Тери Гудкайнд Машина за знамения (книга 12 от " Мечът на истината")

Първа глава

— ТЪМНИНА — отрони момчето. Ричард се намръщи, нямаше как да е сигурен, че е чул правилно тази прошепната дума. Хвърли поглед през рамо към загриженото лице на Калан. Явно и тя не бе разбрала повече от него.

Момчето лежеше на опърпан килим, разстлан на голата земя току пред една палатка, покрита с нанизи цветни мъниста. Гъмжилото на пазара пред Двореца бе превърнало мястото в същински град, съставен от палатки, каруци и сергии. Тълпи от хора, дошли от близо и далеч, за да присъстват на грандиозната венчавка предния ден, изпълваха пазарището, купуваха какво ли не — от сувенири и бижута до пресен хляб и варено месо, екзотични напитки и помади, цветни мъниста.

Гърдите на момчето се повдигаха едва забележимо с поемането на всяка пестелива глътка въздух, ала очите му останаха затворени. Ричард се надвеси над отпуснатото дете.

— Тъмнина ли?

Малкият кимна едва.

— Тъмнината е навсякъде.

Разбира се, нямаше никаква тъмнина. Над хилядното множество, което изпълваше безразборно начертаните алеи между палатки и каручки, се гонеха снопове утринна слънчева светлина. Ричард предположи, че момчето не забелязва празничната атмосфера наоколо си.

Тези няколко думи, уж нищо и никакви, вещаеха нещо страховито, криеха повече, отпращаха към тъмни сили, които явно се отнасяха за съвсем друго място.

С крайчеца на окото си Ричард следеше как хората забавят ход и наблюдават как Господарят Рал и Майката Изповедник са спрели да нагледат болно момче и майка му. Пазарът беше огласян от весела музика, разговори, смях и оживени пазарлъци. За повечето от минаващите наблизо хора срещата с Господаря Рал и Майката Изповедник беше уникално преживяване, едно от многото в рамките на последните няколко дни, които щяха да бъдат разказвани и преразказвани по родните им места години наред.

Гвардейците стояха наблизо и също наблюдаваха зорко, не изпускаха от поглед тълпите, които сновяха насам-натам из пазара. Войниците искаха да са сигурни, че никой не е твърде близо до Господаря Рал, нищо че на практика нямаха причина за сериозни притеснения.

В крайна сметка всички бяха в добро настроение. Годините на война бяха зад гърба им. Сега цареше мир, страната процъфтяваше. Сватбата предния ден сякаш бе знак за ново начало, тържество на един свят от възможности, невъобразим до този момент.

На фона на слънчевото настроение думите на момчето се спуснаха над Ричард като сянка, чието място не е там.

Калан приклекна край него. Сатенената й бяла рокля, символ на длъжността й на Майката Изповедник, сияеше на фона на небето в ранната пролет, сякаш тя бе добър дух, навестил хората. Ричард подпъхна ръка под кокалестите рамене на момчето и го повдигна да седне, докато Калан поднасяше мях с вода до устните му.

— Пийни си само една глътчица, моля.

Момчето явно не я чу. Не прие предложението й, не отпи от меха.

— Сам съм — пророни. — Съвсем сам.

Думите му прозвучаха толкова прочувствено, че Калан, развълнувана, вдигна ръка в безмълвно съпричастие и докосна възлестото рамо на детето.

— Не си сам — успокои го Ричард с тон, който би трябвало да разсее тежестта на страшните слова. — Наоколо има хора. Майка ти също е тук.

Очите под затворените клепачи на малкия се въртяха и стрелкаха на пресекулки, сякаш напрягаше взор в мрака.

— Защо всички ме изоставиха?

Калан отпусна нежно ръка на трескаво повдигащата се детска гръд.

— Изоставиха те?

Момчето, пропаднало във вътрешния си свят, стенеше и пъшкаше. Главата му се мяташе от едната на другата страна.

— Защо ме оставиха сам в студа и тъмнината?

— Кой те остави? — попита Ричард, напрегнал слух, за да е сигурен, че чува правилно прошепнатите думи. — Къде те изоставиха?

— Имах сънища — каза момчето малко по-ясно.

Ричард смръщи чело, изненадан от внезапната смяна на темата.

— Какви сънища?

Объркването и неспособността да се ориентира се завърнаха в думите на малкия:

— Защо имах такива сънища?

На Ричард му се стори, че въпросът е насочен навътре и не изисква отговор. Все пак Калан направи опит.

— Не ни е…

— Небето все още ли е синьо?

Калан и Ричард се спогледаха.

— Съвсем синьо — успокои тя момчето.

Малкият обаче явно не я чу.

Ричард прецени, че няма смисъл да продължава да настоява за отговори. Детето очевидно не беше добре и не се чуваше какво говори. Нямаше защо да рови в бълнуванията му.

Мъничката ръчичка внезапно сграбчи Ричард под лакътя.

Ричард чу звук от вадене на мечове. Без да се обръща, повдигна другата си ръка в безмълвна заповед към войниците зад себе си да са нащрек.

— Защо всички ме изоставиха? — повтори въпроса си момчето.

Ричард се приведе още по-напред с надеждата да го поуспокои.

— Къде те изоставиха?

Очите на малкия се отвориха толкова рязко, че и Ричард, и Калан се стреснаха. Погледът му се впи напрегнато в Ричард, все едно се опитваше да надзърне в душата му. В захвата на тъничките пръстчета около ръката на Ричард имаше повече сила, отколкото би предположил човек.

— В Двореца цари мрак.

Ледена тръпка, подсилена от студен порив на вятъра, пробяга по тялото на Ричард.

Клепачите на момчето се затвориха и тялото му се отпусна.

Въпреки намерението си да се държи внимателно с малкия Ричард си позволи да попита по-остро:

— Какви ги говориш? Какъв мрак?

— Тъмнината… търси тъмнина — прошепна детето и се отнесе в нечленоразделно бълнуване.

Ричард напрегна чело, докато се опитваше да долови някакъв смисъл.

— Какво искаш да кажеш с това, че тъмнината търси тъмнина?

— Той ще ме намери, знам го.

Ръката на момчето, сякаш твърде тежка, за да се задържи, се откъсна и тупна върху чергата. Вместо това Калан впи пръсти в ръката на Ричард, докато двамата чакаха да видят дали момчето ще каже още нещо. Явно най-накрая гласът беше замлъкнал завинаги.

Трябваше да се върнат в Двореца. Гостите сигурно вече ги чакаха.

Освен това Ричард предполагаше, че дори момчето да бе продължило да говори, едва ли щеше да каже нещо по-разбираемо. Погледна майката, която стоеше зад гърба му и кършеше пръсти.

— Плаши ме, като прави така. Съжалявам, Господарю Рал, не исках да ви отклонявам от работата ви. — Изглеждаше преждевременно състарена от грижи.

— Това ми е работата — отвърна Ричард. — Днес дойдох да наобиколя хората, които вчера не успяха да влязат на церемонията. Много от вас са пропътували огромни разстояния. Двамата с Майката Изповедник искаме да изкажем благодарността си към всички, дошли да почетат венчавката на приятелите ни. Притеснително е да видя страдание като това на твоя син. Ще се опитам да намеря лечител, който да каже какъв е проблемът. Може би има начин да облекчим болката на малкия.

Жената поклати глава.

— Водих го на лечители. Не можаха да помогнат.

— Сигурна ли си? — намеси се Калан. — Тук имаме хора с големи способности, които биха могли поне да опитат.

— Вече го водих при една жена с огромна сила, Бръшлянена дева сплетница, ходихме чак в Кхарга.

Калан сбърчи чело.

— Бръшлянена дева сплетница ли? Що за лечителна е това?

Жената се поколеба, погледът й започна да се стрелка насам-натам.

— Ами, чувала съм да разправят, че Девите сплетници имали забележителни способности. Надявах се, че може би ще помогне. Ала Джит, така се казва жената, Джит рече, че Хенрик е специален, а не болен.

— Това често ли се случва на сина ти? — попита Калан.

Жената стисна евтиния плат на роклята си.

— Не често. Но се случва. Вижда разни неща. Мисля, че вижда неща през очите на други хора.

Калан притисна длан към челото на момчето за момент, после прокара пръсти през косата му.

— Аз пък си мисля, че просто има треска и тя му докарва кошмари. Целият гори.

Жената кимаше съсредоточено.

— Така му става, треската и другите неща, когато вижда през очите на другиго. — Срещна погледа на Ричард. — Чини ми се, че е някакъв вид пророчество. Това прави, като му стане така. Предсказания някакви.

Ричард, също като Калан, не смяташе, че момчето вижда нещо по-различно от трескави бълнувания, но не го каза гласно. Жената и бездруго беше достатъчно разстроена.

Освен това Ричард не вярваше много-много в пророчества. Падаше си по тях още по-малко дори от загадките, а загадките категорично не му бяха по вкуса. Според него хората придаваха на пророчествата много повече тежест, отколкото би трябвало.

— Не ми звучи никак убедително — призна Ричард. — Според мен е просто треска с температура.

Жената явно не вярваше на нито една негова дума, но в същото време нямаше намерение да противоречи на Господаря Рал. Съвсем до неотдавна името му бе всявало огромен страх из земите на Д’Хара, при това не без основание.

Старите страхове, също като старите ядове, живеят дълго.

— Може да е ял лоша храна — предположи Калан.

— He, не е — поклати глава жената. — Яде същото като мен. — Огледа лицата им, преди да добави: — Но хрътките започнаха да го притесняват.

— Какво означава това, какви хрътки? — смръщи чело Ричард.

Езикът й близна устните.

— Ами… хрътки… диви хрътки май, снощи дойдоха да душат тук наоколо. Тъкмо бях отишла да намеря комат хляб за двама ни. Той се уплашил, като ги видял, та се скрил вътре. Като се върнах, душеха и ръмжаха около входа на палатката ни, козината им щръкнала като четина. Грабнах една тояга и ги разгоних. И сутринта той се събуди в това състояние.

Ричард понечи да каже нещо, когато момчето изведнъж започна да се мята. Нахвърли се на Ричард и Калан с пръсти, извити като заострените нокти на хищник.

Ричард отскочи, като повлече със себе си и Калан, за да я предпази, в същия миг войниците извадиха мечовете си. Чевръст като заек, малкият изчезна в морето от палатки и хора. Двама от войниците мигновено се спуснаха подире му. Момчето се шмугна под една талига и изскочи от другата й страна. Мъжете бяха твърде едри, за да го последват, и се наложи да заобиколят, така че детето спечели десетина крачки преднина. Ричард знаеше, че няма да е задълго.

За нула време момчето, следвано по петите от войниците, се скри между каруци, палатки и хора. Беше грешка да се опитва да избяга от гвардейците от личната охрана на Господаря Рал.

Ричард забеляза ивичка кръв върху опакото на Калановата ръка.

— Нищо и никаква драскотина, Ричард — увери го тя, щом улови погледа му. — Добре съм. Просто не очаквах.

Ричард погледна кървавите дири по собствената си ръка и въздъхна безпомощно.

— И аз не очаквах.

Капитанът на гвардейците, стиснал меч в ръка, пристъпи напред.

— Ще го намерим, Господарю Рал. Тук, в равнината Азрит, няма много места, където да се скрие. Не може да стигне далеч.

Мъжът не изглеждаше никак доволен, че някой, било то и момче, е одраскал до кръв Господаря Рал.

— Както каза Майката Изповедник, драскотина. Но искам да намерите момчето.

Десетина гвардейци удариха юмруци в гърдите си.

— Ще го намерим, Господарю Рал — увери го капитанът, — разчитайте на нас.

Ричард кимна.

— Добре. Щом го намерите, погрижете се да бъде предаден жив и здрав на майка му. Тук е пълно с лечители, които предлагат отварите и услугите си. Доведете някой такъв при малкия и вижте дали няма да може да му помогне.

Щом капитанът се разпореди още войници да тръгнат по дирите на момчето, Калан се приближи до Ричард.

— Трябва да се връщаме в Двореца. Имаме много гости.

Ричард кимна.

— Надявам се, че синът ти скоро ще е добре — рече на жената, преди да се насочи към величественото плато, увенчано от Народния дворец, който Ричард наследи заедно с трона на Д’Хара. Като дете не бе и подозирал за съществуването на тази страна. В много отношения Д’Хара, империята, която сега управляваше, продължаваше да бъде пълна загадка за него.

Загрузка...