Майка Нощ

ГЛАВА ДВАЙСЕТА„ПАЛАЧКА ЗА ПАЛАЧА НА БЕРЛИН…“

Преди известно време, през 1958-а или 1959-а, разбрах как е умрял тъстът ми. Детективската агенция, която бях наел, за да издири Хелга, успя да ми каже поне това — че Вернер Нот е мъртъв.

Подробностите около смъртта му научих съвсем случайно в една бръснарница в Гринидж Вилидж. Чаках реда си да ме подстрижат, прелиствах едно списание с жени и се възхищавах на начина, по който ги е създала природата. На корицата бе обявен материал, озаглавен: „Палачка за палача на Берлин“. Нямаше никаква причина да предположа, че статията е за моя тъст. Той не беше палач. Отворих списанието на посочената страница.

И в продължение на доста време гледах една размазана снимка на Вернер Нот, обесен на клоните на ябълково дърво, без да се досетя кой е той. Разглеждах лицата на присъстващите на екзекуцията — преди всичко жени, безформени, безименни парцали.

И за да се развличам, започнах да броя в колко неща заблуждаваше корицата. Най-напред, не жените бяха обесили онзи човек. Бяха го обесили трима жилести мъже, облечени в парцали. Второ, жените от снимката не бяха красиви, а палачките от корицата бяха. Имаха гърди като дини, бедра като конски шии, а парцалите, които носеха на себе си, бяха остатъци от скъпи дантелени нощници. Жените от снимката вътре бяха красиви колкото морски котки, увити с шаячни дрипи.

И тогава, малко преди да започна да чета самата статия за обесването, паметта ми боязливо и неуверено започна да разпознава разрушената постройка на заден план. Зад палача, подобно на уста, пълна с изпочупени зъби, се намираше това, което бе останало от дома на Вернер Нот, от дома, в който моята Хелга бе възпитана като достойна гражданка на Германия, от дома, в който бях казал „довиждане“ на едно десетгодишно момиченце на име Рези.

Прочетох статията.

Беше написана, при това много добре, от някой си Иън Уестлейк. Уестлейк, англичанин, освободен от военнопленнически лагер от руснаците, бе присъствал на обесването. Снимките бе направил той.

Пишеше, че Вернер Нот е бил обесен от група полски и руски работници роби, разквартирувани наблизо. Уестлейк не наричаше тъста ми „Палач на Берлин“.

Уестлейк бе положил известни усилия да открие какви престъпления е извършил Вернер Нот и стигаше до заключението, че той не е бил нито по-добър, нито по-лош от всеки друг началник на полиция в голям град.

„Той не се е занимавал с терор и мъчения — пишеше Уестлейк. — С терор и мъчения са се занимавали други отдели на немската полиция. Неговата основна задача е било опазването на реда и законността — както във всеки град. Силата, която се е намирала под негово ръководство, е била заклет враг на пияниците, крадците, изнасилвачите, изнудвачите, проститутките и другите смутители на обществения порядък. Освен това се е грижела за движението по улиците. Главното престъпление на Нот — продължаваше Уестлейк — се е състояло в това, че е предавал заподозрените лица в ръцете на една безумна правосъдна система. Самият той е правел всичко възможно, за да отделя виновните от невинните, използвайки най-съвременни полицейски методи, но хората, на които е предавал арестантите, не са смятали тази разлика за съществена. За тях самият факт че някой е попаднал в ареста — осъден или не — вече е бил престъпление. Всички затворници са били унижавани, измъчвани и убивани.“

Освен това Уестлейк пишеше, че палачите на Нот не са имали ясна представа кой е той и само са знаели, че е висш служител. Обесили го, заради удоволствието да обесят висш служител.

Къщата на Нот била разрушена от руската артилерия, но той продължавал да живее в една незасегната задна стая. В нея, според Уестлейк, имало легло, маса и свещник. На масата заварил поставени в рамки фотографии на Хелга, Рези и жена му.

Имало и книга — немски превод на „Размислите на Марк Аврелий“.

Не се обясняваше защо това долнопробно списание бе публикувало такъв добър материал. Бе ясно, че според редакторите, читателите най-много ще харесат описанието на самото обесване.

Тъстът ми бил качен на поставка, висока няколко сантиметра. След това сложили примката на врата му и преметнали въжето през клона на ябълковото дърво. После ритнали поставката. Докато се задушавал, пръстите на краката му докосвали земята.

Хубаво?

Съживявали го осем пъти и го бесили девет.

Едва след осмото обесване се изпарили и последните му късчета кураж и достойнство. Едва след осмото обесване той започнал да се държи като дете, което измъчват. „Заради това — пишеше Уестлейк, — беше възнаграден с нещото, което желаеше най-много на света. Беше възнаграден със смърт. Умря с ерекция, а краката му бяха боси.“

Обърнах на следващата страница, за да видя дали няма още нещо. Имаше, но не от същото. Цялата страница беше заета от снимка на хубава жена с разтворени бедра и изплезен език.

Бръснарят ме повика. Изтърси от чаршафа, който щеше да увие около врата ми, косата на друг човек.

— Следващия — каза той.