Майка Нощ

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАЕДИН ПОЛИГАМЕН КАЗАНОВА…

След като ми съобщи новината, я заведох в най-близкото кафене, за да има къде да седнем. Таванът беше висок. Светлините бяха безмилостни. Шумът бе истински ад.

— Защо постъпи така с мен? — попитах.

— Защото те обичам — отвърна тя.

— Как е възможно да ме обичаш?

— Винаги съм те обичала, още от съвсем малка.

Подпрях главата си с ръце.

— Това е ужасно!

— Мислех… че е красиво.

— А сега какво?

— Не може ли да продължи?

— О, Боже… колко съм объркан.

— Открих думите, които убиват любовта, нали? Любовта, която не можеше да умре?

— Не знам — отвърнах аз и поклатих глава. — Сигурно съм извършил някакво странно престъпление. Какво ли е то?

— Аз извърших престъплението. Трябва да съм полудяла. Когато избягах в Западен Берлин, когато ми дадоха да попълня формуляра и ме попитаха коя съм… кого познавам…

— Тази дълга, дълга история, която ми разказа… за Русия, за Дрезден… истина ли е?

— Цигарената фабрика в Дрезден е истина. Бягството ми в Западен Берлин също. Другото не. Цигарената фабрика е най-истинска… десет часа на ден, шест дни седмично в продължение на десет години.

— Съжалявам.

— Аз съжалявам. Животът ми беше твърде тежък, за да мога да си позволя да храня чувство за вина. Угризенията на съвестта са също толкова недостъпни за мен, колкото и палто от норки. Единствено мечтите ми ме поддържаха край онази машина ден след ден, а аз нямах право на тях.

— Защо?

— Защото мечтаех, че съм някоя, която не съм.

— В това няма нищо лошо.

— Ето го лошото. Погледни себе си. Погледни мен. Фантазирах, че съм сестра си Хелга. Хелга, Хелга, Хелга — ето коя бях. Красивата актриса с хубавия съпруг, драматурга, ето коя бях. Рези, операторката на машина за цигари, просто изчезна.

— Би могла да избереш и по-лош човек, на който да приличаш.

Тя стана много смела.

— Това съм аз. Това. Аз съм Хелга, Хелга, Хелга. Ти повярва. На каква по-добра проверка бих могла да се подложа? За теб бях Хелга, нали?

— Най-ужасния въпрос, който можеш да зададеш на почтен човек.

— Имам ли право да получа отговор?

— Да, имаш право. Трябва да отговоря утвърдително, но от друга страна аз не съм това, което бях. Сетивата ми, преценките ми, интуицията ми вече не са каквито бяха някога.

— А може би са каквито трябва да бъдат? Може би не си се излъгал?

— Кажи ми какво знаеш за Хелга?

— Мъртва е.

— Сигурна ли си?

— Нима не е?

— Не знам.

— Не съм чула нищо за нея. А ти?

— Аз също.

— За живите се чува едно или друго, нали? Особено, ако обичат някого така, както Хелга обичаше теб.

— Струва ми се, че си права.

— Аз те обичам така, както те обичаше Хелга.

— Благодаря ти.

— И ти се обадих. Не беше лесно, но го направих.

— Така е.

— Когато попаднах в Западен Берлин и ми дадоха да попълня формуляра… име, професия, най-близки живи роднини… можех да избирам. Можех да бъда Рези Нот, работничка в цигарена фабрика, без никакви живи роднини. Можех да бъда и Хелга Нот — актриса, жена на хубав, прекрасен, фантастичен драматург в САЩ. — Тя се наклони напред. — Кажи ми, коя трябваше да бъда?

Бог да ми прости, отново приех Рези за моята Хелга.

Но след като я приех за втори път, в някои дребни подробности започна да личи, че приликата не е съвсем пълна. Почувства се освободена и малко по малко започна да ме кара да свикна с нейната собствена самоличност, а не с тази на Хелга.

Това постепенно откровение, това изскубване от спомените за Хелга започна след като излязохме от кафенето. Тя ми зададе убийствено практичен въпрос.

— Искаш ли да продължа да избелвам косата си или мога да я оставя каквато е в действителност.

— Каква е в действителност?

— Като мед.

— Чудесен цвят за коса — отбелязах. — Като на Хелга.

— Моята е малко по-червеникава.

— Бих искал да я видя.

Продължихме нататък по Пето авеню и след малко тя ме попита:

— Ще напишеш ли някога пиеса за мен?

— Не знам дали все още мога да пиша — отговорих.

— Нали Хелга те вдъхновяваше да пишеш?

— Не да пиша, а да пиша по този начин.

— Пишеше особено, за да може тя да играе ролята.

— Точно така. Пишех роли, които и даваха възможност да прояви своята същност на сцената.

— Иска ми се някога да направиш същото и за мен.

— Може би ще опитам.

— Същността на Рези. Рези Нот.

Останахме да гледаме парада на ветераните на Пето авеню и за първи път чух Рези да се смее. Смехът и нямаше нищо общо с този на Хелга, който беше гърлен, шумолящ. Смехът на Рези беше лек, мелодичен. Разсмяха я мажоретките, мятащи крака към луната, въртящи задниците си, стиснали никелирани изкуствени пениси.

— Никога досега не съм виждала такова чудо — каза тя. — Американците трябва да смятат войната за нещо много секси.

Продължи да се смее и изпъчи гърдите си, за да види дали и тя не би могла да бъде мажоретка.

С всяка секунда ставаше по-млада, по-весела, по-непочтително необуздана. Бялата и коса, която ме бе накарала да мисля за преждевременна старост, сега изведнъж зае истинското си място — напомняше за боя и за момичетата, които бягат в Холивуд.

След малко отделихме очи от парада и спряхме пред една витрина, където беше изложено голямо позлатено легло, което много приличаше на нашето с Хелга.

И не само това огромно легло се виждаше там, виждаха се и отраженията ни, като призраци на фона на призрачния парад отзад. Белите цветя и масивното легло бяха смущаваща гледка. Напомняше някаква викторианска алегория, приятна картина от някой бар — движещите се плакати, златното легло, мъжът и жената призраци.

Не мога да кажа каква беше алегорията. Но мога да дам още няколко подробности, които да улеснят разбирането и. Мъжът призрак изглеждаше умрял от глад, прояден от молци и ненавистен на Бога. Жената призрак изглеждаше достатъчно млада, за да му е дъщеря — стройна, жизнена, пълна с ада.