Мираж

25

Седях на възглавницата, която Марам ми беше посочила, скръстила ръце в скута си и забила поглед в земята.

Изминала бе седмица, откакто двете бяхме играли шатрандж. Не се бях срещала с Марам и Надин едновременно от доста време. Всеки път, когато те бяха заедно, ми се налагаше да плащам скъпо за някой небрежен коментар или пристъп на гняв, който Надин не можеше или не желаеше да овладее.

Затова зачаках с надеждата да са забравили, че Марам беше пратила да ме повикат в покоите й. Молех се никоя от двете да не смята, че имам някакво мнение относно спора им.

— Тя не е кукла — настоя Надин. — Не можете да я обличате и да я пращате където си пожелаете. Тя е щит.

— Длъжна съм да отбележа, че увеселенията на Галена са опасно скучни — заяви Марам.

По-рано през деня ме бяха повикали без предупреждение, за да ме подготвят да заема мястото на Марам на бала на полусестра й. Принцесата ми бе подхвърлила един холотаблет и ми беше наредила да разуча лицата и съответните имена на всички присъстващи, след което се беше настанила на дивана си.

Дори пристигането на Надин не я накара да помръдне. Колко беше странно да седим така близо една до друга, макар че аз седях в краката й, а Надин стоеше права. Не ми убягна, че Марам не я покани да седне. Всъщност набиваше се на очи липсата на каквото и да било място, където тя да се настани.

— И какво ще правите, ако това наивно момиче се издаде?

— Успяла е да заблуди баба ми, Надин — каза Марам. Нямаше нужда да вдигам глава, за да зная, че гледа Надин с поглед, който говори каква глупост е чула току-що. — Очевидно си върши работата много добре.

— Ваше Височество…

— Забранявате ли ми?

— Бъдете внимателна, Ваше Височество. Би било във ваша вреда, ако я загубим.

Затаих дъх, а Надин се завъртя така рязко, че развя полите на роклята си и сребърният й кант проблясна на слънцето. Позволих си да издишам и да отпусна рамене едва след като вратата се затвори с изщракване.

— А сега — рече Марам, като спусна крака на пода. Когато вдигнах поглед към нея, видях, че се усмихва. — Да тръгваме.

Гардеробът на принцесата беше толкова голям, че му беше отделена цяла стая. Като се изключеха дрехите, окачени по стените, имаше кът за сядане, тоалетка и малка ниша с изправено огледало. Поколебах се на прага, докато тя се зарови из роклите и кафтаните.

— И така — започнах аз. — Увеселение?

Тя въздъхна и завъртя очи, сякаш я болеше дори да мисли за това.

— Галена устройва бал в чест на доходоносната година на север. Отчаян опит в последния момент да насочи вниманието към себе си като потенциална наследница на империята. Гостите ще бъдат само ватийци, като се изключат партньорите и децата.

— Толкова ли я мразите?

— Ти да не би да харесваш братята и сестрите си? — попита тя остро.

Успях да устоя на порива да се изсмея.

— Да.

Лицето й придоби особено изражение, сякаш преживяваше отново някакъв спомен.

— Галена беше… и все още е върхът на имперското родословие. Всичко в живота й е било напълно осигурено, докато не съм се родила аз, и тя така и не ми го прости, нито пък факта, че съм нечистокръвна. Настрои придворния кръг на ватийците на Луна-Ваксор срещу мен, преди дори кракът ми да е стъпил там.

— Толкова ли е важна кръвта за ватийците?

Тя ме сряза с леден поглед.

— Казваш го така, сякаш за кушаилците не е важна. Но за Галена — да. Мрази чужденци, и най-вече народа на майка ми.

Над лицето й беше паднала сянка, като че ли Галена беше правила и далеч по-долни неща, но тя не иска да говори за тях.

„Собствената й сестра“ — помислих си и се помъчих да потисна съжалението, което се промъкна в сърцето ми. Нищо чудно, че нямаше доверие никому. Запазих тези мисли за себе си — Марам никога не би снизходила да приеме съчувствието ми. Вместо това попитах:

— И не можете да откажете?

— Ако откажа, ще изглеждам слаба.

Намръщих се.

— Слаба?

— Твърде сложна дума ли е това за теб?

Сдържах се да не изсумтя.

— Не е. Но ако не искате да ходите на бала, просто не ходете.

— Галена би била логичната бъдеща наследница на трона, ако галактическото съглашение не беше принудило баща ми да ме обяви за такава.

— Разбирам — отвърнах аз скептично.

— Не знаеш нищо за историята на собствения си свят, нали?

Не отворих уста, за да не й се сопна.

— Когато баща ми покорил Андала, нарушил галактическия закон. Единственият начин да задържи планетата — и цялата система — бил да легитимизира властта си. Да се ожени за кралицата или някое от децата й и да се съгласи нейният потомък да наследи планетата — обясни тя. После махна с ръка небрежно: — Във всеки случай Галена е убедена, че още има шансове да наследи господството над Андала вместо мен.

Седнах до нея.

— Но…

— Но това е моето наследство, нали така? — довърши тя вместо мен и извърна поглед. — Не е типично за ватийците да оставят покорените народи да управляват сами себе си, а като се има предвид и андаланският произход на годеника ми, хората… говорят разни неща. Казват, че баща ми ще бъде принуден да отстъпи ядрото на ватийската империя на друг.

— А! — казах само, въпреки че стомахът ми се обърна. Така действаха ватийците: ние, победените, бяхме като награди в някаква игра, в която участваха хора, които не ги беше грижа за нас. — Опитва се да ви прогони от трона.

— Да. И не мога да я избягвам. Ако не отида, баща ми ще приеме, че нямам волята да го направя, и това ще докаже, че са прави — че не съм достойна да бъда наследница на империята.

Неразумно си позволих да се разсмея. Напълно в тон с останалите нелепици в живота ми — борба и ревност между сестри, но в галактически мащаб.

— Какво? — попита принцесата вбесена.

— Просто… — закашлях се. — Просто не очаквах да имате такива проблеми.

— Такива проблеми? — повтори тя хладно.

— Съпернички сте. Случва се.

— И ти ли си имала такъв проблем?

— Не. Но аз никога не съм притежавала нещо, за което останалите да ламтят.

Марам изсумтя и се облегна назад.

— Откъде тогава знаеш, че това е толкова често срещан проблем?

Свих рамене.

— Имах приятелки, колкото и трудно да ви е да го повярвате. И в села, малки като моето, често се стига до съперничество.

Кхадижа често се беше оказвала обект на омразата на едно или друго момиче. Беше красива и обичаше да се усмихва — след нея се обръщаха дори главите на онези, които трябваше да гледат други.

— Какво би направила ти в такъв случай?

— Наистина ли?

— Попитах те, нали? Не ме карай да се повтарям.

Поколебах се и се взрях в лицето й, за да видя дали няма да промени решението си. После прехапах устна, обхождайки стаята с поглед.

— Най-успешният начин да я извадите от равновесие би бил да се държите така, сякаш вече сте спечелила. Вие сте онази, която живее в Зияана. Вие сте онази, която се е родила тук и трябва да наследи трона. Тя е чужденка. Имате ли бижута, които биха й напомнили за андаланския кралски печат?

— Като корона ли?

Трудно ми беше да прикрия скептичността си.

— Нещо по-деликатно.

— Кралският теслит не е особено деликатен, селско момиче.

— Птиците имат пера — напомних й. — А вие имахте едно колие с формата на птичи нокти, стиснали скъпоценен камък.

— И тя би свързала това с наследството?

— Тя иска да наследи цялата планета — казах аз. — Прекарала е целия си живот в омраза към вас и факта, че сте се родила. Сигурно прекарва часове в мечти за гардероба, печата и всички останали неща, които ще станат нейни, ако успее.

— Хм — каза кратко Марам, но после стана от мястото си. — Не си толкова глупава, колкото изглеждаш, селско момиче.

Потиснах усмивката си и се обърнах пак към холотаблета, който продължавах да държа в едната си ръка. Списъкът с гостите беше доста дълъг, но вече ги разпознавах. Всичките бяха ватийци, със сребриста коса и бледа кожа. Марам би се откроявала сред тях.

Намръщих се.

— Негова светлост не присъства в списъка.

Тя издаде звук, не особено достоен за принцеса.

— Той реши да се измъкне, поради което беше махнат от него — отговори, без да се обръща.

— Какво?

— Скарахме се. И той отказа да ме придружи.

Очите ми се разшириха съвсем леко от изненадата. Не бях и предполагала, че е възможно да се карат. Препирните с Марам ми изглеждаха твърде опасни и любопитството ми почти надделя над здравия разум — искаше ми се да попитам за какво са спорили. Усетих и как сърцето ми се свива от дълбокото разочарование. Не бях виждала Идрис, откакто се върнахме от Уздад, и се надявах… Но, от друга страна, в Зияана нещата никога не се нареждаха така лесно.

— Затова ли решихте да ме изпратите на ваше място?

— Питаш ме дали избягвам годеника си? — застина Марам посред тършуването.

Сведох очи.

— Не, Ваше Височество.

— Хубаво — каза тя и ми подхвърли една рокля. — Пробвай тази.