Къщата на езерното дъно

8.

— Имаме стълба — каза Джеймс и я извади изпод спасителните жилетки и кърпите на пода на кануто.

— Така ще можем да се върнем обратно в лодката — каза Амелия. Това не беше въпрос. Това бе нейното приемане на обрата, към който следобедът бе поел.

Покривът се набръчкваше от невидими вълни, от подводни трептения.

Амелия започна да се смее. Какво друго ѝ оставаше? Освен ако покривът не се носеше свободно, трябваше да има къща под него. Джеймс също започна да се смее.

Какво друго им оставаше?

— Това е шибана къща! — каза момичето, след което изписка, защото бяха на първа среща, а ето че откриха нещо лудо, някаква магия сякаш.

Джеймс закачи стълбата от едната страна на кануто. Тя изтрака върху олющената боя и той изпита чувство на вина. Чичо Боб. Дали чичо Боб знаеше за този покрив?

Все още усмихната и заредена от откритието, Амелия погледна към входа на тунела. Оттук се виждаше като полуотвор. Изглеждаше някак си анимационно. Сякаш някой го бе нарисувал върху планините.

Това не е истински вход, помисли си момичето. Това е солидна стена. След което изгони глупавата мисъл, но не можеше да измисли по-умна.

Тунелът е неудобен изход.

Амелия погледна отново потопения покрив. Джеймс бавно клатеше глава. Погледна я и отново се засмяха, едва, по начина, по който нещо тайнствено може да накара двама души да се разсмеят. Не на нещо забавно. А на нещо невъзможно.

— Добре — каза момчето и стисна въжената стълба. — Кой ще е първи?

Въжето изглеждаше като подпалка в ръката му. Амелия си представи как стълбата избухва в пламъци. Тогава нямаше да могат да се върнат в кануто безпроблемно.

Нямаше смисъл да се тормози с подобни мрачни мисли.

— Аз ще го направя — заяви тя. Нямаше намерение да се държи като страхливка.

Джеймс се изненада.

— Наистина? Не би ли следвало да съм аз?

— Защо?

— Не знам. Добре. Ти върви първа.

— Не. Ти върви първи.

— Не, не. Наистина.

— Мисля, че ми трябва малко време, за да свикна с идеята — отвърна Амелия. Вълнуваше се, но и беше изплашена. Този покрив не беше просто върхът на айсберга. Кой ли можеше да каже какво се крие под него? — Определено трябва да го направим двамата.

— Много се радвам, че го казваш — съгласи се Джеймс. — Но и можем просто да отплаваме и да се престорим, че нищо не се е случило.

— Можем ли?

— Е, аз…

Не, помисли си той, докато гледаше светлите ѝ очи. Стори му се, че просто е иронична.

Джеймс огледа брега. Нямаше никакви признаци на живот. Нито някой сърдит старец, който да им вряка. Нито някой познат, който да каже на чичо Боб какво смятаха да правят. Имаше чувството, че се намират в средата на тиха стая. Тяхна стая.

Погледна водната повърхност. Оглеждаше се за кайманови костенурки. За змии. За балончета от нещо, което може би живееше там долу.

Срещата щеше да се развие ужасно, ако Джеймс се гмурнеше и го ухапеше мокасина2. Колкото повече се взираше във водната повърхност, толкова повече бръчкащият се покрив му приличаше на картина. Нарисувана с маслени бои. Струваше му се, че да се гмурне в тази фалшива реалност, щеше да е много по-лошо, отколкото всичко, което една змия можеше да му направи.

— Амелия — започна Джеймс и установи, че му харесва да изрича името ѝ. Амелия. Тя го гледаше и чакаше думите му. Тялото ѝ изглеждаше гладко и чисто на фона на червения ѝ бански костюм. Не можеше да ѝ се насити. Тялото ѝ. Извивките, линиите, кожата. — Как, мислиш, се е озовала там?

— Къщата за кукли на Бог.

— Какво?

— Не знам.

— Сега ли си го измисли?

— Аха.

— Звучи ми като заглавие на филм.

— Ха-ха. Благодаря ти.

— Мисля, че е била построена там долу.

— Вероятно не.

— Трябва да е.

— Не мисля така. По-скоро е пропукала леда.

— Леда?

— Да. Някой се е опитал да я премести върху езерото.

— Брей! Интересно. Само дето тези езера никога не са замръзвали.

— Е, виж сега. Някой е трябвало да им го каже предварително.

Джеймс се усмихна.

Кануто отново бе променило позицията си и сега покривът се падаше близо до задната му част. Момчето падна на колене и се опита да ги върне на предишното им място с греблото. Амелия отново се сети за предупреждението на чичо Боб, че може да се преобърнат.

— Страхуваш ли се? — попита тя.

— Хм…

— Честно.

— Никога не лъжа.

— Така ли?

— Имам предвид… аха.

— Страхуваш ли се?

Амелия се усмихваше с онази усмивка, която приятелите си разменяха, преди да влязат в къщата на ужасите на градския панаир или когато бяха избрали да гледат някой особено страшен филм.

Готов или не… идвам.

— Да, определено. Но не и достатъчно, за да не го направя.

— Добре. И аз се чувствам така.

От какво трябваше да се страхуват? В интерес на истината, след като поговориха, страхът на Амелия се стопи. Това бе къща под водата, не беше нищо особено. Всъщност беше яко.

И все пак, като я погледнеха — къщата, шистите, които се движеха в ритъм, сякаш не водната повърхност създаваше илюзията, а нещо под покрива, което се движеше на разстояние. Вероятно риба. Или мишка. Покривът бе наклонен и краищата му се губеха в мътните сенки. Амелия не само че нямаше представа колко голяма е къщата, но и не знаеше какви са размерите на покрива. Същите тези сенки продължаваха надолу, смесваха се с тъмнината, която представляваше останалата водна маса. Вдигна поглед, огледа се наоколо и осъзна колко голямо е това трето езеро. Когато си представяш, че падаш във водата, че малкото ти тяло бива погълнато от него, чак тогава осъзнаваш мащабите му.

— Има ли нещо там, което може да ни ухапе?

— В къщата ли?

— Не. Във водата.

— Наистина нямам представа. Знам, че не ти харесва отговорът ми. Ако някой от двама ни трябва да го знае, това съм аз. Но… просто не знам.

— Няма проблем. Вероятно няма нищо опасно. Това е просто езеро. Не е океан.

— Точно така.

— Добре.

— Добре. Да действаме тогава.

Джеймс се изправи рязко и сърцето на Амелия затупка.

Да действаме тогава.

— Ще бъде невероятно — опита се да го окуражи тя.

Джеймс ѝ се усмихна. Стоеше прав. Опитваше се да пази равновесие. Махна си тениската и Амелия забеляза колко хубави са гърдите му. Белите му ръце лъщяха на фона на тъмносиньото езеро.

Гмурна се.

Амелия се хвана за двете страни на люлеещото се кану и погледна към водата.

Момчето потъна и след себе си остави вълни, които създадоха стена от бяла пяна и мехурчета. След три секунди вече не можеше да го види.

Погълна го, помисли си тя.

Джеймс отново излезе на повърхността, косата му бе залепнала за главата.

— Уха — каза той, зъбите му тракаха и трепереше. — Водата е адски студена.

Амелия не му каза колко малък изглежда на фона на огромния покрив под него. Не искаше да му казва и че малката му фигура придава величественост на гледката.

— Колко дълго можеш да си задържаш дъха? — попита тя.

— Не знам. Колко време е възможно да се задържа дъхът?

— Мисля, че минута-две.

Джеймс се потопи под водата.

Погледна я. Погледна къщата.

Отново се появи на повърхността.

— Брей! — каза той. — Това е къща.

— Наистина е такава.

Погледнаха се. Джеймс беше във водата, а Амелия — надвесена над зеленото кану. Нещо премина между тях. Неизречено. Нещо от рода на бъди внимателен. Сякаш двамата си го казваха. Като бъди внимателен сега, да, но нека бъдем внимателни и във всичко останало, което ще последва.

Джеймс си пое дълбоко въздух.

И се гмурна.