Мираж

31

Няколко дни по-късно аз, Идрис и малобройната ни свита се качихме на един от пътническите кораби и отпътувахме на изток, към Ал Хосеима. Макар истинските намерения на Идрис да бяха да провери как са семейството и домът му, щяхме да пристигнем на рождения ден на пралеля му. От последното му посещение бяха изминали три години и можех да доловя нервното напрежение, което го обзе, щом корабът се приземи с меко съскане.

Повечето хора от семейство Салих бяха избити, но неколцина от чичовците и лелите на Идрис бяха оцелели. Родът им, който някога наброявал хиляди, сега възлизаше на малко над сто души — повечето от които бяха или много малки, или много стари. Идрис познаваше младите по-добре от старите — ватийците му бяха позволили да поддържа връзка с братовчедите си, но не и с онези свои роднини, които може би още изпитваха преданост към предишните владетели.

Леля му бе доживяла да празнува сто и шестия си рожден ден. Изумявах се, че някой е в състояние да оцелее така дълго. Повечето възрастни в селото ми не надвишаваха шейсетгодишна възраст. Бедността и войната не способстваха за дълголетието.

Почетната гостенка Наима седеше на челното място в официалната зала, заобиколена от двете страни от сестри и племеннички. Беше дребна жена, наподобяваща повече птица, с остър поглед и още по-остър нос. Раменете й бяха превити, а устните — силно свити. Даанът на лицето й вече беше избледнял до светлозелено — никога не го бяха опреснявали. Помещението беше пълно с жени — предполагах, че това са всички женски представители, останали от рода Салих, от най-младите до най-възрастните. Само най-старите сред тях, като Наима, имаха даани. Също като матриарха си, те бяха пременени в шарени одежди и обикаляха из стаята, шепнеха и се смееха приглушено. Както обикновено се случваше, когато биваха заобиколени от толкова много жени, мъжете се бяха събрали в дъното и окупирали масичките с чая.

Аз пък бях застанала до един прозорец, с гръб към повечето от тях.

Навън се виждаше вече западащият град Ал Хосеима. В древността и през времената преди окупацията той винаги е бил един от най-великите мегаполиси на планетата. Лъвовете на Ал Хосеима владееха земите от северното крайбрежие чак до южните райони на континента. А когато бяха сключили брачни съюзи с рода на Зиядите, заедно бяха сформирали най-многобройната армия, която светът беше виждал. Бяха поели на поход през планетата и завоювали всичко по пътя си, докато не беше останало нищо. А сега тук имаше повече прахоляк, отколкото хора. Никой не можеше да си позволи да отдели средства, за да оправи пътищата или къщите. Разходите по системата за филтриране на отровената вода едва не бяха разорили града.

В далечината виждах червени пламъци — открояваха се на хоризонта, тук-там забулени от пушека. През целия ден наблюдавах непрекъсната върволица бежанци, които бяха избягали от крайбрежието с най-необходимото от покъщнината си с надеждата, че ще бъдат в безопасност по-навътре на континента. Далеч от бунтовниците и пожарите.

До този момент ватийските бомбардировки бяха ограничени до два града: Сиди Уалид и Тайрут. Но бунтовниците не се бяха примирили без борба и бяха отвърнали на удара, дори и без информацията, която тепърва трябваше да им предам. Бунтовническото знаме още висеше от снежнобялата кула в центъра на Гажлан, или поне така гласяха оскъдните новини, които бях получила. А и вече разбирах ватийците малко по-добре — но вместо това да ме успокои, ме тревожеше още по-силно. Щяха да реагират като звяр, хванат натясно, и щяха да си отмъстят на останалото население, ако късметът останеше на страната на въстанието. Данните, с които разполагах, бяха единственото, което стоеше между бунтовниците и сигурната смърт. Аринаас съзнаваше това не по-зле от мен и вече ми беше уредила среща с агента си в полунощ.

Точно под прозореца, в градината, видях силуета на Идрис. Беше се измъкнал от оживената зала възможно най-бързо и в момента беше заобиколен от тълпа братовчеди и братовчедки, които се кикотеха весело и се надпреварваха да привлекат вниманието му. Никога не го бях виждала такъв. Част от страха му се беше изпарила още в мига, в който кацнахме в града му — а сега, заобиколен от любимите си хора, той направо сияеше. Те му отвръщаха със също толкова сияйни усмивки. Гледах го как се спира да поговори с лели, племенници и чичовци и всеки от тях си тръгваше развеселен, по-ведър и по-обнадежден.

В момента помагаше на едно по-младо момче да се качи на кон. Макар че не можех да чуя какво казва, очевидно го учеше как да се задържи на седлото. Независимо колко дълго време беше прекарал далеч от тях, той продължаваше да ги обича.

С безпокойство се запитах какво би казал, ако научеше за връзката ми с бунтовниците. По реакцията му, когато разбра каква е причината за бомбардировките, съдех, че не симпатизира на въстанието и никак не му се нравят евентуалните му последици. Но те… ние трябваше да продължим, ако искахме народът на Андала да доживее края на този век.

— Изглежда съвсем като Наджат — промълви глас вляво от мен.

Застинах, но не се обърнах. Марам не говореше кушаилски — някога може и да го беше владеела, но времето, прекарано с ватийците, й го беше отнело, също както беше станало с повечето деца, отгледани далеч от кушаилските им семейства.

— Няма значение — обади се друг глас. — Може да прилича на майка си колкото си иска. Все пак не е една от нас.

Като се имаше предвид всичко, което принцесата ми беше казала, очаквах тези думи да бъдат казани със злоба. Вместо това долових само съжаление. Бяха скърбили за загубата й, знаех това. Родовите връзки бяха важни за нас и със сигурност ги болеше, задето ги бяха разделили с Марам, когато тя е била толкова малка, и така и не са им позволили да се съберат отново. А сега, също като вдовицата, нямаха представа как да я достигнат или как да подходят към нея. Самата Марам не помагаше особено. Започвах да подозирам, че не мразеше андаланците толкова, колкото мразеше да си спомня онова, което баща й им беше сторил.

Някой ме изтръгна от размислите, като ме подръпна за полата. Момиченце на не повече от осем-девет години. Погледна ме с широко отворени очи, сякаш се разкъсваше между страха и любопитството.

— Да? — казах на ватийски.

— Леля Наима иска да говори с вас — отвърна тя.

Когато погледнах към подиума, на който седеше лелята, видях, че ме наблюдава.

— Добре тогава — отговорих. — Да вървим.

Не знаех дали от мен се очаква да коленича, или да я целуна по бузата или челото. Вперихме поглед една в друга: аз — по-скоро предпазлив, а тя — остър като на ястреб. В крайна сметка тя посочи една от възглавниците до малкото момиче, все още без да казва нищо. Седнах. Нямах намерение да привличам вниманието на останалите в залата или на групата лели около нея.

Една бременна жена, която току-що бе успяла да се изкачи на подиума, въздъхна.

— Какво да правим с нея сега? — попита на кушаилски.

Наима изцъка с език.

— Какво да правим с нея ли? Ако не се бяхте проявили като такива нескопосани глупачки, когато се върна преди пет години, можеше да ни е опознала вече. Да ни харесва. А вижте я сега. Ватийка до мозъка на костите.

Бременната въздъхна пак.

— Можем да оплакваме миналото, колкото искаме, лельо. Но вече няма какво да се направи.

Друга леля кимна уморено.

— Идрис ще се ожени за нея и туйто. По-добре просто да се примирим.

— С какво? — попита Наима.

Ако можех, щях да предупредя сестрите да не отговарят. Разпознавах тона й — бях го чувала от Марам, от майка ми. Въпросът й не желаеше да получи отговор.

Но лелята изглеждаше стъписана, сякаш никога досега не го беше чувала.

— С господството на ватийците — каза тя така, сякаш се подразбираше.

Наима изпръхтя снизходително.

— Затова раждаш само синове, Нусаиба, защото си слабохарактерна наивница.

После плесна с ръце и добави:

— Вървете си. Всички. Далеч от очите ми.

След такова произшествие очаквах да бъда оставена на мира, но вместо това Наима върна поглед към мен. Не можех да се преструвам, че не съм я наблюдавала. Тя изчака лелите и племенничките да си отидат с мърморене, а после махна с ръка да седна до нея. Трепнах, когато ме хвана за брадичката. Пръстите й бяха тънки и имах чувството, че са ме стиснали птичи нокти.

— Трябва да ядеш повече — каза тя на ватийски с тежък акцент. — Ако искаш да си в състояние да родиш дъщери.

— Защо дъщери?

— Само дъщерите ти ще имат волята да издържат на бъдещето. Затова те е родила майка ти.

— Искам — отговорих аз тихо, — да имам тази воля.

Наима застина, а хватката й се стегна едва забележимо. Не бях казала нещо прекалено — вече познавах Марам, знаех как се чувства. Тя искаше да постъпи както е правилно, искаше семейството на майка й да я обича. Просто се боеше. Знаех, че ако имаше тази възможност, ако дадеше на семейството на майка си тази възможност, те щяха да я обикнат. А любовта им и надеждата й може би щяха да я превърнат в кралица, която андаланците няма да мразят и от която няма да се боят.

— Промяната изисква смелост, дете — каза тя така тихо, че останалите да не я чуят. — Ти си смела. Като майка си. Виждам това. Идвай ни на гости по-често.

Кимнах и тя най-после ме пусна. Върнах се на мястото си на подиума с разтуптяно сърце, но продължавах да усещам погледа й през цялата вечер след това. Когато вдигнах очи, видях, че в изражението й е настъпила необичайна промяна — струваше ми се съсредоточено и почти обнадеждено, сякаш гледаше напълно различен човек. Сякаш вместо Марам виждаше Наджат и това й вдъхваше вяра.

Празненството продължи сякаш цяла вечност. Леля Наима ме задържа на подиума до себе си, а когато й омръзна да говори на ватийски, накара младото момиче до мен да й превежда от кушаилски. Странно ми беше да се преструвам, че не я разбирам, докато ми говореше. Поне веднъж се улових, че отварям уста да отговоря, преди тя да е приключила, но прехапах език в последния момент. Когато най-накрая бях освободена да се върна в покоите, които делях с Идрис, бях като изцедена.

Идрис стоеше пред широкия прозорец в дневната, а мекото сияние на залязващото слънце очертаваше силуета му.

— Къде изчезна? — попитах го и затворих вратата след себе си. — Леля ти ме следи изкъсо през цялото увеселение.

Той се позасмя леко.

— Извинявай. Не исках да те изоставям с нея.

— Не отговори на въпроса ми — подразних го шеговито аз и положих ръка на рамото му.

— О! — възкликна той.

— Добре ли си? — попитах разтревожено.

— Отидох в мавзолея — каза той след кратка пауза. — Родителите ми са погребани там заедно с братята и сестрите ми.

Поколебах се. Досега не ми беше казвал нищо за братя или сестри — всичко, което знаех за тях, бях научила от Тала, когато ми разказа за нощта на Чистката.

— Идрис…

Той най-после ме погледна.

— Тази година беше по-лесно — каза, като опря длан върху моята. — Никога не е лесно, но… Тази година беше по-лесно. С теб.

Усмихнах се.

— Как са братовчедите ти?

— Доколкото добре могат да бъдат при тези обстоятелства — отговори той и пусна ръката ми. — По-малките все питат кога ще остана да живея тук.

Нямаше какво да отговоря на това. Определено не можех да му кажа, че един ден това може би ще бъде възможно. Предполагах, че за Идрис това бъдеще не съществува. Вместо това го целунах по бузата, след което отидох да си сваля бижутата и да се преоблека в по-удобни дрехи. Когато се върнах, той вече беше свалил сакото и обувките си и седеше в нишата до прозореца. До него беше оставена книга — голям формат, но тънка.

— Намерих я наскоро — каза той, когато седнах до него. — Откакто поправи ужасния ми превод, се сетих за нея. Искам да ти я подаря.

Протегна я към мен, а аз се втренчих смаяно. По надписа на гръбчето виждах, че е на кушаилски, и явно беше много стара. Почти колкото свитъка стихове, който Хуснаин ми бе дал преди толкова месеци.

— Беше на майка ми — добави той.

Вдигнах рязко глава, за да срещна погледа му.

— Какво?

Не можех да я приема. Той трябваше да знае, че не мога да задържа за себе си нещо, принадлежало на майка му. Независимо колко я исках, независимо колко много означаваше това за него или за двама ни. Идрис не знаеше за поемите, които Хуснаин ми беше подарил в навечерието на пълнолетието ми, нямаше как да се досети колко скъп би бил за мен втори том такива стихове.

— Какво е? — попитах, преди да успея да се спра.

Той се усмихна широко.

— Стихосбирка на кушаилски. Майка ми и баща ми много обичаха да си ги четат един на друг.

— Идрис! — прошепнах едва чуто и протегнах ръка към книгата.

Не можех. Не биваше. Беше опасно притежание — неоспоримо доказателство за чувствата, които изпитвахме един към друг.

— Фурат каза, че щом познаваш старата поезия, значи много я обичаш. Че… че вече е много трудно да се сдобие човек с нещо такова.

Откъснах очи от корицата с усилие и го погледнах. Усмихваше ми се така широко и ме гледаше, сякаш му доставяше удоволствие да види колко искам стихосбирката. Сякаш моето щастие носеше щастие и на него.

— Не можеш да ми подариш такова нещо — опитах аз отново.

— Грубо е да се отхвърлят подаръци — възрази той, побутна я към мен и сключи ръцете ми върху нея.

Целунах го — бързо и скришно — и притиснах книгата към гърдите си. Той се ухили още по-широко, наведе глава към мен и притисна устните си към моите по-продължително.

— Благодаря ти — прошепнах.

— Нека ти донесе много радост, Амани.

На следващата сутрин слязохме в конюшните, където два коня вече ни очакваха. Не обърнах внимание на изненадата, която се изписа на лицето му, когато се качих на седлото, без да поема протегнатата му ръка.

— Ти си пълна с изненади — отбеляза той, докато се качваше на своя кон.

— Не бих казала — усмихнах се в отговор. — Как смяташ, че се придвижвах, преди да попадна в Зияана?

Нямаше стражи, но го бях видяла да взема един фазер. Поведе ни през града, а после — отвъд границите му, към пустинята.

Не бях виждала снимки на Ал Хосеима отпреди окупацията, затова нямах база за сравнение, но можех да си представя отминалия му разкош. Високите стени на града, както и четирите порти, все още бяха тук, макар и запуснати и покрити с пясък от пустинята. В центъра на града нямаше крепост на Салихите, а дихийски храм и завията му. Улиците бяха тесни и претъпкани и не можех да си представя по тях да мине карета. Където и да погледнех, виждах доказателства, които говореха, че градът е оцелял поне хиляда години и е трябвало да оцелее поне още толкова. Избелелите мозайки, с които бяха украсени преддверията, празните фонтани, гравирани с пустинни цветя, изобразени в античен стил, и още, и още…

Въпреки късното лято въздухът още беше горещ и сух и нямаше никакви водоеми, които да смекчат това. Пустинята се простираше пред нас сякаш безкрайно — неизменно море от оранжево и златисто.

— Сигурен ли си, че сме в безопасност без стражи?

— Тук няма никого — отвърна той. — На цели километри около нас. Запасите от вода са намалели наполовина — вече ходят другаде.

Продължихме в почти пълно мълчание. Не пътувахме дълго. Не бе изминал час, когато видях палмови дървета да се открояват на хоризонта до една малка овчарска колиба, леко килната на едната страна. Завързахме конете за прогнил дървен стълб. Вече можех да видя наполовина пресъхналия басейн на оазиса под сянката на дърветата.

— Най-големият ми брат Ишак ме водеше тук — заразказва Идрис, като ме хвана за ръка. — Родителите ми искаха да наемат учител, който да ми покаже как да плувам и да яздя. Ишак отказа — баща ни беше научил него и той държеше на свой ред да научи мен.

— Значи е бил много по-възрастен?

— С дванайсет години. Овчарите, които минаваха оттук, гледаха как принцът на Ал Хосеима обучава по-малкия си брат — каза Идрис и се усмихна. — Харесваха го, задето беше такъв. Не че това му помогна особено в крайна сметка.

Стиснах дланта му и облегнах глава на рамото му.

— Бил е много добър човек.

— Такъв беше. Аз го боготворях, следвах го по петите винаги, щом можех. По време на събранията на Съвета ми правеше място на стола си, за да седна, делеше храната си с мен.

Затвори очи, после добави:

— Когато дойдоха, започнаха от него.

Това значи беше наследството на ватийците. Не бях размишлявала много как махзените са оцелели в режима — малцина от нас имаха време да се тревожат за вишестоящите. Но скръбта на лицето на Идрис беше също толкова истинска, колкото онази, която виждах у родителите си, когато си спомнеха за техните братя и сестри.

— Благодаря, че дойде с мен — каза той най-после.

Не се усмихнах, а вместо това притиснах устни към рамото му.

— Разбира се.

Скоро след това се отправихме обратно към крепостта. Всички се бяха оттеглили за следобедна дрямка в жегата, затова дворецът беше притихнал. Върнахме се в покоите си и Идрис обиколи стаята с бързи леки крачки, за да спусне кепенците срещу прежурящото слънце.

Изтегнах се на един от диваните и той се присъедини към мен малко по-късно с гарафа вода и две чаши. Остави ги на масата и положи глава в скута ми, затворил очи. Не можех да заспя — онова, което бе казал, и начинът, по който бе легнал до мен сега, не ми даваха да се успокоя. Можех да си го представя като дете — малко момче, качено на едър кон, с пълното доверие, че брат му ще го хване, ако падне. Не исках да мисля какво ли е било да види с очите си как му отнемат такъв човек.

Подаръкът му лежеше до гарафата с вода и сякаш ме предизвикваше. На титулната страница имаше посвещение:

„От Итимад — нека тази книга те изпълни с неугасими мисли за мен.“

Намръщих се и прелистих страниците. Итимад е била майка му. Книгата представляваше сбирка с любовни стихотворения — някои от древността, други — по-нови. Почти всички ме караха да се изчервявам. Никога не бях чела такива книги, нито можех дори да си представя да подаря такава стихосбирка някому. Но не можех да я оставя. Голяма част от поемите бяха написани в класически стил и преливаха от страст.

Част от мен се чувстваше като дете, внезапно надникнало в мислите на възрастните жени. Колко млада се чувствах, когато си спомнех за целувката с Идрис! Колко наивни бяха несръчните ми опити да изразя онова, което чувствам! Не можех да си представя да напиша такива думи, камо ли да ги изпратя на някого така, както бяха направили много от тези жени. Но останалата част от мен — онази, която усещаше така отчетливо заспалия в скута ми Идрис, онази, която трябваше да бъде възпирана да не го докосва, сякаш ми принадлежи… Тя не можеше да затвори тънката книга.

И друго:

Подскочих от изненада, когато Идрис обви длан около тила ми, и ахнах стреснато. Пуснах книгата и се втренчих в него с разширени очи, а той придърпа лицето ми надолу към своето. Прокара палец по бузата ми бавно и подчертано, после се усмихна.

— Изчервила си се.

— От жегата е.

Чувствала се бях така и преди. Кожата ми беше сгорещена и някак прекалено тясна, сърцето ми биеше учестено, а зад ребрата си усещах необичаен сладък трепет. Бях се задъхала леко, сякаш бях бягала. Но никога не бях чувала думи или изрази, които да се отнасят до това състояние. Съзнавах ясно, че дори Идрис да нямаше представа какво съм чела, ще познае какво чувствам.

— Амани! — промълви той и седна на дивана.

— Не беше… Не баща ти е подарил тази книга на майка ти — обясних аз, извърнала поглед. — Тя я е подарила на него.

Когато вдигнах очи, видях, че се е ухилил широко. С коса, разчорлена от съня, изглеждаше по-момчешки от всякога — сякаш ръцете го сърбяха да направи някоя лудория.

— Затова ли си се изчервила?

— Не — отвърнах аз малко прекалено бързо. — Да.

— О?! — възкликна той и пак се наведе към мен. — Какво пише в книгата?

— Нищо.

— Амани! — повтори той нежно, увещателно.

— Просто поезия.

Изражението му се смени от объркано към разбиращо само за миг.

— Аха — каза и опря чело в моето.

— Не бива… — започнах аз.

— Нищо не сме направили — прекъсна ме той. — Няма ли да ми прочетеш малко? Дори и на кушаилски? Стиховете трябва да се четат на глас.

— Не и под страх от смъртно наказание — отвърнах аз.

Усетих как се засмя — гърдите му потрепериха под дланта ми, дъхът му погали бузата ми. Една от ръцете му се беше опряла в ребрата ми, а палецът му описваше малки дъги напред-назад по тях. Не беше помръднал и когато примигнах, миглите ми докоснаха леко бузата му.

Строфите отекваха в ума ми, неизличими, непрекъснато на върха на езика ми. Никога не се бях чувствала така изпълнена с остър, болезнен копнеж, който измъчваше и изкушаваше дланите ми. Не биваше — ръцете ми се вдигнаха от гърдите към лицето му и дървената рамка на дивана се впи в гърба ми. Той надвисна над мен, засенчи света и наклони лице така, че…

— Амани!

Пръстите му обхванаха ребрата ми по-плътно. Изражението в очите му накара палците ми да се свият, аленият цвят на бузите ми да се насити още повече, а трепетът в гърдите ми да се изостри до болка. Исках това да свърши — исках стиховете да изчезнат, или пък да прераснат и да се стопят в нещо друго.

— Кажи ми — каза той. — Кажи ми какво искаш.

Поклатих глава, неспособна да проговоря. Копнежът ми никога не ме беше стягал в толкова неумолима хватка. Исках… Дихиа, исках всичко, както ми беше присъщо. Кожата ми, дланите ми, устните ми — всички те изгаряха от желание, от нуждата да се притисна колкото мога по-близо до Идрис, да разпаля неговото желание така, както той бе разпалил моето.

Той се премести по-близо до мен.

Разликата между всяко докосване преди и всяко докосване днес се състоеше в бавния, постепенен начин, по който се развиваше всичко. Острото пронизване на копнежа, който караше кръвта ми да кипи, не беше забравено, нито пък отслабнало. Но сега имаше време да намери най-добрия начин да се нагорещи още повече и най-подходящото място, където да се разгори в мен. Когато Идрис ме придърпа към себе си, потреперих леко и усетих как гореща вълна изпълва цялото ми тяло. Той не се беше променил, но аз сякаш го възприемах по-остро, по-отчетливо; усещах с мъчителна яснота как палецът му мързеливо описва фигури по ръката ми, усещах широките му рамене. И виждах, че ме наблюдава, че забелязва накъде се насочват очите ми, преди да побързам да погледна встрани.

— Баща ми рецитираше стихотворения на майка ми всеки път, когато я разстроеше с нещо — каза той и се наведе леко назад, за да остави повече пространство помежду ни. — А майка ми му казваше, че ако ги използва с мярка, ще имат по-голямо въздействие.

— Често ли му се сърдеше?

Вероятно не, ако можеше да се съди по усмивката на Идрис.

— Не — отговори той. — Или поне не толкова често, колкото той рецитираше любимите си строфи.

Не очаквах самият Идрис да може да ги рецитира. Притиснах длан точно над сърцето му и изведнъж чух думите — разкривени, но прекрасни.

— Мислех, че не говориш кушаилски.

— Това беше майчиният ми език до десетгодишна възраст, Амани — отговори той, като вдигна поглед към мен. — Забравил съм как да говоря на него. През повечето дни не мога да си спомня и как да слушам на него. Но помня тези думи. Просто не мога да си спомня какво означаваха.

— Тя се завърта и на шията й заискряват бисери, пристъпва — гривни впиват се във нежната й кожа — започнах аз тихо. — Слънцето подхранва красотата й, макар и булото от неговата светлина да я е скрило. А страните й, досущ талисмани — огледала на небесата, прекрасни и сияйни.

— Как успя да го преведеш така бързо?

Сведох поглед.

— Известно любовно стихотворение е. Това е само част от него.

Той се привдигна съвсем малко, колкото очите ни да се изравнят. Не можеше да чете на кушаилски, в това бях сигурна — не дотолкова, че да разбере поемите в стихосбирката на майка му. „Няма и нужда“ — помислих си. Трябваше само да погледне лицето ми, да се наведе напред и да остави бавния огън да се разпростре. Целувката му беше нежна, колеблива, сякаш очакваше да се отдръпна всеки момент. Ръцете ми не помръднаха, а когато се отдръпна от мен, реших, че може би ще спре.

Притеглих го към себе си с въздишка, положила длани на раменете му, стиснала плата на ризата му с пръсти. Нямах нужда от думи. Сто жени вече ги бяха изговорили вместо мен.

Изтръпнах, когато си дадох сметка за случващото се. Никога не се бяхме поддавали на изкушението, осъзнах — не и наистина.

Всяка стъпка, всяко докосване, всеки поет дъх беше премерен, внимателен и сдържан. Никога не бях оставяла ръцете си да обходят раменете и ръцете му, нито пък бях отвръщала или искала нещо от него. Тук, сега, аз исках и исках — и той даваше също толкова, колкото взимаше.

Дали Итимад бе съблазнила съпруга си така? Дали беше изпълнила кръвта му с думите на жените от древността и го бе покорила, когато е знаела, че няма да е в състояние да устои? Беше ли изчакала, докато въздухът сякаш не изчезне от дробовете му, докато светът не се превърне в странно ново място, докато всяко докосване не започне да възпламенява така, както тези на Идрис възпламеняваха кожата ми?

Желаех Идрис, желаех лекото като перо докосване, с което проследяваше шията ми, желаех ръцете му на кръста си. Исках звездите да запазят тази тайна така, както бяха запазили тайните на поетесите, да ни закрилят от онези, които искаха да ни разделят. Придърпах го надолу към мен, поглъщайки с поглед отблясъците на слънчевите лъчи, които играеха по кичурите на косата му, видях поглед на момиче, цялото изпълнено със страст, в очите му.

Това не беше половин живот, помислих си, когато той ме целуна отново. Аз му принадлежах, и той ми принадлежеше — бяхме взели това решение. Нищо друго не ми се беше струвало така истинско, откакто се озовах в Зияана. Всяко право на избор ни беше отнето, а пак бяхме открили начин да продължим по път, независим от онзи, който господарите ни бяха предначертали.

Той притисна чело към моето, леко задъхан. Затворих очи и обвих ръце около врата му. Светът навън продължаваше както обикновено, но тук и сега съществувахме само ние, двамата, и онова, което изпитвахме един към друг.

— Амани…

Изхъмках приглушено в отговор.

— Не мога да се оженя за Марам.

Отворих очи рязко и се дръпнах изумена.

— Какво?

— Обичам те — каза той.

Радост ме обзе и изпълни цялото ми същество така, че забравих изненадата.

— Какво? — повторих.

Той се усмихна и хвана ръцете ми в своите.

— Обичам те — повтори.

И се наведе да ме целуне.

— Искам да бъда твой — прошепна, все още притиснат към устните ми. — И ничий друг.

Обхванах лицето му с длани. Беше ме страх да му повярвам.

— Наистина ли?

— Да. Наистина.

Почувствах се като друг човек, когато го целунах отново — сякаш цялата тази радост и копнеж се бяха преплели и ме бяха преобразили в нещо ново. Исках — не само Идрис, а всичко. Всичко, което тези думи обещаваха, всичко, което той искаше да ми даде. Живот извън капана, в който бяхме пленени сега. Не знаех как, а и точно в този момент нямаше значение. Бяхме се врекли един на друг и никой нямаше да е в състояние да разруши тази клетва.

— Обичаш ли ме? — попита той и ме притисна към възглавниците.

— Да — промълвих в отговор на признанието му. — Да.