Къщата на езерното дъно

36.

Джеймс не можеше да спи в стаята си, защото още се проветряваше от наводнението. Две седмици по-късно продължаваше да мирише странно. Все още миришеше като езеро.

Баща му се бе заел сериозно с проблема. Наистина правеше всичко, за да възвърне нормалния вид на стаята. За него беше проект, с който се гордееше. Джеймс нямаше нищо против. Радваше се, че баща му е обсебен. Чувстваше се по-добре относно собствените си обсесии.

Нямаше проблем да спи в дневната. Там разполагаше с телевизор. Само дето никой филм не му привличаше вниманието. Никой от тях не можеше да се сравнява с истинското приключение, което преживя. Екшъните не го впечатляваха така, както преди. Просто шайка хора, които се обличат като други хора и се преструват. Фалшификати. Миризмата, която се носеше от стаята му, беше нещо истинско. Тя не бе фалшива. В интерес на истината, всичко му се струваше малко влажно. Мислите му. Действията му. Начинът, по който нещата се накъдряха.

Дори миризмата на душа напомняше за езерото. Имаше чувството, че в тръбите плуват риби.

Джеймс не можеше да спре да мисли за третото езеро. Не искаше да спре да мисли за него. Продължаваше да си припомня гласа на Амелия, лицето ѝ, как се движеше в къщата. Там беше щастлива.

Негова ли бе вината, че изгубиха всичко?

Вярваше, че е. Вероятно проблемът започна, когато се опита да махне пиперника. По този начин алармира някого за нещо. Натисна грешния бутон. Почука на грешната врата. Попита как.

Тези мисли циркулираха като въртящи се топчета в главата му, когато седна на задната веранда и се замисли за Амелия. Трябваше да се отърве от миризмата на езерото. Не че беше неприятна или силна. В интерес на истината, бе прекалено слаба, далечна, и го подлудяваше.

Кануто лежеше на една страна в тревата. На светлината на умиращото слънце можеше да види колко боя се бе олющила. На практика лодката вече беше сребристосива.

Спомни си премазващото вълнение, когато срещна Амелия за първи път. Колко изплашен беше да я покани да излязат. Колко невероятно бе, че му каза да.

Усмихна се. Не онази полуусмивка на тъгата, а пълната, истинска усмивка, която идваше след хубав спомен.

Извади телефона от джоба си и ѝ се обади.

Искаш ли…

Звънеше.

Какво ще кажеш да…

И звънеше.

Джеймс не вярваше, че ще се свърже с гласовата ѝ поща. Не можеше. Не и точно сега. Точно сега трябваше да вдигне и трябваше да поговорят, защото, докато се взираше в кануто, му хрумна хубава идея. И тъй като бе хубава и истинска, Амелия трябваше да ѝ отвърне, да вдигне телефона, да усети, че някой някъде във вселената се опитва да се свърже с нея, трябваше да вдигне телефона и да каже:

— Ало?

— Амелия?

— Да.

— Здрасти.

— Здрасти, Джеймс.

— Мислех си.

— Аз също.

— Така ли?

— Постоянно. Ти какво си мислеше?

— Мислех си, че трябва да излезем на среща.

Тишина.

После не.

— Среща?

— Да. Вечеря и филм. Истинска първа среща.

Тишина.

После не.

— Добре.

— Да?

— Да. Как бих могла да кажа не?

И двамата на седемнайсет. И двамата плахи. И двамата казват да.

— Утре? Късния следобед? В центъра?

— Да. Утре. Джеймс?

— Да?

— Обичам те. Съжалявам, че съсипах всичко. Обичам те.

— За какво говориш? Аз съсипах всичко!

— Не.

— Не. Да.

— Уха — отвърна Амелия. — Явно сме имали една и съща седмица.

— Дванайсет дни.

Момичето се засмя. Толкова хубаво беше да чуе смеха ѝ.

— Утре — каза тя. — Среща.

— Ще мина да те взема и ще излезем.

Затвориха.

Джеймс прибра телефона в джоба си.

Заплака. Не от тъга. Не и от щастие. Плачът му дойде от по-дълбоко място. От напълно потопено място.

Заплака и усети сълзите си бавни, по-плътни от всички сълзи, които беше изплакал някога. Плътни като вода.

Като езерна вода.