Мираж

5

Принцесата пристъпи по-близо до мен с леко и грациозно движение, дръпна воала ми и опря пръсти под брадичката ми. Изглеждаше като кралица — каквато един ден щеше да бъде. С другата си ръка небрежно придържаше гънките на пищната си рокля. По златния й колан и пръстените й играеха отблясъци от слънчевата светлина. „Съвсем еднакви сме“, — помислих си и същевременно изобщо не беше така. По нея личеше богатство, по-огромно, отколкото бих могла да си представя. И за разлика от мен, все още пропита с миризмата на селото, принцесата ухаеше на ароматни масла и есенции. В покоите й сигурно имаше плочици бакхоор^[2], косата й беше изкъпана с благоуханен сапун, а в скриновете с кафтаните й вероятно поставяха ароматна розова смола, увита в сатен. Безразсъдно беше от моя страна да я гледам в очите — тя беше принцеса все пак. Но и двете явно бяхме погълнати от вида на другата и колкото по-дълго се взирахме една в друга, толкова по-болезнено силно се впиваха пръстите й в лицето ми. Наложих си да не дърпам глава.

Бях чувала, че принцесата е отгледана на родната планета на ватийците след смъртта на майка й, сред роднините на баща й. Беше ватийка до мозъка на костите — или поне така гласяха слуховете — жестока както към приятелите си, така и към собствените си роднини. Бе обрекла онези свои братовчеди, които бяха дръзнали да събудят недоволството й, на бедност. А две седмици след като се върнала на Андала една от прислужничките й била прогонена с обезобразено лице — наказание, задето се осмелила да говори неуважително пред принцесата. Омразата, която изпитваше към народа на майка си и културното й наследство, беше легендарна. Нито говореше, нито четеше на кушаилски и често изразяваше презрението си към езика, ако някой проговореше на него в нейно присъствие. Макар че беше млада и наполовина потомка на нашия народ, всички очаквахме да продължи по стъпките на баща си, когато наследеше имперския трон.

— Как смяташ — защо си тук, а не у дома? — попита ме тя тихо.

— Защото ме отвлякоха от дома ми и ме доведоха тук — отговорих, като позволих на частица от гнева да се прокрадне в тона ми.

Пръстите й се забиха болезнено в бузите ми. Поех дъх с рязко свистене.

— Не ме разигравай — каза тя. — Не съм в настроение.

— Не зная защо съм тук — казах, макар това да не беше съвсем вярно.

Знаех — или поне подозирах, че зная. Умът ми вече препускаше от един на друг начин, по който можеха да използват мен, напълно незначителната дъщеря на някакъв си фермер, на мястото на принцесата. Спомних си дроидите, които нахлуха в касбата и започнаха да сканират лицата на момичетата, които бяха навършили пълнолетие. Не ме бяха избрали по чиста случайност. Търсили бяха именно мен, огледалното копие на Маран, още от самото начало — може би из цял Кадиз, а и всички други луни в системата ни.

— Не зная, Ваше Височество — поправи ме тя и разтърси брадичката ми гневно. — Повтори.

— Не зная, Ваше Височество — подчиних се аз, като се опитах да наподобя тона й.

— Ама че добра имитаторка си била — каза тя. — Почти може да ти бъде простено, че така приличаш на мен.

— Не съм избирала да приличам на вас — казах тихо.

Изражението й се промени и от сдържан гняв се превърна в нещо по-грозно, по-жестоко. Въздухът помежду ни сякаш се разтегна и изтъня, докато най-накрая тя не пусна брадичката ми. С бързо движение, като на пепелянка, стовари опакото на отрупаната си с пръстени ръка върху лицето ми. Болката беше светкавична и гореща, възпламени цялата ми скула и се разпростря надолу към челюстта като горски пожар, подсилена от горчивия вкус на бакър в устата ми. Бавно се обърнах напред и стиснах плата на полата си с всичка сила. Когато очите ни се срещнаха пак, по лицето й пробяга бледият призрак на усмивка. Изглеждаше почти доволна — и това ме уплаши повече от гнева й.

— Нито пък аз — каза най-после с равен глас. — И все пак ето ни тук, едно просто момиче, пораснало на малка луна, и една бъдеща кралица. А сега отговори на въпроса ми.

— Не зная, Ваше Височество — повторих.

Тя изви устни.

— Нейно височество — намеси се Надин, — е била благословена с резервен вариант.

— Не съм резерва — процедих през зъби.

Задоволството на принцесата прерасна в същински триумф. Стомахът ми пропадна, когато осъзнах, че съм се хванала в капана, който ми беше устроила.

— Има една ватийска легенда за мъж на име Алексиус, който разгневил техния бог — заразказва Марам, а устните й се повдигнаха в ленива усмивка. — Той бил окован на един планински връх, където хищните птици го кълвали до смърт.

Продължи, като започна да обикаля около мен:

— А всяка нощ бог го съживявал и излекувал тялото му, за да може същите тези птици да започнат пира си отначало с изгрева.

Опитвах се да поддържам дишането си равномерно, а погледа — съсредоточен в една точка на пода. Каквото и да беше замислила, нямаше да се поддам на страха. Не можеше да ме принуди.

Марам подсвирна — висок тънък звук — и вдигна дясната си ръка. За пръв път забелязах, че носи дълга кожена ръкавица. Разнесе се звук от криле, все по-силен и по-силен. Трябваше да призная, че беше впечатляващо как Марам дори не трепна, когато птицата рух^[3] кацна на ръката й. Беше висока поне наполовина колкото нея и когато разпереше криле, за да запази равновесие, се виждаше, че дължината им се равнява на ръста й. Ноктите и човката бяха бели като голи кости и контрастираха с почти катраненочерното оперение. Изгледа ме с едно око, тъмно като перата, без да мига, втренчена в мен, сякаш бях плячка.

Преглътнах.

— Надин ми разказваше истории преди — заговори пак Марам, погали птицата по гърдите и тя изчурулика тихо — зловещ звук за такова плашещо създание. — Как някога рухите са били достатъчно големи да вдигнат възрастен човек и да го отнесат, за да нахранят с него пиленцата си.

Когато срещнах очите й, усмивката й се разшири. Страхът пулсираше в мен по-силно от сърцето ми. Не подскочих, когато тя рязко вдигна ръка и рухът излетя, но това нямаше значение. Дори да запазех самообладание, нямаше как да спра онова, което знаех, че следва.

— Ще научиш много нови неща в Зияана — каза тя. Усмивката й беше станала мила, почти дружелюбна. На лявата й буза се виждаше трапчинка. — Ето първия ти урок: не си позволявай да ми отвръщаш.

Изсвири два пъти, остро и отчетливо. Сянката на руха падна над нас, когато птицата направи кръг под тавана, нададе гневен писък и се стрелна надолу с криле, свити към тялото. Не успях да възпра ужасения вик, който се изтръгна от гърлото ми. Бях виждала диви ястреби и подобни на тях птици на Кадиз, бях ги наблюдавала как улавят плячката си и как я изяждат със студено любопитство. Никога не се бях асоциирала с жертвата, никога не си бях представяла, че ще се озова в ужасяващата хватка на нокти и човка. Нямаше как да оцелееш в нашето село или на нашата луна, ако приличаш дори малко на жертва.

Рухът не издаде звук, когато ноктите му се удариха и вкопчиха в раменете ми. Свиха се, забивайки се в плътта и костите ми, после ме вдигнаха във въздуха и ме отнесоха на няколко метра по-назад. Не беше достатъчно голям, за да ме вдигне на повече от десетина сантиметра от земята, но когато подът изчезна изпод краката ми, изкрещях още по-силно. Малкото хладнокръвие, което бях успяла да запазя, се изпари напълно, когато птицата ме пусна и се стоварих на колене. Роклята ми за пълнолетието вече беше подгизнала и усещах как прясна гъста кръв бавно блика от новите рани. Свих се на земята и захлипах. Когато пораснеш в село като моето, се научаваш на един по-различен вид страх. Страх от глада. Страх от имперските дроиди. Страх от тихото жужене на имперските разузнавачи. Но този страх те научаваше на издръжливост — човек може да остави непрекъснатият натиск да го пречупи, но може и да се научи как да изправя гръб въпреки него.

Но не се случи това. Никога не бях изпитвала такъв дълбок до костите ужас — че рухът може да се върне и да сграбчи плътта ми отново. Нито страха, породен от слабото потракване на токове по пода в градината. Наложих си да срещна погледа на Марам, когато тя застана пред мен. Този път не можах да разгадая изражението й. Беше объркващо да гледам нея, себе си, и да не разбирам какво означават онези промени в чертите й, които познавах така добре в собственото си лице.

— Какво невзрачно, жалко създание си! — каза тя най-после.

Въпреки раните й се усмихнах.

— Виждали ли сте се в огледало, Ваше Височество?

Тя ме удари пак, но преди да успея да падна, ме грабна за рамото и стисна. Извиках по-силно, тя стегна хватката си още повече и се извиси над мен с мрачно изражение.

— През идните дни няма да се засмееш повече — обеща ми.

Не казах нищо, но се надявах да усети решимостта ми. Принцесата ме пусна и ме бутна настрани, като възкликна отвратено. Сега с окървавените пръсти представляваше страховита гледка.

— Кралят цени живота на дъщеря си — започна Надин, без да ни обръща внимание. — А напоследък той твърде често е под заплаха. Нейно Височество почти не може да излиза извън пределите на Зияана заради бунтовническите нападения.

Наложих си да замълча, макар че никак не ми се виждаше чудна омразата, която принцесата ми вдъхна.

— С наближаването на осемнадесетия й рожден ден и засвидетелстването на правата й върху трона очакваме публичните й появи да зачестят. Кралят ни даде заповед да излагаме твоя живот на риск там, където е прекалено опасно за нея. Ще бъдеш обучена и ще се превърнеш в Нейно кралско височество. Ще говориш като нея, ще вървиш като нея. Дори ще дишаш като нея.

— А ако не го направя? — попитах, като се опитах да потисна отвращението си.

— Ще го направиш — каза Надин.

— Животът ти зависи от това — добави Марам със смразяваща усмивка.

Съсредоточих се върху ходенето, върху поставянето на едното ходило пред другото, докато един дроид ме водеше от двора към онази част на двореца, където бяхме кацнали в началото. Не срещнахме никого, дори и други дроиди. Не биваше никой да ме вижда, досетих се. Не биваше да разбират колко приличам на Нейно Височество. Тъкмо когато вече си мислех, че ще припадна, дроидът направи знак да вляза в покои, където ме чакаше Тала. Пред нея имаше малка масичка, а зад нея — легло, покрито с възглавници. Тя скочи на крака. Лицето й изглеждаше посивяло, изтормозено, очите й се бяха разширили, а ръцете й трепереха.

— Дихиа! — възкликна тя ужасено и ме прихвана през кръста, когато се олюлях.

Извиках, защото болката отново прониза тялото ми. Когато Тала отдръпна ръка, видях, че пръстите й са окървавени. Прошепна бърза молитва на кушаилски и ми помогна да легна на леглото.

— Благодаря, Номер 62 — обърна се тя към дроида.

— Да, гражданко на империята — избръмча дроидът и се отдалечи.

Тала се захвана за работа бавно и старателно, докато аз се взирах в празното пространство. Кървях от толкова дълго, че платът беше залепнал за раните ми. Тя внимателно намокри рамото ми с гъба, докато най-после успя да свали роклята, за да промие раните и да ги превърже с бял плат, от който се излъчваше леко сияние. Тъканта беше топла и усетих как щипе, преди да попие в раните така, сякаш изобщо не беше съществувала. Знаех, че не го прави от добрина към мен. Лекуваше ме, за да мога да изпълнявам задълженията си — да се върна при Марам и тя да има възможността да ме накаже отново. Трепнах, когато хладните й пръсти докоснаха брадичката ми и обърнаха лицето ми към нея. Очите ни се срещнаха.

— Ще отнеме известно време, докато нараняванията ти зараснат — каза тя, след като изми лицето ми. — Можеш да се изкъпеш. Няма да навреди на превръзките. Но ще е по-добре да спиш по корем.

Ръцете й бяха покрити с кръвта ми. Проследих с поглед как ги потапя в купа мътна вода и как водата потъмнява още повече. На колцина други ли е оказвала същата помощ, запитах се. Колко такива случая е преживяла, преди да усъвършенства това хладнокръвно, безизразно държание и дистанцията, която поддържаше? И аз ли щях да свърша като нея?

— Това са твоите покои. Можеш да разполагаш свободно с това жилище и двора отвън. Но нямаш право да излизаш извън западната порта, разбираш ли?

Очите ни се срещнаха отново. По лицето й пробяга сянката на някакво чувство, но мигновено изчезна.

— Урокът е труден — прошепна тя с по-тих глас. — Но е по-добре да го научиш рано. Няма как да избягаш от онова, което те искат. Можеш само да оцелееш.