Мираж

4

Откакто се помня, мечтаех да напусна Кадиз и да посетя другите звездни системи в галактиката ни. Но не си бях представяла, че ще ме отвлекат против волята ми. Качиха ме на някакъв кораб, вцепенена и безмълвна, и накрая ме затвориха в една килия. Цялото тяло ме болеше, а зрението ми се беше замъглило заради сълзите, които не си позволявах да отроня. Подът под краката ми беше стъклен и постепенно потъмняваше в сиво. Но виждах къде съм и къде отивам.

Кадиз изчезна далеч надолу, а Андала, родната ни планета, от минута на минута се приближаваше, все по-голяма, пред очите ми. Обхванах с ръце раменете си и се опитах да потисна паниката, която ме обземаше. Молех се отчаяно семейството ми да е оцеляло след опожаряването на касбата. Не разбирах, не можех да проумея защо ме бяха отвлекли, с каква цел. Не можех да прогоня от ума си образа на Хуснаин, безжизнено отпуснат на земята сред бягащите крака на уплашеното множество, и звука, когато тялото му се блъсна в каменния фонтан. Дали е добре? А родителите ми? Успял ли е Азиз да ги измъкне? Ами Кхадижа? Фазерът я беше улучил в рамото, не в гърдите, целта на изстрела беше да я сплаши, не да я убие. Но беше загубила много кръв… Умът ми се въртеше в кръгове, скачаше от една мисъл на друга, докато се опитвах да проумея случилото се и да запазя надежда.

Ватийците ме бяха пленили — независимо по каква причина. Но семейството и селото ми бяха в безопасност. В безопасност. Или поне това продължавах да си повтарям. Не бях сигурна дали го вярвам.

Изминаха часове, през които продължих да се взирам в постепенно приближаващата се планета. Най-после усетих как корабът забавя скорост и илюминаторът се изпълни с гъсти облаци и мъгла. Подът отново потъмня до студения строг оттенък на сивото, а вратата се отвори със съскане. Застинах в очакване на имперския дроид. Вместо него обаче на прага застана млада андаланка. Беше облечена като мен, в дълъг кафтан с ръкави, пристегнати на китките, и късо елече. Спусна прикрепеното към червената й коса було върху покритото си с лунички мургаво лице.

— Амани?

Не отговорих.

— Аз съм Тала — продължи тя. — Последвай ме.

И ме поведе от кораба към една градина, която сякаш продължаваше вечно — широки поля с мека, внимателно окосена трева, която се поклащаше леко на вятъра. Зяпах гледките наоколо с разширени от удивление очи, докато Тала ме водеше по пътека от полиран мрамор към центъра на градината. Над пътеката се редяха арки, боядисани на червени и бели райета, а алабастровите им колони лъщяха на слънцето. Въздухът бе изпълнен с птичи песни, наоколо се разхождаха наперени пауни с яркоцветни като скъпоценни камъни пера. Усещаше се уханието на ароматни масла и цветя и беше по-топло, отколкото дори през най-горещите дни на Кадиз.

Бих била кръгла глупачка, ако не бях разпознала павилионите и мозайките, които сочеха къде сме — Зияана, имперския палат на Андала. В продължение на векове той беше дом на нашите владетели — андаланските крале и кралици. Беше и последното място, което падна под ватийско владение. Сега тук живееха ватийският крал и новата му свита.

— Можеш ли да ми кажеш защо съм тук? — попитах аз, като си наложих гласът ми да не трепери.

— Ела — каза тя вместо отговор. — Кралската икономка Надин ни очаква в източното крило, тя ще бъде твоята господарка. Бъди внимателна с нея, защото е една от Висшите ватийци.

Преглътнах. Ако някой от Висшите ватийци имаше пръст в нападението над касбата, ме очакваше незавидна съдба. Това бяха представители на най-високите рангове сред нашите покорители, рядко стъпваха извън столицата, при това никога сами. Отличаваше ги светлата сребриста коса, благодарение на която се забелязваха бързо сред останалите ватийци.

— А после?

Тала не отговори. Поведе ме надолу по едно стълбище, сетне през поредица от просторни светли стаи. Носеше се лек ветрец, който повдигаше полупрозрачните завеси, разкривайки дървени решетки, беседки, пълни с възглавници, и изкусно изваяни колони. Но всичко беше притихнало — от птичите песни и ромоленето на водата нямаше и следа. Накрая се озовахме в друг двор. В него имаше малко трева, а храстите бяха засадени в саксии и изглеждаха някак чуждоземни. В средата тихо плискаше фонтан, а вляво до него беше поставена висока маса. Андаланският стандарт за удобство и лукс най-после беше отстъпил пред стерилния ватийски разкош. Нямаше живот, нямаше топлина — само скали и вода.

До масата седеше жена с ослепително светла, сребриста коса — отличителния белег на Висшите ватийци. В единия край на масата беше оставена купчина таблети, а пред жената имаше холочетец. Чертите й бяха остри — остри скули, остър нос и тънки устни, на които човек не можеше да си представи усмивка.

— Ваше благородие — каза Тала на ватийски, — доведох момичето.

Нейно благородие Надин продължи да работи, без да каже нищо.

Тала продължи да стои съвършено неподвижно, явно беше свикнала с това. Точеха се минути, после — десетки минути и накрая — сякаш цели часове. С усилие стоях права, а нервите ми се обтягаха все повече и повече, докато умът ми се прехвърляше през историите, които бях чувала и които подсилваха паниката ми.

Към края на войната луната ни се беше превърнала в протекторат под владението на един от Висшите ватийци. Планините, които обграждаха долината ни, служеха за укритие на последните бунтовници, но Висшият ватиец ги беше избил един по един, за да демонстрира господството си пред населението. Тогава не съм била родена, но белезите на владението му още бяха видими. Осакатеният крак на Адил. Празното село на четири километра на юг от нас. Селото на запад, с една-единствена обитателка от кушаилски произход и дъщеря й — със сребриста коса и сини очи.

— Говориш ли ватийски?

Едва не подскочих, когато Надин проговори. Опитах да се върна пак в настоящето.

— Да.

— Къде си се научила?

— В училище.

— На колко години си?

— На осемнайсет.

— Говориш ли други езици?

— Кушаилски — прошепнах.

Това беше майчиният език на луната ни преди ватийската окупация. Освен това, преди е бил и езикът на кралското семейство тук, в столицата. А сега, ако те хванеха да говориш на него, рискуваш да си навлечеш гнева на ватиец, ако е близо до теб. Ако те чуе дроид или член на стражата, шансовете да те пребият и да те хвърлят в затвора бяха високи. Според галактическия закон, те нямаха право директно да обявяват местен език за нелегален и всички народи, които обитаваха Андала, се гордееха с родните си езици. Но ватийците явно бяха решени да ни принудят да се откажем от тях, и особено от кушаилския, на всяка цена.

Надин изсумтя презрително.

— Имаш ли някакви развити умения?

Спомних си гласа на Хуснаин, когато ми каза да се упражнявам да пиша поезия. Видях баща си, приведен над растенията в парника ни, да ме учи как да присаждам дървета. Лицето на майка ми в кухнята, зачервено и потно, докато ме учеше да правя хляб. Не можех да затворя очи — не можех да се покажа слаба. Затова затворих спомените един по един, сгънах ги внимателно и ги прибрах в съзнанието си.

Поклатих глава отново. Не че това щеше да й направи впечатление. Надин опря длани на масата и се облегна назад, сякаш не ми вярваше. Не можех да преценя със сигурност дали й доставя удоволствие да ме разпитва и да наблюдава явния ми страх, но определено изглеждаше така. Когато не отговорих, тя също замълча и тишината се разпростря помежду ни.

— Няма значение, предполагам — каза тя накрая и се изправи. — Така или иначе, ще разберем истината. Покрий лицето й, Тала. Шивачката идва.

Тала побърза да прикрепи воал на главата ми. Скоро се появи една шивачка, която веднага започна да ми взима мерки. Значи щях да остана жива. Тази мисъл не ми носеше облекчение. Защо са ми нови дрехи? Пред кого щях да ги нося? И защо трябваше да крият лицето ми? Какво искаха от мен?

— Провери какъв е графикът на Агрон през идните дни — нареди Надин на Тала. — Наближава сезонът на баловете — възможно е да няма свободни часове цели седмици.

— Да, Ваше благородие — отвърна Тала с безизразно лице, упорито избягвайки погледа ми.

— Свободна си. Ще пратя да те повикат, когато стане време да я отведеш.

Тала излезе, без да ме поглежда. Малко по-късно я последва и шивачката. Стоях сама посред двора, докато Надин работеше над поредицата таблети пред себе си, като подаваше готовите на дроид, който стоеше зад нея. Когато влязох тук, беше ранно утро, но времето напредваше, докато продължавах да чакам да ме отпратят. Не ме отпратиха.

Часовете отминаваха, а сенките в двора се плъзгаха все по-дълги наоколо. Бях търпелива — свикнала бях на тежката работа около беритбата на плодовете в градината, която често се проточваше от изгрев до залез. Но скоро гърбът и краката започнаха да ме болят. Не бях спала и яла от резкия край на навечерието на пълнолетието и започваше да ми се вие свят, а воалът, който прикриваше лицето ми, стесняваше полезрението ми и ме караше да се чувствам дезориентирана.

Изведнъж сякаш дори бръмченето на дроида секна. Надин остави писалката си и изправи гръб. Последвах примера й и в следващия миг дворът се огласи от бързи стегнати стъпки. Надин стана от мястото си и ме подмина.

— Ти ще останеш тук — каза кратко и остро и изчезна зад храстите в другия край на градината.

— Удоволствие е да ви видя отново, Ваше Височество — чух след малко.

Сърцето ми биеше в гърдите като чук. Дочувах как си шепнат нещо Надин и събеседникът й от кралското семейство. То не беше многобройно. Ватийският крал Матис и неговата андаланска съпруга имаха само едно дете — принцеса Марам, за която говореха, че е също толкова жестока и типична ватийка като баща си, независимо от полукушаилския си произход. Кралицата беше починала от тежка болест по време на Чистката — систематичното преследване и избиване на Салихите, най-влиятелния андалански род, който се беше опълчил на ватийското нашествие.

— Коленичи — чух гласа на Надин зад гърба си.

Свлякох се тромаво на колене.

— Доста работа ти се очертава, струва ми се — чу се друг глас.

Беше остър, сякаш говорещата беше свикнала да го използва, за да поставя хората на мястото им. Усещах как очите й прогарят дупки в тила ми, а после долових шумоленето на дългата й рокля и подрънкването на бижутата й, докато бавно ме обикаляше в широк кръг. Краят на полата й беше тъмночервен, избродиран с шарки в черно. От златния колан на кръста й висяха няколко дълги тънки верижки, които се полюшваха и се удряха леко една в друга, докато вървеше. Накрая застана пред мен.

Срещнах очите й и издадох звук, който беше едновременно хлип и смях. Сякаш бях погледнала в огледало — на лицето й видях моите устни и същите тъмни очи като моите, макар че нейните бяха очертани с молив. Същата брадичка и бузи, макар че нейните бяха по-закръглени и гладки, белег за богатството, на което се беше радвала по рождение.

Никой в Кадиз не беше виждал изображение на принцесата от дълго време насам — баща й я беше скрил на Луна-Ваксор, родната планета на ватийците, далеч от опасностите и хорските погледи. Но аз знаех, че пред мен стои Марам вак Матис, Нейно Кралско Височество, принцесата на ватийците. Изглеждаше точно като мен.