Мираж

10

В центъра на Зияана имаше гигантски купол, който служеше за площадка за космически кораби. Кралската свита се беше подредила по ранг и се проточваше, докъдето поглед стигаше, готова да потегли към Аталазия и Заключителния бал. Имаше три кораба — луксозни пътнически лайнери, подредени един до друг, блестящи ярко на ранната утринна светлина. Онези, които се ползваха с благоволението на кралското семейство, щяха да се возят в тях. Всички останали трябваше да си осигурят собствен транспорт до Аталазия.

В ъгъла на каютата, предназначена за мен, стоеше страж, скръстил ръце, мълчалив и наблюдателен. Бях предпочела да се облека като Марам и да пътувам сама в покоите й тук, вместо да рискувам да ме разкрият още преди да е започнал балът. Използвах малкото часове, с които разполагах, за да преговоря списъка с поканените на бала и да запомня имената и лицата им с помощта на холочетеца, който Надин ми беше предоставила. Всичките ми надежди за успех зависеха от дебюта ми в ролята на Марам. Тя беше останала в двореца, за да не се натъкне на някого, докато аз съм на бала. „Трябва да успееш“ — ми бе наредила кратко, преди да тръгна. Не исках и да си помислям каква цена щях да платя при провал.

Корабите се движеха бързо и напредвахме през обширната пустош с по-висока скорост, отколкото си бях представяла. Преди да усетя, вече бяхме прекосили морето, което делеше главния континент от северните области, а оранжевото, сякаш обгоряло небе бе станало синьо. Седях до един илюминатор, а пред мен имаше кръгла масичка, отрупана с купи плодове и кристална гарафа, пълна с някаква напитка, която не ми беше позната.

Вратата в отсрещния край се отвори със съскане, вдигнах поглед и видях Тала.

— Готова ли сте, Ваше Височество? — попита тя, но чух зад въпроса й онова, което ме питаше в действителност. Готова ли бях за представлението?

Процедурите по разтоварването и слизането от кораба бяха бързи и добре организирани. Студеният аталазийски въздух пронизваше тялото с хлад, за който дори аз, която бях израсла в подножието на кадизийските планини, не бях подготвена. Придърпах наметалото си по-плътно около раменете и вдигнах глава към изваяната каменна стена на двореца. Той представляваше дълга плоска постройка с един-единствен етаж и кули, които се издигаха от външната стена на равни разстояния една от друга. Върховете на стените бяха издълбани в остри геометрични форми, а тук-там от тях бяха провесени и големи тежки гоблени. Беше разположен на един хълм, а зад него се издигаха най-високите върхове на аталазийските планини, заснежени и внушителни.

Настаниха ме в просторни покои, които се състояха от множество стаи — не по-малко луксозни и пищни от тези, които бях видяла в Зияана. Стаята беше украсена с фигури от тъмно дърво и дебели платове. Точно над тоалетката, покрита с блещукащи бижута, имаше огледало с позлатена рамка. В отсрещния край на помещението имаше маса с подреден комплект за чай — чайникът беше направен от чист екселсиор, а по чашите блестяха златни инкрустации. В гардероба беше окачен тоалетът, който трябваше да облека вечерта.

Трябваше да се превърна в зимната кралица, която да застане до принца на повяхващата есен — Идрис. Обичаят представляваше съчетание от различни ватийски и аталазийски традиции. Преди окупацията Аталазия беше почитала поредица сезонни монарси, а ватийците устройваха пиршество пред очите на лятната кралица на родната им планета. Сега, когато Андала беше столица на тяхната империя, те бяха обърнали традицията с главата надолу, за да получат благоволението на страната, която беше подчинила Андала.

Не устоях и прокарах пръсти по роклята. Изглеждаше тежка — сребриста на цвят, с широки ръкави и копчета до шията, а полата беше обточена с ярки бели нишки и обсипана с дребни блещукащи камъчета. Не беше възможно да са диаманти, нали? Около кръста беше увито нещо, което наподобяваше по-скоро кушаилски пояс — започваше точно под гърдите и стигаше ниско до бедрата, предназначено да се увие повече от веднъж. А от раменете висеше прозрачна въздушна наметка, с метри по-дълга от полите на роклята и украсена с избродирани тук-там снежинки.

Бях страдала и се бях обучавала, за да посрещна този момент, и най-после щях да имам възможност да постигна успех. Нервното вълнение накара стомаха ми да се свие. Уверена бях, че мога да заблудя братовчедите и придворните на принцесата. Но не бях толкова сигурна, че ще успея да заблудя годеника й. Бях ги виждала заедно — бяха неразделни, като първи приятели. Роклята нямаше да бъде достатъчна да го измами.

Не смятах, че Марам има истински приятели, а и ако се вярваше на думите й, годежът й с Идрис беше продиктуван само и единствено от политически интереси. Въпреки това се тревожех. Какво очакваше той от Марам? И ако тя беше укрила някакви тайни, свързани с връзката им, от мен, как щях да се справя със задачата си?

„Но защо би държала нещо в тайна? — запитах се. — Защо всъщност прави каквото и да било?“

Тала се увери, че съм се нахранила, преди да ми помогне да съблека роклята, която носех, и да ме сложи да седна пред тоалетката, за да оправи прическата ми. Сплете краищата на кичурите на плитки и ги завъртя на тила ми, после ги обви със сребриста мрежичка, отрупана с висулки като мънички дъждовни капки. През челото ми спусна верижка, от която висеше тъмносин скъпоценен камък. Наблюдавах в огледалото как лицето, което и без това вече ми беше чуждо, става още по-чуждо.

— И още нещо — каза тя накрая и вдигна чифт огромни обици, плоски сребърни елементи, от които висяха два по-малки камъка със същия цвят.

Крайният резултат, заедно с роклята и наметката, изглеждаше като момиче, родено в заможно семейство — красиво, самоуверено. Не можах да потисна спомена за последния път, когато ме бяха накичили с красиви бижута — майка ми, за навечерието на пълнолетието — и в гърдите ме жегна остро, дълбоко чувство на вина и копнеж. Тала се усмихна зад мен и стисна леко раменете ми.

— Ще се справиш — каза. — Имам вяра в теб.

Кимнах и изправих гръб. Тази вечер щях да бъда Марам пред цялата свита на ватийците и андаланците. Не можех да се проваля.

Кушаилите от Андала не организираха балове — не и така, както го правеха ватийците. Провеждахме пищни угощения, които се проточваха до късно през нощта, пеехме, свирехме и разговаряхме помежду си. Но на ватийските балове имаше танци и въпреки уроците мисълта за тях ме тревожеше. Танците с хора бяха различни от танците с дроиди.

Идрис ме чакаше в преддверието. Тъмната му коса беше обсипана с блещукащ златен прах, носеше ватийска военна униформа — черно сако и черен панталон — с червени кантове. Единствената му отстъпка пред кушаилските традиции беше поясът, увит около кръста му. Заболя ме, когато видях водача на най-смелия от андаланските родове облечен като един от тях. Превърнат в един от тях. Усмихна се, когато ме видя.

— Ваше Височество! — поздрави ме той и протегна ръка. — Готова ли сте?

Плъзнах покритата си с пръстени ръка в дланта му и той я стисна леко, сякаш усети нервността ми. Сърцето ми биеше силно, но равномерно.

Вратите зейнаха бавно пред нас и разкриха балкон, който водеше надолу към салона за танци в балната зала, а отвъд него — към масите, подредени за вечеря. Всичко беше украсено като в зимна приказка, с огромна ледена скулптура в средата на помещението — теслит, който се издига във въздуха с разперени криле. Теслитите бяха създания на топлината, направени от пламъци, а в жилите им течеше разтопено злато. Независимо от несъответствието обаче присъствието му ме поуспокои.

— Нейно височество принцесата на ватийците, Покровителка на Андала и луните й, Марам вак Матис, и нейният кавалер, Идрис ибн Салих.

Той стисна ръката ми силно, докато слизахме по стълбите рамо до рамо. Всички бяха облечени в нюанси на златистото, сребристото и синьото и ми се струваше, че цялото просторно помещение е изпълнено с блещукане на накити, лед и искри нервна превъзбуда, сякаш всички очакваха тази вечер да падне надвиснал над главите им гръм.

Идрис веднага се запъти към центъра на салона, за да открием танците — ние трябваше да поведем останалите. Щом музикантите подеха мелодията, той ме придърпа към себе си и опря длан на кръста ми.

— Готова ли си? — попита ме пак, но този път вдигнал едната си вежда, сякаш искаше да изпита реакцията ми. Не трепнах, когато се наведе към мен и усетих как устните му докосват ухото ми: — Няма как да е по-трудно от миналата година, нали?

Беше така близо, че усетих как лицето ми се сгорещява — нещо напълно непривично за Марам. На живо беше много по-красив.

Очите му бяха обрамчени от гъсти мигли, а лицето му — вече застинало в сериозно изражение — изглеждаше така, сякаш е било изваяно от някой античен майстор. Преглътнах притеснението си и вдигнах брадичка. Видях как по устните му отново пробягва намек за усмивка, когато погледнах нагоре решително, а ръката около кръста ми стегна леко хватката си в знак на подкрепа. Нетрепващата му елегантност под погледите на стотиците придворни благородници ми помогна да запазя хладнокръвие. Подехме валса с лекота — една стъпка, после друга, а шлейфът на роклята ми зашептя по мраморния под. Ушите ми бучаха и чувах музиката съвсем слабо, както и тихия смях и приглушените разговори на останалите танцьори и гостите, които ни наблюдаваха. Чувствах непрекъснатото присъствие на Идрис на кръста ми, стабилна и топла ръка, а от време на време, когато се навеждаше към мен, усещах как кичурите на косата му леко погалват бузата ми.

Танцът завърши и Идрис се наведе в поклон над ръката ми. Единствените звуци, които чувах, бяха от люлеещите се обици на ушите ми и ударите на сърцето в гърдите ми. Останалото в залата проблясваше пред погледа ми сякаш на пресекулки: ръкопляскащите гости, андаланските и ватийските благородници, които минаваха покрай нас, изражението на Идрис, който сключи вежди за миг, преди отново да се усмихне, и наблюдателният поглед на Надин, която ме гледаше от подиума, на който седеше.

— А! — възкликна Идрис и отново положи топлата си длан на кръста ми. — Ето го и най-горещия ти почитател.

Косата му докосна леко бузата ми и в продължение на един дълъг миг не успях да откъсна поглед от него — толкова близо беше.

— Ваше Височество! — обади се глас зад мен.

„Спомни си защо си тук“ — заповядах си и се обърнах. Марам удостояваше с усмивка едва шепа приближени братовчеди и се беше погрижила да ми обясни надлежно с колко точно от нейното благоволение се ползва всеки от свитата й, за да не направя по погрешка комплимент на някого от онези, които не харесваше.

— Корифей — промърморих, а ватиецът се поклони над протегнатата ми длан.

Не ми беше трудно да наподобя едва прикритата неприязън, с която Марам се отнасяше към него. Едва се сдържах да не избърша ръка в роклята си, когато най-после ме пусна.

— Вече познаваш годеника ми, Негова светлост наследника на рода Бану Салих — добавих.

— Да, разбира се — изправи гръб мъжът. Явно презрителната извивка на устните беше черта, която Марам споделяше с всичките си роднини. — Парвенюто.

Настръхнах, но усетих как Идрис стяга леко хватката си около мен и си замълчах.

— Как се развива работата в именията ти, Кор?

Родът Вак Афелион притежаваше най-старата мина за екселсиор на Ваксор, планетата, около която се въртеше тераформираната им луна. Но бяха изминали векове и добивите им постепенно намаляваха. Ако техният крал продължеше да не обръща внимание на опразнилата се хазна, скоро щяха да се озоват в безизходица.

Корифей изглеждаше вбесен. На бузите му изпъкнаха две алени петна. Не казах нищо, защото Марам не би казала нищо. Тя обичаше да гледа как поставят Корифей на мястото му. Беше ми разказала, че семейството му е таяло надежди да спазари годеж с краля. Но те не се бяха оправдали и Корифей ставал все по-отчаян.

Така или иначе той отново спря поглед върху мен.

— Може ли следващия танц, Ваше Височество?

Усетих известно задоволство, когато кривата усмивка на Марам се разля по лицето ми.

— Не може — отговорих.

Алените петна на бузите му станаха още по-наситени при това унижение — гледка, която определено би допаднала на Хуснаин, мина ми през ум. Всички ватийци, които бяхме виждали в селото ни, проявяваха ужасяваща липса на емоции. Да види един от тях така раздразнен — и то благодарение на мен — щеше да бъде като една победа, макар и не особено значителна.

— Да тръгваме — обърнах се аз към Идрис и се постарах да излича образа на брат си от ума си.

Идрис ми подаде лакътя си, за да се опра на него, едва прикрил широката си усмивка.

— Разбира се. Дължим на Вак Кастел поздравления по случай брака им.

Чувствах се така, сякаш се нося по облаците, докато заобикаляхме Корифей и се насочвахме към една групичка млади благородници. Тео, наследникът на рода Вак Кастел, ме приветства с протегнати ръце и топла усмивка.

— Братовчеде — казах аз и се оставих да ме придърпа към себе си и да ме целуне по бузите по кушаилски обичай, веднъж по лявата и два пъти по дясната.

Тео рядко се появяваше в Андала, но беше прекарал много време заедно с Марам на Луна-Ваксор. Той беше по-малък син и също като принцесата беше подчинен на прищевките на множеството си роднини.

Оставих Идрис да води разговорите, като се намесвах само от време на време, за да промърморя по някое наблюдение с възможно най-сполучливата си имитация на презрителния тон на Марам. Малцина от братовчедите й от ватийски произход питаеха обич към нея — макар че, доколкото виждах, бяха доста обиграни в преструвките. В един момент по време на разговора вдигнах поглед към Идрис, за да преценя по изражението му как се справям. Усмивката му беше открита и ласкава, изпълнена с топлина, и той протегна пръсти да прибере едно кичурче коса зад ухото ми. Усетих как ги задържа там секунда повече от необходимото, преди отново да ми подаде ръка.

Не казах нищо, но сърцето ми биеше учестено. Идрис беше опитен актьор, това беше очевидно. Но годежът му с Марам беше сключен по интереси, не по любов. Не я обичаше… нали? Познаваше ли я достатъчно, че да забележи измамницата на нейно място?

Мълчаливо дръпнах ръката си от неговата и я пъхнах под лакътя му. Той не каза нищо, разговорът му с Тео продължи спокойно.

— Още един танц? — попита ме след малко Идрис тихо, макар че въпросът му прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като предложение.

Вече пристъпваше по-близо към мен, когато вдигнах глава да го погледна. Изведнъж осъзнах колко висок беше — с над една глава по-висок от мен и с широки рамене, които ме караха да изглеждам като джудже в сравнение с него.

Не си бях дала сметка колко ми е липсвало да гледам лица, които разбирам, лица, които приличаха на тези на собственото ми семейство. Някои от прислужничките на Марам бяха андаланки, но по-голямата част от времето си прекарвах около дроидите и Надин. Като се изключеше Тала и няколкото пъти, в които бях наблюдавала тайно събранията на малката свита на Марам, бях напълно лишена от това чувство — утехата, която вдъхва познатото. Макар че част от мен усещаше инстинктивно, че у Идрис няма нищо прозрачно, в чертите му имаше нещо, което веднага ме успокояваше.

„Внимавай“ — напомних си. Малцина, както в пределите на Зияана, така и извън тях, познаваха Марам по-добре от Идрис. Той беше неин годеник и не беше противник на ватийския двор, а негов член. Изглеждаше като мой родственик, но не беше. Беше също толкова ватиец, колкото и останалите.

— Да — промърморих и внимателно оправих стойката си, докато той обви едната си ръка около кръста ми, а с другата хвана дланта ми.

Докато изпълнявахме стъпките на сложния танц, едва съзнавах за какво говорим — до такава степен се бях съсредоточила в движенията си. Една грешка можеше да ме издаде. Ръцете на Идрис сякаш горяха като пламък там, където ме докосваше — като непрекъснато напомняне, че и най-дребният пропуск нямаше да остане незабелязан. Но седмиците уроци не ми изневериха. Тялото ми беше опознало танца и знаеше какво да прави независимо от замайването на ума ми.

— Нещо за ядене? — попита ме Идрис, когато танцът приключи, загледан надолу в лицето ми.

Най-после си позволих усмивка.

— Да, моля.