Маслиновата ферма

„Апасионата“

Четири месеца по-рано

— Ще погледнем ли вътре? — предлага Мишел, като се качва по стълбите към главния вход, който се намира от северозападната страна на горната тераса. Агентът на недвижими имоти, мосю Шарпи, заявява, че не разполага с ключ.

— Нямате ключ?

Едва сега агентът признава факта, че всъщност той не се занимава с продажбата на този имот, но бързо ни уверява, че ако наистина проявяваме интерес, ще може faire le nécessaire[7].

Ние сме в Южна Франция, гледайки не толкова далечното Средиземно море, и се влюбваме в една изоставена ферма с маслинови градини. Къщата — някога изискана, а сега малко по-добре от руина — се продава заедно с десет акра земя.

Някога, казва ни мосю Шарпи, тя е била вила на haut standing[8]. Към нея принадлежала земя, простираща се във всички посоки, докъдето поглед стига. Той размахва ръце насам и натам. Гледам го недоверчиво. Мосю Шарпи свива рамене.

— Е, със сигурност долината пред нас и гората вдясно, но hélas[9] — отново свива рамене той, — по-голяма част от парцела е била продадена.

— Кога?

— Преди години.

Питам се защо не е построено нещо. Вилата все още се издига сама на своя склон и великолепно терасираните маслинови горички, уверява ни Шарпи, са се превърнали в джунгла от лакоми плевели.

— Една маслинова ферма с лозе и плувен басейн — подчертава той.

Взираме се в басейна. Той изглежда като огромна, излязла от употреба мивка. Тук-там се виждат различни цъфнали овощни дървета и няколко много величествени италиански кедъра, но няма и следа от лозе. Обаче има две селски къщи, включени в продажната цена. Къщата на портиера — в самото подножие на хълма, здраво заключена и със затворени жалузи, но дори и отвън си личи, че се нуждае от голям ремонт. Другата къща, където е живял градинарят или лозарят, е погълната от гъста плетеница пълзящи растения. Доколкото можем да преценим, защото не можем да стигнем на по-малко от 200 метра от нея, всичко, което е останало, е една назъбена каменна стена.

— Вилата е построена през 1904 г. и е била използвана като лятна резиденция от богато италианско семейство. Те са я кръстили „Апасионата“.

Усмихвам се. Апасионато е музикален термин, означаващ „със страст“.

— Les pieds dans l’ean[10] — продължава Шарпи.

Да, тя е на десет минути път с кола от морето. От многобройните ѝ тераси заливът на Кан, където двата Лерински острова лежат във водата като спящи на слънце гущери, изглежда изкусително близо.

Зад къщата има борова гора. Повечето от другите храсти и дървета са неизвестни за мен, по-точно тези, които не са мъртви. Мишел пита дали сушата е унищожила портокаловата горичка и бадемовото дърво — сега приличащо на обърната с дръжката надолу метла от сухи клонки пред порутения гараж.

— Je ne crois pas[11] — отговаря мосю Шарпи. — Те измръзнаха. Последната зима беше сурова. Счупи всички рекорди.

Той се взира мрачно в четири храста бугенвилия, които някога са обгръщали предните колони на къщата. Сега те се простират напряко на верандата като изпаднали във вцепенение пияници.

— Aussi[12], мястото е празно от четири години. Преди това е било наето от една чужденка, която развъждала кучета. Evidemment[13] тя не се е интересувала от заобикалящата я среда.

Занемаряването в продължение на години, плюс последните екстремни климатични явления, със сигурност е унищожило някогашната слава на „Апасионата“. Въпреки това, аз съм привлечена от нея, от нейната повехнала елегантност. Тя е все така изящна. Тук има красота. Има история. Дори чепатите и изкривени маслинови дървета изглеждат така, сякаш са били на този хълм в продължение на хиляди години.

— Le propriétaire, собственикът, ще се радва да се отърве от имота. Мога да уредя добра цена — заявява високопарно Шарпи. Според него всяка сума, платена за такова занемарено място, би била скандална.

Затварям очи и си представям как през бъдещите лета ще се разхождаме по пътеки, които ще открием сред тази джунгла. Застанал до мен, Мишел оглежда фасадата. Прегорилата боя с цвят на ванилия се лющи при допир.

— Защо да не опитаме да намерим начин да влезем?

Той изчезва на обиколка на къщата, като чука по прозорците и хлопа по вратите.

Раздразнен, Шарпи тръгва след него. Аз вървя най-отзад и се усмихвам. Двамата с Мишел се познаваме само от няколко месеца, но вече знам, че той не е от хората, които могат да бъдат спрени от такава незначителна подробност като липсващ ключ.

Парцелът не е ограден. Няма порта и границите му не са обозначени. Няма нищо, което да обезпечи сигурността на имота, което да държи настрана ловци или нарушители. Навсякъде има счупени прозорци.

— Елате и вижте тук! — вика Мишел от задната страна.

С набитото си око е забелязал и ни сочи останките от временна зеленчукова градина.

— Незаконни заселници. Били са тук и са си отишли не много отдавна. Ключалките и на трите врати са били разбити. Би трябвало да е доста лесно да се влезе. Мосю Шарпи, s’il vous plaît[14].

И така ние гледаме, докато нелепо високомерният мосю Шарпи ситни неуверено напред-назад, търкайки чистичкия си костюм „Армани“ в масивната дървена врата.

Влизаме и се движим през пелена от паяжини. Навсякъде вони. Носи се силна миризма на мухъл, която спира дъха. По стените висят скъсани кабели. Стаите са кънтящи помещения с високи тавани. На места ивици от тапетите са се навили до пода, подобно на ридаещи силуети. Изсъхналите тела на мъртви гущерчета хрущят под краката ни. Каква разруха. Движим се бавно, като спираме, завиваме насам или натам, очаровани от мястото. Ако се махнат всички накъдрени и ръждясали мрежи, заковани за прозорците, стаите ще бъдат много светли. Те са съразмерни, няма нищо претрупано. Коридори, скрити кътчета, огромни вани с петна от ръжда в приличащи на пещери бани. В главния салон има камина, обрамчена с масивни дъбови греди. Има атмосфера. Има chaleur, топлина.

Докато гласовете и стъпките ни отекват, долавям ехото от живота, който е кипял тук. Дърпам силно мрежата, избутвам я настрана, като си ожулвам пръста, и впервам поглед в прекрасната гледка към сушата, морето и планините на запад. Слънчеви лета край Средиземно море. „Апасионата“. Да. Запленена съм.

Шарпи гледа нетърпеливо, отупва ръкавите и раменете на сакото си, докато ние отваряме врати, надничаме в отдавна забравени шкафове, прокарваме пръсти през дебелия слой прах и разпадащи се насекоми и завъртаме ключове на лампи или кранчета, никое от които не работи. Той не разбира нашия ентусиазъм.

— Beaucoup de travail[15] — произнася Шарпи.

Когато отново излизаме навън, късното сутрешно слънце е топло и примамливо. Поглеждам Мишел и без да промълви и дума, очите му ми казват, че вижда това, което виждам и аз: диво и въпреки това привлекателно място. И все пак дори и да успеем да съберем исканата сума, имайки предвид средствата, необходими за възстановяването му, това би била безумна постъпка.

Отправяме се към един бар на старото пристанище в Кан, който Мишел често посещава. Le patron, собственикът, идва, за да го поздрави. Двамата се здрависват.

— Bon festival?[16] — пита той. Мишел кимва утвърдително и мъжът кимва, че е съгласен с това. Разговорът изглежда приключен, когато Мишел ме хваща за ръка и ме представя.

— Това е бъдещата ми съпруга — казва той.

— Mais félicitations! Félicitations![17] — Собственикът раздрусва енергично ръцете ни и ни предлага по питие за сметка на заведението. Настаняваме се на една от масите на улицата и усещам върху лицето си парещите лъчи на обедното слънце.

Въпреки че е едва краят на април, вече има много чужденци, които сноват насам-натам, натоварени с пазарски торбички. Неколцина махат на Мишел, подвиквайки същия въпрос като собственика на бара. Bon festival? Той кимва в отговор. От време на време се изправя, за да стисне нечия ръка или по френски маниер да целуне леко някого по бузите. Тези мимолетни срещи са предимно с мъже с вид на хора, заемащи ръководни длъжности, които носят елегантни сака, леки панталони, меки италиански кожени мокасини. Те говорят за бизнес. Днес е заключителният ден на пролетния телевизионен фестивал, който предшества световноизвестния филмов фестивал в Кан. И двете събития са доминирани от пазарите, които се развиват паралелно с тях. Светът на телевизията, по-скоро заснемането на материалите, ми се струва на километри встрани от тези пазари. Удивлявам се как Мишел оцелява в такава среда и това ми напомня отново колко много имаме още да учим един за друг.

Пъргав сервитьор пристига с нашите чаши с розе „Кот дьо Прованс“. Те са придружени от порцеланови чинийки, пълни с маслини, резенчета тъмнорозов saucisson, колбас, и чипс. Той поставя блюдата на масата ни и се отдалечава, без да каже и дума. Чукваме чашите си и отпиваме от виното си, мълчаливи, потънали в мисли за сутрешното ни посещение. И двамата размишляваме върху нашата находка, скрита високо сред ухаещите на бор хълмове над тази ивица с бляскави хотели.

— Иска ми се да можехме да си го позволим — казвам накрая.

— Мисля, че трябва да опитаме. Те искат да се отърват от мястото, така че нека да направим оферта.

— Но как бихме могли изобщо…?

Мишел вади писалката си, разгъва салфетката си и започваме да пишем цифри и валутни курсове. Мастилото попива в меката хартия. Отговорът е ясен. Това е далеч над финансовите ни възможности. Трябва да вземем предвид Ванеса и Кларис дъщерите на Мишел от предишния му брак.

— Но лирата е силна валута — казвам аз. — Това е в наша полза. Въпреки всичко, цената е доста по-висока, отколкото можем да си позволим.

Поглеждам часовника на камбанарията в Стария град. Минава един часът. Кантората за недвижими имоти на Шарпи на булевард „Кроазет“ е затворила за уикенда. Това също е добре. В понеделник ще сме заминали. Аз се връщам в Лондон, където вали дъжд, Мишел — в Париж. Обръщам се, поглеждам уличката, която води към стария рибен пазар, и вдигам лице към небето. Само заоблените върхове на зелените хълмове се виждат над червеникавите сгради. Не мога да кажа кой от тях приютява „Апасионата“. Знам обаче, че животът в маслиновата ферма ще бъде свят, далеч от жадния за пари курортен град Кан, точно както телевизионният пазар е свят, далеч от моя опит в производството на филми.

— Позволи ми да говоря с Шарпи в понеделник — казва Мишел. — Имам идея.

— Каква?

— Може би те ще го продадат на разсрочено плащане.

— Разбира се, че няма да го направят.

Нашият хотел гледа към старото пристанище. Прекарвам следобеда, наблюдавайки движещите се напред-назад яхти и фериботите, извършващи своя курс до островите. Мишел изчезна за последната, следфестивална бизнес среща. Няма да се върне преди вечерта. Обхваща ме желание да се кача отново сред хълмовете, но знам, че сама с колата никога няма да намеря пътя. Вместо това мързелувам, като чета и си водя бележки на таблета си.

Не бях пристигнала в Кан, за да търся къща. Мишел бе долетял тук за фестивала и ме бе поканил да дойда и да прекарам седмицата с него. Но тъй като винаги съм била привлечена от „моята къща край морето“, когато съм на някое крайбрежие, независимо дали във Финландия, Австралия, Африка или Девън, разглеждам витрините на агенциите за недвижими имоти и посещавам някой случайно избран имот, жадна да открия нещо неочаквано, да се озова на място, към което принадлежа. На никое друго място, което бях посещавала, не се бях чувствала така свързана с него. Независимо от това, купуването на „Апасионата“ щеше да е лудост. Досега всяко пени, което печелех, харчех, за да пътувам, да пресичам граници, да скитам по света. Аз съм много неспокойна натура, жадна да изживея стотици животи за един човешки живот. Никога не съм се установявала някъде. Не притежавам средства, които могат да се нарекат „капитал“. Не владея свободно езика — френският ми се ограничава до знанията от училище. Колкото до земеделието: семейството на майка ми е собственик на ферма в Южна Ирландия, където като дете прекарвах ваканциите си, освен това съм играла съпругата на селски ветеринар в телевизионен сериал. Това едва ли може да се нарече земеделско родословие. Въпреки това, да възстановя тази стара маслинова ферма с изглед към морето, да пусна корени и с този мъж…

Но той е човек, когото почти не познавам, мъж, който ми предложи на следващия ден, след като се запознах с него. Coup de foudre, любов от пръв поглед, каза той. И да, откакто се срещнахме, животът бе шеметен. Ние се въртяхме като сух кълбест храст, търкалян от вятъра. Може и да е нелогично, но се чувствам добре.

Започвам да нахвърлям списък с няколко „неща за вършене“, което не ми е присъщо. Това е просто опит да сдържа вълнението си, да осъзная мащабността на начинанието. Опит да прегърна възможността да притежавам нещо, да усмиря трескавата възбуда.

Най-накрая, към шест часа вечерта, когато църковните камбани забиват за първата от неделните литургии, която се отслужва в събота вечер, и вече съм изчерпала всички възможности да се убедя да повярвам в правото си на собственост, се спускам до плажа, за да поплувам. Водата е освежаваща. Сама съм в нея и това ми харесва. Усещам соления ѝ вкус на устните си. Обръщам се по гръб и разглеждам плажа, крайбрежната ивица, която се простира чак до нос Антиб и хълмовете зад него. Нейната екзотичност ме запленява. Кремавите и розово-оранжевите фасади на сградите, меката изразителна светлина, която е привлякла толкова много художници тук. За първи път забелязвам обсерваторията на хълма вдясно от мен. Започвам да се поставям в ролята на местна жителка. Мога ли наистина да живея тук? Да. Да! Въпреки че милиони са го правили преди мен, това ми изглежда смело и приключенско. Поставям се в ролята на безстрашна авантюристка, която прави избора, за който мечтае, вместо само да мечтае. Чувствам се по-силна и уверена. Плувам като състезател, на левги от брега. Разбира се, ако бях сама, можеше да не бъда толкова нетърпелива да поема риска. Ние. Хвърлям се с главата напред.

В неделя излизаме с колата извън града и се насочваме към вътрешността, нагоре сред хълмовете, към красивото старо градче Ванс, кацнало на върха на един хълм в края на дълъг криволичещ път. Мишел иска да ми покаже Параклиса на броеницата, чийто вътрешен дизайн е преработен от Анри Матис, докато е живял в Симие — елегантен квартал сред хълмовете над Ница, като поръчка от Конгрегацията на доминиканските монахини от Монтей (Аверон). Но когато пристигаме, той е затворен. Какво разочарование. Очаквах там да се отслужва дискретна литургия. Монаси и тамян. Надничаме между пръчките на оградата, нетърпеливи да видим градината и сградата, и Мишел насочва погледа ми към високия четиресет и два метра железен кръст, а след това към покрива на параклиса. Керемидите са искрящо лазурносини. Толкова е семпъл, толкова невероятен и така чист.

После, привлечени като пирони от магнит, се отправяме към вилата.

Без Шарпи, който да ни диша във врата, можем да проучим по-подробно имота. На асфалтираната автомобилна алея намирам няколко гилзи от пушки на ловци и се оглеждам, питайки се по какво ли са стреляли. Зайци?

— Глигани — предполага Мишел.

Засмивам се.

— Толкова близо до брега? Няма начин.

Щом се озоваваме на горната тераса, решаваме да не влизаме вътре. Шарпи да разбива вратата е едно, но сами да го правим — не трябва. Вместо това притискаме лица към лепкавите напукани стъкла и надничаме през прозорците. Мръсно-кафявата боя на жалузите е избеляла и се лющи.

— Ще боядисаме капаците в цвета на параклиса на Матис — казва Мишел.

Лазурносини. Côte d'Azur. Лазурният бряг. Вдигам очи към небето. То е синьо. Кобалтовосиньо. Кремавобели стени и сини жалузи. Опитвам се да си го представя. Изтънчена и все пак ярка комбинация.

— Да, нека го направим — прошепвам аз.

Много от летвичките са разцепени и счупени, разбити от незаконните заселници или крадци.

— Ще трябва да ги подменим — добавям.

— Всичко ще трябва да се подмени. Няма нищо здраво.

Любопитна особеност, която не бяхме забелязали предния ден, е огромната пещ за хляб, която прилича на гигантски кошер. Тя е добавена към главния комин на нивото на горната тераса.

— Това ще трябва да се махне!

— Определено!

— Не сме виждали отвътре гаража.

— Обзалагам се, че е заключен.

Така се и оказва. До него има две конюшни, чиито горни и долни врати висят на дебели ръждясали панти. Очаквам да миришат на сено, но в тях са наредени деформирани кашони, натъпкани с разлагащи се книжа и папки. На земята лежат няколко парчета от счупени градински инструменти и спукана чаша без дръжка. Край стените са наредени прашни тъмнозелени бутилки. Чудя се от чий живот са останали тези предмети. И какво е станало с този човек или тези хора.

Една къща е много повече от къща. А пък къщата в чужда страна допринася за увеличаване на познанието ти. Тя дава простор, дава перспектива за разширяване на духовния ти мир. Тя е път към себепознанието. С Мишел се впускаме заедно по този път. Наскоро влюбени, очаровани един от друг. Къщата, която мосю Шарпи разгледа с нас вчера, и потенциалната ферма, чието възстановяване си представяме, са две различни места. Ние си купуваме мечта, инвестираме в любовта, един в друг. Ще я подхранваме, като подкастряме дървета и берем плодове. Ще ознаменуваме нашия съюз, като изпратим покани на приятели и семейства по целия свят.

Седим на бордюра на басейна под следобедното слънце — един до друг, пръстите ни се докосват — и люлеем крака над голямото празно корито. Слизаме по стъпалата, стигаме до дъното, заставаме там, крещим, дюдюкаме и пеем. Гласовете ни ехтят. Обикаляме бегом периметъра, докато оставаме без дъх. Лястовици кръжат и се стрелкат високо в небето над нас. Затваряме очи и се заслушваме в тишината. Никога досега не съм се разхождала в празен басейн. С подметките си избутваме настрани от пътя си дебели плетеници от бръшлянови клони и попадаме на тинести локви от дъждовна вода, която се просмуква в най-дълбоките пукнатини на басейна. Удавени черни насекоми плуват сред пъстрите листа на бръшляна. Стените са много по-високи от нас. Притискам гръб в избелелия син цимент и имам чувството, че съм попаднала в самото сърце — не, ние ще бъдем сърцето — на влажната утроба на имота. Целуваме се продължително и пулсът ни се ускорява. Вглеждаме се един в друг, усмихнати, зашеметени, две малки развълнувани човечета в това огромно по обем пространство. Сещам се за „Пътуване до центъра на Земята“ на Жул Верн. Чувствам се малка като Палечко. Аз съм Алиса в Страната на чудесата. Приключението, предизвикателството ни е смалило, също като Алиса, в подготовка за нашето пътуване. Ще пораснем по-големи и по-високи, като заживеем в това пространство, като проникнем в него и се учим от него, и докато го възстановяваме, ще се открием един друг.

Вече обичам това място. Обичам мъжа до себе си, който се хвърли в тази налудничава мечта заедно с мен. Той явно иска да я превърне в реалност толкова, колкото и аз. Изглежда ентусиазиран и развълнуван от нея, също както и аз.

Въпреки че се познаваме едва от няколко месеца, с Мишел се чувствам в безопасност. Вярвам му. Той обича без задръжки и е нежен. Имах нужда от това. Губех вяра. След поредица от краткотрайни любовни афери, една доста публична връзка, живот в светлината на прожекторите, макар и на по-скромно ниво, аз се бях затворила в себе си. Губех своята идентичност. Бях наранена и ставах все по-дръзка. Независима, решителна и самотна.

Слънцето се движи надясно, готви се да изчезне зад хълмовете. Небето променя цвета си, увеличавайки своята палитра с кафяво-оранжеви, пастелночервени и бледолилави тонове.

— Къде е то? — питам аз. — Мястото, където слънцето залязва?

— В Мужен.

Отново сме на горната тераса. Мишел пуши цигара — иска ми се да не го прави — и е време да си тръгваме.

— Ще следваме слънцето до Мужен и ще вечеряме там. Твърде рано е да се връщаме в Кан.

Да, твърде рано е да се връщаме в Кан, при неговите ярки светлини, при показния му фестивален нощен живот.

Спускаме се бавно по алеята, минавайки покрай терасите с маслинови дръвчета, простиращи се вдясно и вляво от нас. Вниманието ми е привлечено от цветчетата по маслиновите клони — малки бели точици, дребни перести цветчета, деликатни като дантела. Деликатни като любовта.

На входа на кацналия върху хълма Мужен, в който автомобилите са забранени, откриваме приветлив малък хотел с ресторант. Той разполага с тераса с обширна гледка към дълбоката долина и после към морето. Хотелиерът ни насочва към паркинга на отсрещната страна на тясната улица.

Заемаме местата си на терасата.

— Ça, c’est mon parking — казва той със собственическа гордост, като ни подава със замах по едно меню. — Моят собствен частен паркинг. — Гледам онемяла кестенявото му тупе[18] и златните му бижута, слабата му фигура с прилепнали бежови панталони. Очаквам всеки момент да затанцува.

Мишел поръчва deux coupes, две чаши шампанско. Нашият домакин кима одобрително и изчезва. Забелязваме ръчно написана табела, която гласи: 140f la chambre, parking inclus[19].

— Цената е добра. — По-малко от четиринайсет лири. — Трябва да запомним това място за следващото ни посещение. Близо е до къщата, по-спокойно е от Кан и е по-евтино.

Хотелиерът се връща с нашите две чаши шампанско.

— Аз съм единственият, le seul, в градчето със собствен паркинг — отбелязва той.

Кимаме насърчително, опитвайки да не се изкикотим, когато мъжът се отдалечава, за да посрещне нови посетители и да ги насочи с драматични жестове към своя паркинг.

— Мосю Паркинг — прошепва Мишел и така го кръщаваме.

Ядем лакомо. Храната ни — фиксирано меню за 70 франка — е вкусна и с отлично качество. Започвам с леко запечено козе сирене, което се топи върху препечената франзела, гарнирано със салата от рукола, докато Мишел избира une petite omelette au briccio, малък омлет c козе сирене и джоджен. Продължавам със сочнорозов gigot d’agneau, агнешки бут, c tian de pommes de terre, ястие от картофи и домати, изпечено под агнешкото. Мишел си поръчва veau aux olives noires à la sauge, телешко c черни маслини и градински чай. Мосю Паркинг ни препоръчва да придружим вечерята с „Бандол“ — червено вино от съседния департамент Вар. Макар и верен почитател на бордото, Мишел решава, че трябва да пием от него. То е по-плътно, отколкото очаквах, но допълва храната и нашето настроение от откритието. За финал Мишел си взема парче сирене brie de Meaux и след това tarte au citron et aux amandes, лимонова торта c бадеми. Аз ce отказвам от сиренето, но съм изкушена от десерт, който никога досега не съм срещала: крем брюле с лавандула. Той е божествен, едно от най-великолепните неща, които някога съм яла.

Потегляме в нощта, сити и щастливи. Мосю Паркинг е спечелил стомасите ни, а оттам и сърцата ни. За мое учудване, когато си тръгваме, той ни запознава с очарователната си съпруга.

— Тя — обявява гордо хотелиерът — е главният готвач.

В понеделник след няколко телефонни обаждания от и до Брюксел, където живеят продавачите, мосю и мадам Б., сделката е договорена. Ще купим веднага къщата и половината от прилежащата към нея земя и ще подпишем предварителен договор за вторите пет акра, които ще платим в рамките на четири години, считано от датата на покупката на вилата. На това отгоре, Мишел е успял да свали предложената първоначално цена с почти една четвърт. Шарпи не е доволен от споразумението и се сбогува с нас така, сякаш само сме пропилели скъпоценния му уикенд.

Сега трябва да напуснем Южна Франция. Бяхме останали един ден повече от планираното, за да придвижим покупката на къщата. Въпреки че напускаме слънцето, морето и суматохата на средиземноморския живот, а тази вечер в Париж ще трябва да кажа au revoir на Мишел за няколко седмици, сърцето ми пърха като хвърчило. Къща в чужда страна. Нещо повече от къща — възстановяването на запустяла ферма, празно платно, върху което да рисуваш, изграждане на нов живот и някой, с когото да го споделиш. Мислено вече си представям наливането и бутилирането на литри зехтин, изобилие от течно природно злато.

Отново в Англия, едва успявам да сдържа вълнението си, докато една приятелка ме води на обяд и ми предлага да обмисля някои добронамерени съвети. Ужасите са изброени: френските данъчни закони, законът за собствеността, местните закони, черните дупки на Наполеоновия кодекс[20].

И ако реша, че цялата работа е била плод на временно умопомрачение, и избера да я продам на търг, наясно ли съм, че французите ще задържат парите ми в продължение на пет години? Напускам ресторанта, шокирана и с треперещи колене. Обядът е последван от среща с друга дългогодишна приятелка, която ме обърква напълно, като ми казва — за мое добро, — че така става, когато съм твърде потайна. Следва моето семейство. Те искат да ме предупредят за ненужното бързане.

— Мислила ли си за евентуалните клопки? — пита баща ми и започва да рисува сценарии за корупция и измама, обобщавайки с думите: — Ти си твърде импулсивна. Нали не искаш да купиш нещо слепешката?

Още се опитвам да си поема дъх, когато майка ми се обажда по телефона, за да сподели, че докато била на покупки със сестра ми на Бонд Стрийт, се разстроила и избухнала в сълзи.

— Трябваше да ме заведе в кафенето на „Фенуик“. Не можех да стоя на краката си.

— Каква беше причината за това? — питам, истински разтревожена.

— Ти.

— Аз ли?

— Как можа? Ние сме ирландски католици! — проплаква тя.

Запазвам мълчание. Какво мога да кажа?

— И той е чужденец. Винаги си била такава. Нямаш капчица здрав разум.

Връщам слушалката на мястото ѝ. Завладяна от несигурност, започвам да изпадам в паника. Да, аз съм импулсивна и вероятно не притежавам здрав разум. Не съм си давала сметка, че съм много потайна, и със сигурност не си направих труда да проуча подводните камъни на френските закони. Отгоре на всичко ние не можем да си позволим фермата. Тя е непостижима фантазия, подхранвана от шеметна романтична любов, която вероятно ще свърши като всички други. Трябва да се измъкна от тази каша. Така че, когато Мишел ми звъни от Париж, за да каже, че е получил обаждане от Брюксел, душевното ми състояние е близо до истерия.

— Какво? — е моят любовен поздрав.

— Мадам настоява да получи авансово десет процента от продажната цена в брой.

— В никакъв случай. Това е незаконно.

Бях чувала, че подобен род искане е често срещано при френски имотни сделки. То е известно като „депозит“. Купувачът плаща в брой процент от договорената цена и продавачът декларира по-ниска от реалната продажна цена на имота. Това помага за облекчаване на астрономическите такси, вземани както от купувача, така и от продавача.

— Това са нелегални пари! — крещя аз. — Тя не може да направи това!

— Боя се, че е общоприета практика.

Отказвам да обсъждам този въпрос. Всъщност отказвам да обсъждам каквото и да било и затварям телефона доста рязко. Знам обаче, че ако не се съгласим, ще загубим фермата. Решение, което преди месец смятах за съвсем естествено, сега ме довежда до лудост от съмнения. На практика всичко, което притежавам, в това число и единствената ми застрахователна полица, която ще трябва да осребря — въпреки съвета на моя счетоводител, ще бъде погълнато от това начинание. Ами ако нещата се объркат? Ами ако всичко, което казват моите приятели и семейството ми, е вярно? Будя се от страховити сънища. Прекарвам нощите, като крача напред-назад и си говоря сама. Обхваща ме ужас.

Сега е началото на лятото. Заради френските бюрократични кошмари всичките ни надежди да осъществим продажбата преди отпуска бързо се стопяват. И докато спорим и изглаждаме усложненията по договора, като разделянето на земята, курсът на английската лира пада и нашите изчисления отиват на кино. Благодарение на обменния курс цената на имота вече се е повишила с двайсет процента. Ако нещата се влошат, ще трябва да се откажем. Чувствам се крайно отчаяна. Мишел запазва хладнокръвие. Настъпва Денят на Бастилията. Пресичаме с колата празнуващата Франция, за да посетим още веднъж изоставения имот, най-вече, за да успокоя измъчващите ме финансови страхове, преди да се обвържа безвъзвратно.

Пристигането ни е приветствано от едно прекрасно дърво до горната тераса, което е цялото отрупано с цвят. Изтощени след дванайсетте часа мъчително шофиране, за което се редувахме, та да можем да подремнем в колата, защото имаме твърде малко пари за хотели, се тръшваме като уморени корабокрушенци на терасата в съседство с величественото дърво. Цветчетата му са с цвят на слонова кост и излъчват силен, опияняващ аромат, който обгръща целия склон. Грохнала преди зазоряване, просната по гръб с разперени ръце и крака, облегнала глава върху гърдите на Мишел, знам, че този аромат ще се запечата в мен. Той вечно ще ми напомня за Южна Франция и че съм била безразсъдно влюбена.

С напредването на деня ароматите, гледките, топлото и ясно време отново ме съблазняват и аз съм успокоена от Мишел и сдържаната му сила. Разбирам причината за съмненията си — пристъпвам в неизвестното, излизам от един живот, за да заживея в друг. Страховете — реални или нелогични, и вълненията са част от този преход. Загърбвайки опасенията, отиваме на плажа, където потапяме уморените си крайници в Средиземно море, прекарваме в дрямка следобеда и отмиваме солта и пясъка със студена сладка вода, преди да се отправим за нощувка при мосю Паркинг.

Докато вечеряме на свещи на неговата тераса, а наоколо се спуска вечерният мрак, приказна картина от фойерверки избухва в средиземноморското небе, осветявайки целия залив.

Целта им е да почетат обявяването на независимостта на Франция, но в сърцето си, успокоено за настоящето, аз ги приемам, все едно са за нас.

Тук, във Франция, Четиринайсети юли — годишнината от щурмуването на Бастилията и съпътстващата го революция, е най-големият от всички национални празници. За французите това е техният звезден час, докато в Англия, в деня на годишнината от Барутния заговор, ние горим мърляво, зле облечено чучело на Гай Фокс — революционера, който се опитал да свали правителството ни. Питам се дали това не е една от основните разлики в психиката на французите и англичаните. Чела съм, че революционността е „запечатана в съзнанието“ на французите „по инстинкт“. Може би това, което е запечатано в съзнанието на англичаните, е консерватизмът.

Рано-рано на следващата сутрин Мишел се обажда на продавачите в Белгия. Потвърждава, че ще платим в брой аванса, който мадам е поискала, ако в замяна на това тя и съпругът ѝ ни позволят да се нанесем във вилата преди подписването на финалния договор.

— А, нетърпеливи сте да започнете възстановителните работи, докато времето е топло и сухо, нали?

Да, това би било вярно, ако авансът в брой не е напът да погълне почти всяко пени, което можем да спечелим. Истината е, че Мишел е поканил Ванеса и Кларис — своите тринайсетгодишни дъщери близначки, да прекарат лятото с нас. Той иска те да ме опознаят по-добре и да споделят с нас вълнението от нанасянето ни във вилата. Мишел твърди, че те умират да видят мястото. Освен това не ни остават никакви пари да ги заведем някъде другаде.

Мадам Б. се съгласява по принцип, но настоява да обсъдим всичко подробно по време на обяд в Брюксел. Преди да затвори, предлага Мишел да избере дали да преведем парите по сметка в Швейцария преди нашата среща в Брюксел, или да носим с нас договорената сума във въпросния ден.

От яд съм готова да разбия тавана на мосю Паркинг. Не искам нито едно су от моята единствена застрахователна полица, плюс спестяванията ми, да изчезне в неизвестна нелегална сметка в Швейцария, преди нещо да е уредено и подписано. Защо да не издадем чек за тяхната мизерна швейцарска сметка и да им го дадем?

— Предполагам, тя се страхува, че той може да не бъде изплатен.

— Типично! На този етап никой не вярва на никого!

Продължавам да говоря високопарно и да се пеня, докато не се изтощавам и смехът на Мишел и нежните му сини очи не успокояват яростта ми.

И така нещата са уговорени.

Две седмици по-късно, в началото на масовото преселение на французите от север на юг — за нация от индивидуалисти, които със сигурност се държат като леминги, когато настъпи сезонът на отпуските, — натоварваме малкия ми черен фолксваген кабриолет със стари дюшеци, спално бельо и излишната кухненска посуда от апартамента ми в Лондон и потегляме за Брюксел.

Нашият план е да се представим на белгийските собственици, да създадем „правилното впечатление“ (тоест, че сме в състояние да си позволим мястото), да подпишем promesse de vente, предварителен договор за продажба, да предадем трудно спечелените си пари в кафяви пликове, скътани в дипломатическото куфарче на Мишел (освен ако той не успее да ги убеди да отложат тази част от споразумението за по-късно), и веднага след „бизнеса“ да отидем в Париж, където ни чакат les filles.

Мишел смята, че да се появим пред дома на продавачите в кола, която е натъпкана със стара покъщнина, може да изглежда малко самонадеяно и може да навреди на преговорите. Така че, когато пристигаме в града, оставяме натовареното превозно средство в подземния паркинг на хотел „Хилтън“ и отиваме пеша до адреса, даден ни от секретарката на мадам. Не обръщам голямо внимание на улиците на града, нито на пристигането ни на широкия озеленен булевард, който носи името, което търсим. В главата ми се въртят безброй „ами ако“. Какво ще правим, ако тези хора ни нападнат и ни ограбят или се опитат чрез други, не толкова насилствени средства да вземат с измама нашите пари? Как може да сме сигурни, че не са мошеници? Дори и да избегнем такава съдба, остават документите, които сме напът да подпишем…

Преди да го осъзная напълно, вече сме там и стоим, не, направо сме замръзнали, пред величествена, богато украсена желязна порта, която се издига на височината на средно голям дъб.

— Благодаря на Бога, че не докарахме колата — прошепвам, стискайки ръката на Мишел. В продължение на три-четири минути оглеждаме външността на това, което ни изглежда като миниатюрен Версай.

— Да го направим — отговаря той, като стиска по-здраво ръката ми, преди да натисне звънеца.

Двете крила на портата се плъзгат настрани и ние минаваме по застланите с чакъл и плочки алеи, качваме се по мраморното стълбище и приближаваме до пищна двукрила врата. Отваря я иконом в униформа. Мишел, видимо спокоен, му съобщава имената ни.

Кимайки като робот, икономът ни казва със силен белгийски акцент:

— Мадам скоро ще дойде при вас.

Аз, с моя несъвършен френски, се затруднявам да разбера дори това просто изречение. Въздишам пред перспективата за предстоящите преговори. След това с учтиво, но безразлично кимване той ни повежда по приказен коридор с черно-бял мраморен под, пламтящ от множество стръкове яркочервени гладиоли, и ни въвежда в просторен салон, който ни представя като „Кабинета на мадам“.

— Попаднала съм в грешния филм и нося грешен костюм — промърморвам, когато се настаняваме на два богато украсени, позлатени стола в стил Луи някой си.

Веднага щом вратата се затваря и ние оставаме сами, се изправям и отивам до панорамните прозорци, които гледат към голяма, перфектно оформена градина. Преброявам половин дузина градинари, които копаят и засаждат разкошни, разположени накръст цветни лехи. В средата на пресичащи се чакълени алеи се издига старинен италиански мраморен фонтан — шедьовър от бликаща, кристалночиста вода. Съзерцавам възхитено тази гледка, когато вратата зад мен се отваря и влиза една ужасяваща, ситно фризирана жена, с плътно стиснати устни и дебел слой оранжева пудра на лицето: мадам Б. Придружава я малко по-млада жена на средна възраст, потрепваща като нервна птица, която тя представя като Ивет Пастор — нейната лична секретарка. Мадам Б. се извинява за отсъствието на съпруга си, който, както обяснява, е malade, болен. Тя влиза бодро в салона, молейки да я последваме. Сърцето ми се свива. Представям си как нашите планове за безгрижно лято се стопяват по-бързо от белгийски шоколад.

Сядаме около овална маса от орехово дърво, достатъчно голяма, за да побере с лекота двайсет души на вечеря. Двулитрова бутилка шампанско „Кристал“ пристига на сребърен поднос. Мадам изпраща съобщение чрез иконома до мосю, канейки го недвусмислено да стане и да слезе незабавно долу, защото има документи за подписване. Потискам желанието си да протестирам.

Деловата работа започва. Едва разбирам някое изречение и гледам втренчено в безмълвна паника, когато побутват към мен през масата шест страници, гъсто изписани на юридически френски език, за да ги прочета — копие от обвързващите документи, на които съм напът да положа подписа си.

Няколко минути по-късно вратата се отваря и се появява крехък старец, треперещ и блед. Носи елегантен спортен костюм и дебели скъпи бижута на деликатните си като пергамент и изпъстрени с петна ръце. Старецът се извинява многословно за своето заболяване. Ние съчувствено поклащаме глави, не знаейки какво да кажем. Той изглежда така, сякаш всяка секунда може да се строполи на мраморния под. Мадам нарежда на иконома да налее на мосю чаша шампанско. Мосю отказва. Мадам настоява. Le pauvre[21] мосю се съгласява и вдига тост за наше здраве и за благоденствие в бъдещия ни живот в „Апасионата“.

— Имате много работа за вършене в градината — казва той.

— Глупаво е да се обсъжда обработването на земята — смъмря го мадам. Мосю възразява, взема писалката от нея и с трепереща ръка полага нечетливия си подпис.

След това е мой ред. Изпивам последната глътка шампанско от чашата си и с лепкави ръце и биещо сърце покорно надрасквам моите инициали и/или име навсякъде, където мадам посочва с отрупаните си с бижута, добре поддържани пръсти. Поглеждам Мишел и се усмихвам измъчено. Моля се на Бога да знае какво прави, защото аз не знам, и той предава нашите пликове.

Като приключват формалностите, Мишел се изправя. Навежда се, за да предложи bisou, целувчица, на мадам Б., която подлага бузата си, очевидно запленена от чара му и развълнувана от проницателния му бизнес нюх.

Като наблюдавах как двамата преговарят, имах чувството, че по-скоро гледам двама шампиони по фехтовка в битка. Мосю и аз не отронихме нито дума. Всъщност още при първата възможност той поднесе извиненията си и се оттегли обратно в стаята си на горния етаж.

— Mais поп[22], не може да си тръгнете сега! Трябва да обядваме!

Петимата вече бяхме изпили почти два литра шампанско Ивет, която седя през цялото време на един стол зад мадам, се наливаше невъздържано за нашето бъдещо щастие, — а ни чакаше и тричасово пътуване, но без да разменим и дума, двамата с Мишел чувстваме, че отказът ни може да се сметне за нелюбезност и да помрачи бъдещите ни делови отношения.

Кимаме, опитвайки се да демонстрираме ентусиазъм.

— Pourquoi pas?[23]

— Très bien[24] Предлагам в „Илтон“[25].

Тя се извинява и нарежда да я чакаме отвън.

— Е? — питам с напрегнат шепот Мишел, когато мадам излиза от стаята.

— Какво „е“?

— Получихме ли разрешение, или не?

— Chérie, не разбра ли казаното?

— Не всяка дума — признавам аз.

Мишел се ухилва.

— Имаме подписано и подпечатано одобрение да се настаним във вилата през лятото, всъщност от този момент нататък, докато не стане официално наша.

— Наистина ли?

— Да… е, на определена цена.

— Каква цена?

— Шшшт, chérie, не викай. Ако не успеем да изпълним договора, без значение каква е причината, те ще задържат всичко.

— Какво? Всяко пени, което им дадохме днес ли?

— И всичко останало, всичко, което похарчим за възстановяването на имота. Не можем да предявим иск да ни върнат нито франк.

— Мили боже! Какво те накара да приемеш това?

— Chérie, крайният срок за изпълнение е през април следващата година. Така че няма за какво да се притесняваш.

— Следващият април. Това е почти една година. Да, ние ще сме купили мястото доста преди това — въздъхвам облекчено.

Като излиза в градината, мадам пита за колата ни. За секунда и двамата сме смутени, спомняйки си гузно за малкия ми голф, натъпкан догоре с покъщнина за „нашата“ вила, който ни чака в подземния паркинг на „Илтон“. Мишел, уверен както винаги в такива моменти, се притичва на помощ.

— Паркирахме на известно разстояние оттук, chère Madame[26], притеснявайки се да не се загубим в града.

Мадам кима разбиращо и след това ме оглежда от глава до пети, сякаш ме преценява, което всъщност и прави.

— C’est bon[27] — решава тя и нарежда на минаващия градинар да докара колата ѝ от гаража. — Тя е спортен автомобил, но може да се сместите отзад. Не е далече, а и вие сте слаба.

След няколко минути, за наше безмълвно изумление, вратите на гаража се отварят, за да разкрият блестящ яркочервен спортен „Мерцедес“ 500SL, който бавно се приближава към нас. Очаквах нещо по-традиционно.

— Моята слабост — признава тя с уязвимостта на дете. — Виждате ли, аз съм се родила много бедна.

Натъпкваме се в колата — мадам зад волана, и се изстрелваме като ракета. По време на обяда в „Хилтън“ научаваме, че тя е една от най-богатите жени в Белгия.

— Клетият Робер — казва ни мадам — не се интересува от пари и материални придобивки. Всичко, което иска, е да човърка из градината. Той обожава цветята и растенията. Много ми е трудно. Не знам какво да правя с него. Познаваме се, откакто бяхме на дванайсет. Започнахме бизнес, работихме здраво и сега сме много богати, но той предпочита да лежи в леглото. Робер не може да се справи с всички отговорности, които ни донесоха парите. Аз пътувам навсякъде с моята секретарка Ивет. Той не иска да ходи никъде, освен в нашата лятна къща. Това е très tragique, много трагично.

Докато я гледам, мадам Б. започва да прилича на блъдхаунд[28]. Лицето ѝ помръква, погледът ѝ изглежда отчаян и неразбиращ. Ужасяващата жена, която срещнахме преди няколко часа, е изчезнала. Но това ѝ настроение не трае дълго. Скоро тя махва с ръка за сметката, която настоява да плати — слава богу! — и след това предлага да ни изпрати до нашата кола.

Двамата с Мишел се споглеждаме крадешком. На този етап не можем да признаем факта, че нашият малък „кабриолет“ е паркиран на стотина метра от нейния мерцедес в гаража точно под краката ни. Вместо това обикаляме няколко задни улици, чувствайки се глупави и непочтени, осъзнавайки колко вятърничави са нашите нелепи преструвки, но продължаваме да твърдим, че просто не можем да си спомним къде сме паркирали.

Накрая мадам Б. се отказва, махва на едно такси да я закара през три улици обратно до хотел „Хилтън“ и ни пожелава bonne chance. Разделяме се приятелски, почти нежно.

— Ще се видим в офиса на нотариуса. Ще ви изпратя адреса по факса — казва тя. — Очаквам с нетърпение срещата ни.

И пърха с мигли към Мишел като Бети Буп[29].

Когато пристигаме в Париж, вече е късно. Дъщерите на Мишел са недоволни. Чакали са пристигането на папа цял следобед. Бях се срещала с момичетата само няколко пъти и вероятно съм по-засегната от настроението им от Мишел, който, глух за всякакво хленчене, снове до колата и обратно, като тъпче чанти навсякъде, където може да ги напъха, и казва на всички да побързат или ще стигнем на юг в края на ваканцията.

— Ами Памела? — пита Кларис.

Обръщам глава изненадано. Коя е Памела? Кларис сочи към портата и оттам, задъхана и с клатеща се походка, към нас приближава потресаващо пълна немска овчарка. Добавянето на Памела нарушава внимателно постигнатия баланс на моя вече опасно претоварен голф и нещо по-лошо — elle fait les pets[30] по целия път от Париж до Кан. Смъртоносни. Приемането на ново семейство е едно нещо, но когато стигаме до Екс ан Прованс, аз сериозно се питам дали мога да се заставя да обикна това миризливо куче.