Маслиновата ферма

Пъпеш и кожени ботуши

В мига, в който слизам от самолета, усещам как ме залива гореща вълна и слънцето ме блъсва в измореното лице като гигантски вентилатор. Какво облекчение! Отново съм си у дома.

Мишел, който е долетял от Париж преди няколко дни, е дошъл да ме посрещне. Взема багажа ми и ме повежда към колата, докато аз вдишвам уханието на евкалипт, носещо се от извисяващите се на паркинга на летището дървета. Попивам всичко: яростните звуци на клаксоните в далечината, нежно разлистилите се палми, чистата белота на сградите и ярката синева. Настанявам се на мястото си в колата и се заглеждам в света на Средиземноморието, разгръщащ своите пейзажи край мен. И тогава Мишел ми сервира новината: вилата е била разбита. Сякаш ме шамаросва.

— Кога?

Оказва се, че знаел за грабежа от няколко седмици, но решил да ми го спести, защото и без това не съм можела да направя нищо. Да се тревожа от разстояние, изтъква той, само щяло да ме депресира и ядоса.

— Бих предпочела да знам — настоявам аз.

От три месеца очаквам този ден. Не мога да отрека, че новината помрачи удоволствието от завръщането ми.

Щом стигаме в къщата, Мишел разтоварва колата — моя багаж и пресните салати, които е купил, преди да ме вземе, — докато аз обикалям от стая в стая и оценявам щетите, нанесени на нашия потънал в прах чуждестранен дом. Не е откраднато кой знае какво, то и няма нещо чак толкова ценно за крадене. С огромно облекчение установявам, че новото ни легло не е изцапано, нито дори докосвано. Касетите и уредбата ни, макар да не бяха особено скъпи, са изчезнали. Всяка мелодия имаше значение за мен, пазеше някакъв спомен. Задушното ми работно местенце е празно. Книгите ми, моите безценни книги, ги няма, до последната. Речници, справочници, историята на Леринските острови, наръчници за местното земеделие, дори оръфаните, измачкани четива за плажа. Както и чисто новата кафемашина — фриволна покупка, която бях направила в деня преди заминаването ни за Нова година. Бях я скрила и заключила в килера и понеже предишния път посещението ни бе кратко, така и не я бяхме използвали. Странно е, че чаршафите и покривките, които купих от пазара в Ница, са си на мястото. Те със сигурност са по-ценни и по-лесни за продаване от скромната ми библиотека, така че въпреки огромния яд, който изпитвам, все пак съм благодарна, че не са ни отнели всички спомени от първите ни дни тук.

Мишел ме заварва да стоя сама в салона.

— Как са влезли? — питам аз.

Той посочва към разкъртените места, където бяха висели нашите олющени кепенци, към новите стъкла на прозорците, заменили счупените от крадеца, както и към наскоро сменената ключалка на входната врата, през която е излязъл. Кой ги е поправил и кога? Амар, отвръща Мишел, впил поглед в мен. Мисля, че е изненадан от това колко съм наранена. Макар щетите да са поправени, а загубите да са минимални, ми се иска да заплача. Приемам станалото много лично. Това е проникване, плячкосване и по-важното, предупреждение.

Под кухненския прозорец се натъквам на смачкана празна кутия „Марлборо“. Да я запазя ли за доказателство? Опитвам се да си представя характера и лицето на този пушач, но откриването на уликата е закъсняло с пет седмици. Изхвърлям празната кутия в боклука. Най-добре е да забравим всичко.

Облагородяването на земята ни бе разкрило. Вече сме уязвими. Нахлуването ни принуждава да се погрижим за своята сигурност. Хълмът никога досега не е имал ограда, но не можем да си позволим да продължим да бъдем наивни и романтични в това отношение. В началото тук не е имало нищо, никаква друга собственост в която и да е посока, на километри разстояние.

Докъдето е стигало окото, земята е била притежавана и обитавана от едно семейство, клана Спиноти. Животът със сигурност е бил по-безопасен в онези дни, но най-важното — в пристройките, mazets, на „Апасионата“ са живели градинари и постоянни служители, множество хора, които са се грижели целогодишно за имота. Ние не сме толкова привилегировани, така че трябва да намерим друго решение.

След като обядваме на терасата, Мишел се обажда на Амар, който пристига преди стъмване, за да обсъдим лавровите храсти, които искаме да засадим и така да оградим земята си. За момента не ни се налага да мислим за огромните разходи за ограждане на целия имот, защото от двете страни се простира същата прораснала джунгла, каквато си имаме и ние. Нямаме представа на кого принадлежат двата съседни парцела, но с бодливите си храсти и израсналите бурени те са достатъчно непривлекателни за крадците.

Отношението ми към Амар е противоречиво. Причината са отчасти моите предразсъдъци, отчасти фактът, че според мен той осъзнава, че сме почнали да разчитаме на него, и имам чувството, че се възползва от положението. Неговата оценка за броя храсти, които са ни нужни, многократно превъзхожда моята и аз му го казвам. В крайна сметка с помощта на неустоимия чар на Мишел, докато пием сок, се споразумяваме за много по-разумно количество и приемлива цена. И все пак, дори след тежките преговори, си е доста скъпо. Освен това Амар ни информира, че парите, които сме му дали, за да разчисти терена, са недостатъчни.

Бяхме се споразумели за цената. Имахме сделка! — тросвам се аз.

— Позволете ми да обясня, chère мадам.

И той продължава с дразнещ извинителен маниер да твърди, че не е преценил правилно времето, нужно на двамата му работници за изкачване и слизане по хълма, и следователно сега е длъжен да добави и това към сметката.

Оставам безмълвна от ярост заради измишльотините и наглостта му.

Вече съм открила, че тук, в Миди[82], винаги има причини цените на нещо да се променят или работата да не се свърши по начина и според стандартите, за които сте се договорили.

В тази част на света уговорките и бюджетите могат да бъдат използвани за подпалки за барбекю. Но Мишел великодушно му плаща и поръчва лавровите храсти, защото не можем да си позволим повече забавяне, докато търсим някой не толкова скубещ ни градинар. А и познатото зло е по-добро зло. Все пак преди разгара на лятото, с всичките неща, които щяха да отвличат вниманието ни, и с всички съпътстващи го усложнения, яростната атака на туристите, опашките и пътните задръствания, когато дори най-мъничкият плаж бива препълнен с двойно повече от нормалното количество хора и всяка фабрика, организация и офис затворят за целия август, щеше да е добре да си наемем помощник. Имаме обезсърчително голям списък със задачи. Повечето ще бъдат моя грижа, защото Мишел трябва да се върне в Париж и ще си идва само за уикендите. Уморена съм от представленията и съм благодарна, че имам оправдание да остана тук и да си почина.

Освен това искам да завърша литературния си проект, да развия идеята, за която се бях вдъхновила от пътуването ни до островите. А и покривът бе протекъл… И отново, след вечерните сметки на бутилка вино, установяваме, че финансите ни са крайно нищожни. Трябва да изберем с какво да се захванем и какво да оставим за по-нататък. Но не се отчайваме. Първоначалното ми лошо настроение е изчезнало; отново съм въодушевена и оптимизмът ми се завръща. Миналото лято се бяхме справили, бяхме прекарали няколко вълшебни месеца тук и няма причина тази година да е различно. Сега, след като имотът вече ни принадлежи, голяма част от напрежението е изчезнала. Можем да работим с наложено от нас самите темпо. Монтиране на кухня; нова електрическа инсталация; баня между двете стаи за гости; нова мазилка и боядисване на двата етажа; преобразяване на древното мокро помещение, souillarde, заедно с великолепната мивка от светъл камък в лятна кухня; подмяна на част от тръбите и счупените плочки; подмяна и боядисване на всички жалузи и врати в онова прекрасно синьо от картините на Матис; засаждане на палми, овощни дръвчета, цветя, още цветя; създаване на градинка със зеленчуци и подправки; закупуване на парцела с допълнителните пет акра; дори моето мечтано отглеждане на маслини… списъкът никога не свършва. Но с течение на времето можем да се справим с всичко. Дотогава, това лято, ако успея да разуча основите на маслиновото земеделие и намерим начин да предпазим къщата от нежеланите набези на крадци и от поройните дъждове, ще сме постигнали огромен успех.

Стоя на покрива в компанията на мосю Ди Луцио, нашия коминочистач-водопроводчик. Той се съгласи да покрие това плоско, пропускащо вода пространство с пласт битум и чакъл. Макар да е само временно решение, без никаква гаранция, майсторът ме уверява, че ще издържи поне година, дори две, без да тече; поне докато съберем гигантската сума, нужна, за да се свърши работата по по-професионален начин (трите оферти, които получихме за това, ни накараха да се олюлеем от смайване). Той вади рулетката си, завърта се в нещо като тромав пирует на 360 градуса, оглежда нашия простиращ се надлъж и нашир имот, после сбърчва нос и вперва поглед на юг, към залива. Гледката от тази височина е изключителна, направо спираща дъха. По типичен средиземноморски начин мюсю Ди Луцио изразява с гримаса своето одобрение. Това е нечуван комплимент, особено от негова страна, защото до този момент той неколкократно ни бе препоръчвал направо да съборим вилата до основи и да си построим нова. Но днес приятната топлина на ранното лято, съчетана с прохладния бриз от хълмовете, изглежда, подобри настроението му, защото той дойде до заключението, направено, както винаги, с авторитетността на Господ:

— Pas mal, Madame [83]

Кимвам с признателност.

Той се обръща, за да огледа боровата ни горичка.

— Имате доста дървета.

Съгласявам се. Не че е нещо, за което може да се спори, защото падналите дървета и клони лежат навсякъде под всевъзможни ъгли като в онази игра с пръчките, които трябва да се закрепят една върху друга.

— Знаете ли, ако мога да ви дам един съвет…

Поемам дълбоко дъх и се приготвям за поредната идея да си построим бунгало и да спрем да се надяваме напразно да обновим тази забравена от Бога ферма.

— Имате достатъчно дървен материал, за да ми платите за ремонта на покрива.

— Така ли?

— Mais oui, Madame. Продайте го срещу пари в брой, после ми платете в брой. Ще бъде много добра сделка, très bonne affaire, за вас.

Очите му блестят при мисълта за чудесното бизнес предложение, особено като се има предвид, че цялата работа ще бъде свършена на черно и следователно — без данъци. Тръгваме към края на покрива и се подготвяме да слезем по стълбата, която съм подпряла там. Мосю Ди Луцио ми прави знак да мина първа. Обръщам се и се спускам надолу, на първото стъпало, като внимавам много, защото слизането на обратно по стълби винаги ме изнервя. Майсторът ме последва. Той е едър мъж и бях предположила, че ще изчака, докато стигна до земята, преди да почне да слиза. Но не го прави. Аз съм само две стъпенки под него, когато усещам, че стълбата започва да се мести.

— Открих тайната ви, мадам — провиква се той над мен. Иска ми се да не говори точно в този момент. Опитвам се да побързам, съсредоточавам се в целта си да стигна долу, в безопасност на terra firma[84]. — Казах на жена си, на никого другиго. Не искаме цялото село да клюкарства.

Каквато и да е тази тайна, очевидно много го забавлява. Вдигам глава и се заглеждам в него, в подметките на дебелите му работни обувки, опитвайки се да избегна неособено приятната гледка на сините панталони, веещи се около изключително косматите му крака. Смее се толкова гръмко, че стълбата вече се поклаща напред-назад до стената. Представям си как се стоварваме на земята, изпотрошена маса от крайници и метал.

— Почакайте една минутка! — изкрещявам, спускам се рязко надолу и скачам на земята, което ми се струва по-добър вариант от падането. Оттам, зачервена и замаяна, изчаквам неговото сензационно откритие. — Каква тайна, мосю Ди Луцио?

Очите му искрят от удоволствие като на голямо дете, открило току-що тайните запаси от бонбони на майка си.

— Pas un mot.[85]

Той вдига месест черен пръст и го допира до надупените си устни.

— Но все пак…

— Шшш… Устата ми е запечатана.

О, колко му харесва да играе, да ме държи в напрежение, за да разкрие тайната в най-драматичния момент.

Свивам рамене и тръгвам по пътя към предните тераси. Нямам представа за какво говори. Със сигурност не за факта, че с мосю Мишел не сме женени, нали? Майсторът ми намига и разтърсва ръката ми енергично, като ме изцапва със сажди, докато го прави.

— Имате си работа, мадам, ще ви оставям. Не се тревожете, тайната ви е в безопасност с мен.

И той си отива, вдигайки шум с раздрънкания си камион, препълнен до пръсване със стари мивки, тръби и изцапани четки за почистване на комини.

Оставам смаяна. Все пак предложението му да продам дървения материал ми допада. За нещастие, нямам представа как да намеря купувач, докато една сутрин, няколко дни по-късно, на връщане по задните улички от фитнеса, в който наскоро се бях записала да членувам, шофирайки древното рено четворка, купено неотдавна за 5000 франка, минавам покрай оградено поле, пълно с високи купчини дървени трупи. Спирам колата, за да огледам.

Отвъд заключената ограда има малка дървена барака. На вратата ѝ е закачена някаква бележка. Покатервам се на най-долната част на кованата ограда и се втренчвам, търсейки номер на телефон или работно време, но надписът е прекалено блед и неразличим. Поглеждам часовника си. Дванайсет и двайсет. Без съмнение собственикът е затворил за жизненоважния за местните дву-тричасов обяд.

Не е проблем; това малко предприятие, закътано в гората, е само на пет минути път по обиколното шосе, което води до подножието на нашия хълм. Решавам да се върна по-късно, а междувременно да отскоча до селото, за да си купя fougasse [86] с маслини и зехтин, преди и пекарят да затвори за обедната си почивка и за поредното печене на хляб.

Когато наближавам селския площад, забелязвам мосю Долфо, нашия дърдорещ, добродушен електротехник. Клетият човек, запотен и зачервен, се бори отчаяно със своя ван, чийто двигател издава ужасни скърцащи звуци. Той стене и започва да прегрява също като колата си, докато се мъчи да обърне в място, което ми се струва повече от достатъчно широко за паркиране. Когато ме забелязва, се отказва от опитите си да паркира и просто изключва двигателя. Стряскам се леко, защото колата е зарязана под доста опасен ъгъл — факт, който явно никак не притеснява мосю Долфо, понеже той излиза и ме поздравява сърдечно, като разтърсва ръката ми силно, сякаш току-що съм му съобщила, че е спечелил от лотарията.

— Bonjour — казвам аз, все още опитвайки се да осмисля ужасяващото му паркиране. Гладна съм и се боя да не изпусна обяда си. Закуската ми се състоеше от две чаши черно кафе, бях работила навън два часа и в къщата нямам нищо годно за ядене. Понечвам да си тръгна, но мосю Долфо ме сграбчва бързо за ръцете и ми прошепва по много поверителен начин:

— Нямахме представа, мадам. Je suis désolé.[87]

— За какво?

— Et enchanté.[88]

Това явно е работа на Ди Луцио.

В далечния край на площада автоматичните щори на boulangerie заплашително се плъзват към земята.

— Трябва да…

— Мосю Ди Луцио каза да не го споделям с друг, така че тайната ви е на сигурно място с мен.

Намига ми, пуска ръката ми и се отдалечава безцелно, докато ми маха и кима заговорнически.

Затичвам се бързо по калдъръма, за да се сдобия с хляб, и насмалко да бъда размазана от профучаващо пежо петица, което, след като ме пропуска, едва не отнася цялата предница на зле паркирания ван на нашия електротехник. В задименото магазинче за цигари до пекарната местен жител, когото съм засичала един-два пъти, долепя едрия си луничав нос до прозореца, държейки бира и димяща цигара в ръка, и ме оглежда похотливо, докато се връщам припряно към колата си.

Не мога дори да си представя какво е разправял на хората нашият водопроводчик.

Разполагам с няколко дни, за да организирам лятото си, преди мосю Ди Луцио да започне работа и преди гостите ни да запристигат. Имам сценарии за писане, искам да направя градините и да купя книги на мястото на откраднатите. Обикалям библиотеките с климатик, търсейки наръчници за маслиново земеделие. В издирването на цялото възможно познание за маслините, историята на тези дървета и отглеждането им, купувам всичко, което ми попада подръка. Научавам, че някои уважавани познавачи, connoisseurs, смятат, че зехтинът, произвеждан край Ница, има само един достоен съперник — един италиански сорт от Лука. Други твърдят, че маслините, отглеждани на Френската ривиера, не могат да се сравнят с нищо. Тук се произвежда най-хубавият в света екстра върджин зехтин, както и най-скъпият. Според легендата, на гроба на Адам било засадено маслиново дърво. Нямам представа как това би могло да се докаже, но имайки предвид близкоизточния произход на Стария завет, не е напълно неправдоподобно. Що се отнася до легендите, предпочитам мита за битката между Посейдон, бога на морето, и Атина, богинята на мъдростта, за правото да дадат име на град Атина. Боговете нарекли града на нея, защото тя засадила първото маслиново дърво там, на Акропола, като символ на мира и благоденствието, и те отсъдили, че нейният дар е по-ценен за човечеството от размахването на тризъбеца на Посейдон и всичките му военни играчки. (Жените имали решаващ глас тук: богините били повече на брой от боговете.)

Но да се върнем на фактите: маслиновите дървета виреят най-добре в средиземноморския климат. Те растат и дават плодове и в камениста, и в песъчлива почва, и оцеляват чудесно на големи височини — там, където други овощни дръвчета биха загинали. След като се прихванат, се нуждаят от малко грижи, минимално количество вода и могат да издържат повечето суши, освен най-тежките, разбира се. Издържат дори студа, стига да не е особено продължителен и температурите да не падат под осем градуса за по-дълго време. Тези колоритни дървета с извиващи се стволове могат да живеят векове, но започват да дават плод много бавно, със скоростта на костенурки. Раждат първите маслини чак когато станат на седем или осем години, но пълна реколта има едва към петнайсетата-двайсетата година. Така че всеки земеделец, който започва да отглежда маслини, е наясно, че заниманието е дългогодишна инвестиция. Това може да обясни защо отсичането на маслиново дърво е незаконно в Южна Франция. Всеки път или сграда трябва да бъде построен около вече съществуващите дървета.

Разхождам се безцелно из прашните, оградени от сребристите дървета пътеки в имота ни, под небето, оцветено в синьо като цигарите „Голоаз“, осмисляйки информацията, която съм събрала, докато оглеждам с нови очи разчистената вече земя. След като се отървахме от плетеницата от бурени, се наслаждавам да изследвам стволовете и корените, провисналите клони, зреещите плодове. Древните смятали маслиновите дървета за лечебни и аз вече усещам целителната им сила, освежаващия полъх на листата им, който ме кара да забавям крачка.

На връщане към къщата, решена да се захвана вече за работа, забелязвам две свраки, които пъдят с крясъци рижава лисица. Свраките прогонват животинчето с лъскава козина в храсталаците, където то се шмугва, загубило битката за територията. Малки фашисти!

Сядам на моята поклащаща се маса, водя си бележки, потънала в историята на маслиновите дървета, оставяйки повторното си посещение до склада за дървен материал чак за късния следобед. Когато отивам там обаче, установявам, че все още е затворено. Помотавам се малко, повъртявам се, като се чудя дали да не оставя бележка и ако го направя — къде е най-добре да я закача. Наблизо в полето пасат спокойно няколко стари коня и аз отивам да ги погаля. Много пъти съм ги виждала, но досега не съм спирала при тях.

Това е доста пуст страничен път и решавам да пообиколя, да огледам живите плетове с надеждата, че собственикът на склада все пак ще се появи. Тънките стъбла на повета висят отвсякъде. Сплескана картонена кутия от мляко е захвърлена на пътя. Привлича вниманието ми, защото надписът върху нея е на арабски. Минавам покрай лаврово дърво, израснало високо като кипарис. Във въздуха се носи остър аромат, който не мога да определя. Дива салвия?

Жълт, напълно разцъфтял зановец разкрасява с ярките си цветове крайпътните храсти. Парчета зеленикаво стъкло от хвърлени небрежно на пътя бутилки представляват опасност за краката ми, защото съм обута в леки еспадрили. Зад следващия завой има малко лозе, което бях забелязала при пътуванията ми до селцето Мужен. Лозите са стари — ниски, яки и усукани. Зелените плодове висят от тях като натежали от мляко гърди. До спретнато подредени редици с лози растат няколко черешови дървета. Дали да не потърся лозаря и да поискам съвета му за подготовката на почвата, за подходящите за засаждане сезони, за болестите по плодовете, за прибирането на реколтата и… о, имам милиони въпроси! Един джип ме подминава с тракане и внезапно осъзнавам каква съвършена тишина цари наоколо. Тишина, подходяща за медитация. Няма дори полъх. Денят е застинал, ослепителен.

Спирам до тесен сенчест път, покрит с едър чакъл и ронещи се листа, изостанали от изминалата зима. Когато минаваме оттук, Мишел от време на време ми сочи този малък път. Води до задната част на нашия хълм, казваше ми той. Сега, понеже съм пеша, а не с очуканата си таратайка, забелязвам, че няколко метра по-надолу пътят е преграден, но е възможно да се мине. Няма червено-бяла табела с надпис Défense d’entrer, „Минаването забранено“, което означава, че земята принадлежи на местната община и властите са поставили преградата в опит да предотвратят вбесяващия навик на хората да захвърлят старите си мивки, хладилници и ръждясали електрически боклуци навсякъде — на селските пътища, в канавките и покрай големите шосета. Обикновено обвиняват арабите за такива неща, но нямам представа как звучат на местните тези твърдения.

Чувам мяукане, а може би е птица? Толкова е неочаквано сред тишината, че първо решавам, че някой от конете в близост до склада за дърва е изцвилил. Чувам го отново и установявам, че източникът на звука е някъде пред мен по прашната пътека. Възнамерявах да се върна обратно, но сега решавам да хвърля един поглед. Промушвам се под дървената бариера и правя няколко крачки към звука, който вече се чува по-силно. И от двете ми страни храсталаците са гъсти, има и няколко деформирани португалски дъба. Засадени са прекалено близо един до друг и сега се борят за светлина и пространство. Сред тях има и много мъхнати мимози.

Пред себе си виждам малка полянка, в най-далечния край на която лежи скелетът на изгоряла стара кола. Звукът идва оттам. Приближавам и виждам великолепно червеникавозлатисто животно, лежащо на една страна и дишащо тежко. Куче, голямо и космато, ужасяващо слабо. Навеждам се и коленича, но се страхувам да го докосна, за да не ме ухапе. Един от задните му крака кърви силно. Сигурно се е наранило на някой остър метален предмет. Протягам предпазливо ръка и кучето оголва страховито зъби. За миг се запитвам дали наистина е куче. Може ли да е вълк? Да, май би могло. Каквото и да е, е великолепно животно, пострадало много тежко. Надигам се, обмисляйки как ще бъде най-добре да постъпя. Не съм далече от къщи, но няма да успея да го вдигна на ръце, дори то да ми позволи. Заради бариерата колата ми няма да стигне дотук. Решавам да се прибера бързо у дома, да намеря името на някой местен ветеринар и да го повикам тук. Затичвам се и кучето повдига глава и изскимтява жално.

Спирам и поглеждам назад, сърцето ми се къса от болка. После се затичвам отново по пътя, възможно най-бързо.

Когато стигам до реното си, виждам, че една раздрънкана таратайка е спряла пред портата на склада за дърва. Нисък среброкос мъж разтоварва моторни резачки от багажника си. Провиквам се и той се обръща към мен. Лицето му е запотено, дружелюбно и спокойно. Казвам му за животното и го моля да ми помогне. Той оставя резачките в сребристото комби и ме подканва с ръка да вляза вътре. Качвам се на мястото до шофьора и поемаме по пътя до бариерата. Заедно отиваме до кучето, което скимти безпомощно, но щом доближим, заръмжава отбранително. Най-накрая, след няколко неуспешни опита, раненото животно ни позволява да приближим и да го отнесем — сега виждам, че е женско куче — до багажника на колата, където го полагаме на една страна, между резачките, множество ракитени кошници и десетина празни бутилки от вино.

Потегляме обратно към „Апасионата“ и аз се втурвам вътре, за да намеря няколко скъсани чаршафа и възглавница. Кучето е поставено на нашия стар матрак в обора, където на Коледа бяхме намерили дивите котки. Спътникът ми се представя като Рене. Обяснявам му, че съм го чакала, за да го питам дали проявява интерес да закупи няколко наскоро отсечени дървета. Бук, маслина, дъб.

— Интересува ли ви предложението ми?

— Pourquoi pas?

Очите му са сини и оградени от множество малки бръчици от смях и веднага го харесвам.

Докато отивам да говоря с ветеринаря, когото Рене ми препоръча, той оглежда дърветата и ми предлага 1000 франка повече, отколкото ми бе поискал мосю Ди Луцио за временния ремонт на покрива.

Нещо повече, той вади кожен портфейл от таратайката си, измъква оттам доста масивна пачка банкноти, навити на руло, и ми плаща на място, в брой, цялата сума.

— Не искате ли да изчакате, докато…?

— Не, не. Утре ще се върна със сина си. Ще насечем дърветата на цепеници тук, ако нямате нищо против. Така ще ни е по-лесно да ги пренесем.

Съгласявам се на драго сърце и се уговаряме за време, което да е удобно и на двама ни. Той предлага да ме върне до колата ми, но аз му казвам, че ще изчакам ветеринаря да дойде и тогава ще отида пеш и ще си я взема. И така, мосю Рене си тръгва, оставяйки ме да се взирам доволно в дебелата пачка банкноти от по 500 франка.

Кучето няма нашийник, написано някъде име или чип. Във Франция, обяснява ми ветеринарят, чипът е задължителен. Ако бъде намерено куче без чип, то може да бъде приспано. Дори нещо по-лошо, може да бъде продадено за експерименти. Ужасена съм ѝ с готовност се съгласявам да похарча повече от половината пари, които Рене ми бе дал току-що, за да платя нужната сума за лечението и медикаментите на тази великолепна хрътка. Трябва да се направи малка операция на лапата ѝ, както и няколко шева. Два от зъбите ѝ са счупени — почти сигурно е, че е била пребита. Освен това има проблеми със стомаха и кървящи разкъсвания на пострадалия заден крак. Ветеринарят е много висок и също толкова закръглен. Той е добродушен брадат германец от Бавария, безкрайно приятен човек, от всяка пора на когото извира любов към животните.

— Оставете ми я за няколко дни — казва. — Ще ви се обадя скоро. Може да я вземете, когато се възстанови. Случайно да знаете името ѝ?

Разговаряме на английски, защото на него му е приятно да упражнява езика. Поклащам глава.

— Не знам името ѝ.

Той изглежда изненадан, после се изкикотва тихо и записва нещо на картона ѝ, пожелава ми bonne soirée, лека вечер, и ме уверява, че не бива да се тревожа за нищо.

Връщам се към работата си, мислейки какво ще правя с кучето, когато се възстанови. Не съм забравила Анри и обещанието, което дадох, да го взема отново у дома, когато обстоятелствата ни позволят. Притеснена, решавам да се обадя в приюта за животни.

Питам за Анри и научавам, че скоро след като сме го върнали, са му намерили дом. Сърцето ми се свива и все пак не мога да съм недоволна, задето скъпият див Анри си има хубав дом.

— Il est très, très content[89] — информира ме администраторката.

Благодаря ѝ, пожелавам ѝ всичко хубаво и затварям телефона, прощавайки се мислено е голямото черно куче, което за няколко кратки седмици бе внесло толкова оживление в живота ни.

Рене не идва на следващия ден за дървата, нито на по-следващия. Нямам телефонния му номер. Дори не съм научила фамилията му. Озадачена съм. Дали притежавам откраднати или фалшиви банкноти, които се каня да дам на ветеринаря и на мосю Ди Луцио, който се задава по пътя, нетърпелив да започне ремонта на покрива?

Наблюдавам го как разтоварва най-страховитата на вид колекция от инструменти и съоръжения за подгряване на битума, сред които има нещо подобно на гигантска бунзенова горелка. През цялото време той си пее, подсвирква и се усмихва, като всеки път, щом се озовавам наблизо, ми кима и свежда глава. При един от случаите, когато минавам покрай него, се плясва по бедрото, сякаш е актьор в пантомима, и се ухилва, белите му зъби светват, като че ли е отворил цип на изцапаното си със сажди лице.

— Pas de bottes, eh!

Няма ботуши? Юли месец е. Нося къси панталонки, бюстие без презрамки и еспадрили с равна подметка. Нямам представа за какво говори, но не горя и от желание да питам. Вече се страхувам, че човекът е напълно смахнат.

До края на XX век, когато диетолозите от цял свят обявяват средиземноморската диета за най-здравословната в света, маслините и техните странични продукти са били основно южняшка храна, използвана предимно в техните кухни. Цветът на зехтина е златист и плътен като летен следобед, прекаран в дрямка на хамак по крайбрежието. Този продукт е познат и жизненоважен за кухнята в региона, също като, да кажем, чесъна или рибената чорба буябес.

Типично средиземноморски, той на мига поражда асоциации за климата, за тукашната земя и местния характер, както някой сбръчкан старец от Ница, играещ петанк на прашния градски пейзаж.

Гърците били тези, които преди близо 2500 години засадили първите маслинови дървета по южното крайбрежие на Франция, но те не отделили много от скъпоценното си време, за да ги култивират или да приберат реколтата, защото не били земеделски народ. Били мореплаватели, изследователи, отвъдморски търговци. Придвижвайки се на запад, основали пристанища — като Ница, Антиб и разбира се, Марсилия (през 600 г. пр. Хр.), чието оригинално гръцко име е Масилия — и после продължили нататък. За гърците оживеното пристанище на Масилия било място за почивка и спа, където поспирали, преди да продължат към вътрешността, настървени да осигурят безопасността на своите търговски пътища, по които карали калай и кехлибар. Гражданите на Масилия говорели свободно гръцки, обличали се и се държали като атиняни и се опитвали да не се „заразят“ от варварския живот на хората, живеещи край тях, местните галски племена.

Прекратявам за кратко писането си и изучаването на историята на маслината, защото мосю Ди Луцио е точно над мен, тропа и обикаля по покрива. Всяка негова стъпка отеква многократно по-силно над главата ми и разтърсва цялата къща, сякаш някакъв великан се катери нагоре в небесата. Освен това си подсвирква и пее. Как само подсвирква и пее!

Така че затварям лаптопа и излизам навън да поплувам. Но в мига, в който се потапям в басейна, той ме извиква и иска бира. Бил много жаден. Добре. Денят е доста горещ и той е горе на покрива с пламтящ огън в ръце, висок колкото лавров храст. Когато се качвам по стълбата, с все още стичаща се вода по тялото, за да му занеса бирата, се вцепенявам намясто, едва удържайки желанието си да не избухна в смях. От жегата и работата Ди Луцио се поти като прасе. Струйките пот по лицето му са измили саждите на ивици и той прилича на зебра. За щастие съм спасена от звъна на телефона.

Затичвам се по полупокрития покрив. Наистина тук е горещо като в ада, с тази пламтяща и плюеща лава горелка. Когато се обръщам, за да сляза обратно по стълбата, мосю Ди Луцио вдига бутилката си:

— À la vôtre! За ваше здраве!

— И за ваше здраве, мосю Ди Луцио! — усмихвам се аз.

Настроението му е изключително ведро. Каня се да вляза в къщата и да вдигна телефона, когато той се навежда отново от покрива и се провиква:

— Et votre mari, il porte un melon aussi?

И избухва в смях. Изпълнена съм c удивление. „А съпругът ви, и той ли носи пъпеш?“ За какво, за бога, говори?

— Ало?

Обажда се младата рецепционистка на ветеринаря.

— Безименна е готова, можете да я приберете.

Усмихвам се на името, което ѝ е дал, и казвам, че идвам след малко. Бях решила да задържа кучето, докато се възстанови напълно, а после… Не съм мислила все още. Мишел щеше да си дойде по-късно тази вечер, щях да го обсъдя с него.

Въпреки че сметката на ветеринаря е около 5000 франка, той отказва да приеме дори сантим.

— Защо?

— Защото Безименна не беше ваша отговорност, но се погрижихте за нея, и защото сте ни дарили с много часове удоволствие. В Германия сериалът ви се наричаше „Докторът и скъпите му приятели“. Ще приема ваша снимка с автограф и това ще е заплащането ми.

Трогната съм от добротата му и искрено се радвам, когато виждам кучето, което сега наистина отговаря на името Безименна. Тя е бинтована от муцуната до врата, ушите ѝ са щръкнали изправени, а друга превръзка предпазва ранения заден крак, но за щастие може да ходи, макар и с накуцване. Щом ме вижда, размахва опашка, така че явно не ме е забравила. Въоръжена с десетина кутии с антибиотици, я повеждам внимателно към колата и тя ме последва, без да се колебае.

— Трудно ми е да повярвам — казва ветеринарят, който ни придружава навън, — че някой може да изостави това създание. Тя е чистокръвна белгийска овчарка, чудесен екземпляр от своята порода. Ако не можете да я задържите, ми се обадете. Няма да ми е проблем да ѝ намеря дом.

Когато се връщам, нашият жизнерадостен водопроводчик се приготвя да си ходи за уикенда, но дърветата все още не са прибрани. Настанявам Безименна в импровизирана кошница и потеглям за летището.

Мишел е уморен. Всъщност изглежда изтощен и отговаря с едносрични думи на въпросите ми за неговата продукция, но по изражението му личи колко се радва, че е тук. По пътя на връщане му преразказвам приключенията си през изминалата седмица, а той само мълчаливо слуша и ме гали по рамото и косата.

Споделям му гордостта си, че съм успяла да продам дървения материал, за добротата на ветеринаря…

— О, да, има едно куче, ще видиш, и нали правилно съм разбрала? Думата melon означава същото като на английски — „пъпеш“?

Мишел обмисля коментара на Ди Луцио.

— Точно това ли е казал: „Мъжът ви носи ли пъпеш?“.

Да, така мисля.

— Аааа, porter, нося!

— Носиш ли пъпеш? — изкикотвам се аз.

Щом пристигаме, и двамата отиваме и приклякваме до Безименна, която още не е сигурна как да приеме присъствието на този непознат човек. Но не оголва зъбите си към него.

Завеждам Мишел на бърза обиколка из градината, за да му покажа различните храсти и цветя, които съм засадила, и му съобщавам небрежно, че съм купила сто розови храста, платени предварително, от един от селските търговци на пазара. Щях да си ги взема следващия път, когато пазарът се провеждаше в селото. Без намек за критика той се опитва да ми посочи, че липсва симетрия при засаждането и май не съм избрала най-подходящите за тукашната жега растения.

— И къде ще засадиш сто розови храста? Ако този търговец изобщо се появи отново.

— Ти си циничен. Разбира се, че ще се появи — отвръщам аз и махвам с ръка вдясно от мен. — Ще ги засадя там горе.

— Но, chérie, пръстта там е много камениста и няма никаква сянка или воден източник. Ще бъде ужасно горещо, а това е пагубно за розите.

— Понякога си толкова дразнещо разумен.

— Überblick — казва той, което, мисля, бе любимата му дума — немската дума за „преглед“, с което иска да каже, че нещата трябва да се обмислят предварително. — Сигурна ли си, че Ди Луцио не те е попитал дали съпругът ти не е пъпеш?

Разсмивам се.

— Защо би ме попитал такова нещо?

— „Пъпеш“ се използва като обида за глупак.

— Такъв ли си?

— Надявам се, че не.

Мишел започва да подготвя барбекюто, докато аз правя салата.

Щяхме да вечеряме на горната тераса, от която има гледка към осветеното от луната море. Сияещият полумесец над носа на Фрежюс се подава и изпъква, премигвайки в мрака. В средата на нашата импровизирана градинска маса стои газената ми лампа, топла топка бледокарамелена светлина. Минава полунощ и вечерта е станала прохладна, тъй като все още не е разгарът на лятото. Облечени в свободни панталони и ризи с дълги ръкави, напълваме чашите си с тъмночервено вино. Връщам се от къщата с парите, дадени ми от Рене, в момента, когато пристигат на поднос и съскащите агнешки котлети, овкусени с подправки от малката леха, която бях засадила. Оставям банкнотите на масата, за да ги огледа Мишел. Държах ги на дъното на едно от чекмеджетата на стария ирландски дъбов скрин, който намерихме в един вехтошарски магазин в Париж, между ароматизираните с лавандула чаршафи. Мишел поглежда парите, после вдига глава и се втренчва с недоумение в мен.

— Защо не си ги внесла в банката?

Трябва ми известно време, защото и аз самата не съм съвсем сигурна каква е причината да оставя сума, равна на почти 1000 лири, в скрина.

— Страхувах се да не са фалшиви или откраднати — признавам най-накрая.

Мишел избухва в смях.

— Chérie, толкова драматизираш. Това са пари от сивата икономика без съмнение, но със сигурност вече си разбрала, че голяма част от парите, които преминават от едни в други ръце тук, са спечелени на черния пазар. Това е местният modus vivendi[90]. Сигурен съм, че този Рене не ги е отпечатал в задния си двор!

— Тогава защо не идва да си вземе дървата?

— Ще дойде. Тук е Миди. Всичко става, когато му дойде времето.

Отново съм забравила, че времето тук се възприема различно. „Утре“ не означава задължително утре. Означава по някое време сред дните, които предстоят в бъдеще. И единственият начин да разбереш кога всъщност е това, е да се отпуснеш ведро и да чакаш, за да видиш кога ще стане. За нетърпелива жена като мен това е изключително мъчително. Но приемам мъдростта на Мишел и двамата се наслаждаваме на блажен уикенд, без следа от каквито и да е майстори.

Както винаги, когато сме тук, се събуждаме с първите слънчеви лъчи. Сега, след като земята е освободена от бурените и шубраците, обичаме да се разхождаме. Тази сутрин тръгваме по ветровитата тясна пътека, изкачваща се през стръмната борова гора, като се покатерваме до самия връх на хълма.

Задъхвайки се от изкачването, се тръсваме на обсипаната с бодлички земя, вдишваме божественото ухание на въздуха, носещо лек намек за сутрешна роса, и се заглеждаме в изгрева на слънцето. Докато то се издига, лъчите му се промушват през преплетените клони на дърветата и прогонват луната. Съмва се. Наблюдавала съм изгрева, раждането на деня, на хиляди места по целия свят с приятели и бивши любими, но никъде не съм се чувствала толкова благословена. Тук изгревът ни принадлежи, той е част от нашата връзка. Затварям очи и си поемам дълбоко дъх. Понякога, макар и само за миг, се плаша от силата на любовта си.

След като изминаваме обратно пътя по хълма към къщата, се гмурваме за едно ранно къпане в спокойния прохладен басейн, а после се възнаграждаваме и с гореща вана. Двамата с Мишел наблюдаваме през прозореца на подобната на пещера баня със сини плочки как семейства зайци се шмугват из купчините дърва. Те подават предпазливо уши и муцунки към новия ден и после се впускат щастливи навън, подскачайки наляво и надясно из новата си разчистена площадка за игра.

Тези ранни утрини са ценно време от деня за нас, част от това, което сме заедно, от това, което споделяме. През почти целия ден обикновено работим, дори в уикендите, защото, ако не работим, няма да имаме никакъв шанс да ремонтираме, нито изобщо да живеем в тази руина. Но сега, във великолепната старомодна фаянсова вана, телата ни са влажни и покрити с пяна, хлъзгави като тюлени.

Отвъд прозореца, опръскан с капчици вода от ваната, денят разцъфва с пълната си прелест. Светлината става все по-златиста с издигането на слънцето в небосклона. После, в един миг, то избухва сред най-високите клони на най-високите дървета, разпръскващо горещина. Предавам се и се отпускам. Обвита съм от жега. Жега от ваната, жега от плътта на Мишел, жега от слънцето, сгряващо ме през стъклото.

— Закуска! — провиква се Мишел. Къдравата му коса е пораснала и както е потъмняла от водата, е залепнала за тила му. Тялото му е загоряло от слънцето. Ухае на бадемовото масло от шампоана ни.

Станало е прекалено горещо, за да закусваме на скритата ни тераса, затова преместваме дървената маса и столовете пред къщата, където слънцето ще изгрее чак след десет часа.

Докато похапваме яйца и пием кафето си, започвам да споделям с Мишел информацията, която съм научила за маслиновите дървета.

— Било е като пътуване с керван, като разпространяване на добри новини, като религия — точно така са пътували по света маслиновото дърво и продуктите от неговите плодове. Гърците са го донесли в Южна Франция, но също и отвъд, към Северна Африка, до Тунис, Алжир и Мароко. Там, точно на северното крайбрежие на този континент, арабите започнали да го култивират. Произвеждали зехтин, мариновали плодовете, предавали от уста на уста рецепти и методи, съобразени с техния начин на готвене. То намерило съвсем естествено място в местните кухни. По-късно маслината била пренесена отвъд морето, на север, до Португалия и Испания, заедно с арабските търговци вероятно. Двете миграционни вълни в тази посока от Африка били на арабите и на сефарадските евреи.

— Знаеш ли — намесва се Мишел, — че Коранът счита маслината за благословено дърво и на Изтока, и на Запада?

— Не, не знаех. Но се чудех дали жреците, гадателите, древните гуру, обикновеният готвач в семейството, някоя племенна баба, който и да е въобще, са разбирали митичната ѝ сила, нейните лечебни свойства. Фактите се предавали от уста на уста, от поколение на поколение, докато някъде в този кипящ казан от информация на по-модерния свят, сред миграциите от второто хилядолетие, войни и т.н., това познание е било изгубено и едва сега започваме да го преоткриваме. Силата на маслината да предотвратява някои видове рак например. По-дългата продължителност на живота.

Докато си бъбрим, наблюдаваме как банда от кафеникаво-червени катерички с рунтави опашки прескачат от кипарисите до по-ниското бадемово дърво. Крадат бадемите, които не сме събрали. Експедициите им са изненадващо организирани. Скачат на дървото по две едновременно на място, където клоните са като трамплин и ги подхвърлят, след което се приземяват грациозно; събират своя дял от плячката и после правят място на следващата двойка. Единствената кавга избухва, когато алчна сврака се спуска от небето и започва да писка и да тресе клоните. Птицата е бясна, че катериците ѝ обират ядките. Знам, че някои от местните стрелят по свраките; наблюдавайки поведението на птиците в имота си, започвам да разбирам защо.

След закуска — работа. Скрита в моето местенце, в студиото ми, чувам някъде в далечината тракането на пръстите на Мишел по клавиатурата на неговия лаптоп. Отварям книгата си за историята на маслиновото дърво и прочитам, че след гърците в Южна Франция се появили римляните. За разлика от разпокъсаната топография на Гърция, пейзажът на Италия бил горист и тучен, по-зелен и хълмист. Затова римляните се чувствали повече у дома на суша, отколкото в морето. При похода им на север и завземането на Прованс — Юлий Цезар бил този, който нарекъл района Provincia — те бързо осъзнали потенциала на сумрачните горички, разпръснати навсякъде из тези хълмове на наскоро завладяната от тях територия, и без да губят време, се заели да култивират чудното дърво.

И двете култури, на Гърция и на Рим, имат продължително и дълбоко влияние върху региона на Прованс. И двата народа са били средиземноморски, и двата са запечатали системите, философиите и архитектурата си в тази по-северна част на района, който сега наричаме Европа. Разликите в техните характери са се вкоренили дълбоко в Прованса. Гърците дали маслината на римляните, а римляните я възприели с отворени обятия и създали процъфтяваща индустрия от нея, като усъвършенствали съхранението ѝ, а после започнали да правят същото и тук.

В следобедите се любим, криейки се от неумолимата жега в сенките на затворените жалузи с хоризонтални летвички. Вековната къща скърца и се движи, пробудена като Рип Ван Уинкъл[91] след десетилетия сън.

После се отпуска омиротворена, застивайки също като нас. Единствената ни компания е Безименна, която се възстановява с всеки час. След това аз почвам да чета или да си драскам нещо, докато Мишел подрямва. Отвъд стените на прохладната стая нашата магнолия разцъфва. Цветчетата ѝ приличат на чаени чашки, изваяни от гъст каймак.

По време на една от вечерните ни разходки из горните части на земята ни откриваме, че много от зидовете са се сринали и са се превърнали на места в купчини трошащи се камънаци, които бавно се плъзгат по терасите. Трябва да се издигнат наново. Причината може би бе в окастрянето и премахването на избуялата растителност: корените на храстите и бурените навярно са държали камъните на мястото им. Или, както предполага Мишел, виновници са дивите прасета, които са търсили храна. Макар да не сме виждали друг глиган след онази първа среща, малко вероятно е да са напуснали окончателно територията. Обикаляме наоколо и откриваме следите им навсякъде, както и множество дупки на различни места, където са ровили за храна.

Докато се връщаме обратно, Мишел ме пита как върви историята ми. Бавно, отвръщам му. Ще мога ли да я довърша до края на лятото?

Усмихвам се и кимам, знаейки, че той ме побутва към крайния срок, за който сме се споразумели. Продаването и продуцирането на тези сценарии е от огромно значение за шансовете ни да закупим вторите пет акра земя и да ги добавим към фермата. Щеше да означава много и за самата мен, за създаването на този нов живот, за личната ми трансформация.

Смрачава се, сенките се удължават и ние плуваме в басейна на лунна светлина. След това си приготвяме вечеря на барбекюто. Започнала съм да готвя дори най-простичките ястия с много, много чесън. Зехтин, чесън, билки. Блаженство.

Идва понеделник и изпълзяваме от леглото, преди чучулигите да запеят. Мишел трябва да хване най-ранния полет за Париж, което означава, че се налага да напуснем вилата в 5:30. На терминала, наблъскани в моето по-скоро темпераментно рено, което е същинско изкопаемо в сравнение с другите коли, се целуваме за довиждане. Опитвам се да не се поддам на тъгата, да не си позволя да се почувствам изоставена при перспективата за още една седмица самота. Само след три седмици ще бъдем заедно до края на лятото.

Когато се връщам в къщата, след като спирам в Антиб за така необходимия ми кроасан и няколко кафета с мляко, мосю Ди Луцио се задава по пътя и спира със скърцане на алеята зад мен.

Преди да сме си казали „добро утро“, той заявява:

— Вие сте актриса, нали?

Кимам, макар точно в този момент да се чувствам по-скоро като клошарка. Той изръмжава победоносно. Озадачена съм как се е сдобил с тази информация, но знам, че това сигурно го радва изключително, защото той редовно ме засипва с истории за световноизвестния френски пианист и певец, поне според мосю Ди Луцио, който живее недалеч от нас и на когото бе сменил тръбите. „Водопроводчик на звездите!“, възкликва превъзбудено майсторът и си представям как изписва този слоган с дързък шрифт на капака на раздрънканата си таратайка.

Едно от качествата на французите, което обичам най-много, е умението им да оценяват изкуството и творчеството по принцип. Всички ние, дори най-скромните изпълнители, сме артисти в очите на французите. Самото споменаване на думата „актриса“ или дори още по-добре — „писател“, ги изпълва с възторг до степен на припадък и благоговейно уважение. Мосю Ди Луцио не е изключение.

— Виждал съм ви по телевизията, нали?

Свивам рамене. Напълно е възможно, макар да не мога да се сетя какво е гледал. Малко от филмите, в които съм участвала, са закупени от френските телевизионни канали. Знам, че сериалът „Всички същества — големи и малки“ е показван по целия свят, с изключение на Франция. Дори в Полша — и то преди падането на комунизма, когато всички американски и английски програми бяха забранени там — се бе промъкнал през системата и продължава да се излъчва.

— Вие сте много прочута. Нямах представа.

Запътвам се към къщата, защото той преувеличава славата ми, защото се боя, че сметките ни за водопровода ще скочат до небесата и защото се чувствам самотна. Това не продължи дълго.

Малко по-късно пристига Амар с армия от ouvriers или jardiniers, които разтоварват нещо, приличащо на цяла гора шубраци и лаврови храсти — определено много повече от поръчаното от нас. После той си заминава, оставяйки екипа си да си свърши работата. Затичвам се надолу по алеята. Лопати, гребла, градински инструменти във всякакви форми и размери копаят и разравят покритата с борови клонки земя, мятат лопати пръст на всички страни и преобразяват повърхността по границата на имота ни.

— Спрете! — развиквам се аз.

Няма ръководител на екипа, който да ми обърне внимание. Аз съм просто луда жена, крещяща от върха на хълма. Загорелите от слънцето лица се обръщат към мен, очите се втренчват за миг, но после хората се заемат отново с работата си, за да изпълнят това, за което им е платено — без съмнение минимално. Не смея да мисля за цената, която ще ни поиска Амар. Втурвам се обратно в кабинета си, за да потърся сред документите си телефонния му номер. Трябва да прекратя това, преди да се сдобием с градински център.

Докато цялото представление се разиграва пред очите ми, пристига и Рене, следван от истинско шествие коли, всичките с отворени ремаркета, прикачени за тях. Алеята ни вече е напълно блокирана от всякакви коли.

Рене, който няма пълни метър и седемдесет, як и набит, с червеникаво лице и здрава сива коса, която расте толкова гъста и твърда, че почти удвоява ръста му, повежда отряда си нагоре по хълма. После започва да организира хората си, всеки от които носи в ръка резачка. Безименна се разлайва. Докато на покрива над мен мосю Ди Луцио топи и лее битум, изсипва и заравнява килограми чакъл, пеейки с цяло гърло, пет резачки се включват и заръмжават на пълна скорост в боровата горичка, а по-надолу по терасите лопати блъскат по камъните, клони се чупят и се удрят в земята и мъжки гласове крещят. Не чувам дори мислите си, какво остава за думите. Викам като полудяла по телефона и настоявам Амар да дойде незабавно тук и да спре цялото това засаждане.

— Но саркофаят ще изглежда великолепно. Сините цветчета ще пълзят по кедровите дървета. Гледката ще е невероятна.

— Не сме поръчвали саркофай и не можем да си го позволим. Още нямаме дори ограда.

Той въздъхва и казва, че ще дойде възможно най-скоро. Рискът да не получи парите си, изглежда, му влива малко разум в главата. Затварям телефона и прокарвам пръсти през косата си, която още не съм сресала, защото, когато станахме, едва имахме време да си измием зъбите. Хвърлям един поглед в огледалото и виждам колко разчорлена изглеждам. Някъде в далечината, откъм селцето Льо Кане, където Пиер Бонар бе нарисувал някои от най-хубавите си творби, а Рита Хейуърт бе живяла в забвение през последните години от живота си, се разнася звукът на сирената, даваща сигнал, че е пладне, и в същия миг цялата дейност спира. О, тишина.

От всички краища на имота ни мъжете се запътват към района, превърнат в паркинг, и заизваждат от различните коли, камиони или — както е в случая с арабите на Амар — от раниците си обяда си. Наблюдавам ги като омагьосана от прозореца. Арабите имат малки пластмасови кутии, подобни на онези, които носят децата в училище. Вътре забелязвам сандвичи и парче плод, ябълка или банан. Освен това имат бутилки с вода — „Кристал“, която се продава за по един франк литъра. Сядат на земята един до друг, всички избрали най-дълбоката сянка.

Междувременно Рене и неговата банда с резачките — кореняци французи — са разгънали преносима маса. На нея поставят бутилки домашно розе и червено вино, вода, пастет, салати, чинии, тенджери с топла храна (как е възможно това, запитах се аз), както и ножове и вилици, които си подават по редицата. Последват ги чаши, които, след като са напълнени, са вдигнати в наздравици за здравето на всички — мъжете се редуват да вдигат тостовете един след друг, поотделно. Мосю Ди Луцио, който е сам, но все пак е французин — въпреки че семейството му произхожда от Италия, — се е настанил в близост до сънародниците си и им пожелава bon appétit.

Докато арабите дъвчат в строго мълчание, при французите все още тече подготовка. Мосю Ди Луцио се затътря към своя праисторически ван и изважда хладилна чанта, от която измъква студена вода и две бутилки бира. Връща се на паркинга и изгълтва бирите една след друга, очевидно гасейки неутолима жажда. После облива главата си с вода, при което незабавно придобива вид на албинос. Присъединява се с бавна крачка към Рене и отряда му и завързва разговор. Той е изключително гръмогласен, но акцентът му е толкова силен, че не разбирам изобщо за какво говори. Каквато и да е темата, тя очевидно е повод за оживени жестикулации. Другите го зяпат като в транс. Аз също, но по различни причини. Зашеметена съм от това социално зрелище. Дори арабите, към които Ди Луцио извръща лице веднъж-дваж, за да ги ангажира като публика, изглежда, са заинтригувани. Ди Луцио сега разиграва, много оживено, нещо, което прилича на банков обир. Вдига два пръста нагоре като дете, играещо си с пистолет. После превива едрото си тяло, наподобявайки жена, плясва се по прасците, рита във въздуха, сякаш удря някого и го просва по лице на земята, и накрая повдига глава и поглежда почтително в посока към къщата.

Когато всички мъже вперват очи към вилата, което ме принуждава да отскоча като попарена назад от прозореца, за да не ме видят, осъзнавам, че жената, която той наподобява с играта си, съм аз.

После мосю водопроводчикът прави жест, който е много разпространен тук, в Миди: поклащане на ръка с обърнат нагоре палец, което е знак за благосъстояние, власт или големи пари.

Дори френската му публика е спряла да яде, толкова са омагьосани от клюката му. Дали им казва, че сме обрали банка? Но ние още не сме му платили, а ако банкнотите, скрити на дъното на чекмеджето в скрина и прогарящи дупка от вина в чаршафите ни, са крадени, това все пак са парите на Рене.

За щастие пристигането на Амар слага край на представлението. Той се насочва към работниците си и им пожелава bon appétit, после повтаря същото и на френския състав. Излизам от къщата и отивам при него, вътрешно леко притеснена. Докато с Амар се приближаваме един към друг, Рене се провиква:

— C’est vous qui jouez dans chapeau melon et bottes de cuir?

Всички очакват отговора ми. „Вие ли играхте с шапка пъпеш и кожени ботуши?“

Тъй като нямам представа какво означава това, нито как е най-добре да отговоря, възприемам местния подход и свивам рамене. Мъжете приемат този жест като знак за потвърждение и израз на изключителна скромност. Рене се надига и идва да разтърси ръката ми, както и един от неговите колеги, когото виното май вече е хванало и който не спира да повтаря:

— Enchanté, Madame. Vous êtes charmante, charmante.

Обхваната от паника, сграбчвам Амар за ръката и го повличам надолу по хълма. Нищо, което кажа, вече няма да го убеди, че сме купили тази ферма за маслини и се опитваме да я обновим с последните си нищожни спестявания. Ди Луцио е прецакал всичко.

Въпреки това, след продължително оплакване от моя страна, Амар неохотно се съгласява да изкопае онези храсти, които не му бяхме поръчвали. Но, изтъква той, тъй като не можел да върне в чувалите използвания тор, особено конския, който вече е пръснат и заравнен навсякъде, той трябва да бъде платен. Когато се възмущавам от астрономическата сума, която иска за него, ми казва, че това е изключително силна смес, защото е специално събирана от ферми за расови коне.

— Най-добрите жребци — усмихва се той лукаво.

Достоверността на твърдението му няма как да бъде доказана. И все пак отново е успял да увеличи сумата, за която се бяхме договорили, и то значително. Благодаря му за съдействието и решавам, че това ще бъде последната, наистина последната работа, която върши за нас. Слава богу, розите ги бях поръчала от другаде.

По-късно, когато разговаряме с Мишел по телефона, той се съгласява, че е крайно време да потърсим друг градинар. Казваме си „лека нощ“, изпращаме любовта си един към друг по невидимите вълни и се усещам, че съм забравила да му разкажа за последната пантомима на мосю Ди Луцио. Описвам станалото накратко, за огромно забавление на Мишел.

— Бомбе и кожени ботуши — обяснява ми той. — Да, не се бях сетил за това.

— Бомбе и кожени ботуши? — повтарям аз, чувствайки се като истинска глупачка, сравнявана на френски с пъпеш.

— „Пъпеш“ се използва и за бомбе. Заради формата. В този случай така се казваше един много прочут и успешен телевизионен сериал.

— Кой?

— Не съм сигурен за английското му име. Ще се опитам да се сетя и ще ти го кажа утре.

— Участвала ли съм в него?

— Не мисля. Ще се сетя, не се тревожи.

Междувременно слухът плъзва с непреклонното постоянство на провинциалните клюки. В резултат цялата местна общност ме смята за актрисата, която бе играла ролята на Ема Пийл от хитовия сериал „Отмъстителите“, към който се оказва, че във Франция има истински култ. Френското му заглавие е „Бомбето и кожените ботуши“, препратка към шапката на Стийд и ботушите на мисис Пийл. Никакви опровержения не могат да променят убеждението в този факт. Местните се усмихват търпеливо, възприемат опитите ми за отричане като признак на скромност и израз на желанието на les artistes да бъдат оставени да живеят спокойно и в анонимност. В техните очи аз съм бляскава актриса. Но това, което на мен лично ми е най-забавно в цялата тази история, е собствената ми налудничава реакция.

Обикновено тук се нося небрежно и мърляво, но сега, след като съм „разкрита“ и ми е поставен етикет, макар и погрешен, превключвам като програмирана кукла в режим „актриса“ всеки път, щом има вероятност да попадна в нечие полезрение. Вместо да скоча в раздрънканата си таратайка и да се спусна по хълма, за да хвана пощальона или да си купя багета, сега отделям време да среша изсветлелите си от слънцето къдрици. Слагам си червило и спирала и сменям изтърканите си памучни еспадрили с кожени сандали с ниски токчета, които подчертават достойнствата на краката ми. Освен това се лакирам. Каква суета! Визията е всичко; общественото мнение, което лесно се преобръща с главата надолу, определя границите на образа. Това е част от всичко, от което бягах.

Недълго след като римляните започнали да пресоват зехтин тук, във Франция, вместо да поемат по пътя на по-разпространения в Италия тип бизнес, била установена кооперативната система.

Направили малки мелници, където местните откарвали маслините, за да бъдат пресовани или консервирани. Въпреки че имало — и все още има — многобройни самостоятелни имения и ферми, които отглеждали свои собствени маслинови горички, малко от тях разполагали с лични мелници. Във Франция отдавна е прието, че обраната реколта е редно да се отнесе до най-близкия кооператив, за да бъдат пресовани плодовете, а след това, според традицията, този екстра върджин зехтин, производство на някое отделно имение, трябва да бъде продаден и използван локално, в региона, от който произлиза. „Апасионата“ е скромно имение, ние с Мишел също сме такива, затова решаваме, че тази система ни допада, и искаме да сме част от нея. Най-качественият зехтин е изключително скъп, защото произвеждането му е процес, в който се влагат много усилия. Маслиновите дървета не изискват много поливане, но трябва да бъдат опушвани, редовно подрязвани — обикновено два пъти в годината на ротационен принцип, и се нуждаят от наторяване на всеки двайсет и един дена от около средата на юли до началото или края на октомври, в зависимост от времето. Макар да знаех всичко това, едва след като срещнахме „нашия“ човек и започнахме да работим с него, осъзнах същината на предизвикателството, с което се захващаме.

Спокойствието се завръща в дома ни. Ремонтът на мосю Ди Луцио е завършен и той получава парите си в брой. Парите на Рене. Ди Луцио ги преброява внимателно, иска една последна бира за из път, която изпива на две глътки, преди да се затътри надолу по хълма като един доволен мъж.

Лавровите храсти са засадени. С неохота уреждам сметките ни с Амар: договорената сума плюс стотици франкове отгоре за тора. Трябва да поливам храстите всеки ден, съветва ме той. После, на тръгване, ме довършва с последния си изстрел: не можело да бъде държан отговорен за продължителността на живота им, защото — заради все по-голямата жега — в този сезон не трябвало да се засажда нищо.

— Прекалено рисковано е!

Иска ми се да му прережа гърлото с някой от градинските ми инструменти.

Опасявайки се, че скъпоценните ни нови храсти ще започнат да линеят пред очите ми, зарязвам писането и се втурвам да купувам маркучи, които Рене много любезно предлага да ми помогне да напасна. Признателна съм за жеста му, защото цялата работа се оказва изключително пипкава и сложна, включваща наместването на множество пластмасови съединителни муфи, с което ръцете ми изобщо не се справят. След цялата ужасно досадна дандания най-накрая разполагам с маркуч, който се извива като жълта змия покрай италианското каменно стълбище и по целия път до храстите в подножието на имота ни.

Докато съм в железарията, Рене нарязва и последните дървета. След това цепениците са отнесени без мрънкане от различни членове на семейството му. Цялата дейност приключва. В края на деня, за да му благодаря за неоценимата му помощ, го поканвам да остане за по питие, un petit apéritif, и той приема. Пастис? Не, предпочита да се присъедини към мен на чаша червено вино. С бутилката „Кот дьо Рон Вилаж“ поднасям и чиния с местни маслини и купичка с шамфъстък, защото не съм имала време да напазарувам друго. Седим в приятно мълчание, заслушани в квакането на жабите, и вдишваме ароматите на здрача.

— Тези от вашите дървета ли са? — пита той, стискайки една маслина с отрудените си пръсти.

Поклащам глава.

— Знаете ли, откакто се пенсионирах, изживявам мечтата си — казва той. — Дърводелският склад не е мой. Помагам на приятел, който не може да си позволи да наеме хора на работа.

Кара ме да отгатна възрастта му. Това е опасна игра, която винаги се опитвам да избягвам, но в този случай решавам да не смъквам пет години надолу, както правя обикновено, и да кажа каквото си мисля.

— В началото на шейсетте — е присъдата ми.

Той се изпъва на стола си и поклаща глава, доволен от грешката ми.

Седемдесет и четири — обявява с гордост. И наистина има основание да се гордее, защото съм искрено изненадана.

Двете му най-големи удоволствия в живота, доверява ми Рене, сега, след като е преминал седемдесетте и е в пенсия, la retraite, били лодката му, с която обикалял през повечето време край островите — а, островите! — където прекарвал часове наред в лениво ловене на риба, и стопанисването на маслинови ферми. Грижел се за четири, най-голямата от които била с повече от 200 дървета. Тази ферма принадлежала на негов дългогодишен приятел. Били заедно от момчета; и двамата учили в училището в селото. Съученикът му, продължава Рене без никакъв намек за завист, сега бил мултимилионер и собственик на най-голямата и прочута верига железарии в Южна Франция. Рене говори за своя приятел от седемдесет години с нежно чувство, но когато заговаря за себе си, от думите му струи гордост:

— Той работи прекалено много, има прекалено много отговорности. Mais moi, аз правя това, което обичам. Грижа се за над 650 маслинови дървета.

И надига чашата си, предлагайки тост за възможността човек да прави това, което обича в живота си. Пия на драго сърце. После, с леко намигване и не без намек за лукавото провансалско доброжелателство, той добавя:

— Разположението ви е идеално. Плодовете от вашите дървета сигурно ще бъдат великолепни. Жалко е да отиват зян. Защо не ми позволите да се грижа за тях?

Оставам без думи от неговото предложение. Това е много повече от всичко, на което съм се надявала на този етап. Съжалявам единствено, че Мишел не е тук, за да сподели този благословен момент с мен.

С падането на нощта бутилката на масата пред нас се изпразва. Наливам това, което е останало, в чашите ни и Рене ми разяснява сделката ни. Той ще подрязва и тори дърветата, ще събира маслините и ще ги доставя за пресоване в мелницата. За тази услуга иска да взема две трети от обраната и пресована реколта. За нас ще остава една трета.

Мисля си, че можем да делим петдесет на петдесет, но той поклаща решително глава. Непреклонен е. Ce boulot изисквала много усилия, умения и опит. От всичко прочетено знам, че това е вярно, така че приемам предложението му, без да споря повече. Надигаме чаши, за да отпразнуваме партньорството си.

Слънцето залязва. Тоновете му са красиво притъпени, златото се прелива в телесно нежнорозово. Досега бях изживявала живота си чрез сетивата си; вглеждах се в цветовете край себе си, прекарвах всичко през призмата на светлината и емоциите, докосвах, чувствах. Сега не се опитвам да бъда по-малко романтична, а просто по-практична. Особено по отношение на обновяването на тази вила и на новия живот на фермата. Мишел го описва като „заякване“ на мускулите. Надявам се, когато се запознае с Рене, да се съгласи, че съдбата ни е пуснала буца самородно злато в скута ни, защото инстинктът ми казва, че сме попаднали на „нашия“ човек.