Двадесет и девета глава

КАЛАН ОТКЪСНА ОЧИ от тревожното лице на Ричард и погледна сияйния символ, изваян от ивици кехлибарена светлина, които бавно се въртяха по тавана.

— Познат ли ти е?

Ричард кимна, докато наблюдаваше сложната емблема от светлина над кутията.

— Регула.

Звученето на тази дума никак не се хареса на Калан. Имаше чувството, че я е чувала. Присви чело, опитвайки се да си спомни къде. Накрая се сети.

— Имаш предвид същата дума, „Регула“, която видяхме изписана на онази книга в библиотеката?

— Същата — кимна Ричард. — Този символ бе изобразен на гръбчето на книгата.

— Точно така — смаяно отрони Калан, — сега се сещам.

Докато той съсредоточено изучаваше изтъкания от светлина символ над главите им, Калан притисна пулсиращата си ръка към стомаха. Тази вечер състоянието й се бе влошило — откакто видяха онова същество, което ги наблюдаваше. Болката се врязваше в ръката й с такава сила, че й се насълзяваха очите. Пристъпът постепенно отмина. Калан изпусна дъха, който бе задържала в дробовете си.

Бе изтърпявала далеч по-сериозни наранявания и много по-силна болка, така че това сега не я притесняваше особено. Приемаше го като досадно неразположение. От друга страна, знаеше, че и най-дребната раничка може да доведе до тежка инфекция, затова си каза, че е време да помоли Зед да погледне, преди нещата да са се влошили. Старият магьосник щеше да помогне.

Беше се случвало Ричард да използва дарбата си, за да лекува, но не можеше да го прави по своя воля като други магьосници. Поне що се отнася до дребни проблеми. Неговата дарба беше не само по-мощна от тази на Зед, Натан или Ничи, ами и работеше по неповторим начин. Навярно защото Ричард беше магьосник воин, силата му изискваше наличието на неотложна необходимост или гняв, за да се съживи в него. Изцелението на една драскотина, пък била тя и болезнена, не бе достатъчно. Зед щеше да свърши по-добра работа.

Но на фона на проблемите, които създаваха гостите в двореца и онези странни пророчества, плюс съществото, дето ги наблюдаваше и ги нападна неочаквано в тъмното, а сега и сриването на пода в Градината на живота и разкрилото се под нея помещение, имаха по-належащи грижи. Когато им останеше малко свободно време, щеше да помоли Зед да погледне раната й.

— Знаеш ли какво означава „регула“? — попита Калан.

Без да откъсва глава от прожектирания на тавана символ, Ричард кимна.

— Да, но е трудно да се намери точен превод. На високо Д’Харански „регула“ означава да регулираш.

— Звучи ми просто.

Сивите му очи най-сетне намериха нейните.

— Звучи просто, но не е. Има различни значения, които са далеч по-определящи от този елементарен превод.

Известно време Калан остана взряна в очите му.

— Хм, би ли ми подсказал по някакъв начин, за да се опитам да разбера?

Ричард прокара пръсти през косата си, явно обмисляйки как да го обясни.

— Би могло да се каже, че регула представлява… ами, един вид автономна регулация, но като… — Направи физиономия, докато се мъчеше да намери точната дума. Накрая се сети: — Като да контролираш със суверенна власт.

— Суверенна власт ли?

— Да. Един вид както природните закони регулират света на живота.

Чутото не се понрави на Калан.

— Значи можем да приемем, че след като този символ го има и в книгата, книгата би могла да ни помогне да разберем изобразеното тук. А навярно и да си обясним наличието му в това скрито помещение?

— Възможно е — съгласи се Ричард и пак заоглежда ивиците светлина по тавана. — Но има един проблем.

— А именно?

— Символът може да е същият, но е огледален спрямо онзи от гръбчето на книгата.

Калан поклати глава. Звучеше й напълно неразбираемо. За нея това, което виждаше, представляваше сбор от кръгчета с вписани в тях драсканици, триъгълничета и други неразгадаеми елементи, каквито не си спомняше да е виждала другаде.

— Как изобщо си го запомнил, откъде знаеш, че е същият символ? Изглежда толкова сложно, как можеш да си сигурен, че е същото, а на всичкото отгоре да прецениш, че е огледален?

Той пак я погледна.

— Защото разбирам малко от езика на символите. Всъщност много от заклинанията представляват символно изобразени идеи. Вместо да се използват думи. Имам склонност да помня символи — дори тези, които виждам за пръв път. Тъкмо благодарение на това си умение съм успявал да разгадая не една загадка. Това, което виждам тук, до голяма степен е ново за мен. Но елементите са ми странно познати.

Калан въздъхна и разсеяно измъкна една от металните лентички от отвора до прозорчето. Този път нещо й привлече вниманието. С изненада установи, че върху металната повърхност има знаци. Приближи лентичката до очите си. Видяното я изуми.

— Ричард, виж. — Докато той се навеждаше, тя поднесе лентичката на светлината, за да му покаже. — Тук има нещо.

Ричард взе лентичката от ръката й и внимателно огледа символите, които сякаш бяха прогорени в метала.

— Всеки символ е различен — отрони повече на себе си, отколкото на нея.

Калан погледна процепа, откъдето бе взела лентичката.

— Вътре има още две. — Дръпна ги и след бърз оглед му ги подаде.

Той ги пое една по една, съсредоточен върху видяното.

— Още символи. Но всички са различни. Върху всяка лентичка е изобразена различна емблема. Ето върху тази например има цяла серия изображения, докато най-долната е само с две-три. Когато машината забоботи по-силно, сякаш в работата й се бяха включили цял куп нови чаркове, Ричард се наведе да надзърне през процепа на прозорчето. Калан видя извиращата отвътре светлина да се отразява на танцуващи по лицето на Ричард ивици, съставляващи части от символите.

— Виждам лентичка метал да се изсулва от купчината от другата страна. Влиза в машината и се насочва надолу към вътрешността.

Калан доближи глава до неговата, като се опитваше да види това, което й обясняваше той. Забеляза как далече долу сред чарковете, лостовете и осите една миниатюрна пинсета стиска метална лентичка. Пинсетата беше прикачена към голямо колело, което повдигаше лентичката до улей, където поредица от рамена я придвижваха напред, за да я поеме накрая друга механизирана пинсета.

Калан и Ричард се извърнаха едновременно, когато някъде от дълбините на машината изригна фонтан от ярка оранжева светлина. С крайчеца на окото си Калан видя как по металната лентичка пробягва блестящ лъч. Силният сноп светлина прелетя светкавично, но някак овладяно. Лъчът беше толкова мощен, че се видя движеща се, искряща, нажежена до бяло светлина, засияла през капака на металната кутия, там, където лъчът пробиваше през него изотдолу.

Щом едно зъбчато колело завъртя лентичката, я пое друг механизъм и я обърна така, че символът, прогорен от долната страна на метала, се падна отгоре. В точния момент пинсетите се отвориха и един механизиран лост се завъртя и пъхна металната лентичка през процепа отстрани на машината.

Калан чу тупването й в улея.

Ричард и Калан се изправиха от прозорчето и се спогледаха.

— Видя ли това? — попита той.

— Трудно би го пропуснал човек — кимна тя.

Ричард взе металната лентичка. Тутакси я постави отгоре на машината и поклати глава, после духна на пръстите си. Подбутна нагорещената метална пластина за няколко секунди, докато изстине, после въодушевено я взе и се вторачи в гравирания върху нея символ.

— Ами това? Познато ли ти е? — попита Калан.

Ричард я погледна смутено.

— Не съм съвсем сигурен. Не е точно същото, но доста прилича.

— Точно същото като кое?

Ричард пак я погледна.

— Символното изображение за огън.

Загрузка...