Двадесет и осма глава

РИЧАРД ДЪРЖЕШЕ СИЯЕЩОТО КЪЛБО ПРЕД СЕБЕ СИ, докато си проправяше път по спиралата от клиновидни стъпала. Нямаше парапет, поради което слизането в тъмнината бе доста опасно, особено при всичката пръст и отломки, изпопадали от Градината на живота при рухването й. На места се налагаше Ричард да спира и с крак да разчиства място, където да стъпят безопасно.

Докато се спускаха все по-надолу и по-надолу в непрогледния мрак, тясната шахта на стълбището се разшири в тъмна, мъртвешки притихнала стая. Сферата, която носеше Ричард, осветяваше достатъчно, за да видят, че голото помещение е изградено от каменни блокове. Нямаше врати, не се виждаше какъвто и да е друг отвор. Стаята беше абсолютно празна, с изключение на нещо като каменен блок, поставен в средата.

— Това пък какво е? — попита Калан.

Ричард сви рамене и се огледа.

— Не знам. Не мога да го оприлича на нищо. Може би е просто складово помещение.

— Едва ли има смисъл да запечатват най-обикновено складово помещение по такъв начин.

— Така е, права си — съгласи се Ричард.

Наистина беше така. По нищо не личеше в помещението да се влиза откъдето и да било. Ричард тръгна да обиколи стаята и при движението му тук-там започнаха да светват същите сфери. Щом направи пълно кръгче, на всяка от четирите стени замъждука по едно кълбо. Приближеше ли се към някое от тях, светлината се усилваше, отдалечеше ли се — отслабваше. Все пак осветяваха достатъчно, че да разсеят непрогледния мрак.

Съсредоточен да открие някакъв знак, който да подскаже по някакъв начин за какво е било използвано това място, Ричард не обърна почти никакво внимание на безличния монолитен блок, поставен в средата на стаята. Мина му през ум, че може да е останал при изграждането на дворцовите стени. Единственото странно нещо беше, че бе идеално равнен със стените, все едно местоположението му е било внимателно преценявано. Доколкото Ричард можеше да види, каменният блок не играеше никаква роля от строителна гледна точка.

Откъм стълбата долитаха снежинки, които се смесваха с вдигнатия от крачките на Ричард и Калан прахоляк. Високо горе бурята продължаваше да бушува, ала не можеше да стигне чак до утробата на Двореца. Снежинките, осветени от светлите кълба по стените, искряха.

Бърз оглед потвърди първоначалното му впечатление, че в стаята не се влиза по никакъв начин — нямаше други стълби, нито врати. Витата стълба, по която слязоха в притихналото като гроб помещение, беше единственият им изход.

Ричард не можеше да определи точната причина, но от това място настръхваше.

Мъртвешки тихата стая сякаш бе място, създадено да бъде запечатано и забравено. Но защо ще му е на някого да запечатва и погребва празно помещение?

Калан се приближи до него.

— Има нещо зловещо в тази стая.

— Може би защото е като задънена улица. Единственият изход е стълбището, по което слязохме.

— Аха — пророни тя. — Не бих искала да остана затворена тук. Тук никой никога не би те намерил. Защо ли е запечатано като гробница?

Ричард поклати глава. Нямаше отговор на този въпрос.

Едва ли не очакваше да види кости по пода, но всъщност нямаше жива душа. На някои от по-ниските етажи в Двореца имаше погребални помещения, но Градината на живота се намираше на най-високото ниво, пък и гробниците представляваха величествени постройки за оказване на почит към мъртвите. От тях не би трябвало да се излъчва такова чувство на запуснатост, каквото изпълваше това място.

Като се огледа по-внимателно, Ричард мярна нещо в ниското край далечната стена. Стори му се като тясно первазче в камъка, може би каменен блок, който не е бил равнен с останалите. Той поднесе кълбото към мястото, за да разгледа по-добре, и се приведе. Избърса слой прах и откъртени люспици гранит от повърхността и различи метални лентички, струпани на стегнати, спретнати купчини.

Изтегли една и я обърна на светлината, за да се опита да разбере какво представлява и за какво служи. Лентичките бяха малко по-дълги от средния му пръст и се огъваха лесно. Изглеждаха съвсем еднакви. Подредени прилежно и плътно една до друга, покрити с прах и мръсотия, изглеждаха неразделна част от стената, като перваз.

Калан се наведе, напрегнала взор.

— Как мислиш, какво е това?

Ричард изправи огънатата лентичка метал и я остави при другите върху купчината.

— Не са маркирани по никакъв начин. Просто някакви метални ленти.

Погледът на Калан се плъзна по дължина на стената.

— Има такива на доста места по пода. Сигурно десетки хиляди лентички или стотици хиляди. За какво ли служат и защо са заровени тук?

— Сякаш са оставени и забравени. Или пък са скрити.

Калан сбърчи нос.

— Защо ли някой би крил метални лентички?

Ричард само сви рамене и продължи да се оглежда в търсене на нещо друго, което да им подскаже за какво е била предназначена тази стая. Не намираше никакъв смисъл в това място. Прокара странично подметката на обувката си по пода. Беше камък, покрит с навярно хилядолетен прах и парченца олющен от стените гранит. Макар да бе видял с очите си, че таванът горе, непосредствено под Градината на живота, е с арки, тук се виждаше равна плоча, явно фалшива, навярно някога измазана с хоросан, но днес в същия мрачен, неприветлив цвят като стените.

С изключение на металните ленти и странния каменен блок в центъра, стаята не беше забележителна с нищо. Освен може би с това, че не водеше наникъде. Ако подът на Градината на живота не се бе сринал, изобщо не биха и заподозрели наличието на това погребано помещение. Ако покривът не беше паднал, тази стая най-вероятно щеше да си остане неоткрита още няколко хиляди години.

Докато Калан прокарваше пръсти по стената в търсене на следа от надпис, гравиран в камъка, или евентуално скрит изход, Ричард насочи вниманието си към квадратния блок, поставен в средата на мрачната стая. Странно, каменният под свършваше на известно разстояние от блока, като се образуваше тесен улей. Блокът му стигаше малко над кръста. Ако двамата с Калан се пресегнеха от срещуположните страни, щяха да си докоснат пръстите.

Не му хрумваше никакво предположение за това какво ли представлява блокът и какво прави там. Сред кръжащите из въздуха снежинки Ричард се приведе, за да се опита да види по-добре на светлината на сферата, и плъзна ръка по масивната странична стена на блока.

С изненада установи, че всъщност не е каменен, както си бе помислил първоначално, а е направен от масивен, тежък метал.

Потърка наслоените от вековете прах и мръсотия, за да се опита да разгледа по-добре. Отгоре металът беше корозирал и мръсен, поради което наподобяваше нащърбената повърхност на камък, но нямаше съмнение — беше метал. Под мръсотията, там, където Ричард бе прокарал дланта си, сферата освети лъскаво петно.

— Виж тук — извика Ричард.

Калан погледна през рамо.

— Какво има?

Той почука с юмрук. Макар блокът да изглеждаше масивен и тежък, при допира изкънтя на кухо.

— От метал е. И погледни насам, ето тук.

Повдигна сферата, за да може и Калан да види по-добре. Върху блока различиха прорез, който се спускаше надолу по страничната стена. Вътре бяха пъхнати няколко от онези странни лентички с неясно предназначение.

Калан дръпна една, за да я разгледа. Доколкото Ричард можа да прецени, не се виждаха никакви надписи или знаци — същото важеше и за останалите, които бяха натрупани покрай стената.

Излъска още малко от повърхността на блока.

— Тук отстрани май има някаква емблема или нещо подобно. Трудно е да се каже.

Земята се разтърси с тежък глух тътен, от който и двамата подскочиха. Веднага след това от центъра на блока към тавана се изстреля светлина. Пръстта от улея около блока подскочи от внезапното разтърсване и във въздуха се вдигнаха прашинки.

Ричард и Калан едновременно отстъпиха назад.

— Какво направи?

— Не знам — отговори Ричард. — Потърках отстрани с длан, за да видя какво има под прахта.

Откъм сърцевината на блока се надигна механично ръмжене. От търкането на метал в метал се чуваха стържещи звуци. Сякаш прещрака тежък механизъм, който бавно се съживяваше и започваше да трака все по-силно. Ричард и Калан отстъпиха още малко назад, без да знаят какво да предприемат. Изведнъж светлината, която се бе изстреляла от центъра на хоризонталния плот, стана кехлибареножълта. Ричард се наведе и различи върху повърхността на метала дупчица, през която излизаше светлинният лъч.

Тогава вниманието му привлече още светлина, която се процеждаше от другаде. Заобиколи и изтри прахта от хоризонталната плоскост на металната кутия. Различи процеп с дължина две педи, но съвсем тесен, покрит с дебело стъкло, което образуваше нещо като прозорче.

Стъклото беше дебело и вълнообразно, но с помощта на светлината, която извираше някъде отвътре, Ричард успя да погледне към вътрешността на металната кутия. Различи множество механизми, зъбчати колела, оси и движещи се части, които съставляваха сложна и работеща вече машина.

Някои от лостчетата, задвижващи по-миниатюрните колелца, бяха с големината на кутре. Но имаше и огромни скрипци с гигантски оси, които сигурно тежаха тонове. Диаметърът на някои от механизмите надвишаваше човешки бой, имаше колела със зъбци, по-дълги от ръка. Тежката конструкция, която удържаше всичко това, бе не само колосална по размери, но и изключително сложна.

Масивните елементи бяха ръждясали и корозирали. При завъртането на механизмите и придвижването на зъбците едни към други се посипа ръждив прашец, отлюспен след хилядолетия застой, и люспиците се понесоха из вътрешността на металната кутия като облак ръждива мъгла.

Ричард напрегна взор през мътната пелена, но дъно не се виждаше. Не беше лесно да се различи каквото и да било между сложните, заплетени елементи, масивните лостове, дебелите колкото човешки кръст оси и масивните зъбчати колела, но единственото, което мярна, бяха още и още подобни механични елементи в дълбочина, докато в един момент по-горните пластове закриваха гледката към по-долните. Заради облака прах и ръжда, вдигнат при задвижването на механизмите, вътрешността на кутията изглеждаше изпълнена с дим.

Ричард се отмести, за да може и Калан да надзърне през таеното прозорче. Щом тя се дръпна, той откри още един отвор отстрани на машината, вляво от прозорчето и малко по-надолу. Приклекна и вдигна светещото кълбо към мястото. Процепът приличаше на тесен улей. Вътре бяха пъхнати още няколко от металните ленти.

Калан посочи към тавана.

— Ричард, виж.

Светлината, която извираше от дупчицата на хоризонталната плоскост на блока, прожектираше на тавана някакъв символ. Фигурата, очертана от лъчи светлина, се завърташе в синхрон със задвижването на механизмите долу.

Като гледаше през прозорчето, Ричард различи колела и механизми, които се подреждаха под дупки в метални плаки, поставени над лъча светлина, за да прожектират съставения от множество елементи символ на тавана, докато други механизми завъртаха цялата композиция и въртяха изображението.

— Това е същата емблема като тази отстрани на кутията.

— Откъде идва светлината? — попита Калан.

— Вероятно е нещо подобно на светещите кълба, които светват при доближаване.

Ричард заобиколи машината, като продължи да я разбужда от дългия й сън. На всяка от страните имаше същата емблема — символът, който се въртеше на тавана.

Изведнъж, както го гледаше, Ричард го разпозна.

— Добри духове — прошепна той едва чуто.

Загрузка...