Осемнадесета глава

ПЪТЯТ КЪМ ТЪМНИЦАТА БЕШЕ ДЪЛЪГ, но Ричард трябваше да го измине. Налагаше се да разпита жената, бутнала четирите си деца в пропастта. Трябваше да се опита да разбере какво става.

Калан отиде да се срещне с част от гостите, за да се опита да уталожи притесненията им във връзка с пророчествата, докато Ричард издирва източника на тези притеснения. Калан нямаше да се остави въпросите им да я объркат. Тя беше добре обучена в дипломатическите отношения.

Де да можеше Вирна, прелатът на Сестрите на светлината, да придружи Калан, за да й помогне да обяснят на хората какви са опасностите от това един обикновен мирянин да се забърква с пророчество. Пророчеството не беше проста работа. То не бе предназначено за хора, които не притежават дарбата. Представляваше един вид лично съобщение, предавано от пророците от миналото. Единствено Пророк можеше да получи виденията, съпътстващи истинско пророчество, и по този начин да разбере истинския му смисъл.

Вирна знаеше доста за тези опасности. В крайна сметка Сестрите на светлината бяха държали Натан в плен в Двореца на пророците близо хиляда години от страх пророчествата му да не достигнат до знанието на обикновени хора.

Вирна би могла да разколебае хората в убеждението им, че могат да разберат какво им казват пророчествата. За жалост тя, заедно с Чейс и семейството му бяха заминали за Магьосническата кула веднага след сватбата на Кара. Там имаше момчета с дарбата, които се нуждаеха от надзор и обучение. Очакваше се Зед също да се завърне в Кулата, но той предпочете да остане за приема, а сега бурята и смущаващите събития от последните дни допълнително го бавеха.

Щом Ричард се отдели от ръждясалите железни стъпала на стълбата, капитанът на тъмничарите застана мирно и го поздрави с юмрук в гърдите. В отговор Ричард само сведе глава. Огледа се на мъждивата светлина на факлите и изтръска мръсотията от дланите си. Мирисът на горяща смола задушаваше вонята.

Капитанът изглеждаше притеснен да види Господаря Рал да слиза лично в тъмницата. Тревогата му нарасна, щом видя след него от стълбата да се подава Найда. Червената кожена униформа на високата Морещица и русата й коса изпъкваха на фона на мизерната влажна каменна стаичка. Докато кимаше за поздрав на Найда, капитанът й се усмихна любезно. Беше очевидно, че се познават.

Ричард си даде сметка, че Морещиците не са неизвестни в тъмниците, особено пък в тази. В миналото враговете — реални или въображаеми — бяха захвърляни в тези тъмници и Морещиците изтръгваха с мъчения информация от хората с дарбата.

Някога и Ричард бе лежал в тази тъмница и знаеше прекрасно за какво се касае.

Посочи желязната врата.

— Искам да видя жената, убила четирите си деца.

— И мъжа, който се опита да убие семейството си?

— Да, него също — кимна Ричард.

Капитанът пъхна огромния ключ в ключалката. В първия момент тя не поддаде, но после езикът се превъртя и мъжът с усилие издърпа тежката порта, само колкото през процепа да може да се провре човек. Закачи ключовете на колана си и взе от една маса фенер, после се отправи към вътрешната тъмница. С добре отработено движение Найда грабна друг фенер, окачен на забит в стената гвоздей.

Преди Ричард да успее да мине през вратата, тя се изпречи пред него и го изпревари. Господарят Рал явно познаваше добре навика на Морещиците да бъдат винаги първи, за да проверяват за опасности. Отдавна бе установил, че животът му е по-лесен, ако ги остави да го правят, и не понечи да спори за такива дреболии. Пазеше заповедите си за тогава, когато наистина имаше смисъл да ги дава. И поради тази причина Морещиците ги приемаха като закон.

Капитанът поведе неочакваните посетители из лабиринт от тесни коридорчета, които на доста места бяха врязани направо в скалния масив. Дори след хиляди години следите от длета личаха ясно, както когато бяха издялани в камъка.

Минаха покрай врати на килии, където бяха хвърлени престъпници. На светлината от фенера на капитана Ричард мярна подаващи се навън пръсти, които се промушваха през миниатюрни отвори в железните врати. През черни пролуки надзъртаха очи. Щом затворниците мярваха Найда зад капитана, пръстите се отдръпваха и очите се скриваха в тъмното. Отникъде не се чуваше нито гък. Никой не искаше да привлича вниманието на една Морещица.

В края на една особено тясна и извита галерия, откъсната от останалите, капитанът спря пред килия вляво. Във вратата нямаше вкопчени пръсти, не надничаха очи. Щом тежката врата се отвори, Ричард разбра защо. Външната врата не водеше направо към килия, а към малка вътрешна стаичка с друга врата. Затворникът бе там, в стаичката в дъното, зад по-малката втора врата.

С помощта на клечка капитанът взе огън от фенера си и запали друг, окачен на стената.

— Тези килии се охраняват от щитове — обясни той в отговор на въпроса, изписан на лицето на Ричард.

Макар Дворецът да бе обвит с мощна магия, която подсилваше дарбата на всеки от рода Рал и намаляваше способностите на всеки друг, щитовете около килиите представляваха допълнителна защита при задържането на човек с дарба, независимо колко е неговата сила. Що се отнася до хората с дарба, рискове не се поемаха.

Капитанът вдигна фенера, за да надзърне в малкия отвор на втората врата. След като се увери, че затворникът не се кани да го нападне, отключи. Използва цялата си тежест, за да отвори вратата. Изскърцаха възмутени ръждясали панти. Щом процепът стана достатъчно голям, за да може през него да се пъхне Ричард, капитанът отстъпи от прага, за да го изчака.

Найда, стиснала Агиела си в ръка, влезе първа. Затворничката седеше на земята. Оттласна се назад, докато гърбът й опре в стената. Не беше кой знае колко разстояние. Закри очите си с длан, отвикнала от светлината. Въобще не изглеждаше опасна. Освен за децата си.

— Разкажи ми за видението си — каза Ричард.

Жената погледна първо Найда, после него.

— Кое видение? Получих много.

Не този отговор очакваше да чуе Ричард.

— Видението, което те накара да убиеш децата си.

В очите на жената затанцуваха пламъчета от фенера. Не отговори.

— Четирите ти деца. Бутнала си ги от ръба на скалата. Убила си ги. Разкажи ми за видението, което ти е дало основателна причина да направиш такова нещо.

— Сега децата ми са в безопасност. За тях се грижат добрите духове.

Ричард реагира достатъчно бързо, за да попречи на Найда да забие Агиела си в жената.

— Недей — рече й тихо.

— Господарю Рал…

— Казах, недей.

Не изпитваше съчувствие към тази жена, но и не виждаше смисъл да я измъчват с Агиел.

Найда му хвърли бърз поглед, след което насочи Агиела към жената.

— Отговори на въпроса, иначе ще се погрижа да остана насаме с теб и тогава никога повече няма да ти мине през ума да не отговориш на въпрос на Господаря Рал.

Жената вдигна очи към него.

— Господарят Рал?

— Да, точно така: Господарят Рал. А сега отговори на въпроса му.

— Какво беше това видение, което те накара да убиеш децата си? — повтори Ричард.

— Нямам деца благодарение на теб! — Жената заслони лицето си с длан в очакване на Агиела.

Ричард вдигна крак на пейката, издълбана в скалния масив. Опря лакът на коляното си, докато се надвесваше към жената.

— Какви ги говориш?

— Не можеш да ни защитиш от това, което ще ни сполети, когато покривът се срине. Ти само се бунтуваш срещу предупрежденията на пророчествата. — Жената повдигна брадичка в жест на непокорство. — Сега поне децата ми няма да се страхуват от това, което ги очаква.

— А какво ги очаква?

— Ужасни неща!

— Какви ужасни неща?

Тя понечи да отговори. Остана зяпнала и изненадана от това, че няма какво да каже.

— Ужасни неща и точка — отсече накрая.

— Искам да ми кажеш какви са тези ужасни неща, които ще се случат — настоя Ричард.

Тя запримига объркано.

— Незнам… не…

Внезапно ръцете й се вкопчиха в гърлото и тя се строполи на каменния под, замята се в конвулсии и след това притихна.

Ричард се извърна към някой зад гърба си, дясната му ръка светкавично намери ефеса на меча.

Там нямаше никого.

— Какво става? — заоглежда се Найда в търсене на заплаха.

Ричард също се огледа.

— Стори ми се, че усетих нещо, но сигурно е просто заради мястото.

Наведе се над жената. От устните й излизаше червена пяна. Беше очевидно, че е мъртва.

— Хм, и това ако не е забележително — отрони Найда. — Трябваше да ми позволиш да използвам Агиела. Така поне бихме имали шанс да получим отговори.

— Не искам да използвате това нещо върху хората, освен ако не е абсолютно наложително.

Тя го изгледа застрашително с поглед, който всички Морещици умееха безотказно да извикват на лицето си. Ричард беше наясно, че е качество, съпътстващо лудостта им. Знаеше го, защото бе прекарал известно време в техния свят.

— Наложително беше — изсъска тя. — Около теб заплахата нараства. Глупаво е да се колебаем и да отстъпваме пред това, което е нужно да сторим, за да те предпазим от опасността. Пострадаш ли ти, ще пострадаме всички. Това, което е заплаха за теб, е заплаха и за нас.

Ричард не й възрази. Каза си, че навярно е права.

— Помислих си, че ако използваш Агиела, ще я убиеш на място.

— Е, сега няма как да разберем.

Загрузка...