Майка Нощ

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМАМИШЕНА…

Отидох да видя Джордж Крафт в избата на доктор Джоунс. Заварих го в един дълъг коридор, в чийто край бяха струпани чували с пясък. За тях бе прикрепена мишена с форма на човек.

Представляваше карикатура на евреин, пушещ пура. Беше стъпил върху изпочупени кръстове и малки голи жени. В едната си ръка стискаше чувал пари с надпис: „Международни банки“. В другата държеше съветското знаме. От джобовете му се показваха майки, бащи и деца, големи колкото голите жени долу, и крещяха за милост.

Всички тези подробности не се виждаха от другия край на коридора, където бях, но не беше нужно да приближавам повече, за да се досетя за тях.

Бях нарисувал тази мишена през 1941-а.

В Германия бяха отпечатани милиони екземпляри. Началниците ми толкова се възхитиха, че ми дадоха премия — петнайсет килограма шунка, сто литра бензин и едноседмична безплатна почивка.

Трябва да призная, че тази мишена беше престараване от моя страна, тъй като рисуването на боклуци за нацистите не влизаше в задълженията ми. Предлагам я като доказателство срещу себе си. Предполагам, че авторството ми е тайна дори за Института за документиране на военнопрестъпниците в Хайфа. Признавам също така, че направих мишената, за да се утвърдя още повече като нацист. Направих я така, че да изглежда нелепо навсякъде другаде, освен в Германия и в мазето на доктор Джоунс — далеч по-аматьорски, отколкото рисувах в действителност.

Във всеки случай с нея постигнах успех.

Този успех ме смая. Хитлеровата младеж и SS не стреляха по нищо друго, а аз дори получих благодарствено писмо за мишената от самия Хайнрих Химлер.

„Подобрих стрелбата си сто процента — пишеше той. — Кой истински ариец би могъл да гледа тази мишена и да не стреля в нея точно?“

Видях как Крафт се цели в мишената и за първи път разбрах защо е била толкова популярна. Беше толкова аматьорски изпълнена, че напомняше нещо, нарисувано на стената в обществен клозет. Напомняше вонята, болезнения полуздрач, влажният резонанс и злокобното уединение на кабинка в обществена тоалетна — отразяваше съвършено точно състоянието на душата на човек, участващ във война.

Бях я нарисувал по-добре, отколкото си давах сметка. Крафт, без да ме забележи, както бях увит в имитацията на леопардова кожа, продължи да стреля. Използваше „Люгер“, голям колкото обсадно оръдие, но цевта му беше само двайсет и втори калибър, така че гърмежите звучаха като нелепи и жалки пукания. Стреля отново и един от чувалите край мишената започна да кърви с пясък.

— Следващия път, като стреляш, се опитай да си отвориш очите — казах аз.

— О! — стресна се Крафт и свали оръжието. — Ти си станал.

— Да — кимнах.

— Това, което се случи, е много лошо — продължи той.

— И аз мисля така.

— Но може би е за добро. Може би след време ще благодарим на Бога.

— Как така?

— Тази случка ни извади от отъпканите коловози.

— Несъмнено.

— Когато с момичето си излезеш от страната, ще заживееш в нова обстановка, ще имаш нова самоличност и отново ще започнеш да пишеш. Ще пишеш десет пъти по-добре, отколкото преди. Помисли само колко по-зрели ще са творбите ти!

— В момента главата ме боли твърде силно.

— Скоро ще престане. Не е счупена и е пълна със сърцераздирателно ясна представа за човешката природа и света.

— Хъм — казах аз.

— Заради промяната и аз ще стана по-добър художник. Никога досега не съм виждал тропиците… Тези пищни, жестоки цветове, горещината, която можеш да видиш и чуеш…

— Откъде ти дойдоха на ум тропиците?

— Струва ми се, че там отиваме. Рези също иска това.

— И ти ли ще дойдеш?

— Имаш ли нещо против?

— Явно сте развили доста сериозна дейност, докато съм спал.

— Нима направихме нещо лошо? Да не би да сме измислили нещо, което ще ти се отрази зле?

— Джордж, защо трябва да свързваш съдбата си с нас? Защо трябва да идваш и в тази изба, при черните бръмбари? Засега нямаш никакви врагове. Ако останеш при нас, ще си заслужиш всички врагове, които имам аз.

Той сложи ръка на рамото ми и се вгледа в очите ми.

— Хауард, когато умря жена ми, останах съвсем сам на този свят. Аз също като теб се оказах ненужен остатък от държава за двама. След това открих нещо, което дотогава не познавах — какво е истинският приятел. С радост се свързвам с теб, приятелю. Нищо друго не ме интересува. Нищо не ме привлича и в най-малка степен. С твое позволение, аз и картините ми не желаем нищо толкова силно, колкото да бъдем с теб, където Съдбата те изпрати.

— Това наистина е приятелство — отбелязах аз.

— Надявам се да е така — каза Крафт.