Майка Нощ

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВАНАЙ-ДОБРИЯТ МИ ПРИЯТЕЛ…

Споменах, че отидох да видя Вернер Нот с краден мотоциклет. Трябва да обясня.

Всъщност, не го откраднах. Просто го взех за вечни времена от Хайнц Шилдкнехт — партньорът ми по тенис на маса — двойки и мой най-добър приятел в Германия.

Често пиехме заедно и разговаряхме до късно през нощта, особено след като и двамата загубихме жените си.

— Чувствам, че мога да споделя с теб всичко, абсолютно всичко — заяви той една вечер, много след началото на войната.

— Аз чувствам същото към теб, Хайнц — отговорих аз.

— Всичко, което имам, е и твое — каза той.

— Всичко, което имам, е и твое — отвърнах аз.

Количеството собственост, с която разполагахме, беше нищожно. Никой от двама ни нямаше къща. Недвижимите ни имоти и обзавеждането им бе превърнато в развалини. Аз имах часовник, пишеща машина и велосипед. Хайнц отдавна бе продал часовника и пишещата си машина, а дори и брачната си халка, за да си купи цигари на черния пазар. Единственото, което му бе останало в онова тъжно време, освен дружбата ми и дрехите на гърба му, беше един мотоциклет.

— Ако някога с този мотоциклет се случи нещо — каза той, — ще се превърна в просяк. — След това се огледа, да не би някой да ни подслушва. — Ще ти разкрия нещо ужасно.

— Недей, ако не искаш — отвърнах аз.

— Искам. На теб мога да казвам ужасни неща. Това, което ще чуеш, е просто ужасно!

Пиехме и разговаряхме в един малък бункер, недалеч от общежитието, където живеехме. Беше построен съвсем наскоро за отбраната на града, преди всичко от роби. Нямаше никакво въоръжение, нямаше никакви войници. Руснаците все още не бяха чак толкова близо.

Аз и Хайнц седяхме там, а между нас имаше бутилка и свещ. И Хайнц ми каза ужасното нещо. Беше пиян.

— Хауард — изломоти той, — обичам този мотоциклет повече, отколкото обичах жена си.

— Хайнц — отвърнах аз. — Искам да съм твой приятел и искам да вярвам във всичко, което ми казваш, но не мога да повярвам в това. Да забравим, че си го казал, защото не е истина.

— Истина е. Това е един от редките моменти, когато човек казва истината. Един от тези редки моменти. Хората почти никога не казват истината, но сега аз не лъжа. Ако си приятелят, за който те мисля, ще ми окажеш честта да повярваш на приятеля, който мисля, че съм, когато казвам истината.

— Добре — съгласих се аз.

По бузите му се стичаха сълзи.

— Продадох бижутата и, любимите и мебели, дори и купоните и за месо в началото… за да си купя цигари.

— Всички сме правили неща, от които после се срамуваме.

— Не можах да се откажа от цигарите, а трябваше. Заради нея — продължи Хайнц.

— Всички имаме слабости — успокоих го аз.

— Когато бомбата улучи апартамента и я уби, а аз останах само с мотоциклета, черноборсаджията ми предлагаше за него четири хиляди цигари.

— Знам — кимнах аз. Разказваше ми тази история всеки път, когато се напиеше.

— И отведнъж зарязах пушенето… Защото толкова много обичах мотоциклета!

— Всички ние сме привързани към нещо.

— Но не към това, което трябва. И се привързваме твърде късно. Ще ти кажа кое е единственото нещо, в което вярвам, от всички неща, в които може да се вярва.

— Добре.

— Всички хора са безумни. Способни са да направят всичко по всяко време и Бог да е на помощ на онзи, който търси причините.

Познавах жената на Хайнц само бегло, въпреки че я виждах сравнително често. Говореше непрекъснато, поради което бе трудно да я опознаеш, а основната и тема винаги беше една — преуспелите хора, които виждат разкрилите се пред тях възможности и се възползват от тях, хората, които за разлика от съпруга и, бяха високопоставени и богати.

— Младият Курт Еренс — разправяше тя — е само на двайсет и шест, а вече е полковник от SS! А брат му Хайнрих… той едва ли е на повече от трийсет и четири, а командва осемнайсет хиляди чуждестранни работници, които копаят противотанкови окопи. Хайнрих знае за противотанковите окопи повече от всеки друг, а аз танцувах с него.

И тя не преставаше да говори по този начин, а горкият Хайнц седеше някъде на заден план и пушеше до смърт. Успя да ме накара едно — да не вярвам в никакви разкази за преуспели хора. Онези, които тя смяташе за преуспяващи, бяха специалисти в областта на робството, унищожението и смъртта. Не мога да приема за преуспели хората, които работят в тези области.

Когато краят на войната наближи, аз и Хайнц повече не можехме да пием в нашия бункер. Вътре монтираха осеммилиметрово оръдие, обслужвано от петнайсет-шестнайсетгодишни момчета. Още един разказ за успеха, подходящ за жената на Хайнц — толкова малки момчета, а вече с мъжки униформи и истинско смъртоносно оръжие, изцяло поверено на тях.

Така че с Хайнц продължихме да пием и разговаряме в общежитието — огромна зала, натъпкана с прогонени от домовете им държавни служители, които спяха върху сламеници направо на пода.

Криехме бутилката си, защото не искахме да я споделяме с никого.

— Хайнц — казах аз една вечер, — питам се дали наистина си ми приятел.

Сякаш го ужилих.

— Защо говориш така? — изненада се той.

— Искам да ми направиш една услуга… много голяма услуга… а не съм сигурен дали трябва да те помоля за нея.

— Настоявам! — каза той.

— Дай ми мотоциклета си, за да отида до близките на жена си утре.

Хайнц не се поколеба, не се подвоуми.

— Вземи го!

И на следващата сутрин го взех.

Тръгнахме заедно, един до друг — той на велосипеда ми, аз на неговия мотоциклет.

Ритнах стартера, включих на скорост и полетях напред, оставяйки най-добрия си приятел усмихнат сред облак сини отработени газове.

Полетях напред — р-р-р-р-р-м, р-р-р-р-р-м, п-п-п-п-п-п, р-р-р-р-р-м!

И той никога повече не видя мотоциклета си и своя най-добър приятел.

Попитах в Института за документиране на военнопрестъпниците дали могат да ми кажат нещо за него, макар че той не беше кой знае какъв военнопрестъпник. Зарадваха ме с новината, че сега Хайнц е в Ирландия и работи като лесничей в имението на барон Улрих Вертер фон Швефелбад. След войната фон Швефелбад купи голямо имение в Ирландия.

Според Института, Хайнц знаел много за смъртта на Хитлер, тъй като попаднал в бункера му, докато напоеното му с бензин тяло горяло, но все още можело да се разпознае.

Здравей, Хайнц, в случай, че прочетеш този текст.

Наистина бях привързан към теб, доколкото изобщо мога да съм привързан към когото и да било.

Много поздрави на Ирландия.

А какво търсеше в бункера на Хитлер? Най-добрия си приятел и мотоциклета си?