Четиридесет и девета глава

КАКТО ПИЕШЕ ЖАДНО ВОДА ОТ ПОТОЧЕТО, Хенрик повдигна глава, за да напрегне взор към мрака между дърветата. Чуваше хрътките да приближават. Разсичаха храсталаците, като се зъбеха шумно и надаваха вой. С опакото на юмрука си момчето изтри от бузите си бликналите от ужаса сълзи. Щяха да го настигнат, знаеше го. Нямаше да се откажат, докато не го пипнат. От онзи ден в Народния дворец, когато изникнаха пред палатката, душейки и ръмжейки, не се отделяха от него.

Единственият му шанс беше да продължи да тича.

Пъхна крак в стремето и закачи китка на рога на седлото, за да си помогне при качването. Омота юздите около китките си, стисна ги в юмруците си и срита кобилата с пети, за да се впусне в галоп.

Надяваше се да открадне някой миг да хапне нещо повече от бисквита и парче сушено месо. Умираше от глад. Беше и жаден, но остана време само колкото да се просне по корем на брега и да глътне няколко бързи глътки от поточето, преди да се метне обратно на коня.

Отчаяно копнееше да хапне повече, да пийне повече.

Но нямаше време. Хрътките бяха твърде близо.

Налагаше се да продължава да тича, да пази преднината си. Стигнеха ли го, щяха да го разкъсат на парчета.

В началото нямаше представа накъде отива. Инстинктът го накара да напусне палатката на майка си и да бяга. Знаеше, че майка му иска да го защити, но нямаше да успее. Щеше да се остави хрътките да я разкъсат, а после щяха да стигнат до него.

Затова не му остана друг избор, освен да бяга с всички сили, докато, на ръба на силите си, не попадна на конете. Намери ги в неголямо заграждение, бяха няколко. Наоколо не се виждаше жива душа. Хенрик трябваше да се измъкне, затова грабна едно седло и поведе два коня. Извади голям късмет, че в самарите имаше малко храна — вероятно в противен случай досега да бе умрял от глад.

Никога не му бе минавало през ума да извърши такава лоша постъпка и да открадне коне; но залогът бе животът му. Трябваше да избяга. Кой би могъл да го вини? Нима хората биха очаквали от него да се остави да бъде изяден жив, вместо да открадне два коня и да избяга? Нима имаше избор?

Когато вече беше толкова тъмно, че не се виждаше нищо, бе принуден да спре, за да изкара някъде нощта. На няколко пъти беше успявал да намери изоставена сграда, където да се скрие, осигурявайки си моментна безопасност срещу хрътките. После на сутринта отново хукваше презглава, за да им се измъкне. Хрътките оставаха да обикалят долу пред сградата, но постепенно се уморяваха да лаят и се оттегляха. Предполагаше, че самите те имат нужда да отдъхнат или пък отиваха да търсят храна.

Друг път, когато нямаше възможност да се скрие, бе успявал да си запали огън. Сгушваше се в непосредствена близост до пламъците, готов да грабне горяща главня и да я размаха към песовете, ако дръзнат да дойдат наблизо. Не дръзнаха нито веднъж. Не обичаха огъня. Винаги наблюдаваха от разстояние, свели глави, с блеснали в мрака очи, като сновяха напред-назад и чакаха да се развидели.

Понякога, когато се будеше, хрътките ги нямаше и той си позволяваше да се надява, че най-сетне са се уморили от преследването. Но не след дълго неизменно чуваше гласовете им в далечината и всичко започваше отначало.

Пришпорваше конете толкова безпощадно, за да поддържа преднина пред хрътките, че този, който яздеше в началото, не издържа. Хенрик сложи седлото на другия и остави първия с надеждата хрътките да се задоволят с пиршеството и да оставят първоначално набелязаната си жертва на мира.

Те обаче не докоснаха коня. Продължиха преследването. Последваха момчето през планините, през горите и нататък, още по-надълбоко в мрака, през непроходими дебри с гигантски дървета.

Хенрик вече започваше да разпознава мрачните горски масиви, през които минаваше. Бе израсъл на няколко дни път на север от тези места, в малко селце, врязано във възвишенията край един ръкав на река Карокан. И друг път се бе озовавал на тази пътека — с майка си. Спомняше си високите борове, вкопчени в скалистия склон, сключените им във висините клони, които закриваха натежалото от облаци небе и в цялата гора се възцаряваше призрачен мрак.

Конят се препъваше, докато се опитваше да намери къде да стъпи по стръмното нанадолнище. Гората бе толкова гъста и сред дърветата беше толкова тъмно, че почти не се виждаше какво има отпред. Същото беше положението и от двете му страни.

Не че би искал да гледа. И бездруго знаеше какво го очаква.

След дълго спускане по трудноразличима лъкатушеща пътека теренът стана по-равен, мракът още по-гъст, а храсталаците почти непроходими. Само сегиз-тогиз между дърветата се провиждаше светлинка. Плетеницата от шубраци и ниски дървета правеше невъзможно отклоняването от тясната просека, която служеше за пътека.

Щом Хенрик стигна до скален ръб, конят изпръхтя недоволно и отказа да продължи. Оттам нататък нямаше безопасно място, където да се движи един кон. Насечената пътека прескачаше от камък на камък и от перваз на перваз.

Момчето слезе от коня и надзърна от ръба, за да огледа потъналата в мъгла пустош долу. Помнеше я тази пътека — беше тясна, стръмна и опасна. Конят не би могъл да продължи. Хвърли поглед през рамо, като очакваше хрътките всеки момент да изскочат между дърветата. По воя и ръмженето можеше да прецени, че наближават.

Бързо разседла коня, за да му даде поне минимален шанс да избяга нанякъде. Махна поводите от главата му и го тупна по хълбока. Животното изцвили и хукна в посоката, от която бяха дошли.

В мига, в който конят стигна първите дървета, Хенрик различи силуета на едрия черен водач на глутницата. Песът не тръгна подир коня. Преследваше Хенрик. Просто извърна глава и без да губи нито секунда, продължи към скалния перваз.

Макар пътеката да бе твърде стръмна и назъбена за коня, с цепнатини и зъбери, насичащи скалната повърхност, тук със сипеи, там със стърчащи скални блокове, момчето знаеше, че за хрътките няма да е проблем да го последват в ждрелото. Също така знаеше, че по такъв терен навярно можеха да се придвижват по-бързо от него. Нямаше време за губене.

Хенрик не се замисляше къде отива, нито защо; всъщност изобщо не мислеше, просто тръгна надолу. От онзи първи ден, когато одраска Господаря Рал и Майката Изповедник и избяга, изобщо не си задаваше въпроса какво прави и защо трябва да бяга. Докато прекосяваше равнината Азрит, дори не се запита в каква посока да тича. Единствената му мисъл беше да избяга от хрътките. Инстинктивно знаеше, че ако бе избрал друга посока, досега да са го пипнали. Вътрешно усещаше, че има една-единствена възможна посока и я беше избрал.

Докато се смъкна до долу, лицето му плувна в пот и се покри с мръсотия. На няколко пъти се обръща, за да види късокосместото кафяво куче, което обикновено се придвижваше сред първите от глутницата. Както черното, така и кафявото — двамата водачи — бяха с едро, силно телосложение и масивен врат. Щом го забелязаха и започнаха да ръмжат, между зъбите им започна да се събира пенеста слюнка.

Този мимолетен поглед бе всичко, от което се нуждаеше Хенрик, за да хукне по пътеката презглава, като се шмугваше чевръсто между скалисти издатъци. На места просто се оставяше да потъне в стръмната фуния от пръст и камъчета, защото беше по-бързо.

В крайна сметка убийствената пътека стана равна и взе да се вие между шубраци и пълзящи растения. Въздухът тежеше. Миришеше на гнилоч.

Под плътния балдахин от клони различи дебели, разгърнати стволове на дървета, които сякаш поддържаха цялата зеленина отгоре в меката блатиста почва. Тук-там по въздигнати могили растяха кедри, но дърветата с широките стволове бяха единствените, които обитаваха вонящите селения на блатистите низини. Възлестите им клони, протегнати недалеч над водата, бяха опаковани в мъх. На места мъхът се поклащаше във водата. Другаде от клоните висяха дълги лиани, чиито дебели въжета стигаха чак до долу и служеха за захващане на други, по-крехки увивни растения с виолетови цветчета. Доловили стъпките му, по околните растения пробягваха гущерчета. От клоните надзъртаха змии, езичетата им се стрелкаха скоростно напред-назад, а очите им го следваха. Под повърхността на водата лениво плуваха неясни създания, зад които оставаха кротки вълнички, плискащи се във влажната пътека.

Колкото по-надълбоко навлизаше в гористото блато, толкова по-гъста ставаше плетеницата от корени и бръшлян, напиращи от всички страни, докато накрая все едно вървеше в тесен тунел, врязан в зеленината.

Птици, които не се виждаха, надаваха пронизителни писъци, които отекваха над водата.

Хрътките отзад сякаш бяха изпаднали в ярост, нетърпеливи да догонят жертвата си.

Хенрик спря в тъмния горски тунел, като не можеше да прецени дали има сили да продължи.

Знаеше къде се намира. Непроходимата гъста растителност пред него, жилавите лиани — всичко това бележеше периферията на Кхарга. От майка си знаеше, че човек трябва да изпитва силно желание да отиде на това място, защото не всеки, дръзнал да опита, се завръщаше жив. Двамата с майка му бяха сред малцината късметлии, които бяха отишли и си бяха тръгнали от там, поради което сега му се виждаше още по-глупаво да подлага на изпитание късмета си.

Сърцето му биеше бясно, дишаше на пресекулки и се взираше в мрака пред себе си с облещени очи. Знаеше какво го очаква.

Очакваше го Джит, Бръшлянената дева сплетница.

Само едно нещо бе по-страшно от това да се изправи втори път пред Бръшлянената дева: перспективата да бъде разкъсан и изяден жив от глутницата преследващи го кучета.

Чуваше ги как приближават. Нямаше избор. Гмурна се напред.

Загрузка...