Мираж

22

Слънцето още не се беше показало на хоризонта, но аз вече бях будна и се взирах във фонтана във вътрешния двор. Присъствието ми сякаш беше смутило водата и тя се плискаше лениво. Спомних си за думите на Фурат от вчера: „Дори щастието ти е бунт само по себе си“. Откакто пристигнахме в Уздад, бях намерила и двете — щастие и спокойствие в присъствието на Идрис, което не бях усещала от дните преди навечерието на пълнолетието ми, и бунт — бунта, за който бях слушала от малка, но в който не бях вярвала. Знаех какво може да ми струва той — ако ме разкрият, Зияана няма да прояви милост към мен. Но си спомнях и вечерта, когато бях разделена от семейството си, изражението на Хуснаин, когато извика, че ватийците нямат право да ме вземат с тях.

„Ако можеше да ме види сега, — помислих си, — би се гордял.“

На слабата светлина на фенера видях как отражението ми отвърна на погледа ми, накъсано от вълничките по водната повърхност. Познавах това момиче — с облите бузи и брадичка, с големите очи, напоследък вечно подчертани с молив. Тя не беше дъщеря на фермер — не и с тази златна верижка на шията и украсени със скъпоценни камъни обици на ушите. Не беше и Марам, тя никога не би изглеждала така уязвима, както изглеждах аз в момента.

И все пак това бях аз.

— Ваше Височество!

Идрис се беше приближил с безшумни стъпки по каменните плочи. Беше застанал пред вратата на малката градинка, облечен също толкова обикновено като мен — с тъмнозелено сако, обточено с бели кантове, и свободни панталони в същия цвят. Косата му беше пусната свободно, както винаги я носеше тук, а по лицето му още тъмнееше наболата брада. Беше преметнал на ръката си едно от наметалата ми — „наметалата на Марам“, поправих се мислено.

— Защо си буден?

Той вдигна вежда.

— А ти?

Когато не отговорих, той пристъпи към мен и наметна плаща на раменете ми. Не беше особено плътен, но щеше да ме защити от разсейващия се утринен хлад. Загърнах се по-плътно и се опитах да спра да зяпам Идрис. Бях мислила за него твърде често от сутринта, когато бях пяла пред него. Едновременно с нарастващата ми увереност, че мога да избера коя да бъда, чувствата ми към него започваха да се засилват.

Той издърпа плитката ми изпод наметалото и я преметна през рамото ми.

— Идрис…

— Искам да ти покажа нещо — каза той. — Ще дойдеш ли с мен?

Заведе ме в катакомбите. Ръката му, суха и хладна, се обви около моята и ме придърпа внимателно напред през здрача. Нямаше фенери, но когато погледнах нагоре, забелязах малки светещи кълба, които се носеха точно под тавана. Оттам се носеше тих шепот — те си тананикаха нещо в такт, сякаш отмерваха времето. Пътеката продължаваше още дълго след стенописите с Масиния. Принцът ме поведе по едно разклонение вляво, после по следващото. Най-после забелязах проблясък на светлина в дъното на тунела пред нас.

Излязохме в една невъобразимо обширна пещера, чийто таван явно се беше срутил преди години. Точно под изхода имаше езеро с тъмни спокойни води. Въздухът беше опияняващ, наситен с аромата на цветя и зеленина. Накъдето и да погледнех се виждаха храсти и дървета, увиваха се около сталагмитите и пълзяха нагоре по стените.

— Какво е това място? — прошепнах.

— Оазисът Джанат — обясни Идрис. — Двамата с Фурат го открихме, когато бяхме малки. Луната е пълна с такива подземни оазиси. Създали са ги първите заселници, които са я тераформирали.

— На… На сигурно място ли сме тук? Сами?

Той кимна и ме подръпна за ръката.

— Почти всички оазиси са в тазалжитските владения, но са отстъпили този на Зиядите като подарък преди векове. Хората на вдовицата го охраняват добре. Ще бъдем в безопасност.

Продължихме по пътеката, която ни поведе нагоре по един хребет към скала, от която се откриваше гледка към цялата пещера. За известно време останахме на нея, загледани как слънчевата светлина бавно и тихо изпълва пещерата, а птичите песни звънтяха все по-силно и по-силно. Когато се отдалечих бавно, Идрис ме остави на спокойствие и не ме последва. Оценявах това, че ме доведе тук и че не задаваше въпроси, повече — отколкото той предполагаше. Дори тук, в Уздад, вдовицата ме харесваше само защото говорех кушаилски, Фурат ме наблюдаваше зорко, за да види как мога да послужа на каузата на бунта, а Тала само се отчайваше от неспособността ми да следвам правилата.

За първи път някой ми даваше възможност да си почина, без да иска нещо в замяна.

В крайна сметка открих малко басейнче в една вдлъбнатина до стената на пещерата. Свалих чехлите си, спуснах крака от ръба на скалата и ги потопих във водата с благодарна въздишка. Беше студено, но въздухът бързо се затопляше и не след дълго свалих наметалото, в което се бях вкопчила допреди малко. Целият Джанат беше притихнал, сякаш чакаше да се случи някакво свещенодействие. Носеха се птичи песни, бълбукането на течаща вода и шумоленето на листа, но нямаше хора — или поне така изглеждаше. Атмосферата беше като в храм, където очакваш да призоват към молитва, да се издигне слънцето, да чуеш хорските молитви. Затворих очи, вдишах и усетих как тежестта на случилото се през последната седмица пада от сърцето ми.

Идрис ме завари така — удобно подпряна на ръце, облегнала тяло назад и вдигнала лице към тавана на пещерата. Той не каза нищо, а вместо това също свали обувките си и се настани на скалата до мен. Тишината помежду ни често беше изпълнена с напрежение — сякаш си спомняхме за следобеда в изкуствената пещера или пък за сутринта в малкото дворче. Не биваше да го докосвам, нито да се оставям той да ме докосне. Трябваше да го държа на разстояние. И понеже не го бях сторила, сега трябваше да направя избор. Когато го погледнах, забелязах, че ме наблюдава.

— Какво?

Той се усмихна.

— Мога да те науча да плуваш.

Изпръхтях, но той се усмихна още по-широко.

— Нейно височество не плува — напомних му. — А аз ще ходя само там, където трябва да бъде тя. Пък и това е ужасна идея.

— Никога ли не си живяла близо до вода?

Поклатих глава и се извърнах настрани.

— Беше долина — казах след малко. — Ватийците са построили бент на реката преди двадесет години. Няма къде да се плува.

— Аха…

Не се бях замисляла за долината, която беше моят дом преди, от толкова дълго време. Мислите ми винаги се насочваха към Хуснаин, Азиз или родителите ми. Никога не ми беше хрумвало, че ще ми липсва, а ето че сега усещах как болката стяга сърцето ми при мисълта за заобикалящите я планини и често задименото небе.

— Питах се — поде отново Идрис, а аз се опитах да потисна въздишката си.

— Да, саиди?

— Песента, която изпя онази сутрин. За какво се разказваше в нея?

Усетих как започвам да поруменявам още преди да го погледна. Наистина си нямаше представа — поне това можех да прочета със сигурност по изражението му. Но що за глупачка се бях показала, задето реших да запея стара любовна песен. Знаеше какво означава, независимо от факта, че не разбираше думите. Беше го унесла също така дълбоко, както и мен, и беше впил поглед в лицето ми така, сякаш бях единственият човек в градината — дори докато Тала ни хокаше, че сме там сами.

„Не си позволявай да се отнасяш в такива мисли“ — заповядах си. Нямахме бъдеще заедно. Всеки възможен развой на събитията, който можех да си представя за двама ни, водеше до трагедии. Независимо колко красив и мил беше Идрис, той не беше мой. Но щастието, което беше пуснало корени в сърцето ми, все пак отказваше да се вслуша в разума. Гледах го по същия начин, както той гледаше мен — запленена, неспособна да откъсна очи.

Обърнах се тъкмо в мига, в който той загуби равновесие на скалата. Видях всичко, сякаш времето се беше забавило: изражението на лицето му, когато осъзна какво се случва, протегнатата му ръка, пръстите му, когато се вкопчиха в ръба. Дотогава не си бях давала сметка колко е тежък и силен, затова изпищях, когато ме повлече със себе си.

Паднах в басейнчето с оглушителен плисък. Стори ми се, че водата е станала по-мразовита, откакто извадих крака от нея. Стигаше ми едва до коленете, така че след известни усилия да се изправя и да се освободя от хватката на Идрис, успях да стъпя на крака. Принцът стори същото секунди по-късно. Втренчихме се един в друг сащисано, раздърпани и подгизнали до кости. Дрехите бяха залепнали за тялото му като втора кожа, а когато сведох поглед към себе си…

Простенах. Тала щеше да се вбеси, когато ме видеше. Синият кафтан действително беше много простичък, но въпреки това явно беше безвъзвратно съсипан. Когато вдигнах очи към Идрис, видях, че се е ухилил широко.

— Какво? — сопнах му се.

Беше ми мокро и неудобно и неговата веселост никак не помагаше.

— Нищо, просто… — засмя се той. — Изглеждаш толкова ядосана. Хайде, знам къде можем да идем, за да се изсушим.

Поведе ме надолу по скалистия хребет към самия плаж. Там, точно под открития таван на пещерата, беше по-топло, а слънцето вече беше изгряло и придаваше на езерото ярък тюркоазен цвят. Водата ту прииждаше, ту се отдръпваше от брега със същия тих шепот, който издаваха светещите сфери, докато вървяхме насам. На няколко метра от нас имаше плоска широка скала и Идрис ме поведе нататък. Прострях наметалото си на нея с надеждата, че ще изсъхне по-бързо, и въздъхнах.

Секунда по-късно се разнесе мокър плясък и когато вдигнах очи, видях, че Идрис е свалил ризата си. Мократа му коса и кожа сякаш блестяха на лъчите на утринното слънце. Кхитаамът на ръката му сякаш се открояваше по-ярък и тъмен от последния път, когато го видях. Той го погледна, сякаш си спомни нещо, а после се обърна към мен. Очите му се разшириха леко и го видях как замръзва, сякаш не беше очаквал да ме хване да го зяпам.

Трябваше да извърна поглед. Но бях като вкаменена на мястото си — както се чувствах всеки път, когато Идрис беше наоколо. Усетих кожата му топла под дланта си и за миг ми се стори, че мога да доловя ударите на сърцето му. Когато челото му се опря в моето, затворих очи и въздъхнах тихо.

Всеки ден, прекаран в Уздад, ни беше приближавал постепенно един към друг — докосване с върха на пръстите, втъкване на някое паднало кичурче коса зад ухото, по някой откраднат поглед от време на време. Знаех какво искам. Собствено щастие — необвързано с неговото. Виждах какво мога да имам — тайно, скришно, но истинско. Беше ми разкрил малко от себе си и сега…

Пръстите му се заровиха в мокрите кичури на косата ми. Усещах как целият свят се простира между нас и очаква да направим избор. Очаква от мен да направя избор. Усмивката му не беше толкова широка, колкото обикновено, но беше по-бавна, по-нежна и предизвика моята в отговор. Втъкнах изскочило кичурче коса зад ухото му и оставих палеца си да се плъзне по бузата му.

И сякаш цялото ми тяло очакваше целувката му. Пръстите ми се свиха в ръката му, надигнах се на пръсти към него. Дланта му обхвана тила ми точно в мига, в който устните му докоснаха моите — веднъж, после втори път. Беше като разговор — въпроси, които исках да му задам, но не можех да формулирам, отговори, които исках да дам, но не знаех как. Той ме притегли по-близо, докато телата ни не се притиснаха едно в друго, докато не ми се наложи да обвия ръце около него, за да запазя равновесие.

Бях целувала други момчета преди и нещата, които си спомнях, бяха странни — вкусът на нечии устни, пчелата, която жужеше около главите ни, слънцето, което прежуряше над нас.

С Идрис не мислех за нищо такова. Острата пареща топлина, която ме заливаше всеки път, когато бяхме заедно, учестеното ми дишане, болезненият импулс на копнежа отново и отново — всички те сякаш избухнаха, стотици пъти по-силни, притиснаха ме към него и ме накараха да отворя устни срещу неговите. Заповядаха ми да отговоря на въпросите му, да му кажа какво искам, как се чувствам, да му дам облекчението, което търсеше, и да получа и своето. Целият свят беше изчезнал дори когато се разделихме. Всичко, което чувах, всичко, което виждах, бяхме ние, двамата, и нищожното разстояние помежду ни.

За втори път този ден си спомних думите на Фурат. „Щастието е бунт.“