Мираж

12

Марам ме очакваше в покоите ми. Беше застанала пред един прозорец, а ярките лъчи на една сфера я обрамчваха в светъл ореол.

Вратата се отвори с изскърцване, после я затворих зад себе си и тя се обърна да ме погледне. Все още ми действаше дезориентиращо да виждам себе си в друг човек. Толкова много бях заприличала на нея, така бях свикнала да нося нейното изражение на своето лице като втора кожа, че понякога забравях, че съществува оригинал.

Тя въздъхна и седна на отрупаната с възглавници пейка зад нея.

— Е — започна, — изглежда, си си прекарала добре.

— Танцувах — отговорих с равен глас. — Беше приятно.

Тя вдигна вежда.

— И така. Разкажи ми как мина.

Не знаех какво да й кажа. Никой, дори баща й или годеникът й, не беше успял да прозре разликата помежду ни. Баща й беше предупреден и пак не беше забелязал, че двойничка е заела мястото на дъщеря му. Останалите благородници пък ме бяха заобиколили на почтено разстояние и бяха заговаряли Идрис, преди дори да ме погледнат.

За момент се запитах какво ли е да живееш такъв живот — изолирана от всички освен, от човека, за когото ще се омъжиш, а той самият на практика да е затворник в държавата ти. Околните да се боят от теб. Баща ти да не ти обръща внимание. Майка ти да е починала и да те е оставила наполовина сирак. За един кратък миг изпитах нещо като съжаление. Но то бързо замря.

— Беше така, както вие обяснихте — отвърнах най-накрая. — Зашеметяващо. Много по-забавно, отколкото очаквах да бъде.

— Различно от дребните ви селски увеселения, предполагам? — облегна се тя назад.

— На Кадиз не танцуваме по двойки — отговорих аз. — Поне не и в такава близост.

Танците на Кадиз не притежаваха и капка от изкуствената елегантност на валса, който бях споделила с Идрис. Не целяха нито близост, нито илюзията за близост — целяха да изразят щастие. Щастие, споделено със семейството и общността ти. Валсът сякаш се въртеше около тайните — гласът на Идрис в ухото ми, дъхът му, който гали шията ми, косата му, която докосва бузата ми.

Имитация на близост, но сполучлива…

— Колко… старомодно!

Роклята й я караше да изглежда така, сякаш се е разляла върху цялата тапицирана пейка, докато седеше — като езеро от вълни.

— А кралят?

— Не можа да забележи разликата — казах бързо. — Мина съвсем сполучливо.

Изпълни ме неприязън, когато я видях как трепна.

— Ела тук — каза тя и потупа пейката.

Наблюдавах я така, както бих следила с поглед усойница, но изпълних заповедта. На лунната светлина лицето й изглеждаше нежно, младо и уязвимо. Спомних си, че действително е млада. Седемнадесет — почти на същата възраст като мен. Запитах се колко често я е виждал Идрис в този й вид. Беше ли му по-лесно да бъде мил с нея, когато я гледа такава? Това ли беше момичето, което си спомняше, докато й разказваше истории?

— Наистина приличаш много на мен — каза тя и наклони глава. — Човек почти може да забрави, че си дъщеря на фермер.

— Очаква ли се това да ме ласкае?

Тя се засмя високо, звънко.

— Езикът ти е станал доста остър. Разкажи най-после — той говори ли с теб?

Примигнах объркано.

— А… Негово преосвещенство. Едва няколко думи. Попита какъв е планът ви във връзка с наследството на титлата, но… изглеждаше много зает.

— Да — каза тя, а усмивката й помръкна. — Макар да не е бил толкова зает да пропусне да ми напомни, че собственото ми наследство все още не е осигурено срещу моята полусестра.

Очите ми се разшириха.

— Имате полусестра?

Марам кимна с отнесен поглед.

— Галена, дете от първия брак на баща ми. Единственият му ватийски брак — както се надпреварват да напомнят всички при първа възможност. Доведоха ни в Андала по едно и също време, но нея я изпратиха в северните райони. Строго погледнато, тя няма кръвни права върху наследството — едно от условията, поставени в мирния договор, гласи, че с такива разполагат само децата на моята майка. Обаче това не й пречи да се опитва да узурпира мястото ми.

— Но… — започнах аз.

— Но Матис, Покорителя на звездите, никога не е оставял чуждите закони да го спират — прекъсна ме тя, като махна с ръка пренебрежително. — Чувала ли си как баща ми се е възкачил на престола?

Поклатих глава, никога не ми бяха разказвали за това.

— Бил е втори син — започна тя. — Баща му очаквал да стане втори генерал, както подобавало на положението му в семейството. Но моят баща отказал, убил баща си и завзел властта както над планетата, така и над войските й. Матис не се спира пред нищо в името на мощта и господството си. Ще ме лиши от наследство, ако реши, че така е по-удобно за целите му.

Втренчих се в нея, неспособна да проумея такава безпощадност.

— Предполагам, че фермерите не са така жестоки или упорити, хм? — попита ме тя, явно приключила с историята.

— Моят баща…

Ние бяхме заедно, но това е нормално, когато живееш в малка къща и работиш на малка ферма в малко селце. И все пак знаех какво има предвид Марам. Някои бащи, като Матис, нямаха време за децата си. Татко винаги беше близо до мен и ме насърчаваше да мечтая въпреки майка ми, която настояваше да не го прави. Никога не се бях съмнявала, че ме обича, и никога не се бях чувствала така, сякаш съм го разочаровала.

— Обичаше поезия — изплъзна се от устните ми, без да искам. Обърнах се към прозореца. — Писал е стихове за майка ми, преди да се оженят. Умение, необходимо в ухажването — добавих аз с усмивка. — Научи и мен.

Майка ми и баща ми не обичаха да привличат вниманието на околните с демонстрации на обичта си. Някои от родителите на приятелите ми си купуваха цветя или подновяваха клетвите си един към друг на всеки фестивал. Погледнати отстрани, моите родители бяха много близки приятели, макар да им липсваха жарта и страстта, характерни за повечето любовни поеми. Като малка понякога се питах дали бракът им е по-скоро по удобство, отколкото по любов. Но когато бях на единайсет-дванайсет години, веднъж се прибрах по-рано от обикновено от овощните градини. Заварих ги да седят притихнали в дневната — главата на баща ми беше отпусната в скута на майка ми, той беше задрямал. Когато отвори очи и я погледна, той й се усмихна, а тя се наведе и го целуна нежно по челото. Баща ми си е любвеобилен човек по природа — за разлика от майка ми. Но в онзи момент сякаш видях каква е била на младини и каква е около баща ми.

Марам вдигна вежда.

— За какво му е на един фермер да се занимава с поезия?

— Всеки кушаилец е поет — отвърнах аз. — Поезията е нашата най-обичана традиция. Така се ухажваме, така се шегуваме, така…

Тя вдигна ръка.

— Достатъчно — спря ме с развеселен глас. — Няма нужда да изпадаш в такъв захлас. Колко доволна само изглеждаш от наследството си!

— Вие не сте ли доволна от вашето?

Бях казала нещо не на място. Усмивката й се превърна в остра ехидна гримаса, а топлината й се изпари. Изправи се, сякаш за да ми напомни, че съм по-нисшата от двете.

— Е — каза с усмивка, която ме накара да се свия, — поздравления за успеха ти. Няма защо да изглеждаш така подозрителна.

Отправи се към вратата. За миг застина на прага, а слабата светлина от двора очерта силуета й. Каква самота се излъчва от нея, помислих си. Без семейство и приятели.

После вдигна качулката на наметалото си и изчезна.