Маслиновата ферма

Пресоване на маслините

Най-накрая моментът настъпва. Ще започнем да прибираме първата си реколта: la cueillette des olives. Периодът е критичен, защото плодовете трябва да се берат в точно определено време по точно определен начин. Маслините няма да дадат висококачествен зехтин, ако се откъснат прекалено зелени. От друга страна, ако плодовете останат на дървото по-дълго, те презряват или се спаружват, а от мига, в който вече не са на дървото, започват да се окисляват, което придава на зехтина неприятен горчив вкус. Тази година, първата ни като производители на маслини, имаме прекалено изобилна реколта и ще загубим част от нея, ако не я приберем и не я предадем в moulin в рамките на четиресет и осем часа. Рене ни обяснява, че ще имаме нужда от помощ, особено като се има предвид липсата на какъвто и да е опит от наша страна. Приемаме съвета му и на следващата сутрин — първия случай, откакто сме се запознали с него, когато идва наистина в деня, в който е казал — той пристига с пъстра група берачи. И петимата, една жена и четирима мъже, са ни представени, те правят крачка напред и си казват имената и професиите. Предполагаме, че се отнасят към нас с уважението, което обикновено се показва към предприемачите, oléiculteurs, на голям domaine. Това е озадачаващо и ни кара и двамата да се чувстваме малко неловко. Не сме се сблъсквали досега с такава класова бариера. Предпочитаме по-неформални отношения и им предлагаме бутилки с вода, тъй като денят е топъл и искаме да разведрим атмосферата.

— Nous avons. Nous avons tous[106] — уверяват ни те учтиво и ние се оттегляме.

Започват да разтоварват колите си, паркирани на плоското затревено пространство около подножието на хълма и на най-ниската тераса. Утринта в края на ноември е красива. Птичките чуруликат, а денят се очертава горещ. Оставяме берачите да си вършат работата и се запътваме към горната част на имота ни, за да се заемем също с бране на маслини, като обещаваме да се върнем по-късно, за да видим как върви тяхната част от récolte. Подозирам, че Рене ни е разделил на две групи така, че ако ние с Мишел с градските си пръсти и с тромавостта и неумението си повредим плодовете — което може да стане много лесно, — нашите кошници да не се смесват с обраното от професионалистите и да унищожат киселинния баланс при пресоването.

Вълнувам се от мисълта за този първи вкус. Чела съм, че има над петдесет сорта маслини, и съм купувала, опитвала и готвила с много видове зехтин. Някои бяха получени от първо студено пресоване, други — от второ, ползвала съм и няколко с по-ниско качество, направени от различни сортове маслини. Скоро ще опитаме зехтин само от един сорт, студено пресован, само от наши собствени кайотие плодове. Може би в някакъв момент от живота си съм опитвала зехтин от този южен френски сорт, който се отглежда по каменистите крайбрежни хълмове, без да съм знаела за това. Все пак, дори и така да е, те не са били оттук, не и точно от този хълм. Географски нюанс, но за нас разликата е огромна. Част от тръпката се съдържа в очакването. Дали тази ферма и нашите скромни тераси дават плодове, от които може да се произведе първокласен зехтин? Можем само да чакаме да видим. Дотогава има тежка работа за вършене.

Беритбата е изтощителна. И отнема много време. А няма как да се избегне. Рене не ползва дървени пръчки за брулене. Не, всяка маслина се откъсва ръчно от дървото. Това означава да се протягаме от стълби и да се катерим по клоните, да полагаме усилия, за да оберем всяка маслина поотделно, защото не растат на гроздове.

— Чела съм, че е добре да се брули с дървени пръчки. Те се ползват в много от прочутите ферми — протестирам аз.

Той клати категорично посребрената си глава:

— Не. Каквото и да ти говорят, бруленето може да ги нарани. Когато две маслини растат близо една до друга, почти като на грозд, пръчката няма как да не увреди поне едната. Не, ще се катерим по дърветата. Ти, Каръл, може да вземеш стълба.

И ето ме, боря се с клоните, които ме удрят през лицето, протягам се, клатя се и се вкопчвам за дървото, за да си спася живота. А на всичкото отгоре, когато се докопам до някоя маслина, не трябва да я стискам прекалено силно, нито да я държа прекалено дълго в лепкавата си длан, за да не я претопля. И трябва да се старая да не повредя белите и зелените мрежи, които обвиват основата на дървото. А най-лошото е, че ако кракът на стълбата се заплете в мрежите, мога да падна и да разсипя два часа работа. В този момент ми се иска да бяхме купили лозе. Поне обработката и прибирането са на земята.

Първото ни посещение в moulin. Пак тръгваме с Рене по хълмовете. Планираме да се отбием в две мелници, на двайсет минути път с кола една от друга. Рене иска да изберем къде ще пресоваме маслините, особено като знае, че имам предпочитания към органичното. Първата ни спирка е в мелницата, препоръчана ни от него, в която той кара реколтата от своите ферми. Като много от местните земеделски начинания, това е семеен бизнес. В четирите си ферми, включително и нашата, Рене се грижи за 720 дървета, така че не е изненада, че е добре познат и обичан в мелницата, която е туристическата атракция на семейния занаят.

Вътре всички се прегръщат и целуват, а ние сме представени като собствениците на вилната ферма на хълмовете над брега. По време на кратката разходка покрай сувенирите, които се продават там — провансалски салфетки, различни конфитюри и сапуни, както и предмети като солници и пиперници от маслинова дървесина, — забелязваме стабилния приток от мъже с деца или сами юноши, които носят ранните добиви от своите ферми. Предават маслините си в големи дървени дисаги с размерите на среден кош за пране, които приличат на онези, премятани в миналото върху гърбовете на магарета и товарни коне. Други пък пристигат с пластмасови щайги, а някои, макар и малцина, и с издути торби, които изглеждат като чували за въглища, макар че напоследък точно те не са желани, защото не отговарят на последните стандарти за хигиена на Европейския съюз. Плодовете се поставят на огромен метален кантар, на който се теглят, а след това се трупат на пода до шахта, която ще отведе маслините долу до самата мелница.

Докато се случва всичкото това теглене и трупане, касиерка попълва и раздава лилави квитанции. Те осигуряват на всеки фермер или берач документ, в който е отбелязано точното количество на предадените маслини. По-късно, след pression, той ще потвърди количеството зехтин, произведено от тези маслини.

Начинът за измерване на зехтина е забележителен, но някак си труден за разбиране, заплетен, бих казала, и е още от времето, когато фермерите са идвали с маслините, измерени в мярка, позната като une motte. Буквално motte е купчинка. Една мярка — une mesure — се равнява на дванайсет и половина килограма маслини, обяснява ни касиерката (една от двамата наети служители на мелницата, които не са членове на семейството).

— Защо дванайсет килограма и половина? — питам наивно. Струва ми се любопитно и доста сложно за изчисляване.

Очевидно съдовете, използвани в миналото за пренасяне на маслини, са побирали точно дванайсет килограма и половина, но се въздържам да попитам защо. На стената на съда имало отметка. Когато маслините стигнели до нея, в съда се съдържали точно дванайсет килограма и половина. Двайсет такива съда се равнявали на une motte. И тук става малко мъгляво, поне за математически инвалид като мен, който се опитва да умножи наум двайсет по дванайсет и половина.

До този ден безгрижно приемах, че килограмите пресовани маслини се превръщат в литри зехтин, което ми се струва логично. Когато го споменавам, Мишел кимва в знак на съгласие, но Рене, служителите и членовете на семейството в moulin мрачно клатят глави.

— Mais поп — казват ни те. — Произведеният зехтин се тегли.

Научаваме, че един литър зехтин тежи 900 грама, или девет десети от килограма. Мили боже!

Ако плодовете са узрели, здрави и сочни, което значи и богати на зехтин, се надяват от една мярка (дванайсет килограма и половина) да получат 2,7 килограма зехтин, което, разделено на 900, се равнява на приблизително три литра. С други думи, след феноменално сложна система от изчисления в идеалния случай трябва да произведем маслини, които да дадат три литра зехтин от дванайсет килограма и половина плод, или шейсет литра за всяка „купчина“.

Пфу! Изтощени сме, вие ми се свят, а още няма 8:30 сутринта. Тъкмо се каня да попитам защо системата е така малоумно усложнена, когато Мишел ме сграбчва за ръкава на ризата и казва:

— Така и така сме тук, chérie, защо не купиш малко от техните домашно приготвени тапенади?

Готов е на всичко, само и само да не обърквам и двама ни още повече.

За да стигнем до нивото, на което работи мелницата, Рене ни извежда обратно извън магазина на павирана улица, после през друга врата вляво тръгваме надолу по тясно и ужасно разклатено дървено стълбище. Имам чувството, че съм се върнала назад във времето. А освен това и температурата пада. На етажа на мелницата е почти арктически студ. Дъхът ни се вижда.

Наистина сме се върнали във времето. Когато влизаме, сетивата ми са атакувани от тракането и въртенето на множество машини, а въздухът е така наситен с тежкия аромат на смачкана маслинова паста, че ти се иска да го отмахнеш от себе си като непоискано одеяло. В 8:30 сутринта от това ми се завива свят. Както и от силното червено вино, което ни е предложено заедно с дебели резени изпечен на място хляб, върху които има шунка от прасе, отгледано и заклано в селото. Това е селска закуска, поднесена ни от бледо момиче на не повече от четиринайсет години, което е придружено от братчето си на около девет години.

След като ни нахранват, децата се оттеглят учтиво и застават на пост до масата, пъшкаща под домашно произведените продукти. Стоят тихо, опънали ръце покрай телата си като малки войници, и чакат следващата порция лакоми oléiculteurs. Рене се опитва да надвика шума, за да ни обясни как работят машините, но аз съм по-очарована от децата. Те приличат на гаврошовци със сериозни лица, тъмни проницателни очи, които обаче гледат мило, сякаш са видели хиляди тежки сезони. До тях е трапезата им, която е с диаметър почти колкото на гума за тир. Дрехите им са демоде и износени. Човек може да ги обърка със статисти от някоя Дикенсова драма, снимаща се за Би Би Си, с герои от роман на Томас Харди. Струва ми се невероятно, че живеем по средата на пътя между тази сцена и натруфения блясък и escroquerie на Кан.

Шумът тук долу е непоносим. Не мога да чуя и разбера нито дума. Рене продължава да говори, устните му мърдат. Нямам представа какво се опитва да ни каже. Обръщаме се към работника, който мълчи. Върнал се е към работата си. И той, и помощникът му са увити в шалове, вързани на врата, и със солидни якета, макар че се движат непрекъснато, докато местят маслиновата паста и огромните бутилки, пълни с прясно пресован зелен зехтин. Около мен машините се въртят и мелят с тътен, плюят течността и отделят сухата паста. Зад малък стъклен прозорец, не по-голям от преносим телевизор, бумти огън, който се захранва със сухи отпадъци от маслините. По всичко личи, че всяка древна машина захранва следващата. Взаимно свързани са като части от някакво огромно изобретение на Хийт Робинсън, което днес според мелничаря, който с жестове ни вика към ъгъла надалеч от шума, ще произведе един литър студено пресован зехтин от четири и половина килограма маслини. Повечето от тези ранни плодове не са достатъчно узрели, обяснява ни той. Плодовете, които ще пристигнат след Коледа и които ще преседят по-дълго на дърветата, за да се налеят и да станат черни, ще са по-добри и ще дадат максимален добив.

Повеждат ни през пещера, пълна с бутилки зехтин, който се превръща от зелен в златен, след като утайката падне. Те чакат да бъдат върнати на собствениците им, които ще ги отнесат с каруците си и ще ги складират на сигурно място в хладни затъмнени помещения. Доколкото виждам, в тази мелница сериозно се стараят маслините на производителите да не се смесват с чужди, ако са от едно имение, каквито ще са и нашите.

Очарована съм как се оползотворяват остатъците от всичко. Зехтиновият сапун се прави от утайката на третото и дори четвъртото пресоване, а изцедената паста се хвърля в огъня, който загрява водата за парната отоплителна инсталация. От екологична гледна точка маслините подлежат на пълно рециклиране. Нищо не отива на боклука. От плодовете се изцежда и последната капка течност и само при направата на тапенадите костилката се вади и изхвърля.

Преди да тръгнем към следващата мелница, по-старата от двете, всички си стискаме ентусиазирано ръцете.

Следващия път Кристоф ще е тук — уверяват ни. Той е собственикът и в момента е на лов. Има и много целувки, потупвания по гърба и обещания да се видим пак скоро. Те се радват, че чужденци са се заинтересували от най-благородния занаят. Beaucoup d’Américains visitent içi[107], казват ни.

Потриват палци и показалци и кимат сериозно, за да ни дадат да разберем какви суми са получили от американците за техните джунджурии, сувенири и лъскави книги с подробна история на маслините и разкази за провансалския живот като цяло.

— А англичани? — питам с надежда.

Семейството клати глава като един. Май напипвам чувствително място и неприятна тема.

— Mais поп — обажда се госпожата със заговорнически тон. — Les Anglais не се интересуват от нищо!

Втората moulin се оказва напълно различна. Разположена е в полето, в края на пуст път насред нищото. Основана е през 1706 г. Изглежда, сякаш първоначално е била селска ферма с външен обор, която в някакъв ранен етап е била трансформирана в мелница и след това никога не е била ремонтирана. Ронещите се външни стени имат измит розов цвят, който е доста популярен на някои места тук, но който според мен приляга много по-добре на Съфък. Първо впечатление: с изключение на заобикалящата го природа и планината във фона, в това място няма нищо гостоприемно. Престъпваме през прага и се озоваваме направо в мелницата, огромно като пещера помещение с температура под пет градуса по Целзий. Вътре е тъмно и мрачно. Няма магазин, няма никакви туристически атракции, от което донякъде оставам доволна. Както и преди, атакува ни тежката, натрапчива миризма на смачкани маслини. Тук обаче не предлагат утешителни филии хляб с шунка и червено вино, за да приспят сетивата ни. Няма никакви смекчаващи екстри. Мястото има една-единствена функция: студено пресоване на екстра върджин зехтин.

Колелото на пресата и подът са направени от масивни каменни плочи, излъскани от векове употреба. Тежкият камък някак си подсилва мрачната зимна атмосфера.

Издишвам и виждам как дъхът ми се издига като дим. Пред нас има двама работници, потънали в тежък труд заедно с мелничарката или съпругата на мелничаря, която май обсъжда с тях сметките им. Рене е идвал тук само веднъж преди това и няма представа коя е тя. Всички сме си непознати, което е добре за мен, защото ми дава усещане за лично откривателство.

Рене насочва вниманието ни към каменното колело, което мачка плодовете. То е внушително, почти монолитно, и потръпвам при мисълта, че някой може да си затисне под него пръстите или друга част от тялото. Изцапано е с бучки тъмен торф, но по-отблизо виждаме, разбира се, че това е полепнала маслинова паста. Минаваме покрай друга напълно неописуема машинария и забелязваме как от нея много бавно капе зехтин в кутии от маслиново дърво, които приличат на лопати за боклук. Изглежда, че извличането на зехтина е много дискретна и деликатна работа. Няма го потока и плискането от последната мелница. Нито чудовищния и оглушителен шум, макар че, ако трябва да съм честна, машините тук вече не работят, тъй като са приключили с пресоването за деня, нищо че е само малко след 10:30 сутринта. Оглеждаме по-внимателно системата, а Рене насочва вниманието ни към различни особености тук-там и разбираме, че тя изисква повече плодове за по-малко добив. Един литър зехтин се добива от приблизително шест килограма маслини, дори и най-узрелите и най-сочните. Рене затваря очи и започва да смята наум. Ако използваме другата мелница, „Апасионата“ може да очаква в зависимост от времето и реколтата средно около 250 литра зехтин годишно. Тук можем да добием под 200 литра.

— Да, но тук е студено пресован и екстра върджин.

— И в другата е така — уверява ни той.

— Във всеки случай двеста литра е повече от достатъчно за нашите нужди — контрирам го.

Мишел тихо ми припомня, че нашият дял ще бъде осемдесет и три или осемдесет и четири литра от първата moulin; ако пресоваме плодовете си тук, ще е някъде около шейсет и пет литра. Останалото е за Рене. Хвърлям поглед към Рене, който просто свива рамене. Мелничарката, обута в ботуши, с надиплена вълнена пола и бархетна риза, с посивяла коса, вдигната в стегнат, безкомпромисен кок, не ни обръща никакво внимание, тъй като е ангажирана с клиентите си. Те теглят торби с лилави маслини и пресмятат числа — цената на пресоването несъмнено. Вероятно за първи път проумявам цялата работа като бизнес, а не като мечта. Отглеждането на маслини и добивът на зехтин са поминък, тези хора са близо до земята и понасят капризите и трудностите ѝ. Те не могат да си позволят романтиката, която бушува в моята актьорска глава. Отдалечавам се, за да огледам по-добре и да остана сама.

Извън мелницата, макар и под същия покрив, откривам пещера с пространство за складиране, изкопана в скалата, с каменни полици в ъглите. Няма прозорци и вътре е тъмно. Там държат две или три дузини дамаджани. Всяка побира по петнайсет или двайсет литра течност.

— Наричат ce bonbonnes à goulot large. Някога римляните държали зехтина си в амфори, високи глинени съдове с дръжки, които се изработвали и изпичали в Испания и след това се извозвали до Италия. Не били много по-различни от овалните глинени саксии, в които садиш цветята в градината. Това е по-съвременна версия, ако изобщо тук нещо може да се нарече съвременно — казва Рене. С Мишел отново са при мен.

Някои от тези дамаджани с дебели гърла, bonbonnes, все още са празни, а други вече са напълнени с тъмнозелен прясно пресован зехтин, който от това разстояние и под тази оскъдна светлина прилича на морска вода или гъст сок от водорасли. Ако съдя по цвета и по гъстата течност, която се стича тежко в машината, зехтинът тук е по-добър, по-плътен и по-ароматен.

— Това място ми харесва повече — прошепвам на Мишел, който се разсмива и отвръща:

— Mais oui, chérie. Въпросът е коя мелница отговаря по-добре на нашите нужди, а не коя може да послужи за филмов декор.

— Въпреки това предпочитам тази — настоявам кротко.

Навън утрото се превръща в топъл, ярък, ясен ден, толкова ясен, че виждаме на километри далеч подробности от храстите по заобикалящите ни хълмове и долини, както и заснежените върхове на високите далечни Алпи. Затварям очи и вдишвам свежия въздух, пълен с аромат на борова смола. Топлината на слънцето по клепачите ми ме изпълва със спокойствие и облекчение.

Докато вървим към колата си, научаваме от Рене, че в Рокбрюн расте маслиново дърво, което сигурно ще искаме да видим. Наоколо има няколко села с това име, но той говори за доста бляскавото Рокбрюн Кап Мартен, разположено на покритото с облаци шосе между Монте Карло и Италия. Мишел го знае, всъщност е ходил до него няколко пъти. Прекрасният му ресторант „Рокбрюн“, който е собственост на семейството на Мама Маринович и се управлява от фамилията от създаването си, е сред любимите му от години. Селото също така е известно със средновековните си къщи, направени от камък. В Рокбрюн, което се намира на няколко километра от портата към Италия — Ментон, расте маслиново дърво, за което се вярва, че е на хиляда години. Питам кой го е посадил. Дали някой знае? Не му достигат 1500 години, за да е сувенир, оставен от гърците, и почти хилядолетие, за да е засадено от римляните по време на походите им от сърцето на империята им на север, докато са строили Виа Аурелия, великия път, простиращ се от Вентимиля до Екс ан Прованс. Римляните, под ръководството на консула Агрипа, строили пътища и изследвали тези провансалски земи, правили кадастрални проучвания и картографирали района още преди дървото да е съществувало. Дори Карл Велики, коронован за император на Запада през 800 г. сл. Хр., е отпреди него, както и сарацините, които плячкосвали и грабели по крайбрежието, докато Карл Велики и наследниците му делили страната за потомците си. Дали не е било предложение за мир от страна на Рим към графовете от Прованс? Хиляда години след раждането на Христос, някъде около времето, когато дървото е било посадено, Прованс е бил върнат на Рим и включен в Свещената Римска империя. Сарацините, които създавали хаос и страх цели сто години, вече били завладени и изгонени, а Прованс, макар и под властта на Рим, се радвал на определена независимост и на известен мир и спокойствие след векове на битки. Уви, това не продължило дълго. В рамките на век-два местните графове предали провинцията на графовете от Тулуза, а те, от своя страна — на графовете от Барселона, и така нататък чак до освобождението на Прованс от съюзническите сили, които го иззели от германците през август 1944 г., събитие, на което нашият приятел Рене е бил свидетел. А това благородно дърво се смята за едно от най-старите в света. По какви неведоми пътища на съдбата е оцеляло?

Мишел предлага да се отклоним, да удължим малко пътя си и да пропътуваме около 110 километра, за да отдадем дължимото на това свято дърво. Приемам предложението с цялото си сърце. Рене, който не иска да дойде с нас, ни пожелава bon appétit и ни оставя.

След по-малко от час се носим като птици в полет по завоите на алпийския път. Височината е впечатляваща и главозамайваща. Безкрайното тясно шосе се извива над морето и се спуска опасно, след това се издига от Ла Тюрби покрай великолепни римски руини и те кара да затаяваш дъх и да се молиш спирачките ти да не откажат, а ако караш, нямаш много възможност да се наслаждаваш на гледките. Мишел е зад волана. Шофира бързо, но много умело, а аз съм се провесила от прозореца, без да се страхувам, косата ми се вее и полепва по лицето ми, очите ми са насълзени, защото съм развълнувана от панорамата край мен. Оглеждам стотиците метри скалист бряг, който се спуска драматично в Средиземно море.

Някъде тук наблизо принцесата на Монако, която преди това бе просто актрисата Грейс Кели, е загубила живота си. Спортната ѝ кола излетяла през скалите и тя загинала намясто. Вече виждам защо. Споменът за тази катастрофа ме отрезвява за миг, връщам се обратно на седалката и се заглеждам в издигащата се вляво от нас скала. Тогава високо над нас забелязвам селото. То изниква от скалата на фона на яркосиньото небе и изглежда като илюстрация от книжка с приказки, направена от Артър Ракъм. Приликата се усилва още повече, когато осъзнавам, че в най-високата му част има замък с кула.

Паркираме колата в покрайнините на селото, пред укрепената предна част на древния замък, и тръгваме пеша по криволичещата пътека към vieux village. Ужасно сме гладни, но за наше съжаление, всички ресторанти са затворени. Сега е la fermeture annuelle, периодът между 15 ноември и 15 декември, когато повечето фирми затварят и се готвят за предстоящите празници — по Коледа и Нова година на Лазурния бряг кипи трескава дейност.

Крачим и пухтим, накрая пристигаме на напълно пуст площад, но веднага ми прави впечатление, че макар наоколо да няма жива душа, не сме обзети от усещането, че се намираме в призрачен град. В центъра на този просторен place има маслиново дърво, заобиколено с ограда и пейки. Без съмнение е старо и добре запазено, но съм разочарована. Очаквах нещо много по-впечатляващо. Обиколката на ствола е вероятно три метра, което не е кой знае колко повече от обиколката на собствените ни дървета. Отивам до ръба на скалата и поглеждам през развълнуваната вода, грейнала от слънцето, към Кап Мартен, после в другата посока, към Княжество Монако и неговите небостъргачи, които сякаш не са си на мястото тук. Мишел се приближава зад мен и ме обвива с ръце.

— Огледах добре. Не мисля, че това е дървото — казва той. — Да продължим да търсим.

Тръгваме през vieux village, изкачваме един хълм, спускаме се по виещо се стълбище. Всичко е покрито с каменни плочи и павета и лъснато до блясъка, който излъчва портата на горда домакиня. Минаваме през площад „Ернест Венсан“, на който се намира някогашният затвор, вече нефункциониращ. Накрая виждаме табела за olivier millénaire, хилядолетната маслина.

— Виж! — провиквам се аз. Започваме да се спускаме триумфално, с вид на авантюристи, които са сигурни, че вървят по правилна следа. Правят ни сянка множество дървета с изобилие от зелени листа, приличащи на листата на върба. Те са разновидност на ракитовица, ако не греша. Спускаме се по стръмна пътека, по която в миналото несъмнено са пренасяли с магарета хранителни продукти от полетата на морското равнище до изсечените в скалите къщи. Вървим по стъпките на милиарди други пътешественици — войници, любовници, фермери и ратаи, — за да отдадем почит на едно дърво. И каква изненада — след около 200 метра го виждаме, изникнало от терасирания склон на скалата. Това огромно по размери чудо не е оградено с ограда. Не е превърнато в забележителност. То просто си стои там. Съществува. Клоните му се протягат като пипалата на октопод. Корените му са пробили навсякъде като на тропическо дърво, преливат от земята, разпростират се напред, изпълнени с единствената решителност да живеят, да оцелеят. Силата им прониква през пръстта и скалата.

С Мишел стоим притихнали един до друг и гледаме със страхопочитание монументалния символ на съзиданието. След това се обръщаме към морето, за да попием гледката, която се открива пред нас. Ята скорци се спускат и украсяват яркосиньото небе. Дори на тази шеметна височина все още чуваме мекото припляскване на водата, която мие каменистия бряг и плажовете на толкова метри под нас. Навеждаме глави, за да разгледаме бреговата ивица, обръщаме очи на изток към Сен Мартен, където У. Б. Йейтс е прекарал една от ваканциите си, където кралица Виктория е била редовен посетител и където архитектът Льо Корбюзие се е удавил.

Навсякъде е топло, тихо и спокойно. Calme на френски означава „безгрижно“ и „мирно“. Без да кажем нито дума, телата ни се втурват едно към друго и аз усещам слънчевата топлина по кожата на Мишел.

— Je t’aime.

Рядко съм се чувствала в такава хармония с живота, толкова смирена пред величието му. Отивам там, където свършват най-отдалечените разклонения на ствола, и премервам петнайсет метра обратно до дървото. Ето ни тук, на 270 метра над морското равнище, до жив организъм, който е стоял на стража на този пейзаж цели десет века. В този момент разбирам хилядолетната почит, отдавана на това маслиново дърво, на неговата мъдрост и несравнимо благородство. Всичко ми се изяснява за секунди. Светът става чист и чудото на живота преминава през мен.

Връщаме се в селото и решаваме да продължим нагоре към замъка, приближаваме се към слънцето, като вървим покрай прозорци с една от най-зашеметяващите гледки към брега, които някога съм зървала. Спирам се и се вслушвам в тих говор, едва доловими радиопредавания на френски и италиански. Намираме се на границата между двете култури, но пък толкова много неща са се родили в това село, когато Франция и Италия не са били разделени като днес.

Изкачването е криволичещо и пътеките са покрити с павета и каменни плочи, които са девствено чисти. Гледката от кулата е направо смайваща. Няколко делтапланеристи се носят по въздушните потоци високо над водата. Мястото е идеално за целта: да отлетиш оттук като птица и да се рееш в безкрайността.

Продължаваме нататък. Чета на глас от брошурата, дадена ни от любезната дама, която продава билети. Всеки миг ще опознаем най-стария замък във Франция, единствения образец на архитектурата от времето на Каролингите. Построен е от Конрад I, граф от Вентимиля, за да държи далеч проклетите сарацини. По-късно е преустроен от династията Грималди, която все още управлява Монте Карло.

Каква гордост за едно малко село — да може да се похвали едновременно с най-стария замък във Франция и с едно от най-старите живи дървета в света. Брошурата също така ни информира, че жителите на Рокбрюн вярват, че сътворението на света е „Божи промисъл“, и когато Бог създавал конкретно това село, той бил добронамерен към хората. По тази причина те ценят късмета си и са го превърнали в препитание, за да отдадат почит на това, което ги заобикаля. Правилно! С тази философия са заслужили прекрасния си изглед към морето и маслиновото дърво чудо.

Рене се обажда по телефона, за да ни каже, че онази moulin, която избрах, ще бъде затворена. Просъществувала е почти 300 години и точно сега, когато решаваме да занесем реколтата си там, излиза от бизнеса.

— Но как така? — извиквам аз.

— Не отговаря на здравните стандарти на Европейския съюз.

Съветва ни да занесем маслините си в неговата мелница.

Шест касетки с маслини чакат на тъмно в дъното на гаража ни да бъдат пресовани и ако се бавим, може да се окислят. Макар че отначало бях обзета от недоверие и подозрение, нямам разумна причина да съм разочарована от първата мелница, която посетихме. Собственикът, когото не видяхме при първата си визита, е чудесен човек с бузи, червени като карираните му ризи, и с толкова изпъкнало над смъкнатите джинси шкембе, че потникът му седи отгоре комично като лигавник. Посреща ни изключително любезно, грижи се прекрасно за нас. И печели тотално симпатиите ми, когато дългоочакваната първа струйка зехтин от нашите пресовани маслини потича през кранчето от неръждаема стомана.

— Venez vite, mes amis! — извиква той. — Елате бързо!

На приливи и отливи вече текат галони от златистозелената течност. Нервно и развълнувано вървим през мелницата, като се подхлъзваме и залитаме, защото подът е като пързалка от слоевете зехтин и паста. Искаме да опитаме нашата амброзия и се молим на Бог да е такава. Моментът е напрегнат.

Мишел, мосю le propriétaire, познат ни като Кристоф, и аз се навеждаме над малка лъжичка и вдъхваме аромата. Дали ще ни хареса? Дали ще сме доволни? Опитваме един по един. Аз съм първа. Шест очи се споглеждат с очакване, но в тях няма и сянка съмнение. Текстурата е кадифеногладка, има дъх на съвсем леко поръсени с пипер лимони.

— О, боже, вкусно е! — пропявам аз.

Много сме горди. Кристоф слага още няколко безценни капки в дървена лъжица, топва в мътната течност парче груб домашен хляб и започва да дъвче замислено. Чува се само грохотът от тракането и въртенето на машините. Неговият син, fils, по-младият мелничар, когото срещнахме при първото ни посещение, ни наблюдава, докато разнообразно множество фермери, очакващи резултатите от тяхното собствено pression, се тълпят около нас нетърпеливо. Ах, как обичат тези малки, petits, драми. С тежък провансалски акцент Кристоф обявява нашия продукт за beurre du soleil.

— Масло от слънцето — извиква той високо и добавя много важната качествена оценка: — Extra!

Всички надават радостни възгласи. Има много ръкостискания, потупвания по гърба, прегръдки и разбира се, наливане на вино, докато Мишел и аз, ухилени до уши от гордост и щастие пред това раждане, правим всичко възможно да не се разсмеем.

Навън, на градинската маса, Ванеса и Мишел разливат нашия собствен зехтин от петлитровите пластмасови контейнери, осигурени ни от Кристоф, в множество красиви винени бутилки. Цяла година пихме съдържанието им, михме ги, събирахме ги и ги подреждахме с часове. Отново е Коледа, и то такава, каквато си струва да празнуваме. Кларис прави стилни и елегантни етикети и докато другите наливат, ние прекарваме времето си пред буйния огън и лепим листчета с датите върху пълните бутилки, които после приятелят на Ванеса — Жером, ще постави в касетки и ще отнесе на тъмно и хладно в лятната кухня на долния етаж. Там през следващите седмици утайката ще падне и ще остане само яркозлатистият великолепен зехтин.

По радиото предават директно сладки коледни песни от катедралата „Нотър Дам“ в Париж. Елха разпръсква приятен аромат в дома ни и създава усещане за ярко щастие. Мишел я купи от банкрутирал търговец на антики на площада срещу старото пристанище на Кан, където, с изключение на празничния период, пенсионирани господа със странни истории прекарват следобедите си в игра на петанк. За да отбележи първата ни реколта, той я украси изцяло със златни и стъклени играчки.

Момичетата прекарват ваканцията с нас тази година и с тях пристига и Жером, който е на осемнайсет и е смущаващо великолепен. Два пъти го каня да дойде да ми помогне в кухнята и двата пъти Ванеса с любов прошепва в ухото ми: „Моля те, chère Каръл, недей да флиртуваш с приятеля ми“. След ден-два ще пристигнат Ани и Роберт, родителите на Мишел, а след тях и майка ми, която идва за Свети Силвестър, новогодишната нощ. Баща ми и сестра ми са в развлекателния бизнес и работят в Англия. Все пак „Апасионата“ е заредена догоре и празниците ще са весели. Вече имаме и печка, която стои самотно във все още недовършената ни кухня, и пуйката ни е намазана със зехтин от собствените ни резерви. Това е трогателен и важен момент, който отбелязваме подходящо с шампанско в чаши с високи столчета. Нашият apéritif е придружен от нещо като предобеден ордьовър, опекла съм брускети от дебели филии хляб от шест вида семена, върху които съм поставила нарязани домати от лехите в буйната ми зеленчукова градина, сушени подправки и сол, и които после запичам. Докато са все още топли, ги украсявам със свежи листенца босилек, откъснати от двора, и ги поливам обилно със зехтин — от „Апасионата“, — после добавям и малко черен пипер.

Събираме се край масата в градината, ядем под лъчите на слънцето в края на годината и говорим шумно на френски — френски език, френски маниери: сплотява ни усещането, че сме френско семейство. Знаем, че когато по-късно зимното слънце започне да захожда зад върховете на кипарисите и да се скрива зад планината, ще можем да се свием с по някоя книга или под звуците на музиката вътре и да дремем пред огъня. Докато другите разчистват масата и мият съдовете, се затварям за няколко часа в стаята си, за да разпечатам сценариите си, които след вечеря са готови да бъдат отнесени от Мишел в Париж. Той има клиенти, които очакват да ги прочетат.

След това смятам да приключа с работата и да забравя за нея за няколко дни. Имам нужда да си почина, да се отпусна и да се потопя в празничната атмосфера с хората, които обичам.

С настъпването на здрача на небето се появява бледата насечена роза на зимния залез. Когато си свършвам работата, прокарвам пръсти по тринайсетте спретнати купчинки от току-що отпечатани страници на бюрото ми и се обръщам да погледна през прозореца. Средиземноморският бряг става все по-тъмен и неподвижен. Не мога да видя крепостта и тъмницата, в която е бил затворен мъжът с желязната маска, не мога дори да различа силуетите на островите, но образите са живи в паметта ми и те бяха захранили историята ми. Тринайсет епизода, в които действието частично се развива на остров Света Маргарита.

Извън това мое лично пространство чувам вълни от смях. Долавям мириса на опушено дърво, идващ от пукащите в камината дънери. Другите ме очакват. Мишел и неговите тийнейджърки, които са странно зрели за годините си и така внезапно изпълнени със самоувереност, каквато съм сигурна, че не познавам; и Жером, първият от несъмнено дългата процесия от красиви млади ухажори през летата и зимите. Летата, които ни предстоят…

Не отивам при тях, не и веднага. Съзерцавам отражението си в чашата. Моето аз ме гледа в очите. Обзема ме мрачно настроение, докато преценявам какво е постигнато, често правя така след дълъг работен процес. След много години на лутане съм намерила стабилност. Имаме нашия скромен дом. Имаме и производство на зехтин, и добри хора, които ни помагат. Имаме история, която можем да продадем; с малко късмет тя ще бъде нашият двигател напред. С малко късмет тя ще оправи сметките ни с мадам Б. Поддръжката на къщата е трудна, но ние се справяме. Годината бе продуктивна, за което съм ѝ благодарна. Въпреки това нещо ме яде и ме подръпва под лъжичката. Може ли животът изведнъж да стане толкова хубав? Мога ли наистина да съм щастлива? Ами ако всичко се разпадне? Вече съм отворила сърцето си. Отдала съм се на любовта. Доверила съм се на някого. Загубата би била двойно опустошителна.

Потънала в тези мрачни вечерни размишления, отначало не забелязвам дизеловия ван, който се приближава по алеята. Взирам се в него, без да го виждам, а след това тръгвам към нашия салон, където са се събрали останалите.

Мишел скача на крака.

— Jerôme, s’il te plaît.

— Кой е? — питам, без да се обръщам към никого конкретно. — Очакваме ли някого?

Мъжете бързо излизат, а момичетата, изтегнати върху възглавниците, не ми обръщат никакво внимание. Взирам се в съсредоточените им лица. Кларис рисува, Ванеса си е сложила слушалките на уокмена на ушите и учи руски от запис. Уиски, последното от кученцата, което вече не е кутре, се е сгушило в скута ѝ. Чувам няколко мъжки гласа да крещят.

— Знаем ли какво се случва? — питам отново. Никое от момичетата не отговаря. Любопитна и озадачена от липсата им на интерес, тръгвам обратно към моето atelier и прозореца, който гледа към паркинга, за да разбера какво става. Куашия е пристигнал. Придружен е от четирима верни арабски колеги, които се суетят около задната врата на вана. Намръщвам се учудено. Мишел се качва във вана, разговаря или спори за нещо с Куашия. Двама от арабите след това получават указания да пресекат мястото за паркиране и да вземат дървен палет, който слагат на асфалта пред задната врата. Нещо се доставя, това ми бе ясно, но какво? — Някоя от вас, момичета, знае ли за какво е целият този шум? — викам аз към салона.

Те сякаш продължават да не ме чуват. На ръба съм да се ядосам, когато от вана излиза странно изглеждащо растение в плоска глинена саксия с размерите на стара сателитна чиния за телевизор. Растението изглежда изключително тежко, защото с мъка се спуска върху дървения палет.

След това Жером и арабите го понасят бавно и тромаво по пътеката край басейна, изкачват стълбите до отворената ни предна врата, където аз вече нетърпеливо ги чакам.

— Какво, за бога…

— Къде да го сложим? — пита умолително Мишел.

Обръщам се, скована от нерешителност. Половината стая вече е заета от коледната елха. Навсякъде има възглавници. Подаръци, обувки, пуловери, обичайният празничен безпорядък се стеле в стаята. Мишел не дочаква да отговоря. Мъжете се потят и поклащат.

— Там — нарежда той и растението е внесено в къщата, внимателно повдигнато от палета и поставено върху покрития с плочки под.

Куашия и мъжете ни поздравяват с bonsoir, здрависват се и си тръгват. Мишел ги изпраща и се връща да огледа подаръка си. Или по-скоро моя подарък, защото очевидно аз съм получателят — единственият човек, който не знае за пристигането на това чудо.

— Честита Коледа, chérie — прошепва Мишел и ме целува по устните. — Не е древно като olivier millénaire, но е най-близкото до него, което успях да намеря.

Оставам без думи, докато гледам изключителния подарък, почти два метра висок, със ствол като крак на носорог, който според етикета се казва Beaucarnea, идва от Южна Америка и е на 150 години. Най-много ме озадачава, че тази впечатляваща екзотика расте в саксия, плитка като чиния. Няма ли корени? Всички погледи са насочени към мен в очакване, момичетата се усмихват широко, когато се обръщам към Мишел и го целувам.

— Merci — прошепвам, защото ми е трудно да говоря, толкова съм поразена от лудостта на любовта на този човек. Всички разяждащи страхове изчезват. За какво се тревожа? Това е една великолепна година.