Майка Нощ

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТАДОБРЕ ЗАПАЗЕНА ЖЕНА…

Плакахме като бебета, олюлявахме се вкопчени един в друг нагоре по стълбите до апартамента ми на таванския етаж.

Когато минахме покрай отец Кийли и вице-Bundesfuerher Краптауер, забелязах, че Кийли плаче. Краптауер стоеше в положение „мирно“, отдавайки чест на идеята за англосаксонското семейство. Джоунс, застанал малко по-нагоре на стълбата, цъфтеше от радост при чудото, което беше извършил. Потриваше покритите си с бижутерия ръце.

— Моята… жена — казах на Крафт, когато влязохме с Хелга в апартамента.

И Крафт, мъчейки се да сдържи сълзите си, от вълнение прехапа на две мундщука на лулата си, направена от царевичен кочан. Не се разплака, но съвсем малко оставаше да го направи, струва ми се.

Джоунс, Краптауер и Кийли влязоха след нас.

— Как така стана — попитах Джоунс, — че вие ми връщате жена ми?

— Невероятно съвпадение — отговори той. — Един ден научих, че си още жив. Месец след това научих, че и тя е жива. Как може да се нарече подобно съвпадение, ако не Божие дело?

— Не знам — отвърнах.

— Вестникът ми се разпространява в малък тираж и в Западна Германия. Един от абонатите ни прочел за теб и ни изпрати телеграма. Питаше дали знам, че жена ти току-що се е появила като политически емигрант в Западен Берлин.

— Защо не е изпратил телеграмата на мен? — учудих се аз и се обърнах към Хелга. — Скъпа — попитах я на немски, — защо не ми се обади?

— Бяхме разделени толкова дълго… Бях мъртва толкова дълго — добави тя на английски, — помислих, че си започнал нов живот, в който няма място за мен. Надявах се да не е така.

— Моят живот не е нищо друго, освен място за теб — казах аз. — Никой освен теб, не би могъл да го запълни.

— Има толкова много за разказване — поклати глава тя и се сгуши в мен. Погледнах я учудено. Кожата и беше мека и свежа. Беше удивително добре запазена за четирийсет и петгодишна жена.

Запазеността и изглеждаше още по-удивителна след историята, която започна да ми разказва за това, как е прекарала последните петнайсет години.

Била пленена и изнасилена в Крим. Закарали я заедно с много други в Украйна с товарни вагони и я заставили да работи в някаква трудова група.

— Бяхме се превърнали в залитащи чучела — каза Хелга. — Омъжени за калта. Когато войната свърши, никой не си направи труда да ни уведоми. Трагедията ни изглеждаше вечна. Никой, никъде не водеше отчет за нас. Влачехме се безцелно през разрушени селца. Ако някой искаше да му се свърши някаква черна, ненужна работа, беше достатъчно да махне с ръка и ние отивахме.

Хелга се отдели от мен, за да може да продължи разказа си с по-изразителни жестове. Аз отидох до прозореца, за да слушам — да слушам, загледан през мръсните стъкла към голите клони на едно дърво без птици.

Върху трите стъкла на прозореца грубо бяха нарисувани свастика, сърп и чук и американското знаме. Бях ги нарисувал преди няколко седмици, като финал на един спор с Крафт на тема патриотизъм. Тогава аплодирах сърцато всеки от символите, за да покажа на Крафт значението на патриотизма съответно за нацистите, комунистите и американците.

— Ура, ура, ура — виках тогава.

Хелга продължи да разказва биографията си, изтъкана на стана на съвременната история. След две години избягала от трудовата колония, а на следващия ден била заловена от азиатски малоумници с леки картечници и полицейски кучета.

Прекарала три години в затвора, а след това била изпратена в Сибир като преводачка и чиновничка в някакъв огромен лагер за военнопленници. Там все още държали осем хиляди мъже от SS, въпреки че войната била свършила преди години.

— Останах осем години — каза тя, — милостиво хипнотизирана от прости ежедневни задачи. Водехме отлични документи за всички лагерници, за всички тези безсмислени животи зад бодливата тел. Бившите есесовци, някога толкова млади, стройни и жестоки, започваха да сивеят, да омекват и да се изпълват със самосъжаление. Мъже без съпруги, бащи без деца, магазинери без магазини, занаятчии без занаят.

Имайки предвид сломените мъже от SS, Хелга си зададе гатанката на сфинкса:

— Кое същество ходи сутрин на четири крака, по обед на два, а вечер на три?

— Мъжът — отговори си тя пресипнало.

Разказа ми как са я репатрирали — така да се каже. Върнали я не в Берлин, а в Дрезден, в Източна Германия. Заставили я да работи в някаква цигарена фабрика, която описа с потискащи подробности.

Един ден избягала в Източен Берлин, а оттам се прехвърлила в Западен. Само няколко дни след това тръгнала към мен.

— Кой плати пътя ти? — попитах.

— Твои почитатели — вметна Джоунс топло. — Не мисли, че трябва да им благодариш. Те чувстват, че имат дълг към теб, който никога няма да могат да изплатят.

— За какво? — попитах.

— Защото през войната си имал куража да кажеш истината — отговори Джоунс, — докато всички други са лъгали.