Машина за знамения

Седемдесет и втора глава

ЩОМ РИЧАРД ПРИКЛЮЧИ със зареждането на металните пластини в машината, заобиколи от другата й страна — там, откъдето излизаха. Не мислеше, че се налага, но все пак отпусна длани върху металната плоскост — за всеки случай. Лостовете вътре вече задвижваха механизмите, чуваше се щракане. Емблемата на Регула, която се въртеше на тавана, заискри в оранжево.

— Знаеш ли кой е отговорен за тъмнината, която каза, че те е намерила? — попита Ричард. — Можеш ли да назовеш тъмнината?

От купчинката излезе една пластина и тръгна по маршрута си из машината, премина през лъча светлина, който прогаряше символите на езика на Сътворението. Когато Ричард взе лентичката, символът бе изобразил една-единствена дума: „Тъмнина“.

— Голяма помощ, няма що — възмути се Зед.

Ричард не обърна внимание на дядо си и продължи да пита:

— В момента тъмнината в теб ли е?

Появи се нова лентичка, която Ричард измъкна.

— „Тъмнината не е моето предназначение“ — прочете той.

Кара скръсти ръце.

— Започва наистина да ми прилича на играта на оракул с готовите дискове с отговорите.

Ричард не обърна внимание и на нея.

— Защо го правиш? Защо говориш чрез металните лентички?

Когато се появи поредната пластина, Ричард прочете на глас:

— „Изпълнявам предназначението си, правя каквото трябва.“

— Какво е твоето предназначение? — попита веднага Ричард.

След като лентичката бе обиколила вътрешността на машината и се беше озовала в улея отвън, Ричард забеляза, че е студена. Огледа символите и прочете гласно съобщението: „Да изпълня това, за което съм тук.“

Кара забели очи.

— Никакво съмнение, разполагаме с предварително напечатани отговори. Питай я дали Бен наистина ме обича. Бих искала да чуя мнението на духовете по този въпрос.

Ричард не се впечатли от заядливия й тон и се опита да промени посоката на въпросите.

— Кой те създаде?

Този път отне малко повече време, докато лентичката обиколи вътрешността на машината и лъчът гравира върху нея по-дълго и сложно съобщение. Накрая тя тупна в улея.

Ричард я поднесе на светлината и прочете написаното:

— „Бях създадена от други. Нямах избор.“

Ричард отпусна длани върху металния блок и се надвеси напред.

— Защо те създадоха тези други?

Когато отговорът дойде, Ричард го прочете, после въздъхна отчаяно и го преведе на останалите:

— „Бях създадена, за да изпълня предназначението си.“

Хвърли пластината върху машината.

— Защо трябва да изпълниш предназначението си? Защо е толкова важно?

Машината забави ход и спря.

В тишината всички се спогледаха.

Ричард си помисли, че разговорът е приключил, но после чарковете започнаха да се въртят наново, отначало бавно, после постепенно набираха скорост. Една от празните лентички беше избутана, след което я поеха пинцети, положиха я върху вал и тя се отправи по пътя си. Ричард наблюдаваше през прозорчето и видя как пластината минава под светлинния лъч, който прогаря в нея надписа. Когато готовата лентичка тупна в улея, той я взе, отбеляза, че е студена, и я поднесе на светлината на магическите сфери.

— „Защото на пророчеството невинаги може да се има доверие.“

— Виж, това е вярно — мрачно отрони Зед.

Ричард го стрелна с поглед и зададе следващия си въпрос.

— Какво имаш предвид, защо на пророчеството невинаги може да се има доверие?

Машината изтегли лентичка от купчината. Докато металната пластинка измине обичайния си маршрут, Ричард вече я очакваше. Прочете я на другите.

— „Пророчеството остарява и с времето се изопачава.“

Ричард отпусна ръка.

— Но нали ти си тази, която прави пророчества?

Нова лентичка мина през машината и падна в улея.

— „Аз изпълнявам своето предназначение, правя каквото е нужно. Ти трябва да изпълниш своето предназначение.“

Ричард я изгледа изпод вежди.

— Моето предназначение ли? И какво е то?

Всички се скупчиха по-наблизо в очакване на следващата лентичка. Ричард я грабна още с падането й в улея.

— Пише: „Да изпълня моето предназначение.“ — Ричард прокара пръсти през косата си и направи няколко крачки встрани. — Моето предназначение е ти да изпълниш своето предназначение, което пък е да изпълниш своето предназначение? Не разбирам. Звучи абсурдно. Въртим се в кръг.

Машината бавно се задвижи.

— Кажи ми нещо, което може да ми влезе в работа? — извика Ричард, като се завъртя към Регула. — Кажи ми как да предпазя Калан от хрътките, които ти твърдиш, че ще ми я отнемат!

Машината не отвърна.

След дълго, мъчително мълчание Ничи вдигна приятелска ръка на рамото му.

— Трябва да си починем, Ричард, всички имаме нужда. Това няма да ни доведе доникъде. Ще се върнем по-късно. Сега върви при Калан. Това е най-добрият начин да се погрижиш пророчеството да не се осъществи.

Ричард въздъхна отчаяно.

— Права си.

Не знаеше дали истинското предназначение на машината е да прави пророчества, или е била създадена с друга цел. Все още нямаха представа какво я е създало, защо е била заровена и забравена, нито защо така внезапно се събуди от съня си. Той не бе сигурен дали вярва на теорията, че някой друг я направлява. Колкото и объркващи да бяха нещата, които тя казваше, той започваше да се пита дали изобщо тъмнината я е намерила. Струваше му се, че машината просто си играе с него. Нищо чудно, че са я погребали. Тя беше безполезна.

Зед потупа Ричард по гърба.

— Ти си Търсачът. Убеден съм, че ще измислиш нещо, момчето ми.

Ричард обърна гръб на машината.

— Тази нощ няма да открием отговорите, които ще ни свършат работа. Както казва Ничи, на всички ни е нужна почивка.

Ричард не беше приключил с въпросите към машината, но вече ставаше късно, а и искаше да се върне при Калан. Знаеше, че като преспи, ще му хрумнат още въпроси. Може би ако попита по правилния начин, ще успее да започне да разбира защо е била създадена машината и какво е истинското й предназначение. Но тези въпроси щяха да почакат.

Щом се насочиха към стълбите, машината започна да боботи пак. Обърнаха се и я погледнаха, докато тя постепенно набираше скорост. От основата на купчинката бе издърпана една пластина и вече минаваше през сложния маршрут вътре.

Ричард я видя как тупва в улея. Нямаше желание да прочете какво пише на нея. Тази игра му омръзна. Не искаше да я играе повече. Замисли се дали да не остави лентичката там до заранта.

Преди да е успял да се отдалечи, Зед издърпа лентичката, погледна символите и я подаде на внука си.

— Студена е. Какво пише?

Ричард с неохота я взе от ръката на Зед и я поднесе на светлината, за да разчете символите.

— „Единственият ти шанс е да пуснеш истината на свобода.“

— Това пък какво означава! — възкликва Кара.

Ричард стисна юмрук.

— Някаква загадка е. Мразя загадките.