Майка Нощ

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТАМАЛКАТА РЕЗИ НОТ…

Отидох в музикалния салон на опразнената къща на Вернер Нот и заварих Рези с нейното куче.

Малката Рези тогава беше на десет години. Беше се свила на едно кресло край прозореца. Пред очите и не бяха руините на Берлин, а овощната градина със заснежените като дантела клони на дърветата.

В къщата нямаше отопление и сестричката на Хелга беше увита в палто и шал, носеше дебели вълнени чорапи. Край нея бе изправен малък куфар. Когато натовареха каруците отвън, тя щеше да е готова да се качи и да потегли.

Беше си свалила ръкавиците и внимателно ги бе сложила на перилото на стола. Ръцете и бяха голи, за да галят кучето в скута и. Кучето беше дакел, загубил козината си поради военновременната диета и почти обездвижен от болестни отоци.

Приличаше на някакво праисторическо земноводно. Докато Рези го галеше, кафявите му очи се присвиваха със слепотата на екстаза. Беше изцяло съсредоточено върху движенията на пръстите, които галеха голата му кожа.

Не познавах Рези много добре. Веднъж, още в началото на войната, ме бе накарала да замръзна, защото с фъфлещ глас ме нарече американски шпионин. След това гледах да прекарвам колкото се може по-малко време пред детските и очи. Когато влязох в музикалния салон, с удивление забелязах колко много е започнала да прилича на Хелга.

— Рези? — повиках я аз.

Тя не се обърна.

— Знам. Време да е да се застреля кучето.

— Не искам да го правя.

— Ти ли ще го направиш или ще накараш някой друг?

— Баща ти ме помоли да го направя аз.

Едва сега се обърна към мен.

— Значи си станал войник.

— Да.

— Само за да убиеш кучето ли облече тази униформа?

— Отивам на фронта. Отбих се само да се сбогуваме.

— На кой фронт?

— Срещу руснаците.

— Ще умреш.

— Да, предполагам.

— Всички, които още не са умрели, ще умрат много скоро — отбеляза тя. Изглежда не се вълнуваше особено.

— Не всички.

— Аз ще умра.

— Надявам се, че не. Сигурен съм, че всичко ще бъде наред.

— Няма да ме боли, когато умра. Чисто и просто изведнъж ще престане да ме има.

Тя избута кучето от скута си. То падна на пода като кренвирш.

— Вземи го — каза Рези. — И без това никога не съм го харесвала. Само го съжалявах.

Вдигнах животното.

— Много по-добре ще е за него да умре — добави тя.

— Смятам, че си права.

— И за мен ще е по-добре да умра.

— Не мисля.

— Искаш ли да ти кажа нещо?

— Добре.

— Тъй като скоро всички ще умрат, мога спокойно да ти кажа, че те обичам.

— Много мило от твоя страна.

— Наистина те обичам. Когато Хелга беше жива и двамата идвахте тук, аз и завиждах. Когато тя умря, започнах да си мечтая да порасна и да се омъжа за теб, да стана известна актриса, а ти да пишеш пиеси за мен.

— Поласкан съм.

— Това не означава нищо — каза тя. — Вече нищо не означава каквото и да било. А сега върви да застреляш кучето.

Кимнах и излязох с кучето в ръце. Отидох в градината, оставих го в снега и извадих малкия си пистолет.

Наблюдаваха ме трима души — Рези, която стоеше на прозореца в музикалния салон и старият войник, който трябваше да охранява полякините и рускините.

Третият човек, който ме наблюдаваше, беше тъща ми, Ева Нот. Ева Нот стоеше на прозореца на горния етаж. Подобно на кучето, и тя се бе подула от лошокачествената храна. Горката жена, превърната в парче салам от лошите времена, беше заела стойка „мирно“, сякаш смяташе екзекуцията за някаква благородна церемония.

Застрелях кучето в тила. Гърмежът беше слаб и евтин, като немощно изплющяване на детски пистолет с капси.

Кучето умря, без да потрепери.

Старият войник се приближи, проявявайки професионален интерес към раната, която може да направи такъв малък пистолет. Обърна кучето с крак, намери куршума в снега и замърмори замислено, сякаш бях направил нещо интересно и поучително. След това заговори за раните, които беше виждал и за които беше чувал — всякакви дупки в живи преди това обекти.

— Ще го погребеш ли? — попита той.

— Предполагам, че трябва.

— Ако не го направиш — добави той, — някой ще го изяде.