Мираж

37

Можех да чуя камбаните.

Бях ги чувала да звънят така високо и продължително само веднъж преди — сутринта, когато се беше родила Марам. Сега отброяваха по пет звъна повече на всеки час, за да напомнят на гражданите за щастливото събитие. Правото на принцесата ни да наследи престола най-после беше признато. И макар че церемонията не беше пред цялата общественост, истината си оставаше същата — тя вече беше наследница на империята.

Седях до прозореца си, нещастна и обзета от чувство на безцелност. Вратата на крилото не се беше отваряла от седмица, не ме беше посещавал никой. През двора не минаваше никой — нито човек, нито дроид — освен Тала. Дори Надин не се беше върнала, за да злорадства. За хиляден път се опитах да преборя напиращите сълзи. Скръбта ми се насочваше ту към Идрис, ту към Марам или момчето от източните райони, чиято съдба не ми беше известна.

Трябваше да положа повече усилия да убедя Марам. Трябваше да я умолявам по-настойчиво, да настоявам да ме изслуша. Трябваше да я убедя, че ме е грижа за нея, че доброволно бях изложила живота си на опасност, за да я спася. Че исках да й помогна да задържи наследството си, не да й го открадна. Но сега, сега никога нямаше да получа тази възможност. Надин щеше да се погрижи за това. Влиянието й и окончателното възкачване на трона щяха да превърнат Марам отново в онази, която беше, когато се запознахме. Коравосърдечна, безмилостна, с изпълнена с жлъч душа.

„Човек не носи отговорност за онова, което жестоките господари вършат уж от негово име.“

И все пак усещах, че в този случай нося отговорност. Ако бях по-внимателна, по-усърдна, Марам щеше да се превърне в нещо по-добро, не да се върне към най-лошите си привички.

Камбаните продължиха да звънят.

Колко амбициозни цели си бях поставила! Да променя характера на една кралица, да я преобразя, както бях преобразена аз. Каква наивност! Не бях предвидила ходовете на никого от собствените си врагове, на никого от нейните. И така бях загубила играта още преди да е започнала.

Някои сутрини се будех, напразно заслушана да доловя вече замлъкналата мелодия на лютнята на Идрис. Сутрини, през които гърдите ме стягаха, сякаш не можеха да вдъхнат въздух заради цялата болка. Сутрини, през които не можех да спра да се укорявам — задето съм го обикнала, задето си позволих да ме е грижа за Марам, за страданието, което бях причинила на семейството си.

Единствената ми победа бе успехът на бунтовниците, а дори той беше помрачен от съдбата на момчето, заловено от стражите. Как можех да продължа, докато ме смазваше такава огромна печал? Как бяха успели да го направят майка ми и баща ми? Едва си поемах въздух.

„Няма да коленичиш или да се прекланяш — казах си. — Пред никого. Ще продължиш напред.“

Секунда по-късно рязко се надигнах към прозореца. Нещо се беше извисило над звъна на камбаните — рязък, нехармоничен писък. Но тук нямаше нищо живо, нищо, освен мен. Тъкмо се готвех да се отпусна пак на възглавницата, когато писъкът се разнесе отново по-силен и по-остър отпреди в краткия миг тишина между два удара на камбаните. Последва го звук от криле, тежък като гръмотевица.

Не си направих труда да придърпам робата на раменете си и тя шепнеше, докато се влачеше по тревата зад мен, отразявана от ехото на сферите, покрай които минавах. Писъкът се разнесе за трети път иззад вратата, която водеше към градината на кралицата. Никой не беше затворил достъпа ми до нея, защото нямаше друг изход. Освен двора, имаше само една просторна стая.

Въздухът в градината беше прохладен. Краят на лятото вече беше дошъл в Уалили — меките нощи щяха да станат студени, а дните — по-хладни. Издишах и сферите осветиха бледото облаче от дъха ми във въздуха. Тази вечер нямаше луна и мрачното небе, което се виждаше през счупения купол, беше потискащо, катраненочерно, напълно лишено от звезди и светлина. Тихо свирукане ме накара да откъсна очи от него и да насоча поглед по-нататък в градината, към дървото.

— Дихиа! — прошепнах едва чуто.

На един клон, високо на дървото, беше кацнал теслит. Тялото му беше черно, но цветът му се различаваше от този на небето — в него се преливаха тъмни нюанси, като на лилави и зелени скъпоценни камъни. Короната от пера на главата му беше бяла и се спускаше назад, над тялото му. Върховете й докосваха опашката му и изглеждаха така, сякаш ги е потопил в езеро от течно злато. Беше огромен, почти колкото мен висок, и не можех дори да си представя какъв е размахът на крилете му.

„И от първите си създания Той направил звезди от топлина и пламъци, горещи и ярки.“

Въздухът около птицата блещукаше, като че ли тя и заобикалящото я пространство бяха дошли от някакъв друг свят. Сякаш надничах през прозорец, който гледаше към друга вселена. Теслитът разпери криле, два пъти по-дълги от тялото му, и се оттласна от клона.

Взирах се в него със зяпнала от изумление уста, докато той се спусна от дървото с мек крясък и се приземи на една пейка под него. Наклони глава на едната, на другата страна и се вгледа в мен с тъмните си очи, умни и проницателни. Ръката ми потрепери, когато я протегнах към него. Човката му беше хладна на допир, перата — гладки и топли. „Истински“ — помислих си.

Не халюцинирах.

Птицата разпери криле, нададе нов писък, силен и пронизителен, и полетя във въздуха.

„Всички виждат звездите, но малцина ще съзрат техните предтечи. А онези, чиито очи могат да видят златния огън, призоваваме: отворете сърца и чуйте думите ни.“

Теслитът описа кръг над мен, развял короната си от пера като знаме, и изчезна отново през пролуката в купола. Останах неподвижна дълго време, вгледана в мястото, през което беше изчезнал, омагьосана и изпълнена с благоговение. Не беше оставил перо след себе си, но от перо нямаше нужда.

„Защото Ние ти изпратихме Знак. Съзри го и го последвай.“

Нямаше да загубя надежда. Беше ми заповядано да я запазя жива, да открия решение на невъзможния си наглед проблем. Независимо какво щеше да ми коства, независимо от цената не можех да се колебая и не можех да се предам.

Надеждата бе възпламенила всичко, но от пепелта на тези огньове щеше да се роди нашият отпор срещу жестокостта на ватийците. Щях да се погрижа това да се случи.