Къщата на езерното дъно

33.

Амелия постави двете си ръце на вратата на мазето и бутна силно, беше прекалено развълнувана, за да спре да следва тежките стъпки, които чу отгоре. Джеймс все още бе някъде долу, знаеше тя, но вероятно вече идваше. Не искаше да го оставя сам, но стъпките я доведоха дотук, в салона. Доведоха я точно тук, две точки, които се свързваха, тя и стъпалата, за да се срещнат (най-накрая) тук, в салона.

Когато стигна, светлината от фенерчето ѝ разкри, че е сама.

— Ало?

Двете срички останаха само в маската.

Чу скърцането извън салона и осъзна, че малко е закъсняла.

Онзи, с когото трябваше да се запознае, имаше лека преднина пред нея.

Намираше се по-надълбоко в къщата.

Амелия заплува бързо към вратата вляво от нея. Сметна, че Джеймс трябва да е наблизо. Той щеше да я последва. Щеше да намери салона празен и да я последва, но независимо какво щеше да направи той, тя трябваше да се раздвижи, да настигне онзи, който беше пред нея.

Мина през вратата, която бавно се затваряше. Който и да се беше намирал в съседната стая, сега бе в следващата.

Стъпките ѝ подсказаха това.

Амелия ги последва.

Фенерчето ѝ примигна и тя осъзна, че това е краят му. Знаеше, че ще изгасне, че ще стане черно, ако не отидеше до сала, за да смени батериите. Въпреки това част от нея вярваше, че ще стане черно, дори батериите да бяха нови.

Намираш се в различен от своя свят, помисли си тя, без да знае (а и не ѝ пукаше) какво точно означава това.

Тежките стъпки продължиха. Затихваха.

Последва умиращия лъч светлина от стая в стая, като избягваше предметите в тях, докато не почувства движенията си като танц, като преднамерена игра между нея и другия. Тъй като фенерчето загасваше, вече не можеше да вижда ъглите, не и на два метра от маската си. Къщата ставаше все по-мрачна, загасваше, предумишлена настройка на настроението ѝ.

Влезе в кухнята, мина над първия мраморен плот, снижи се близо до пода, след което се издигна до един прозорец на квадрати. Виждаше всичко на трептящата светлина, на сивотата, на мрака.

Не мина много време и вече ѝ беше трудно да различи в коя стая се намира, кои прагове прекрачва.

Въпреки това продължи напред в търсене на източника на стъпките, докато най-накрая не видя стълбите.

Светлината отслабна.

Понесе се над най-ниското стъпало и се ослуша за другия.

Къде отиде?

Горе?

Скърцането на стълбите ѝ подсказа колко е близо, но светлината не ѝ показа никаква фигура.

Помисли си, че трябва да изчака Джеймс. Да почака светлината. Да чака.

Но не можеше.

Заплува над стълбите и се озова на втория етаж. Последва скърцането на дърво, на стара къща, тежките барабанни стъпки на боси мокри крака, които шляпаха по стъпалата.

На половината на стълбището фенерчето ѝ изгасна изцяло.

Мрак.

В къщата настъпи пълен мрак.

За първи път Амелия почувства този дом без нея и Джеймс, почувства какъв бе през нощта, преди те да пристигнат.

Скърцането я напътстваше и осъзна, че се намира на върха на стълбището, излезе в коридора, в дългия коридор с една врата в далечния му край, врата, която чу, че се отваря.

Заплува в мрака, по-надълбоко в гърлото на втория етаж, с ръце, изпънати напред, готови за контакт.

Стори ѝ се, че има някаква материя в мрака, която някой дърпа и плъзга по извитото дървено рамо на закачалка.

Пусна фенерчето си. Вече беше безполезно.

Макар да не можеше да го види, можеше да го усети как потъва, потъва, докато не се удари на пода на втория етаж.

Тогава светлините се задействаха.

Не лъчът на фенерчето ѝ, не.

Светлините на къщата се задействаха.

Амелия спря да плува (водата се втурна покрай нея), нямаше такова намерение, но се изуми, защото ясно видя всяка подробност в коридора, всеки цвят, линия и размер на къщата.

Носеше се, останала без дъх, погледна назад към стълбището. Видя, че пътеката, постлана върху него, е червена, светлочервена, цветът на кръвта. Отдолу също идваше светлина и тя разбра, че коридорът на втория етаж не е единственото осветено място.

Къщата. Цялата къща.

Спря се и погледна към вратата в края отново.

Взираше се в нея. Усмихна се дотолкова, доколкото ѝ позволяваше маската.

Знаеше защо осветлението се задейства. Не зададе въпроса, не си позволи да го стори, но разбра.

Това беше дар. Приветствие.

Поздрав.

Заплува.

Стигна до вратата. Видя всеки неин детайл, всяко петно (восък?), където чужди пръсти (не твоите!) я бяха отваряли преди.

Амелия влезе в съблекалнята. Видя червен цвят, който се носеше към нея. Приклекна, за да позволи на материята да мине над нея, на червената рокля, на тази завеса, която разкриваше сцената, на пространството пред отворените врати на гардероба.

Жена.

Не.

Фигура.

Гола.

Колко стара?

Амелия не можеше да види лицето ѝ, гърбът ѝ беше обърнат към нея.

Не.

Можеше да види лицето ѝ. Отразено в огледалото на вратата на гардероба.

Нямаше лице.

Момичето се понесе към нещото, подпомагана от невидими вълни.

Восък.

Самата дума ѝ се струваше глупава, дори нелепа, нямаше как да опише онова, което стоеше пред нея, и въпреки това наистина приличаше на восък.

Прилича на разтопен восък, потопен във вода.

Нямаше лице. Нямаше коса. Само неразличими розови буци, дебели отливки от галванизирана храчка.

Движеше се, вдигна (восъчен чукан) ръка, вдигна я по начин, който подсказа на Амелия, че я бе видяла. В крайна сметка, безизразните буци и гънки бяха лице.

Момичето изпищя. Опита да се спре.

Но невидимите вълни я бутаха напред.

Колко стара?

Вечна.

Колко стара?

Безвременна.

Безформеното нещо вдигна тантурестата си ръка достатъчно високо, за да може Амелия да види, че държи (без ръце) черна рокля. Сякаш момичето бе влязло и нарушило личното пространство на някой, който се облича.

Не може да те види, помисли си съвсем ясно тя. Обърни се, Амелия! То не знае, че си тук!

Момичето си припомни трапезарията. Отново чу скърцането, протяжните (восъчни) стъпки отгоре.

То ни чу. Не може да ни види. ЧУ ни.

Нещото нахлузи набръчканата черна материя през безформените си ръце. Амелия си го представи в леглото, заспало, докато тя и Джеймс губеха девствеността си долу. Представи си го как става от леглото, когато чува звука от любов, носещ се някъде от къщата.

Трябва да се представим.

Да. Така е. Направи го.

Защото ако не го стореха, щяха да напуснат къщата и никога повече нямаше да се върнат.

Амелия се понесе към него.

Да, помисли си тя. Кажи му, че сте тук. Кажи му, че сега вие живеете на това място.

Момичето стигна до нещото и го докосна по рамото.

— Аз съм Амелия — представи се тя. — Коя си…

И светлините изгаснаха.

Навсякъде.

В настъпилия мрак момичето се пресегна към гардероба, но не откри нищо там. Снижи се, протегна плавник към пода, но не намери нищо и там.

Заплува по-ниско, по-дълбоко, но и там нямаше нищо.

Все пак… видя светлина далеч пред себе си. Малка самотна светлина, издигаща се, увеличаваща се, прииждаща към нея, докато не осъзна, че тя е обект на нейното внимание, тя е търсеното от нея.

Къде са стълбите? Къде е подът?

Лъчът разкри (отиде си, всичко си отиде) празнота.

Нямаше стени. Нямаше ламперия. Нямаше килими, прозорци, столове.

Нямаше нищо.

Докато светлината на Джеймс ставаше по-силна, Амелия се огледа навсякъде в търсене на следа от къщата. Следа от нещото, което живееше тук.

Нямаше нищо.

Джеймс стигна до нея и Амелия взе фенерчето му, гмурна се, завъртя се, опитваше се да намери къщата, техния клуб, техния (Потскръбър, помисли си момчето) дом.

Когато насочи светлината обратно към Джеймс, той клатеше глава.

Отиде си, изрече безмълвно с устни момчето.

Наистина.

Беше си отишла.

Бяха останали само двама тийнейджъри, които плуваха в средата на много мрачно езеро.

Къщата. Нямаше я.