и макар да се бяха съгласили да го приветстват, момчето осъзна, че подобно решение е пълна лудост. Нерешителността му го прикова на място, а Амелия се смаляваше пред него. Страхът му нарастваше. Но дори в този момент, в който момичето отиваше към звука, към онова, от което беше ужасен, не искаше да остава сам, да се носи тук, където единствената му компания щеше да е сауната. Тръгна към нея, за да я настигне, за да навакса, а зад него празното пространство нарастваше.

Амелия се изгуби напред и нагоре по стълбите.

Трябва да се представим.

Тя беше начело.

Джеймс влезе в каменния коридор със стълбище и усети натиска на нарастващото пространство зад него. Ръцете и краката му тръпнеха също като на дете, което бяга от мазето, защото си мисли, че нещо мокро, че нещо старо ще го сграбчи за глезена след секунди.

Върни се, Джеймс, би казало то с думи, размазани като лицето му. Остани още малко.

О, обзе го чувството, че нещо приближава все повече и повече, че ще го сграбчи и ще го завлече в сауната, където този път вратата ще се затвори и ще се заключи, а той ще се свари, ще пищи в маската си, докато се печи, гори, докато се подува от мехури.

Нарастващото пространство.

Заплува над стълбите и се почувства така, сякаш изкачваше хълм, съпротивата, умората, нетърпението, характерно за кошмарите. Амелия не се виждаше. Повика я, но думите му бяха поредица от безполезни мехурчета, които подскачаха пред маската в ритъм с продължителното тежко ходене от тавана.

Тавана.

Тавана.

Там скърцането продължи. Там звукът от големи крачки не затихна.

Джеймс стигна до края на стълбището и излезе през вратата. Тежките стъпки продължиха, набиваха се в главата му, в костите му, те бяха музиката на мъртва кожа, опъната на барабани, направени от тялото на разбито кану.

Пресегна се напред в мрака с надеждата да открие Амелия, да я предпази от онова, което издаваше този звук, което наближаваше, което тя така отчаяно искаше да срещне.

Ние сме луди, помисли си Джеймс. Ние сме луди от любов.

Мисълта беше ясна, точно определена, въпреки френетичните му движения. Освети цялата стая с фенерчето си. Двете врати, двата изхода, които бяха частично отворени. Столовете и възглавничките им, които не плуваха над тях. Масичката и пепелникът, който не се носеше над нея. Рафтовете, където книгите се намираха в невъзможно добро състояние и отказваха да се подчинят на законите на природата. Таванът, където масивните дървени греди не се бяха предали под ударите на водата.

Амелия я нямаше.

Не и тук.

Но ритъмът, все още барабанен, продължаваше.

Джеймс заплува към една от вратите.

Спря. (Водата се втурна покрай него.)

Обърна се. (Водата се обърна с него.)

Заплува към другата врата.

Спря. (Водата се втурна покрай него.)

Обърна се. (Водата се обърна с него.)

Откъде идваше нещото? Къде беше Амелия? Колко близо до срещата си с чудовището се намираше?

Дали го бе срещнала вече?

Джеймс усети движение зад себе си, обърна се бързо и освети с фенерчето си портрета на стената. Стресна се от лицето, което видя на него, от ръба на маса, който играеше ролята на уста, и от завесата за коса. Сливите за очи, които бяха пълни с живот.

Платното се набръчка и картината придоби изражение.

Сините очи като че ли се фокусираха. Устата изпъкна.

Джеймс изтърва фенерчето.

Гмурна се към пода, за да го хване, преди да е паднало.

Понесе се надолу.

Надолу.

Докато не стана едно с пода.

Докато не стана черен.

Черен.

Черен.

Нещо го докосна.

Мокро платно? Гнил плод?

Джеймс се сви на мокета с вдигнати ръце, за да се предпази от онова в стаята.

(Изпъкващата картина, която оживява и напуска стената.)

Амелия!

Амелия, която се намираше някъде другаде в къщата, която умишлено отиваше към опасността.

Амелия!

Амелия, която отиваше да се запознае с онова, което бе отговорно за барабанния ритъм и за разюзданото му сърце.

— Амелия! Помощ!

Носеше се. Носеше се към панорамния прозорец, и то толкова бързо, че можеше да го счупи, достатъчно силно, че можеше да строши стъклото и да се понесе в спирала в езерото като при нулева гравитация, да се върти ли, върти, и да се отдалечава от къщата и от (всичко) Амелия.

— Амелия!!!

Видя как ръбът на масата уста се разтваря. Преди целият свят да почернее. Видя, че сливовите очи забелязаха присъствието в стаята. Преди целият свят да почернее.

Няма да успея, помисли си Джеймс. Няма да успея ДА СЕ МАХНА ОТ ТАЗИ КЪЩА.

Парализиран от страх, свит на топка и носещ се близо до тавана на салона, момчето осъзна, че това е най-страшният момент в живота му. Винаги си беше представял как щеше да се държи достойно в такъв миг, но представите му за страх не бяха точни.

Само дето онова, което последва, го изплаши още повече.

То бе най-страшното нещо, което можеше да се случи в една къща под водата, в една къща на езерното дъно.

Светлините се задействаха.

Те не идваха от фенерче.

Светлините на къщата.

Светлините на тавана. Светлините в коридорите. Светлините на всеки прозорец и стена.

Светлините грейнаха.

И Джеймс видя.

Видя стаята, окъпана в светлина, разкрита. Видя жизнения, дишащ цвят на къщата.

Видя отражението си в панорамния прозорец. Свит на топка, носещ се, изплашен.

Разкрит.

Светлините греят.

Лампата на масичката беше светната.

Светната.

Светната лампа.

Електричество.

Протичащо.

Под водата.

Светло.