Маслиновата ферма

Ужасяваща покупка

Отпаднала след продължителния полет от Австралия, където бях прекарала последните девет седмици, пристигам в Лондон. Градът е обхванат от треска за пазаруване, а температурата явно се е установила някъде около нулата. Букмейкърите приемат залози, облози 50:50, за това дали Коледата ще е снежна, или не. След палещата горещина на Сидни и изнурителния снимачен график ми се вие свят и не искам нищо повече от това да напусна веднага града и отново да поема на път на юг, към вилата, за да прекарам първата ни Коледа у дома. В продължение на седмици, докато гледах Тихия океан от моята хотелска тераса с неизменния сценарий пред мен, докато копнеех за Мишел, който се върна в Париж, докато гледах някой изрусял от слънцето сърфист след поредното деветчасово висене на снимачната площадка, пристегната в корсет и викторианска рокля, при температура на въздуха 40°C, мечтаех за печена на нашето барбекю пуйка. Единствената сянка в тази въображаема идилия бе, че все още не сме законни собственици на фермата и двамата сме все по-загрижени от това. Покупката не върви гладко и докато нервно си гризем ноктите и чакаме, притеснявайки се за парите, които вече сме инвестирали, курсът на британската лира спрямо франка пада рязко.

Доколкото разбираме, защото никой не ни държи в течение, закъснението, изглежда, се дължи на le bureau des impost, данъчната служба. Очевидно френските данъчни власти оспорват правото на мосю и мадам Б. да се разпореждат с имота. В момента се води проучване на техния нотариален акт, както и на този на наследниците им. Чрез френска нотариална кантора белгийските собственици бяха декларирали писмено своя статут на чужди поданици и бяха предоставили писма от дъщерята, за която първоначално е била купена фермата, за да подкрепят този факт и да се откажат от всякакви претенции върху имота. Доколкото можахме да установим, те бяха попълнили и предоставили всички документи, които френската данъчна система за наследствени имоти някога е изготвяла по този въпрос. Сега, изглежда, чакаме само одобрение на обстоятелствата от този непроницаем орган.

Двамата с Мишел бяхме получили уверение, че като се изключи евентуалната смърт на клетия болнав мосю Б., която би усложнила ужасяващо нещата, всички недоразумения най-накрая са изгладени, всички пречки са премахнати и дори подялбата на земята е вписана удовлетворяващо — без никакви инфарктни ситуации, в общинския кадастър, le cadastre. Нищо друго не може допълнително да затрудни или забави продажбата. Всички ние се нуждаем от официалното одобрение на декларирания от белгийците статут, а след това от уговорена дата, на която трите страни — le notaire, мосю и мадам Б. и ние самите — да се срещнем, за да подпишем документите и да уредим въпроса. Имайки предвид, че за разлика от Великобритания, Франция и Белгия не почиват две пълни седмици за Коледа, Мишел се обади по телефона да предложи това да стане на 28 декември. Помощник-нотариусът отговори по факса, че ще поддържа връзка с нас. Това остави въпроса открит.

Хващаме някакъв среднощен ферибот, който ни докарва в Кале преди зазоряване. Отиваме с колата директно в Париж, където Мишел трябва да прекара няколко часа в продуцентския си офис, и после се понасяме като ракета, за да стигнем до къщата преди сутринта на следващия ден. Този самоналожен маршрут, колкото и смахнат да изглежда, всъщност ме устройва, защото биологичният ми часовник все още е настроен на времето в Сидни.

Няколко дни по-рано Мишел се бе обадил на един арабин, с когото се познавахме от кратка среща през лятото, който притежаваше провансалска фирма за градинарски услуги — в действителност Амар, изглежда, участва в умопомрачителен брой неща, — с молба да ни снабди с коледна елха. Предпочитаме хималайски бор, но не е задължително. Когато пристигаме — доста след полунощ, откриваме дървото на горната тераса, подпряно на една от външните стени на вилата. По височина и размер то е по-подходящо за Трафалгарския площад и ние трябва да окастрим почти метър от короната му, преди да го извлечем като труп през френските прозорци. Като се смеем лудешки, откачили от изтощение и от удоволствието отново да сме заедно, прегладнели, защото не сме яли нищо, откакто хапнахме в Бон[74] рано вечерта вкусна, но лека закуска, двамата режем с триона и кастрим нашето дърво на лунната светлина.

Имаме украшения от магазин „Бон Марше“ — парижкия „Хародс“, които бях купила, докато Мишел тичаше от една среща на друга. Предлагам да останем будни цяла нощ, за да украсим нашия колос. Мишел препоръчва да поспим.

— Имаме си ново легло — напомня ми той.

Бях забравила. Отиваме, залитайки, до спалнята, за да видим на пода стария ни дюшек на бабуни, сега омотан в паяжини, както и покрит с натрупания през месеците прах и изпражнения от гекони. Какво, по дяволите… Стоварваме се на него като застреляни войници.

На следващата сутрин Мишел тръгва за пазара, докато аз отивам до телефонната кабина, за да се обадя в магазина за мебели в Кан. Информирана съм от най-надменната vendeuse, продавачка, че техният шофьор е спазил уговорената среща, като се е бъхтил със своя товар по целия лъкатушен път нагоре през хълмовете, но е бил принуден да откара леглото обратно в склада, защото във фермата не е имало кой да го получи. Нашите съседи Жан-Клод и Одил, които бяха обещали да бъдат в къщата за доставката, ги нямало, изчезнали били, човек не можел да се свърже с тях дори по телефона.

Извинявам се многословно, опитвайки се да обясня проблема, но продавачката остава непреклонна и froide, студена. Това вече не е нейно задължение, казва тя. Те са спазили своята част от споразумението. Нашата доставка, която следващия път ще ни струва 400 франка, ще трябва да почака чак след Нова година. Датата, която накрая успявам да изкопча от нея, е седмици след планираното от нас затваряне на къщата. Така че няма ново легло за Коледа. Но не сме много разочаровани.

Толкова е освежаващо просто да сме пак тук. Бродя из стаите, като отново ги правя обитаеми, вдишвайки емоционално наситения аромат на бор и цитрусови плодове, който се носи в топлия въздух. Поглеждам през прозореца към гледката, която съм съхранила в паметта си по време на седмиците, прекарани надалече. Огън от борови, дъбови и маслинови дърва пращи в камината. Прясно приготвена супа къкри в импровизираната кухня: цяло, отгледано на свобода пиле в бульон, подправен с букет от провансалски билки, праз, кромид лук, моркови и дафинови листа, откъснати от нашето дърво в градината. Ранди Крауфорд пее тихо от касетофона — високи, жални тонове се носят из почти празните стаи.

Хванати за ръка, ходим от място на място, качваме се по каменните стъпала, спускаме се по скалистите пътеки, срещаме се отново с нашия имот и запазваме оптимизма си въпреки гъсто избуялите плевели, храсталаците и трънливите пълзящи растения. В участъците, които бяхме разчистили, всичко е израснало високо колкото слънчоглед. Толкова много работа през лятото за нищо!

Поглеждам назад към къщата. Зад отворените френски прозорци внушителната ни коледна елха е украсена с гирлянди от мигащи бели лампички. На една маса сияещата ваза от синьо стъкло, за която се бях пазарила в старата част на Ница след посещението на Музея на Матис в Симие, е пълна с жълтите гладиоли, които Мишел е купил на безценица на пазара тази сутрин. Тя блести на зимното слънце. Крушки с нежни цветове светват и угасват лениво край басейна, където бях закачила наниз от тях. Блещукащите светлинки щяха да ми доставят простичко удоволствие часове наред. Този мизансцен, създаващ усещането за ранен артдеко, ми напомня на занемарен, но все пак елегантен лайнер, който се готви да отплава още веднъж в открито море.

— Това място ми харесва толкова много — казвам на Мишел. — От една страна, съчетанието на ферма и природа, от друга, потъмнелият блясък на една отминала епоха — един Холивуд просто отвъд възможностите ми.

Моята замечтаност е прекъсната от сподавен рев, идващ някъде в близост до паркинга. Втурваме се да проверим и откриваме котка, свита в тъмния ъгъл на една от конюшните.

Като я приближавам, тя изсумтява злобно, предупреждавайки ме да стоя настрана. Мишел стиска дланта ми и ме дръпва назад. Недоверчивата твар е слаба като клечка, проскубана бяло-оранжева дива котка, която защитава новородените си слепи котенца с розови муцунки. Може да се ожесточи, така че отстъпвам назад, като съзерцавам нея и малките ѝ. Какво да нравим? Котките са добри ловци, а наоколо има изобилие от плъхове и мишки — или поне така предполагаме, макар че не сме виждали нито един техен представител. Обаче сме виждали издайническите черни топченца — изпражнения от гризачи, оставени по терасите и стъпалата. Дали да опитаме да опитомим едно или две от котенцата? Сякаш в отговор на незададения ми въпрос котката изсъсква неодобрително срещу нас. Не, да оставим тези космати оранжеви топки на съдбата им, нека водят същия див живот като майка им. Освен това след скъпия, толкова липсващ ми Анри, как мога да поема отговорност за което и да е друго животно?

И тогава си спомням за нашето езерце с бъбрековидна форма и праисторическите шарани, които го обитават, и съм убедена, че тази котка нарушител ги е изловила. Но когато отиваме бързо да погледнем, преброяваме не седем, както ги бяхме преброили през лятото, а единайсет риби. Изравяме две парчета от навитата на руло противокомарна мрежа, захвърлена в гаража, и покриваме с тях цялото езерце. Дебнещите котки могат да се погрижат сами за себе си.

Мишел бе отишъл до рибния пазар в Кан, за да търси стриди. Тук те са едно от основните ястия на традиционната трапеза на Бъдни вечер и Нова година и са невероятно евтини: приблизително 30 франка за две дузини. Аз работя упорито на бюрото си, опитвайки се да се преборя с моите идеи за романа, чието действие искам да се развива на Леринските острови, когато чувам звук от клаксон. Поглеждам през прозореца. На автомобилната алея виждам пожарна кола. Това, естествено, ме притеснява и аз се втурвам на долния етаж, за да бъда посрещната от петима зашеметяващо добре сложени, красиви млади мъже, облечени в плътно прилепнали тъмносини униформи.

— Има ли някакъв проблем? — питам, опитвайки се да устоя на изкушението да флиртувам.

— Bonjour. Nos meilleurs voeux. [75]

Всеки от тях ce здрависва c мен, преди един член на екипа с нежно лице да ми подаде купчина календари и да ме попита кой от тях бих искала да си купя. Тъй като не си падам по календарите, не искам нито един, но предполагам, че това трябва да е местна традиция — може би в замяна на дарения, направени от местна благотворителна организация, — така че избирам един и всичките пет мургави лица грейват, като мъжете остават да стоят очаквателно, а аз изтичвам обратно нагоре по стълбите, за да намеря дамската си чанта. Казват ми, че няма определена цена, така че им предлагам сума, която явно е подходяща, защото всеки от тях се ръкува с мен още веднъж. Те отново ми отправят топли félicitations, благопожелания, за празниците. После си тръгват, а аз се връщам към работата си. Но не задълго. Сега е ред на господин le facteur, който се изкачва по алеята, яхнал жълтия си мотопед. Той натиска клаксона, маха с ръка и спира. Слизам пак и ме посреща още една купчина календари.

Тъй като през целия си съзнателен живот съм живяла в голям град, никога не ми е била известна никаква традиция за раздаване на календари. Питам се дали тя съществува в селата и малките градчета в Англия. Отказвам предложението на пощальона, като отговарям:

— Merci, вече имаме един.

Предполагах, че всички те продават в полза на една и съща благотворителна организация, но бързо разбирам от намръщеното изражение на брадатото му лице, че този отговор просто е pas acceptable, абсолютно неприемлив. Пред очите ми проблясват картини на триумфиращия Анри, повалящ на колене този дебелак, както и купчината заплашителни писма от пощенската служба. Най-добре да не превръщам в свой враг този fonctionnaire, чиновник, или всички ще изпаднем в немилост. Усмихвам се глупаво, чинно избирам друг календар и се втурвам отново нагоре по стълбите, за да взема чантата си. Подавам последните си налични пари — банкнота от 100 франка, която явно задоволява нашия едър приятел. Сега той ми пожелава всичко най-добро за празниците, настанява се някак си на претоварения си мотопед и потегля, като се спуска по алеята, наклонен под опасен ъгъл.

Следващите, които пристигат, са от службата за чистота. Разменяме си същите празни приказки. За съжаление, вече не разполагам с пари в брой, което изобщо не им харесва, така че трябва бързо да се кача в салона на горния етаж, където почти разпердушинвам багажа ни в трескаво търсене на моята френска чекова книжка. Избирам моя календар, написвам чек и весело им махвам за сбогом. Хвърлям трите календара — всичките с еднакви изгледи от нашето село, върху импровизираната кухненска маса, наливам си голямо питие и започвам да приготвям обяда.

Мишел се връща, като си подсвирква и се усмихва, натоварен със салати във всички нюанси на червеното и зеленото и клементини от Корсика, все още с клонки със силно ароматни листа. Те са толкова набръчкани и деформирани, че ми напомнят на дребни грозни плодове[76]. Притискам нос към оранжево-зелената им кора и вдишвам острия им аромат.

— Коледа! — извиквам възторжено. Разопаковам няколко пластмасови кутийки с провансалски маслини. Тъмни месести костилкови плодове, мариновани в саламура, други, мариновани със зехтин и чесън или чушки, а след това нашите стриди, все още затворени в своите солени набръчкани черупки — дузина chanteclairs[77] от Бретан.

Слагаме ги с цялото внимание, нужно за прясно снесените яйца, в най-тъмния и студен ъгъл на малкия ни хладилник, за да чакат вечерята. Бъдни вечер е времето, отредено по традиция за френската семейна коледна трапеза, и тъй като момичетата прекарват ваканцията си с маман в Париж, ние очакваме с нетърпение нашата вечеря на свещи à deux, за двама. Докато се занимаваме с разтоварването на покупките, разказвам за множеството посетители, които съм имала. Мишел, който отваря бутилка свежо младо „Шабли“, се смее от все сърце и пита:

— Значи, още не са идвали от полицията, така ли?

Тези зимни вечери са изкусително меки. В синьото като метличина небе изгрява нова луна, тънка като перлена детска шнола. Обменям идеи с Мишел, споделям намеренията си за телевизионния сериал, докато си говорим на терасата, като се пазим от спускащия се с гаснещата светлина студ, притискайки се един в друг, облечени с дебели вълнени пуловери. Обрисувам главната си героиня, така както се оформя в моето въображение, докато се наслаждавам на чаша вино на открито, преди сребристият блясък на водата да изчезне в синьо-черната нощ. Приятно ухаещи струйки дим от горящи дърва се носят към нас в застиналия вечерен въздух. Общителен бухал надава своя бдителен поздрав. Прилепи прелитат ниско, профучавайки точно пред нас, преди да започнат да кръжат и да се реят като възбудени птици. После до нас долита далечният призив на мюезина. Арабите се молят. Млъквам и се заслушвам.

Въпреки че нашата къща и нейната скромна маслинова ферма се намират в район, определен като zone verte, зелена зона, в далечния край на долината, закътано отвъд високите като върлини и гъсторастящи борови дървета, има селище. То е построено върху земя, закупена принудително от собствениците на „Апасионата“ преди трийсет или повече години. По онова време местният съвет, успявайки да си затвори очите за една малка подробност от статута на земята, издал разрешително, което дало право на консорциум от предприемачи, работещи извън Марсилия, да строят в зелената зона.

Макар че тогава не е имало непосредствени съседи, хората от местната общност се вдигнали на протест, както само французите могат да го правят, когато се ядосат и почувстват, че правата им са нарушени, и както чухме, лобирали яростно, но загубили. Човек може само да предполага как е било договорено това разрешително, щом за да се построи градинска барака или дори прост навес в тази зона, се изисква попълването на куп формуляри и месеци ходене по мъките. Подобно крещящо пренебрегване на закона за поземлената собственост, разбира се, е допринесло за ширещите се расистки настроения в Южна Франция срещу всички чуждестранни работници, особено срещу арабите. Югоизточна Франция е сърцето на избирателния район на Льо Пен. А всъщност фирмата на предприемачите е френска, както и професионалните домоуправители, следователно облагодетелстваните от всички печалби от елементарните жилища са французи.

Но ние нямаме възражения срещу арабите и обичаме техния звънлив призив към молитва. Намирам го едновременно за меланхоличен и екзотичен. Той подхранва въображението ми, моето влечение към разнообразие, и събужда мечти за камилски кервани, преходи на кон през мистичната Арабия, следвайки новата луна. След това, когато молитвените призиви замлъкват, се връщам към живота в Южна Франция и очакването на нашата вкусна вечеря със стриди.

Събуждаме се от далечния рев на магаре — още един нов звук на нашия хоризонт — и цвърченето на ята дребни птици. Тези зимни утрини са прекрасни, спокойни и изпълнени с мирис на бор. Кехлибареното слънце блести ярко, румено като есенно листо, но погледнато от горните тераси, то шари морето със студени сребърни ивици. Морето е със зимна украса, която никога досега не съм виждала. Ала срещата с нашия бъдещ дом през друг сезон разкрива и някои неочаквани отговорности. По време на отсъствието ни, при липсата на някого, който да чисти и да се грижи за басейна, водата в него е станала наситено изумруденозелена. Дъното му е покрито с килим от разлагащи се смокинови листа. Не може да бъде оставен така в продължение на месеци. Басейнът се нуждае от регулярни грижи: скимерите трябва да се изпразват, тръбите да се прочистват, филтрите да се измиват, стените и дъното да се изчистват с подводна прахосмукачка — в противен случай пречиствателната система, в която инвестирахме, щеше да бъде загуба на ценни средства. Добавяме грижата за басейна в нашия нарастващ списък със задачи, които трябва да свършим.

Въпреки че ме очакват най-арктичните условия и най-жабунясалата вода, решавам да поплувам. Водата е толкова ледена, когато скачам в нея, че надавам силни крясъци. Движението на кръвта ми се ускорява. След това тичам и подскачам из градината като луда, а по босите ми пулсиращи ходила полепва пръст. Мишел, който минава край мен, поклаща глава и отива да събира дърва и шишарки за камината. Бързо запалва огън, който стопля премръзналото ми, настръхнало тяло. Огънят фучи в камината като сибирски вятър. Топлината на пламъците ме обгръща и ме сгрява, горещината им кара влажните ми бузи да поаленеят.

Зимният ни живот се съсредоточава в просторната всекидневна. За този сезон тя се превръща в сърцето на къщата. Часове наред седим в нея с нашите книги и лаптопи — аз работя над бъдещия си сценарий, разположена върху възглавници край камината. Светлината от пламъците хвърля сенки по лицата ни и лющещите се стени. Спокойствието, хармонията, която бяхме открили помежду си, ни дава много енергия за работа, която ще ни е необходима, ако искаме да се справим успешно с това място. Очаровани от него, се втурнахме в тази придобивка на крилете на романтиката. Покупката на „Апасионата“ няма никакъв смисъл от практическа гледна точка и ние, живеещи от един договор до следващия, се борим здраво с пречките. Въпреки това не съжаляваме ни на йота — все още не, — но мащабите на предизвикателството ни стават все по-ясни. И поради това работим усърдно в нашите отделни творчески светове до късно следобед, когато изключваме компютрите, затваряме книгите си и оставяме настрана сценарии и моливи. Те ще останат там до сутринта, струпани до купчината нарязани дърва.

Залезите — края на деня, и вечерите посвещаваме един на друг и на света, който се опитваме да изградим тук. Това е върховно щастие — две души в отличен синхрон.

Без средства за кухня, приготвяме нашите коледни ястия, както Мишел бе обещал, на открит огън. Когато натрупаната жарава се превръща в хълмчета от трептящо оранжево и алено, кърваво-оранжево като залезите, той слага месото да цвърчи на импровизираната скара. Храната ни е скромна за този празник: крехки пържоли от faux-filet[78] с хрупкава свежа салата от удивителния пазар в Кан, придружени с пресни картофки — кръгли и гладки като речни камъчета, задушени на туристическия газов котлон на Мишел в бакърения тиган, който купих в Ница.

Вместо коледен пудинг или десерт имаме сирене — ронлив пармезан и меко сирене „Сен Марселен“, съхранено в зехтин с билки, — което се полива с чаши тъмночервено вино. Топлината на огъня, бордото и храната ни запленяват и опияняват. Никоя друга храна не ми се е струвала така разкошна.

Стаята ухае на зърната карамфил, които посипах върху жаравата, и кората на изядените корсикански клементини, която пращи и съска, потъмнявайки и извивайки се като картофен чипс. Те отделят остър, сладък аромат и извикват спомени от Коледите в детството и натъпканите чорапи, които лежат отворени в подножието на елхата. Мушкаме се рано в леглото, за да се насладим на радостите на любовта. Дори нашият неравен дюшек, който сме довлекли от стаята, която бяхме избрали за наша спалня, при топлината на подскачащите пламъци, не може да намали очарованието на тези дни за мен. Сгушени един до друг, преброяваме пет гекона върху рамката на камината.

— Чудя се дали те са наясно, че сме тук? — питам Мишел.

— Със сигурност. Те са пазители на дома. Те бдят над нас.

Нелогично, но звучи правдоподобно. Всеки отворен шкаф или врата разкриват гекони, които се разбягват от светлината, за да намерят тъмнина и анонимност, но сега в нашата семпла празнична всекидневна те са се настанили на топлата рамка на камината, за да споделят Коледата с нас.

— Съмнявам се, че някога ще бъдем отново толкова щастливи — прошепвам, когато затваряме очи и се заслушваме в пращенето на горящите маслинови клони. Това е мимолетен коментар, казан в момент на блажено задоволство, но никога не трябваше да бъде изричан на глас, защото се оказва плод на смътно, подсъзнателно предусещане.

На следващата сутрин Мишел най-накрая успява да се свърже с госпожа Бланко в нотариалната кантора. За съжаление, документите не били пристигнали от данъчната служба в Централна Франция, пък и така или иначе мосю и мадам Б. я били уведомили, че не са свободни да пътуват през този период. Като затваря телефона, Мишел се усмихва окуражително и аз, от своя страна, се опитвам да изглеждам радостна. Проблемът ще бъде разрешен, успокояваме се един друг, но безпокойството ни нараства.

Маслиновите дървета са обгърнати от плевели и треволяк, паяжини и заплетени пълзящи растения. Изобилните им плодове капят от неподкастрените им клони и изчезват сред буците пръст и тревата на земята. Скрити в избуялата растителност, те кротко изгниват. Тези плодове се връщат неизползвани в почвата, оставяйки като свидетелство за себе си само твърдите си костилки. Боли ме да гледам как се пропилява такъв силен еликсир.

Споменавам на Мишел, че е много важно веднага след като приключи продажбата, да наемем специалист, който да подкастри дърветата и да почисти целия терен. Амар изглежда подходящият за нас човек, стига да се договорим за цената. Той е тунизиец, който живее в Южна Франция от юношеска възраст. За разлика от много чуждестранни работници, които прекарват определени периоди от годината във Франция и след това се връщат при семействата си в някоя от северноафриканските страни за останалите месеци, Амар се е оженил тук и отглежда децата си като млади френски граждани. Той е мошеник, но е симпатяга, който не желае да навреди на никого. Лицето му е кръгло като на новородено бебе. Като се добави към това и по-тъмният му африкански тен, то ми напомня на лъскав кестен. Обаче на тази лъскава невинност са разположени две хитри очи, които гледат изпитателно.

Амар ни посещава същия следобед след обаждане от Мишел. Факт, който тепърва ще научим, е, че всички чужденци, които купуват имоти в тази част на Франция, са считани автоматично за богати и следователно лесна плячка за огромния брой работници — мошениците, както и истинските занаятчии, — които живеят от търговията с вили край брега. Амар оглежда изучаващо терена надлъж и нашир, като мълчаливо изчислява стойността на имота, а след това и виделия много път очукан автомобил, паркиран на алеята, който съвсем не предполага богатство. Въз основа на оценката си той преценява докъде може да стигне и след това говори с нужната предпазливост, опипвайки почвата, като съобщава възнаграждението си. Цифрата е астрономическа. Амар вижда нашия шок и веднага дава заден ход.

— Но това е пазарната цена, cher Monsieur. Очевидно за вас ще обмисля специална оферта.

Мишел свъсва вежди, гледа изучаващо земята, рови пръстта с обувката си. Той сякаш преценява предложението и след подобаващо размишление прави контрапредложение, с деветдесет процента по-ниско. Амар се усмихва като закачливо дете, оценявайки дързостта на противниковата игра. Пазаренето е започнало. Двамата мъже си разменят предложения, докато не постигат съгласие: една пета от първоначално поисканата сума. Всички си стисваме ръце. Амар приема безалкохолната напитка — като практикуващ мюсюлманин, никога не докосва алкохол — и се готви да поеме към дома си, но щом стигаме до паркинга, се обръща и се усмихва широко.

— О, господине…

— Да?

— Забравихме за коледната елха.

И наистина е вярно. Извиняваме се многословно.

— Да, така е. Колко ви дължим? — Мишел рови в джобовете на дънките си за пари в брой, защото тези въпроси винаги се уреждат в брой.

Амар, чиято усмивка все още е широка като на Чешърския котарак[79], иска 2000 франка, които при поевтиняващата лира се равняват на около 236 британски лири.

Сега е началото на март. Най-сетне ни е предложена дата да се съберем пред le notaire в кантората му с панорамна гледка, високо сред хълмовете над „града на парфюмите Грас, за да подпишем документите за закупуването на къщата. За съжаление, аз съм в Англия за репетициите на нова пиеса, която трябва да се открие извън столицата, да се играе в продължение на три седмици и след това да отиде направо в лондонския Уест Енд за един сезон от най-малко три месеца. Датата, определена от мадам Б., е един понеделник в края на март — единствената дата, на която тя е на разположение през този век. Това е седмицата след премиерата на пиесата в Бромли, където аз в момента репетирам.

— Не мога да бъда там — казвам по телефона на Мишел. Той е в Париж. — Ще трябва да ти извадя пълномощно.

— Би ли предпочела да изчакаме до премиерата на пиесата в Лондон?

— Не. Ако го направим, може да мине още една година, преди да станем собственици на къщата.

— Навярно си права — съгласява се той. — Ще опитаме с пълномощно. Това предполага отиването ти до френското посолство в Кенсингтън. Ще можеш ли да го направиш при твоя репетиционен график?

В сравнение с искането на разрешение да летя до Франция, един час в Кенсингтън не изглежда толкова нереалистична молба и аз уверявам Мишел, че кратко пътуване до Лондон е напълно осъществимо.

Два часа по-късно помощник-нотариусът, госпожа Бланко, позвънила на Мишел, за да го уведоми, че le maître[80] не одобрява този начин на действие.

— Защо не го одобрява? — простенвам аз, когато той ми съобщава новината.

— Защото не сме женени, а във Франция, където са в сила Наполеоновите закони, дъщерите ми имат определени наследствени права. Нотариусът заявил, че подписването ще се извърши, когато и само когато ти можеш да бъдеш тук. Госпожа Бланко ме уверява, че той иска да защити твоите интереси.

— Разбирам. — Мисля за перспективите. — Смяташ ли, че би могъл да омаеш мадам Б. да изтегли напред датата? Защо не предложиш седмицата преди да вляза в графика на представленията?

— Ще се опитам, но… Chérie, има още едно дребно нещо, изтъкнато от le maître, което сме пропуснали.

— Какво е то?

— Нашият promesse de vente изтича в началото на април.

Моментално се сещам за последиците от това. Договорът, който подписахме в Брюксел, ни задължава да купим имота преди 4 април. Ако покупката на къщата не се осъществи до тази дата, ще загубим големия паричен депозит, както и всички средства, изразходвани за вече извършени или договорени строителни работи. Нещо по-лошо, ще изгубим всички преференциални права за закупуване на имота и той ще се върне на свободния пазар. Тази мисъл е непоносима.

— Но причината за това закъснение не е в нас. Френската бюрокрация е достатъчна да изпрати някого в лудницата.

Мишел ми припомня факта, че мадам Б. ни беше предложила дата в средата на февруари, която ние трябваше да откажем, защото двамата се бяхме върнали за месец в Австралия за постпродукцията на сериала, който бях заснела преди Коледа, така че всички основания за оплакване, които смятаме, че имаме, ще бъдат счетени за неприемливи.

Казано накратко, двамата рискуваме да изгубим всичко. Седя мълчаливо в задната част на задимената репетиционна — църковна зала, за да бъдем точни, — преценявайки възможностите над стиропорена чаша кафе, което е толкова отвратително, че може да е било приготвено с вода от нашето езерце в „Апасионата“. Щом нотариусът не приема Мишел да действа от името на двама ни, значи, принудена съм да намеря начин да се измъкна и да отида във Франция. Но как?

Според мен нещата не вървят много добре. Режисьорът пуши петдесет и деветата си цигара от сутринта. Опасявам се, че главният актьор, който играе ролята на психопат — пиесата е трилър, — е на ръба да премине границата между актьорската игра и истинския живот. Другият актьор (актьорският състав е само от трима души) — приветлив, сговорчив човек, изглежда готов да загуби самообладание заради необузданите изблици на колегата си. Репетираме едва от осем дни и вече има ежедневни сблъсъци между тях двамата, освен това има признаци положението да стане още по-зле. Аз съм обхваната от депресия и сега, в светлината на собствените ми затруднения, ми се иска повече от всякога да не бях приемала тази работа. Понеже пиесата е нова, има вероятност да ни викат на репетиция всеки ден, докато мине премиерата в Лондон, когато критиците ще са направили своите рецензии и всички щети на нашите чувства и на боксофиса, ако има такива, ще са нанесени. Дотогава ще има съкращения на сценария, пренаписване, нови сюжетни обрати, различни постановки, множество режисьорски и административни отговори на реакциите както на извънстоличната публика, така и на вестниците. Всичко това е съвсем нормално и може да се очаква при нова пиеса, но не помага за решаването на сегашната ми дилема, а пък и няма сцени без мое участие. Единствената причина да не съм точно сега на репетиционната сцена е, че двамата мъже „обсъждат“ подробностите за използването на пистолета. Тонът на разговора, който се води в този момент, е нещо от рода на: „Не завирай това шибано нещо в очите ми!“.

Синхронът е от съществено значение както в реалния живот, така и в театъра. Ще трябва да се възползвам от подходящия момент, за да говоря с режисьора, който е очарователен и разумен човек. Решавам засега да изхвърля проблема от съзнанието си, да изчакам, докато нещата добият малко по-оптимистичен вид, и да се съсредоточа върху работата си.

По време на обедната си почивка се обаждам на Мишел в Париж от една телефонна кабина, намираща се на дискретно разстояние от театъра.

— Потвърди датата — казвам му — и аз ще се договоря с ръководството тази седмица.

— Сигурна ли си?

— Да.

Истината е, че изобщо не съм сигурна, но нямаме друг избор.

Остават ми още петнайсет минути от почивката, така че, вместо да се върна да седя прегърбена в гримьорната и да уча репликите си, което обикновено правя, избирам да позяпам из главната улица на предградието. По случайност бях прекарала много от младежките си години в Бромли, така че в неговата стерилна, хомогенизирана модернизация има известно угнетяващо очарование за мен. Ходя безцелно, опитвайки се да си спомня как изглеждаше, когато бях момиче, и какви формиращи характера преживявания съм имала тук, когато, минавайки край една от кръчмите на главната улица, зървам актьора, изпълняващ второстепенната роля в нашата пиеса, да седи сам, облегнат на бара. Той е свел глава над чашата си и изглежда отчайващо мрачен. Въпреки че двамата се познаваме съвсем отскоро, тъй като се срещнахме едва преди осем дни на първата репетиция, решавам да му натрапя компанията си.

— Хей — казвам едновременно като поздрав и да го предупредя за присъствието си. Прави ми впечатление, че питието му е тоник с нещо. Джин? Водка? Той се обръща към мен и веднага си давам сметка, че това не е първото му питие. В кървясалите му очи се чете объркване, обида и отчаяние. — Как си? — питам. Въпросът е излишен. Барманът бавно идва към мен и аз си поръчвам кафе. — Ти искаш ли едно?

Колегата ми мълчаливо клати отрицателно глава.

— Не мога да работя с него. Той е шибан мръсник.

Разбирам основанията на актьора, но няма да му го кажа. В края на краищата ние сме само трима и ни предстоят пет месеца работа в пиеса, която е трудна и сериозна.

— Предполагам, че той е нервен. Вероятно възлага много на това. Голяма роля…

Кафето ми пристига, за което съм благодарна, защото не вярвам на нито една дума от това, което изричам. Моят колега се възползва от присъствието на бармана да си поръча още едно двойно. Поглеждам го въпросително. Той казва:

— Слушай, защо не отидеш да попазаруваш? Ще се видим направо там.

Аз кимам, оставям кафето си, няколко монети на бара и моя клет колега на тревогите му и на алкохола.

Когато се връщам на работа, главният актьор седи с режисьора в репетиционната, където си разказват вицове, като се редуват светкавично. Установила съм, че това е често срещана практика сред актьорите по време на репетиции, но така и не съм съвсем наясно защо го правят. Това е спектакъл в рамките на спектакъла. Съсредоточавам се върху сценария си. Следващия път, когато вдигам поглед, са минали петнайсет минути след обедната почивка, а моят приятел от кръчмата още не се е върнал. Изпълнителят на главната роля е започнал да крачи нервно. Лицето му се е зачервило — сигурно му се е повишило кръвното. Става все по-неспокоен. Режисьорът пали цигарите една от друга. Няколко минути по-късно помощник-продуцентката — сърдечна млада жена в средата на трийсетте, влиза с бележка, която подава на режисьора. Той я прочита, намръщва се ядосано, смачква я на топка и я хвърля на пода.

— Тони си е отишъл у дома. Не се чувствал много добре.

Главният актьор избухва като флакон със спрей, оставен твърде близо до източник на топлина. Всички сме отблъснати от яростната му реакция и нецензурния му език. Обръщам се към помощник-продуцентката, която отвръща на многозначителния ми поглед. Режисьорът се изправя и обявява, че може би най-добрият план е да прекараме остатъка от деня със завеждащата гардероба, която ще вземе мерки за костюмите ни.

Когато Мишел ми се обажда вечерта, не му споменавам нищо за проблемите, пред които съм изправена, и само го уверявам, че всичко е наред и че ще бъда във Франция, за да подпиша документите. Спя на пресекулки.

Часът ми за репетиция на следващата сутрин е малко по-късно от този на другите. Когато пристигам, заварвам същото трио, което оставих предната вечер — всичките с издължени, свирепи лица. Преди да имам възможност да кажа „добро утро“, ме уведомяват, че Тони е напуснал пиесата. Тогава в мен се прокрадва коварна непрофесионална мисъл: само с двама души, останали в актьорския състав, и само седмица преди да започнем техническите репетиции, производствените дни и т.н., разполагаме с твърде малко време. Ръководството ще трябва да отмени или поне да отложи премиерата и аз ще бъда свободна да отида във Франция! Но по очевидни причини сдържам своя нарастващ възторг.

Сутринта преминава в звънене на агенти, кастинг режисьори и близки приятели, за да се намери заместник на Тони. Не правя никакви предложения, защото не мога с чиста съвест да препоръчам никого от моите приятели за това, което започвам да усещам като присъда, а не като работа. Нашата звезда е разгневена и непрекъснато псува. Изведнъж той се нахвърля срещу мен.

— Предполагам, че ти ще си следващата! — изсъсква жлъчно, така че останалите не го чуват.

— За какво? — питам спокойно, но с треперещ глас.

— Да ме зарежеш.

Въздържам се да му изтъкна, че пиесата не е за него, а колективна работа.

— Не, няма — отговарям.

Никога не съм зарязвала работа, но в този момент няма нищо, което да желая повече. Въпреки това, поради много причини — на първо място сред тях е цената за ремонта на къщата и техниката за поддържане на земята — това би била глупава и нерационална постъпка. Така че оставам на мястото си и продължавам с ученето на репликите си, като се притеснявам как сега ще убедя ръководството да ми даде почивен ден в понеделник след по-малко от две седмици, за да летя до Франция.

— Значи, ще издържиш докрай, нали?

— Моля те — казвам аз. — Нека просто да оставим тази тема.

Заместникът е намерен. Весел симпатяга, жизнерадостен и добродушен. Мъча се да не се чувствам разочарована, че продукцията не е отменена. Имам нужда от тази работа, освен това актьорът е човек, с когото съм работила преди и който ми харесва. Той ме разсмива. Той е точно това, от което имаме нужда, и за всеобщо изумление научава репликите за два дни. Що се отнася до всички останали, те са доволни, че отново работим по график. Другата клета жертва е забравена, отписана като непрофесионалист. Интересното е, че главният актьор си намери майстора — всеки път, когато започне да се държи дори и малко неприязнено, новият колега му отвръща с остроумна забележка или шега и звездата ни няма сили да развихри злобата си. Или пък има? Докато дните до извънстоличната премиера бавно изтичат и нервността му нараства, той съсредоточава вниманието си върху мен. След една от ранните репетиции на цялата пиеса ме обвинява — пред актьорския състав, техниците, ръководството и обслужващия персонал, — че нямам никакъв талант и чувство за синхрон. Когато оставам сама в гримьорната си, проронвам няколко сълзи. След това, като всяка актриса в прилив на отчаяние, звъня на моята агентка, която ме утешава с думите: „О, скъпа, той е известен с това. Когато еди-коя си приключи да работи с него, беше на легло цяла седмица!“.

Единственият хубав момент през моята седмица е радостната и неочаквана новина, че няма да репетираме в понеделника след премиерата. Смята се, че той е много необходим почивен ден. В светлината на това развитие на нещата и всичко, което се случва, вземам рисковано и много непрофесионално решение да отида до Франция, без да споменавам на никого. Подобен ход би могъл да ми коства работата, но на този етап бих била почти благодарна. Въпреки това не ми е в характера да се държа толкова непочтено, затова решавам от приличие, а и за да намаля малко чувството си за вина, да доверя плана си на помощник-продуцентката, която, когато го чува, се взира в мен, пребледняла от ужас.

— Вие нямате дубльор, докато не отидем в Лондон! — изскимтява тя. — Ще трябва да отменя спектакъла.

— Ще се върна, не се притеснявайте — успокоявам я. — Подписването е в девет и половина. Ще свърши най-късно до единайсет часа. След това има два самолета на „Бритиш Еъруейс“, които излитат от Ница. С всеки от тях ще кацна на летище Хийтроу съвсем навреме и като хвана такси до театъра, няма начин да пропусна спектакъла.

Тя става по-отстъпчива. Какъв ли избор дадох на бедната жена? Единствената ѝ молба е, ако се случи най-лошото, никога, ама никога да не споменавам, че е имала представа за моя план, или кариерата ѝ ще се сгромоляса заедно с моята. Сделката изглежда справедлива. Съгласявам се.

В неделя Мишел, чийто самолет от Париж е кацнал по-рано от моя, ме посреща на летището в Ница. Прекрасна пролетна утрин е. Въпреки напрегнатата седмица и тръгването в зори от Лондон, перспективата за пътуването през деня до хълмовете ме ободрява. Освен това, след безкрайното чакане, най-накрая юридически ще притежаваме нашия дом, нашата ферма. Когато пристигаме в къщата, издигаща се на върха на своя хълм, покрит с тъмни маслинови дървета, след като не сме я посещавали почти три месеца, тя е неузнаваема. Амар е разчистил цялата площ наоколо. Виждаме съвсем нов ландшафт. Обраслите с дръвчета декари, шубраците и тръните, цялата заплетена растителност е окастрена, натрупана на купчини, готови за горене. От това разчистване „Апасионата“ изглежда гола и уязвима, пуста, рушаща се черупка, но и възродена, с много неща за откриване и за научаване. Преброяваме шейсет и четири маслинови дървета (десет от тях не бях виждала преди) и виждаме пространство на горните тераси за още десетки дръвчета. Терасите са разчистени изцяло за първи път от много години. Свободни да дишат, на тях да растат нови дървета и да дават реколта.

— Мислех, че си се разбрал с Амар да изчака след…

— Така и направих — отвръща Мишел.

Това посрещане е едновременно прекрасно и тревожно, защото ние, разбира се, нямаме порти, нямаме стобор, нито каквито и да било ограждения на имота. Това ще бъде следващото, с което трябва да се заемем. За съжаление, има толкова много неща, с които ще трябва да се занимаем по-късно…

Но като изключим всички бъдещи грижи, правим откритие, което е твърде прекрасно, за да се опише. Разчистването на терена е разкрило невероятно каменно стълбище. Незабелязано от нас, то е лежало под гъстите трънливи храсти, забравено и неизползвано. Сега, когато тайната му е разкрита, то се издига като птица от подножието на хълма до самата къща. Мишел предполага, че е било първоначалният подход към къщата, преди да бъде направена асфалтираната алея, преди да се появи необходимост от път за автомобили, преди дори да е помислено за тесния път, който води от нашия вход до къщичката на пазача. Съдейки по серията от малки правоъгълни дупки, издълбани в камъните, изглежда, доста голяма част от него — разстояние от около 300 метра — е била покрита с аркада от рози. Когато са цъфтели, стълбището трябва да е било впечатляваща гледка, а и какъв благоуханен вход!

Докато приближаваме по алеята, пред погледа ни се разкриват бледорозовите цветчета на бадемовото дърво, които са прецъфтели и сега вехнат, а навсякъде около нас, показали се от клоните на листопадните дървета — смокини, череши, сливи, круши, — нови, лъскави зелени филизи, както и стотици, буквално стотици, цъфнали диви ириси, бели и лилави, които растат край терасите на всяко ниво. Бледорозово, зелено, бяло, тъмнолилаво: палитра, която никога не съм свързвала с Южна Франция. Напредваме бавно с колата, съзерцавайки тази гледка, тази експлозия от неочаквани цветове. Какво ли освобождение трябва да е било това за природата? Кога тази земя, почвата на тези тераси, за последен път е усещала преките слънчеви лъчи? Мисля си за милионите животинки и насекоми, които са останали без дом, които са изгубили своите ориентири, и заедно с тях за растенията, на които е върната светлината.

Сякаш за да потвърди нашата предстояща собственост, в къщата ни очаква новото ни легло. Каква ненадейна радост!

След като обядваме на горната тераса, небето се покрива с облаци.

Прекарваме в труд по-голямата част от студения неделен следобед, като се сгряваме от работата. Такова удоволствие е да бъдеш на открито, да се занимаваш с физическа дейност, толкова е ободряващо и успокояващо. Аз плевя цветните лехи, Мишел измита стъпалата, които са покрити до коляно с полуразложени листа, след това подготвя градинските столове да бъдат боядисани в комбинация от люляково и охра. Откривам малки пролетно зелени филизи, показващи се в основата на отсечените стволове на — както бяхме смятали — мъртвите портокалови дървета. Някъде в далечината чувам изстрели — ловец, преследващ зайци или дребни птици. Чувствам как кожата ми, която е уморена и изопната от слоевете театрален грим, започва да диша и да руменее от резливия и свеж въздух. Докато денят напредва към ранния здрач, започва да вали. Скачам в малахитовозеления басейн и плувам отчаяно в ледената вода, обикаляйки и гребейки като видра под ситния дъжд, докато Мишел подготвя огъня — сега имаме неограничени запаси от дърва — за вечерта. Много подходящ момент. Последната ни вечер като официални заселници, защото утре ще станем les propriétaires.

Изтегнати на възглавници пред огъня, слушаме дъжда, който барабани силно и бързо по стъклата на прозорците и пада с плясък в нашата стара кофа в импровизираната кухня. Но не ни пука. Утре всеки теч и всяка лющеща се люспа от мазилката ще ни принадлежат.

Дъждът става проливен като на тропиците. Цяла нощ шиба и плющи по плоския покрив и когато се събуждаме сутринта — радостни и готови за нашата екскурзия сред хълмовете, по алеята шурти вода. Тя тече като ручей, носейки пръчки, мъртъв заек и гниещи листа. Само през дъждовния сезон на остров Борнео и при последните пристъпи на един ураган във Фиджи съм била свидетел на такъв проливен дъжд. Когато се втурваме към колата, целите подгизваме. Чистачките едва успяват да се движат наляво-надясно — почти без резултат. За щастие Мишел познава пътя. Пристигаме навреме, но мокри като мишки. Мадам Б. ни очаква, съвсем суха и безупречно облечена. Робер не е с нея. Нотариусът гледа с театрален ужас, докато ние шляпаме по чистия му бежов килим към определените ни кожени кресла.

Панорамната гледка в този район извън Грас, за която съм чувала толкова много, е скрита от пелената на проливния дъжд.

— C’est dommage[81] — свива рамене нотариусът, който носи пенсне и добре ушит, но доста старомоден тъмносин костюм с двуредно сако, и е подстриган и с изострено лице като пудел.

Лактите му са подпрени на страничните облегалки на стола и изобщо не напускат тази позиция. Той редовно допира върховете на пръстите си, сякаш се моли, и откривам, че обръща вбесяващо педантично внимание на подробностите. Ето един човек, който поставя скоби между скобите и след това отново скоби. Всеки закон, всяка разпоредба, клауза и точка се отварят, за да бъдат разгледани и след това разяснени набързо. Историята на имението „Апасионата“ е не само описана в договора страница след страница, франк по франк — съпруг на… съпруга на… роден на… — но сега се чете на глас, повтаря се и се коментира от него.

Вилата е построена през 1904 г. Това е годината, в която големият провансалски поет Фредерик Мистрал е удостоен с Нобелова награда за литература. Тъй като процесът е тромав, а и аз вече съм загубила нишката, ровя в паметта си за един негов цитат, който неотдавна бях научила наизуст, но той упорито ми убягва, тъй като монотонният глас на le notaire ме връща към заобикалящата ме действителност. Мъча се отново да се съсредоточа, но откривам, че съм напълно и безнадеждно безпомощна. Le maître — обръщението към всички нотариуси във Франция е le maître (буквално преведено — магистър), признание за ранг и образователна степен, предполагам, както при нас се обръщаме към съдията с Ваша чест, — та le maître ce върти със стола си — единствения въртящ се стол, и говори надълго и нашироко на Мишел. Мишел кима и от време на време вметва по нещо, а аз понякога се оживявам, понеже съм разбрала някоя дума или изречение. Не ми е ясно защо думите на този нотариус са адресирани единствено към Мишел. Доколкото мога да схвана, те обсъждат факта, че Мишел е роден недалече от Кьолн, но живее във Франция още от юношеска възраст. Мадам Б. не дава вид, че слуша. Тя зачертава и отбелязва някои места в нейния екземпляр на договора, поставен на бюрото пред нея, сякаш е сценарий, който се нуждае от драстична и незабавна преработка.

От време на време, когато мъжът с напрегнато пергаментовожълто лице спира да си поеме дъх, мадам Б. подхвърля учтиво, но твърдо: Maître, s’il vous plaît… Нямам никаква представа какви тънкости обсъждат и не мога да попитам Мишел. Копнея за малко развлечение от гледката и се мъча да не хвърля бърз поглед на часовника си. Червейче на безпокойство се промъква в моя вътрешен монолог, воден на английски език: „Това само малко по-дълга тирада ли е, или просто ми изглежда така, защото съм страничен наблюдател? Това цяла сутрин ли ще отнеме? Аз трябва да хвана онзи обеден полет…“

Дъждът не е съпроводен от силни звуци — няма тътен от гръмотевици, нито трясък от светкавици, нищо освен неспирни водни струи.

Внезапно, когато съм се отнесла далеч, столът на нотариуса се завърта още веднъж и спира като топче на рулетка, обърнат право към мен.

— Мадам Дринкуотър? — Всички погледи се насочват към мен.

— Oui? — отговарям несигурно.

— Avez-vous compris?

„Дали съм разбрала какво?“ — питам се аз. Хвърлям поглед към Мишел, който ме гледа с топлота. Той отговаря вместо мен, обяснявайки на notaire, че не съм запозната с всичко това.

— Ааа — казва провлачено мъжът, сякаш това обяснява моето мълчаливо невнимание, отсъствието на възторг при анализирането на тези свещени документи параграф по параграф. И след това се впуска в нищене на историята на живота ми. Къде и кога съм родена; имената на родителите ми; услугите на коя банка ползвам в Англия и на коя във Франция; годишният ми доход (цифра, която трябва да съм получила от нищото, защото нямам гарантиран доход); моята професия; моминското име на майка ми; сумата, с която съм допринесла към общата цена на имота; данни, че нямам неплатени дългове. Аз съм втрещена. И тогава той млъква и хвърля своя текст на масата.

— Значи, вие сте от Ирландия?

Кимам утвърдително, той сваля очилата си и прави лирическо отклонение за Ирландия и различните си отпуски, които е прекарал с удоволствие там. Зелено. Разбирам тази дума. Да, кимам, много зелено. И влажно, malheureusement, за съжаление.

Да, в Ирландия е влажно, съгласявам се. Всички се смеят, свиват рамене и разперват ръце по начина, по който южняците във Франция го правят, когато обсъждат начина на живот на клетите хора, които са принудени да живеят в климат, по-малко благословен от техния.

— Mais… — И той с шекспировски драматизъм посочва към прозореца, който гледа единствено към пелената на дъжда. Следва пауза, докато размишлява за дъжда. Аз и моята история сме забравени или поне така си мисля. Секунди по-късно мъжът се връща към ролята си — с текста в ръка, и други подробности от моя живот са споделени с присъстващите, които включват мадам Бланко, която си води записки, макар че бог знае как някой би могъл да следва темпото на този човек, агента по недвижими имоти, скрит мълчаливо в ъгъла като низвергнат, мосю Шарпи, който за първи път ни показа „Апасионата“.

И така нещата продължават. И продължават. Попитана съм дали съм уведомена за съществуването на дъщерите на Мишел, на неговата бивша съпруга. Всичко това прилича на абсурден разпит. След това сериозно съм предупредена за рисковете, които поемам, като подписвам тези документи и като участвам в закупуването на имот с мъж, който има потомство. Опасявам се, че ако разбирам по-добре френската правна терминология, ще си взема чантата и ще тръгна към вратата, без да подпиша и една страница от книжата, които се оказват пет екземпляра на документ от двайсет и девет страници. Всички сме длъжни да парафираме всяка страница и да напишем трите си имена на различни стратегически места, след като сме написали думите: Lu et approuvé. „Прочетено и одобрено.“ Договорите се подават в кръг на масата, като всеки от нас — Мишел, следван от мен, после мадам Б. и le notaire, както и неговата асистентка мадам Бланко — мълчаливо и акуратно поставя инициалите си и се подписва.

Целият процес в действителност е доста комичен — въртележка на документи и химикалки, като само един човек, агентът по недвижими имоти, не прави нищо. По-късно си давам сметка, че той е там, за да получи своята комисиона, дадена неохотно от мадам Б., която получава в брой. Дебелата пачка с банкноти от по 500 франка буквално преминава под масата от богато украсени с бижута пръсти в алчни ръце, но чак след като са изяснени всички подробности. Става ми смешно, когато нотариусът, докато тези черноборсаджийски действия се извършват точно под бюрото му, изважда огромна бяла носна кърпа и делово си издухва носа. Размерът на кърпата, малко по-малък от лист A4, успява съвсем удобно да покрие очите и по-голяма част от лицето му — той не е „видял“ нищо!

Минава пладне, когато най-накрая излизаме оттам и казваме au revoir на мадам Б., с която ще се срещнем още веднъж, когато отново преминем през целия досаден процес за закупуването на вторите пет акра земя. Навън дъждът е станал още по-проливен, ако това въобще е възможно. Небето е тъмно и намръщено. Мадам Б. изчезва в карана от шофьор лимузина, а ние стоим, сгушени плътно, под козирката на входа на нотариуса. Бяхме планирали ранен обяд във фермата — да вдигнем тост за новия ни, повишен статус, за нашия дом, за хълма, за новото легло. Но сега нищо от това не е възможно. Споглеждаме се и се усмихваме.

— На летището ли? — пита Мишел и аз кимам утвърдително. Пътуването с колата е потресаващо, пътищата са затлачени с кал и потоци вода. Всички карат с включени дълги светлини и лъкатушенето сред хълмовете и завоите е коварно. Спускането през Грас, където пътят е опасен дори и при нормални обстоятелства, представлява суматоха от нетърпеливи, раздразнителни шофьори. Но ние все още имаме време, опитвам се да не се безпокоя. Мълчим, тъй като Мишел трябва да се концентрира, а аз съжалявам, че заминавам, защото знам, че няма да се върна до края на юни, което в този момент ми се струва цяла вечност. Има толкова много неща, които искам да направя.

Пристигаме на летището, аз тичам напред, за да се чекирам за полета, а Мишел връща колата под наем. Когато стигам до гишето, то е зловещо пусто. Няма персонал, няма пътници. Поглеждам часовника си. До излитането на самолета остават още трийсет и пет минути. Времето е малко, но сигурно чекирането още не е приключило, нали? Качването на самолета трябва току-що да е започнало. Оглеждам се трескаво и забелязвам информационното гише на „Бритиш Еъруейс“, където има обезпокоително дълга опашка и шумни групи от разтревожени и ядосани пътници. На гишето научавам, че заради метеорологичните условия полетът е отменен. Стомахът ме присвива така, сякаш току-що е поел удар от Мохамед Али. Всички, в това число и аз, се опитват да си запазят места за следващия полет. Докато го правя, заменям билета си за бизнес класа, разсъждавайки, че ако има някакви по-нататъшни проблеми, това ще ми даде предимство. Мишел пристига. Обяснявам какво се е случило. Неговият полет до Париж е след един час и самолетът му трябва да излети от друг терминал — този за вътрешни полети. Той се втурва към гишето на „Ер Франс“ и сменя билета си за по-късен полет.

— Ами тогава хайде да обядваме и да празнуваме — казва Мишел и ме завежда в едно от кафенетата на летището. Не искам да се отдалечавам твърде много. Чувствам, че трябва внимателно да следя развитието на събитията тук, въпреки че и с по-късния полет ще имам достатъчно време да стигна спокойно до театъра преди вдигането на завесата. Независимо от това, щях да се чувствам по-спокойна, ако вече бях на път.

След като се нахранваме, се сбогуваме страстно и прочувствено и Мишел ми маха, докато се отправям към паспортния контрол. Като поглеждам назад, го виждам да бърза за автобуса за Терминал 1. Няма да се видим в продължение на три седмици. Въпреки събитията от деня — придобиването на фермата след почти една година отлагане, се чувствам тъжна. Разкъсвам се между два свята — миналото и настоящето и настоящето и бъдещето, и между две страни: сега сърцето и домът ми са във Франция, но работата ми все още е в Англия. Заета с тези мисли, бегло си давам сметка за информацията, съобщавана по високоговорителя. Повтарят я на английски език и този път ѝ обръщам внимание. Поради метеорологичните условия полетът на „Бритиш Еъруейс“ има закъснение!

— Не! — извиквам аз и изтичвам до изхода за качване на борда, където хубава млада французойка изключва микрофона, който току-що е използвала за съобщението. — С колко е закъснението?

Тя свива рамене.

— Не знаем.

И двете се взираме през прозореца към залятата с вода писта и флотилията бездействащи самолети. Трябва ли да се обадя в театъра? Мога ли да наема частен самолет? Но ако редовните боинги не могат да излитат, каква надежда има за малък самолет? Решавам все пак да попитам. Моите опасения се потвърждават: целият въздушен трафик е спрян. Връщам се в салона за заминаващи. Не може да се направи нищо друго, освен да се чака.

Закъснението се оказва малко повече от час. През цялото време изчислявам наум отново и отново: вероятния час на пристигане, колко време може да отнеме минаването през паспортния контрол, както и за намирането на такси. За щастие нямам багаж. Трябва ли да си запазя такси до театъра оттук? Но аз не знам кога ще излетим. Усещам, че умът ми се размътва. Ще ми трябва чудо… Трябва ли да се обадя на директорката на театъра? Но ако се обадя, какво може да направи тя? Нямам дубльорка… Ще бъда уволнена. През почти двайсетгодишната си кариера никога не съм пропускала спектакъл — дори и поради заболяване, и със сигурност не и заради безотговорна постъпка като тази. Все още се укорявам, когато обявяват качването на борда.

Докато стюардесата ме насочва към мястото ми, ѝ споменавам, че имам спектакъл, и питам дали има някаква възможност да ми бъде дадено предимство при слизането.

— Всички имаме проблеми — отвръща рязко тя. — Трябвало е да вземете по-ранен полет.

Смъмрена, прекарвам полета, опитвайки се да си почина — изтощена съм от тревогите и прекалената френска бюрокрация. Пълната жена — американка от Тексас, която седи до мен, на няколко пъти се опитва да ме заговори, но аз нямам настроение и стискам здраво очи. Докато не ме побутва нечия ръка.

— Скъпа — казва жената, — искам да ви кажа нещо.

Отварям очи.

— Какво е то? — питам раздразнено.

— Вие със сигурност се притеснявате за нещо и искам да знаете, че аз знам за него.

— Знаете за него? — повтарям несигурно. Толкова съм отчаяна, че ако тя има някаква тайна, съм готова да я чуя.

— Виждам неща — продължава жената — и няма за какво да се притеснявате. Ще се справите.

— Така ли? — Поглеждам я удивено и след това осъзнавам, че се хващам за сламка. Единствено потребността всичко да бъде наред ме кара да почерпя смелост от това крайно неясно твърдение. — Не — казвам аз. — Не мога да се справя. Няма такси на света, което може да ме закара навреме за вдигането на завесата през пиковия час в Лондон.

— О, боже, вие сте актриса? Гледала ли съм ви в нещо? Нещо но телевизията, което е показвано в Щатите?

Иска ми се да не бях повеждала този разговор, но тя е много добронамерена, а аз съм тази, която е потисната и притеснена. Споменавам „Всички същества — големи и малки“, който обичайно е ключът към моята биография. Тя е развълнувана и „…тооолкова щастлива! Нека ви кажа, скъпа, вие ще направите този спектакъл, не се съмнявам в това“.

Усмихвам се и ѝ благодаря за оптимизма, после затварям очи. Каквото и да казва тя, сега това е физически невъзможно и аз решавам, че веднага след като кацнем, трябва да се обадя в театъра и да ги предупредя, което трябваше да направя от Ница, и да обясня на нашата много мила помощник-продуцентка, че има две възможности: да забави вдигането на завесата или да отмени спектакъла. И в двата случая с мен е свършено. Закопчаваме коланите и самолетът се приготвя за кацане. Когато кацаме на пистата, стюардесата прави обичайните съобщения, след което добавя:

— Госпожица Дринкуотър да бъде така любезна да се представи на обслужващия персонал…

Натискам бутона над главата си и тя се приближава.

— Вие ще слезете първа — казва стюардесата. — Моля, пригответе багажа си.

Кимам с благодарност, макар да знам, че сега тази услуга не може да ми помогне.

Моята тексаска приятелка докосва ръката ми и ми пожелава всичко хубаво, като ме уверява още веднъж, че знае, че ще се справя. Тя ме засрамва, като се усмихва радостно заради факта, че сме се запознали, и заявява, че ще каже на всички, че съм също толкова очарователна и в реалния живот.

Като слизам от самолета, виждам един служител от наземния персонал на „Бритиш Еъруейс“ да чака с табела, на която пише моето име.

— Госпожица Дринкуотър? — пита той.

Кимам утвърдително.

— Моля, последвайте ме. — Мъжът тръгва целеустремено напред. Следвам го послушно, макар че съм объркана. — Ще пътуваме за кратко с кола по пистата. Това няма да отнеме повече от няколко минути. Вашият пилот е готов и чака — усмихва се той с професионална увереност.

Моят пилот? Сега съм напълно слисана.

Заедно със служителя на „Бритиш Еъруейс“ минаваме с кола през район на летище Хийтроу, който никога досега не съм виждала, и спираме до голям хеликоптер. Вратата на колата се отваря, аз слизам и служителят се здрависва с мен.

— Приятно ми беше да се запознаем. На добър час.

И се отдалечава. Пилотът ми маха и ми помага да се кача. Настанявам се в хеликоптера, оборудван за десет пътници, и се приготвям за още едно излитане.

— Съжалявам, че е толкова голям — казва той. — Не разполагахме с нищо по-малко.

Аз просто поклащам глава, защото съм изгубила дар слово.

— Добре е — успявам да измънкам. Дали са направили грешка? Не смея да попитам.

— Ще прелетим над Лондон и ще кацнем на летище Бигин Хил след десет минути. Ако всичко е наред, там трябва да чака такси, за да ви откара до театъра.

Това е чудо. Просто не мога да си го обясня. Дали онази неприятна или може би просто раздразнена стюардеса се е размекнала по време на полета и е уведомила пилота, който пък е уведомил наземния персонал? Дори и да го беше направила, те със сигурност нямаше да си направят толкова много труд. Или онази жена от Тексас притежаваше някаква чудотворна сила, за която само бе намекнала?

Най-накрая питам:

— От „Бритиш Еъруейс“ ли уредиха това?

— Не, съпругът ви го направи.

— Съпругът ми ли?

Объркана съм. Не съм омъжена. Да не би да съм заела мястото на някоя друга? Но не, моето име бе написано на табелата и има такси, което чака да ме откара до театъра, където трябва да отида.

И ето го там — такси, което чака на пистата. Малко стара бракма е, но какво ми пука, настанявам се с благодарност в него. Трафикът е натоварен, защото сме улучили пиковия час, но шофьорът ми, изглежда, е бил информиран, че случаят е спешен. Той си проправя път сред колоните от превозни средства с безмилостната решителност, демонстрирана обикновено само от французите, и ме оставя петнайсет минути по-късно пред вратите на театъра. Остават двайсет и пет минути до вдигането на завесата. Коленете ми се подгъват, цялата съм подгизнала от пот и се чувствам като мокър парцал, но съм тук. Изваждам ключа от гримьорната си и залитайки, тръгвам по коридора. Помощник-продуцентката ме намира. Изглежда мъртвешки бледа. Официално, по договор, всички артисти са длъжни да бъдат в театъра преди така наречената „половинка“ — театралното съкращение за половин час преди вдигането на завесата, макар че половинката всъщност се обявява трийсет и пет минути преди това. Не ме питайте защо. Единственото, което знам, е, че точно сега това ме прави закъсняла с десет минути.

— Съжалявам — измънквам аз.

— Слава богу, че сте тук — прошепва тя, като ме избутва в гримьорната ми и затваря вратата след себе си. — Никой не знае нищо, но, Исусе, колко бях уплашена.

Аз кимам. Не мога да говоря. Треперя като лист.

— Добре ли сте?

— Добре съм — успявам да отвърна.

— Искате ли нещо?

— Спешно лекарство.

Знам, че тя държи в аптечката си шише с цветни есенции срещу шок на доктор Бах.

— Имате го. — Младата жена се втурва към вратата и я отваря. — Между другото — подхвърля, преди да излезе, — той е в отвратително настроение.

Схващам намека.

— Направете го двойно бренди.

Никога не пия преди представление, но тази вечер се съмнявам, че без някакъв стимулатор разтреперените ми крака ще ме отведат до сцената.

След спектакъла, който минава изненадващо добре, си наливам голяма чаша вино и звъня на Мишел в Париж от моята гримьорна.

— Как го направи?

Той се засмива и ми разказва как е минал неговият следобед. Седял в терминала, чакайки да обявят неговия полет на „Ер Франс“ до Париж, когато по чиста случайност вдигнал поглед от лаптопа си, погледнал през прозореца и забелязал, че самолетът на „Бритиш Еъруейс“ стои на мократа писта. Когато попитал, го информирали, че това е закъснелият полет за Хийтроу. Нямало начин да се свърже с мен, но знаел категорично, че всяка секунда, която изтича, без този самолет да излети, намалява шансовете ми да стигна в театъра преди вдигането на завесата. С бляскавия си и жив ум на режисьор — категория хора, които живеят с мотото, че всяка пречка трябва да се превърне в предимство, ако трябва да се избегне финансова катастрофа, Мишел знаел, че това, което трябва да ми купи, е време. Анулирал своя полет, купил няколко фонокарти и започнал да звъни на фирми, притежаващи хеликоптери, които работят извън Хийтроу. Именно компанията за хеликоптери му дала името на таксиметровата фирма, която редовно вземала клиенти от Бигин Хил.

Когато пристига сметката, цялата операция струва до пени всичко, което ще получа от договора си за извънстоличните представления — парите, с които можехме да си купим порта или живия плет от лаврови храсти, който бяхме решили да направим, — но това вече не е от значение. Спектакълът продължи да се играе и моята професионална репутация бе спасена.

Настъпва нощта, сгушвам се в леглото, затварям уморените си очи и необикновеният низ от приключения и премеждия, случили се през деня, отново преминава пред очите ми. При целия този стрес почти бях забравила, че днес си купихме маслинова ферма в Южна Франция с изглед към Ривиерата.

За първи път ме изпълват гордост и задоволство и осъзнавам реалността на направеното от нас за свидния ни дом. После се замислям за поразително щедрия жест на деликатния любящ мъж, за чието присъствие жадувам, но който спи далеч от моите копнеещи обятия в най-шикозния от всички градове отвъд Ламанша. Да отмени следобедните си срещи заради мен! Колко човешки същества биха се опитали и биха направили такова нещо? Докато клепачите ми натежават и тялото ми, стоплено и в безопасност, потъва бавно в съня, ме приспива увереността че най-накрая съм намерила старата къща, която бях търсила при пътуванията си толкова много години, и нещо още по-прекрасно — междувременно бях срещнала единствения човек с когото искам да споделя това райско кътче. Всичко, което ни остава, е да намерим начин да преобразим тази съборетина в дом и по-късно в маслинова ферма. Въпреки това, в обозримото бъдеще, докато не приключат спектаклите ми в Уест Енд, трябва да оставя настрана тези мечти. Няма да има повече кратки бягства във Франция.