Осемдесет и четвърта глава

ПРОСВЕТНА МУ.

Разбра последното съобщение на Регула.

Само дето не беше сигурен, че вече може да му е от полза. Макар долната половина на тялото му да бе пристегната в капана на бодливия бръшлян, ръцете му започваха да възвръщат силата си и все още бяха свободни, така че се протегна към Калан, опита се да докосне лицето й с надеждата тя някак си да усети присъствието му, да разбере, че той е тук с нея. Тя обаче беше в безсъзнание и не отвърна. Трябваше да предприеме нещо, при това незабавно.

Танцуващите същества, които лудееха из стаята и тъпчеха потрошените кокали и крайници на другарите си, явно намираха нещо забавно в привързаността му към Калан. Подиграваха му се, имитираха го и му подсказваха с жестове какво ги очаква и двамата.

Джит продължи да добавя в горящия в ниската купа огън стиска от един буркан или щипка от друг. Сегиз-тогиз вадеше по някоя клечка, украсена с лъскави зелени пера, змийска кожа и лъскави монети, за да начертае заклинание в пепелта, разстлана в подносите.

От огъня изплуваха призрачни форми, докато тя произнасяше ключови думи с ниски, гърлени, дрезгави, цъкащи звуци. Всяка струйка дим се завихряше в уродлива фигура, която сякаш бе освободена от най-дълбоките дебри на подземния свят, за да се въздигне сред живите.

Докато Джит извършваше неразбираемите си ритуали, разлуделите се същества се задяваха с Ричард, той тайничко откъсна две ивички от раздраната си риза и ги нави на топченца между палеца и показалеца си.

Когато към тях се приближиха две фигури горе-долу с ръста на Ричард и Калан, той се наведе към нея и демонстративно я погали по лицето. При това движение тръните се впиха безмилостно в краката му. Нямаше друг избор, освен да изтърпи болката. Чуваше уродливото клопане зад себе си, докато всички чакаха Джит да приключи с ритуалите си.

С лявата си ръка, за да не се вижда какво прави, Ричард пъхна едно от топчетата плат в ухото на Калан. Внимателно го натика по-навътре с пръст. Без да губи нито минута, повтори процедурата и с другото ухо.

Една лапа се вкопчи в китката му и я дръпна. Други ръце обвиха ръцете му с бодлив бръшлян и го привързаха за стената. Трети се погрижиха бодливото растение да го обгърне плътно през средата на тялото. Колкото и да беше силен, Ричард не можеше да се бори с толкова многоброен противник.

Като действаше максимално бързо със свободната си ръка, той успя да вкара още две топчета плат в собствените си уши.

Спомни си думите на машината.

Единственият ти шанс е да пуснеш истината на свобода.

Трябваше да направи нещо, което Бръшлянената дева не би очаквала. Щом Джит се обърна към него, той й се усмихна широко.

Всички създания се отдръпнаха и си зашушукаха, удивени от странното му държание. Неочакваното за тях беше страшно.

Пак погледна Бръшлянената дева с открита усмивка, за да й покаже, че той знае нещо, което на нея не й е известно.

Всъщност знаеше истината.

Бръшлянената дева рязко помръкна и го стрелна с убийствен поглед.

Трябваше да я накара да се приближи към него.

— Пипна ме — усмихна се широко той. — Пусни Калан и съм готов да ти сътруднича всячески.

Една от светещите фигури, на която липсваше китката, го сръчка с пръст.

— Не ни е нужно сътрудничеството ти.

— Напротив, нужно ви е — абсолютно убедено отвърна Ричард, като не преставаше да се усмихва на Бръшлянената дева.

— Трябва да знаете истината.

Закачулената фигура свъси чело.

— Истината ли? — Обърна се и заговори на Джит на странния й език.

Бръшлянената дева се намръщи към другарката си, после се приближи до Ричард. Той се извисяваше над нея, ала тя не изпита страх.

Но щеше.

Джит отвърна на усмивката му със зловещо хилене, каквото Ричард не бе виждал в живота си, устните й се разтеглиха, доколкото позволяваха кожените ремъци.

Със свободната си ръка Ричард изтегли ножа от канията на колана си. Стана му приятно да го усети в дланта си. Острието означаваше избавление. Това острие беше остро като бръснач — като истината.

Бръшлянената дева сплетница не се боеше от ножа му и с право. В крайна сметка мечът му се бе оказал напълно безполезен срещу нея.

Ричард знаеше, че да се опитва да нарани Джит с острието би било не само пропиляно усилие, но и смъртоносна грешка. Аурата на силите й я предпазваше, не му позволяваше да я нарани. Беше му доказала, че мечът му не може да я нарани, така че тя определено не се страхуваше от някакъв си нож.

А би трябвало.

Загрузка...