Къщата на езерното дъно

20.

Построиха сала — здрав правоъгълник от неравни трупи, с размери два и седемдесет на метър и осемдесет — усукаха въже около него, за да направят втори слой, един вид въжено одеяло. Намериха дървения материал в гората край брега. Влачеха тежките трупи през калта и треволяка или ги носеха в тандем на раменете си, докато пееха песничката на седемте джуджета. Отсякоха едно дърво. Само едно. Джеймс смяташе, че салът се нуждае от здрава среда, така че ако останалото се разпаднеше, ако въжето някак си се отвържеше и всичко се отделеше, щяха да разполагат със солиден ствол, около който да го изградят отново. Прекараха часове в работа, трудеха се точно над къщата, голите им крака се мятаха над покрива, бяха толкова близо до него, че можеха да стъпят отгоре му. Редуваха се, изтощаваха се, смееха се, обсъждаха, бяха щастливи, че работят над нещо, на което можеха да спят, близо до къщата, толкова близо, че имаха чувството, че го притежават, имаха чувството, че притежават къщата.

Когато приключиха, когато и последният възел беше завързан, Амелия обезопаси единия край на въжето към издадения край на централната трупа, а Джеймс се гмурна долу, уви го около късия комин на къщата и го завърза под тухлената му шапка. Чувството беше прекрасно, похвали се той на момичето, когато отново излезе на повърхността и изпрати малки вълни към кануто (и към сала). Чувстваха се като в края на дълъг работен ден на двора, където са построили пристройка или нещо ново.

— Допълнение към къщата — каза Амелия и сложи матрак и одеяло върху неравните трупи.

Джеймс върза кануто за въжето, което държеше сала над къщата.

Седнаха върху новото си изобретение и пуснаха крака във водата.

Амелия го целуна. Сграбчи лицето му с две ръце и го целува, докато не се отпусна назад, докато не легна. Изпълзя отгоре му и продължи да го целува, след което и Джеймс ѝ отвърна, прокара ръце през раменете ѝ, по кръста ѝ, по краката ѝ. Слънцето печеше отгоре им, когато го яхна. Взе ръцете му и ги постави върху гърдите си. Момчето дишаше тежко и проследяваше очертанията им под банския, стискаше ги, целуваше врата ѝ. Амелия се пресегна зад гърба си и развърза горната му част, остави я да се плъзне и да падне върху сала. Джеймс целуна гърдите ѝ и усети вкуса на езерната вода.

Плъзнаха се по-близо до ръба на сала, ръцете на момчето вече бяха върху задника ѝ, опитваше се да я превърти, така силно желаеше да мине отгоре, да разкрачи краката ѝ и да усети силата на бедрата ѝ с тялото си. Целуваше врата, раменете, ръцете, клепачите и всичко, което беше открито. Амелия изстена в отговор и Джеймс най-накрая успя да я накара да легне по гръб, преви се, за да целуне корема ѝ, бедрото ѝ, за да я ухапе. Главата му беше обърната към къщата, погледна към водната повърхност, там, където слънцето осветяваше покрива, и видя едно око да го гледа, някой беше приклекнал там.

— О, проклятие — каза момчето и се отдръпна към средата на сала, далеч от края му, далеч от Амелия, далеч от водата.

— Какво има? Какво стана? — Момичето бързо се изправи и застана на колене на ръба на платформата. Видя окото, но то бързо изчезна.

Вторачи се. Джеймс допълзя зад нея и също се загледа. Раменете им се докоснаха, но вместо да се почувстват в безопасност, те се отделиха един от друг.

Долу цареше мрак. Нямаше нищо на покрива.

Нещо изпляска на метър от сала и двамата изпищяха, когато една риба скочи и бързо потъна отново във водата.

— Исусе! — провикна се Джеймс.

Настъпи кратко вцепенение между тях. Докато езерото утихна.

Изведнъж започнаха да се смеят.

Джеймс сложи ръка върху голите си гърди, смееше се и дишаше тежко, по начина, по който го правят хората, когато вече не се страхуват, но част от страха отказва да си отиде.

— Исусе — каза Амелия. — Изкара ми ангелите!

— Наистина ми се струва, че видях нещо там.

— Както и аз. Око на риба.

— Да.

Засмяха се отново. Амелия не си направи труда да прикрие гърдите си и Джеймс не отлепи поглед от тях. Не искаше да отлепи поглед от тях. Легнаха по корем, един до друг, лицата им бяха извън сала. Слънцето пареше върху гърбовете им, а отраженията им бяха тъмни.

— Може би трябва да се радваме, че се случи — каза Амелия на деформираното отражение на Джеймс. Момчето разбра какво има предвид.

Колко близо бяха стигнали?

Амелия вдиша дълбоко.

— Мислиш ли, че трябва да го направим там?

Джеймс се опули срещу отражението ѝ. Очите ѝ просветнаха за миг и отново станаха черни.

— В къщата ли?

— Да. Защо не? Тя е специална за нас.

Специална за нас. Така беше, но Джеймс не можеше да повярва, че говорят за онова, а още повече къде ще го направят.

— Първият ни път — каза той. Щеше да е първи път и за двама им. — В къщата.

— Да.

Погледна я.

— Възможно е, нали? — попита момчето. — Имам предвид… под водата… хората могат да го направят?

— Така мисля.

И двамата на седемнайсет. И двамата девствени. И двамата казват да.

— Да. Добре. Да го направим.

— Да.

Не го направиха същия ден. Вместо това просто плуваха, изследваха, направиха подобрения по сала, обядваха, вечеряха и спаха за първи път, докато се носеха върху третото езеро, в мрака, слушаха щурците и жабите, малката симфония на живота, която ги заливаше от брега в подножието на планините. Чуха как някаква риба подскочи и отново пльосна във водата. Мислеха си за окото, което двамата видяха близо до покрива. Наблюдаваха лунната светлина и бяха хипнотизирани от десените, които създаваше. Всичко наоколо можеше да те хипнотизира. Звуците, миризмите, гледките. Чувствата също, прегръдките им под тънкото одеяло, докато се носеха над водата.

Но не заради къщата.

Унасяха се.

Вързани за къщата.

Свързани.

— Обичам те, Амелия — прошепна Джеймс, но тя вече спеше. Вече се бе понесла в страната на сънищата в средата на третото езеро.