Шестдесет и осма глава

БЕШЕ ВЕЧЕ СРЕДНОЩ, когато Ричард най-накрая слезе по спираловидното стълбище в стаята с Регула. Пътят от крилото за гости до Градината на живота бе дълъг. Комплексът на Двореца се бе разраснал до град и понякога му се струваше, че половината от времето му отива да го кръстосва.

Скръцна със зъби от яд при вида на машината. Беше му писнало от това знаменията да се оказват в дъното на всички убийства напоследък. А сега машината предричаше, че хрътките ще му отнемат Калан.

Той не можеше да се отърве от спомена за начина, по който хрътките бяха отнели Катрин от съпруга й. От мисълта, че това можеше да се случи на Калан, погледът му се наливаше с кръв.

Въпреки уверенията на Ничи, че Калан спи спокойно, след като си тръгна от стаята, в която бе убита кралица Орнета, той се отби да провери сам. Беше се вмъкнал тихичко в спалнята и на светлината от единствената лампа на масата до леглото я бе видял, дълбоко заспала, завита с одеялото, което бе подпъхнал под брадичката й по-рано. Дишаше равномерно и не се мяташе насън, затова на Ричард му се стори, че спи спокойно. Като лепна нежна целувка на челото й, я остави да си отдъхва.

Освен това се увери, че Рика, Бердин и гвардейците бяха наясно, че не бива да пренебрегват нищо, което по някаква причина им се струва необикновено. Всички разбираха.

През цялото време думите на машината: „Хрътките ще ти я отнемат“, не му излизаха от ума.

Зед вдигна поглед и видя Ричард.

— Какво има?

Ричард махна с ръка към машината.

— Помниш ли знамението, което машината даде по-рано тази сутрин? „Изборът на кралицата ще й коства живота“?

— Какво за него? Разбра ли какво означава?

Ричард кимна.

— Оказа се, че е за кралица Орнета. Решила да засвидетелства вярност към Ханис Арк от провинция Фаджин, защото той вярва в пророчествата, през цялото време се занимава с тях и с радост би й ги разкрил, както и на всеки друг, който би се повел по тях. Малко след това бе убита.

— Убита ли? Как?

Ричард си пое дълбоко дъх.

— От Морещица. Няма логика. Не ми се иска да повярвам, че някоя от тях го е направила, но няма съмнение, че е извършено от ръцете на Морещица.

— Разбирам. — С притеснено изражение Зед се обърна и се отдалечи няколко стъпки, за да обмисли новините.

Ричард извади от джоба си металната пластинка, размаха я и продължи.

— По-късно машината изкара това знамение, което ти си ми пратил по Ничи.

— Какво гласи? — Зед го погледна през рамо.

— „Хрътките ще ти я отнемат.“

Лешниковите очи на Зед отразяваха умората му. Погледът му помръкна.

— Добри духове — прошепна той.

Ричард отново посочи машината.

— Зед, искам това нещо да бъде унищожено.

— Унищожено ли? — Зед потри брадичка с върховете на пръстите си и вдигна смръщен поглед. — Разбирам чувствата ти, Ричард, но наистина ли мислиш, че е разумно?

— Сещаш ли се за някое пророчество, каквото и да е, което да е довело до радостно събитие? Изобщо някое, за което си чувал през живота си?

Зед изглеждаше объркан от въпроса и се смръщи още повече.

— Да, разбира се. В момента надали ще си ги спомня с точност, но съм сигурен, че съм срещал и в общи линии си спомням някои. Не са толкова много както повечето лоши поличби, но в книгите с пророчества се срещат и знамения за радостни събития. Натан също е имал пророчества за щастливи случки и добри развръзки.

— А тази машина изкарала ли е дори едно-едничко знамение, различно от предсказанията за страдания и смърт?

Зед погледна машината, която стоеше тихо в центъра на сумрачната стая, осветена от странната светлина от съседните сфери.

— Не мисля.

— Не ти ли се струва странно?

— Странно ли? Какво имаш предвид?

— Няма баланс. Знаменията са магия. В магията трябва да има равновесие. Дори самото съществуване на знаменията трябва да е балансирано от свободна воля. Но в пророчествата, които това чудо бълва, няма равновесие, нали? Те са само за смърт и страдания.

— Е, има едно и за това, дето имала сънища — вметна Ничи.

Ричард се обърна към нея.

— Но то радостно ли е? А и дори да е, истинско пророчество ли е? Не мисля.

— А какво е тогава? — попита тя.

Ричард помисли за момент.

— Не мисля, че е знамение. На мен ми звучи повече като че ли машината задава въпрос за себе си. Имах сънища… Защо имах сънища? Нещо такова се пита.

Той се обърна към Зед.

— Но знаменията за страдания и смърт, които дава, са поличби. В това няма баланс.

Зед изглеждаше истински объркан.

— Какво искаш да кажеш, момчето ми?

— Искам да кажа, че не съм сигурен дали това са действително пророчества.

— А какво друго може да са? — Ничи изглеждаше скептична.

— Мисля, че е възможно някой да спуска тези знамения и след това да ги изпълнява, за да си мислим, че са пророчества, които се сбъдват. Те искат да мислим, че са пророчества. Все едно да кажа, че съм имал видение как изтеглям меча си и докосвам рамото ти с него, а след това да направя точно това, за да се сбъдне мнимото пророчество. Така ще излезе, че съм имал видение и то се е сбъднало, но всъщност не е пророчество.

— Мислиш, че някой изпраща тези знамения, или измислени пророчества, чрез машината? — Зед прокара костеливия си пръст през един непокорен кичур от побелялата си коса и се почеса по главата. — Ричард, дори не мога да си представя как може да се направи такова нещо, да не говорим дали изобщо е възможно.

Ричард махна с ръка.

— Не ме интересува. Само защото не мога да разбера дали действително някой прави това, или пък как, не означава, че трябва да позволя да им се размине.

— Но да унищожим такова нещо, без дори да знаем нищо за него, изглежда…

— Ние знаем нещо за него — отряза го Ричард. Той сви юмруци. — Предсказва ужасни неща и те се сбъдват. Искам тези убийства да спрат. Искам Калан да е в безопасност. Искам това чудо да замлъкне.

Безсилен, Зед погледна Ничи.

— Страхувам се, че не мога да възразя — отвърна тя на неизказания въпрос на Зед. — Има нещо в тази машина, което ме притеснява от момента, в който я видях. Неслучайно беше заровена. Ричард може и да има право. Откакто я открихме, нищо добро не ни е сполетяло.

Зед премести поглед от Ничи към Ричард.

— Каква част от книгата „Регула“ е скрита в Храма на ветровете?

Ричард неопределено махна към далечината.

— Няма особено значение. Дори и да стигнем до там, няма да я намерим лесно. Мястото е огромно. Никой не може да каже колко време ще ни отнеме да открием книгата, ако изобщо е там и не е скрита специално. Не е ясно и дали ще ни свърши работа. Имаме проблем и той е точно тук, в тази стая.

Зед дълбоко пое дъх и въздъхна, докато обмисляше.

— Ами — каза накрая, — може и да си прав. Трябва да призная, че от момента, в който я открихме, машината не ми харесва. Както казва Ничи, неслучайно беше заровена. Никой не би си навлякъл толкова грижи да зарови и скрие такова нещо, освен ако не е създавало сериозни проблеми.

— Тогава да не губим повече време — отвърна му Ричард. — Да го прекратим сега.

Примирен, им махна да отстъпят и избута Ричард и Ничи в защитеното пространство при спираловидните стълби, където Кара стоеше на стража.

Без повече помайване Зед се върна при машината и запали магически огън между протегнатите си длани.

Стаята се освети с въртящи се спирали оранжева и жълта светлина, която се отразяваше от каменните стени. Бялата коса на Зед изглеждаше оранжева от светлината, която струеше от злокобната огнена геена, която той премяташе в ръце, докато я превръщаше в смъртоносно оръжие. Врящото кълбо огън, което се образува, се сгъсти и започна да съска и припуква.

Доволен, че го е сгъстил както искаше, Зед най-накрая запрати искрящата сфера течен огън към квадратната метална кутия в центъра на стаята. Нажеженото кълбо пръскаше светлина по пода, стените и тавана, докато летеше, като при това съскаше зловещо и смъртоносно.

Ричард усети в гърдите си трясъка, когато сферата течен огън експлодира към притихналата машина. Течният магически огън, едно от най-опасните вещества, които съществуват, защото изгаряше убийствено, обгърна машината с припукване, докато се изливаше отстрани и я нажежаваше до бяло.

Магьосническият огън, който се разля в затвореното пространство, беше изключително наситен и неизмеримо опасен. При все че Ричард, Ничи и Кара извърнаха лица от горящия ад, те все пак бяха принудени да вдигнат ръце, за да предпазят лицата си от палещата горещина и светлината от концентрирания като в пещ огън. Трещенето от пламъците беше гръмоносно.

Сякаш поглъщаше целия свят.

Загрузка...