Къщата на езерното дъно

28.

Седмица.

Една седмица без къщата.

Приятна, слънчева лятна седмица. Перфектна седмица, която човек да прекара на някое езеро. Което и да е езеро.

Но не.

Не и на третото езеро, не и на къщата.

Цяла седмица.

Която скоро щеше да стане повече.

През тези седем дни Джеймс просто не можеше да спре да мисли за къщата. Когато си взимаше душ, си мислеше за плувния басейн в мазето. Когато косеше ливадата, си мислеше за водораслите, които се полюляваха пред панорамните прозорци. Когато вървеше по коридорите на собствения си дом, изпитваше силното желание да подскочи като космонавт, да се понесе към стаята си. Искаше да бутне вратите и да ги наблюдава как се плъзгат бавно навътре. Липсваше му невероятното, невъзможното. Липсваше му дори страхът.

Седмица.

Цяла седмица без Амелия.

Какво се случи? Те загубиха (умовете?) девствеността си. Правиха любов в къщата. Не трябваше ли да празнуват? Не трябваше ли да се радват? Не трябваше ли да говорят?

Да, знаеше, че трябва. Случилото се трябваше да ги сближи още повече. По дяволите, още същата нощ, след като се любиха, трябваше да отидат в някой крайпътен ресторант, да се прегърнат в сепарето, да си поръчат нещо за хапване или само напитки, докато Джеймс прокарва пръсти през изсъхващата ѝ кестенява коса. Всеки път, в който имаше намерение да ѝ напише съобщение или да ѝ се обади, чуваше скърцането отгоре, звука от чуждото присъствие в къщата.

Не можеше да изгони онзи протяжен смях от главата си.

Знаеше, че и Амелия се чувства по същия начин. За всичко. Защо иначе не се беше обадила досега? За какво се чувстваше зле — за стъпките… или за секса?

Джеймс седна на един пластмасов стол на задната веранда през нощта. Родителите му спяха. Спомни си как Амелия ходеше като тромав космонавт на двора в първия им глуповат костюм. Усети присвиване в сърцето, което знаеше, че е любов. Знаеше, защото много хора бяха изпитвали това чувство преди него. Сега, осъзна той, сърцето му бе разбито.

Защо просто не си звъннеха? Защо не си напишеха някое съобщение?

Защото тук не става въпрос само за разбити сърца. Трябва да се мисли и за къщата.

Други чувства, външни сили, страхове. Това бяха враговете на хубавото нещо. Това бяха проблемите, пред които се изправяха хората.

Страхове.

Джеймс беше изплашен. През целия ден беше изплашен. През целия ден чуваше скърцането отгоре и бавните стъпки на нещото, което слизаше по стълбите. Звукът от полуврата, която се отваря зловещо зад него.

Ако разполагаха с фенерчетата си напът към сала, какво ли щеше да види под себе си?

Размърда се неспокойно в стола. Седна по-напред и прокара пръсти през косата си. Имаше чувството, че е прецакал нещо. Все едно беше счупил красив предмет.

Всичко вървеше толкова добре. Правиха любов в къщата! Какво по-запомнящо се от това?

Заради къщата е, човече. Не ти пише, защото се опитва да стои настрана от къщата.

Джеймс изрита празната хладилна чанта. Изрита я отново. Изправи се, пак я ритна и я запрати в средата на двора. Последва я и я срита отново.

КАКВО СЕ СЛУЧИ?!

Клекна до хладилната чанта с намерението да я върне на мястото ѝ, но се спря.

Обади ѝ се. И тя е гневна.

Изправи се и прекоси двора. Телефонът му бе върху барбекюто. Взе го и набра номера, без да планира предварително какво ще каже, без да мисли, че обаждането може да предизвика връщането им при къщата.

И този смях. Помниш ли го? Помниш ли как те последва до повърхността? Как плисна след теб?

Звънене. Звънене. Звънене.

Сърцето на Джеймс биеше като чук върху наковалня и се чувстваше замаян, но внезапно осъзна точно какво ще каже.

— Ало?

Гласът на Амелия. Тя беше будна.

— Амелия. Обичам те. Всичко е наред. Двамата сме изплашени. Но нека сме изплашени заедно. Нека…

— Спипах те! Не съм тук. Остави съобщение, тъпако!

Мамка му.

Джеймс отново захвърли телефона си върху барбекюто. След което силно го изрита.

Едно животно се размърда в храстите около къщата му и той погледна към мрака, щеше му се да има фенерче, да изследва невъзможния мрак, а не да стои тук.

Взе си телефона и го отнесе вътре. Там беше тъмно, но не достатъчно. Тихо, но не както трябва, не както тишината, в която се чуваха вълни, а водата покриваше тялото ти.

Седмица.

Джеймс влезе в стаята си. Не включи осветлението. Не махна водолазната маска и плавниците от леглото си. Пльосна се на матрака с лице напред и се вторачи в мрака на възглавницата си за няколко минути.

Зачуди се дали това не бе моментът, в който трябваше да продължи напред. Както беше в песните. Един мъж с разбито сърце трябваше да продължи напред. Понякога нещата просто ставаха прекалено сложни. Желано и нежелано се хващаха за ръка и всичко отиваше по дяволите.

Страх.

Страх от къщата. Страх от протяжния смях. Страх от онова, което двамата направиха. Страх от онзи, който живееше там.

Кой?

Джеймс се завъртя по гръб, сложи телефона на перваза на прозореца над главата си, кръстоса ръце на гърдите си и се понесе.

Понесе се така, както някога се носеха в кануто. Амелия и Джеймс. Притеснени, засмени, опознаващи се, влюбващи се.

Може би Амелия вече бе продължила напред. Нямаше проблем, ако го бе сторила. Това означаваше, че тя е по-умна от него. Знаеше кога да отстъпи — а именно, когато видиш нещо страшно. Не бяха ли всички научени точно на това?

Ако чуеш плашещ звук в една къща… напускаш я.

Носеше се.

Плаваше в третото езеро, в очуканото кану. Нямаше табели по брега, които предупреждаваха плувците:

ПЛУВАНЕТО ЗАБРАНЕНО:

КЪЩА НА ЕЗЕРНОТО ДЪНО

Къща, която би искал да проучиш. Къща, която би искал да наречеш дом.

Джеймс сънува пиперника. Тъкмо пъхаше ножа в долната му част, когато Амелия се появи зад него, за да му каже за мазето. Плачеше.

Какво има?, попита я той, а въпросът му беше в балонче като в комикс.

Ти съсипа всичко, отговори му момичето. Съсипа го, като попита как. Защо попита как? Защо въобще задаваше въпроси, когато всичко беше толкова хубаво?

Съжалявам, извини ѝ се Джеймс и се пресегна към нея в тъмната вода. Не исках да го правя!

Амелия се понесе назад в сенките, все още плачеше и клатеше глава, съсипано е, съсипано е, сега сме изплашени, не виждаш ли, че сме изплашени?

Амелия!

Но нея вече я нямаше. Кухненските сенки я бяха погълнали.

Но някой остана. Безформена фигура, неясна като разтопен восък.

Кой си ти?, попита Джеймс.

От тапета се появи лице без никакви отличителни черти. Нямаше очи, само бръчки, повече бръчки от гънките в чаршафа му, кожата му бе по-сива от онова, което беше под зелената боя на кануто.

Това е просто риба, каза си Джеймс. Ти си просто риба!

Големи влажни очи. Дебели устни като на боксер.

Жена? Не. Мъж?

Моля те.

И рокля. Какъв цвят? Не мога да кажа. Риба в рокля? Не е риба. Жена?

Не е жена.

Амелия!, изпищя Джеймс, но подутото тяло, натъпкано в прекалено малката рокля, излизаше от сенките, устните му се вееха на невидимите вълни в кухнята.

АМЕЛИЯ!!

Червило. Високи токчета. Дебели, набръчкани колене. Не можеше да стои върху токчетата. Не знаеше, че не ходи правилно. Макар че беше прекрасна. Макар че беше…

АМЕЛИЯ!!!

Нечии пръсти хванаха ръката на Джеймс и го поведоха нежно към трапезарията, към първия път, към секса.

Момчето се дръпна назад, но не успя да освободи пръстите си. Също като пиперника на кухненския плот. Оставен там. Залепен там.

Как?!

И този смях отново. Като басови барабанни удари.

Джеймс затвори очи в съня си и изпищя, защото продължаваше да вижда, продължаваше да вижда (мъжа, жената, няма никакво значение тук долу) рибешкото същество, което го дърпаше, и затвори очи в очите си и отново изпищя.

И се събуди.

Събуди се в стаята си.

Мокър.

Мокър сън?

Не.

Изправи се и притисна длани в одеялото под себе си.

Не беше мокро.

А подгизнало.

Когато отдръпна ръце от одеялото, видя, че са мокри. Обърна бързо глава и от веждата му се стече вода. Косата му бе прилепнала към челото. Стаята му, нещата му…

Джеймс избърса влагата от очите си и видя.

Над мокета му имаше седем сантиметра вода. Книги и фигурки, които трябваше да са на скрина, които бяха на скрина, сега се намираха на пода.

Корабокрушение, помисли си момчето.

Потънала спалня.

Една нощ под водата.

— Мамо! ТАТКО!

Вода навсякъде. Капеше от тавана, от стените. Телефонът му беше в локва на перваза на прозореца.

Джеймс скочи от леглото си и пльосна във водата на пода. Изгуби равновесие и падна, право в седемте сантиметра течност. Топла течност. Беше свикнал с нея. Сякаш бе прекарал нощта (лятото) в нея.

Залази и сграбчи телефона си от перваза.

Обади се на Амелия.

— Ало?

Гласова поща.

Къде беше тя? Къде беше тя?

Луднал, той излезе от стаята си. В коридора се обърна, за да надникне отново вътре. Усещаше нещо, което не му харесваше. Облекчение. Облекчение, че всичко продължава да се случва.

Невъзможните неща.

Магията.

Отново се обади на Амелия.

Нямаше отговор.

Имаше вода навсякъде в стаята му. В коридора нямаше грам. Никъде другаде нямаше.

Само в стаята му. През нощта се беше наводнила. Докато спеше.

Потънал.

Джеймс беше буден. Доста буден.

Какво се случи тук?

Страх.

Дълбок страх. Нов страх. Вече не се страхуваше само от къщата. Къщата бе там. Под водата. Но това… тази стая се намираше на километри от езерото… това беше домът на родителите му. Това бе лошо. Това поставяше други хора в опасност. Как можеше да запази това в тайна?

Това бе лошо.

Джеймс побърза да излезе от къщата. Слънчевият следобед го изплаши. Беше прекалено ярък. Прекалено открит. Прекалено нормален.

Опита се да се успокои. Дишаше. Слънцето изсуши късите му панталони, тениската, косата. Обади се на баща си по мобилния.

Той отговори.

— Добре ли си, Джеймс?

— Не. Имало е… дали не… дали не се е спукала някоя тръба?

— Какво искаш да кажеш?

— Стаята ми е наводнена.

— Твоята стая?

— Да. Наводнена е, татко.

— А останалата част от къщата?

— Нищо ѝ няма. Само моята стая е. Какво мислиш, че е станало?

— Знам какво е. Водопроводът.

— Откъде знаеш, че е това? Откъде знаеш?

В гласа му имаше страх. Нов страх. Беше изплашен от всичко.

— Какво друго може да е? — попита баща му и се засмя. Джеймс си помисли за смеха, който излизаше като мехури на повърхността на езерото. — Не е валяло миналата вечер.

Какво друго може да е, Джеймс? Какво друго?

— Добре. Какво да направя?

— Нищо. Ще изпратя Дейна.

— Добре. Какво да… не трябва да се връщам там.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид… в къщата. Вероятно трябва да изчакам Дейна.

Баща му се изсмя.

— Няма да те убие, Джеймс. Това е водопровод. Но добре, изчакай, където искаш. Ще изпратя Дейна и тя ще го оправи.

— Благодаря ти, татко.

— Добре ли си, Джеймс?

— Да, просто… — страх в гласа му, страх в кръвта му — … малко беше страшно да се събудя по този начин.

— Мога да си представя. Има ли нещо съсипано?

— Не. Искам да кажа… нищо важно. Само… Не знам.

— Провери. Не искаш да изгубиш всичко.

— Добре, татко. Да. Благодаря ти.

Затвори.

Погледна нагоре към синьото небе. И надолу към сухата зелена трева.

Не искаш да изгубиш всичко.

Но вече се беше случило. Вече бе изгубил всичко.

Къщата.

Амелия.

Всичко.

Въпреки това… нима не продължаваше да се случва?

Къщата? Амелия? Всичко?

Когато Дейна спря работния си ван в алеята, Джеймс беше седнал с кръстосани крака в края ѝ. По-късно жената щеше да каже на баща му, че е имала чувството, че се натъква на човек, който стои върху сал, завързан за къщата. Джеймс искаше да се махне, но се страхуваше да не се изгуби във водата.