Момичето и нощта - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Гийом Мюсо (Анабел) #13

Анабел

Антиб

Събота, 13 май 2017 г.

Казвам се Анабел Дьогале. Родена съм в Италия в края на 40- те години на миналия век в малко селце в Пиемонт. И следващите минути може би ще са последните в живота ми.

Когато миналия 25 декември Франсис ми се обади посред нощ, преди да издъхне, той успя да изрече само: „Пази Тома и Максим!“

Онази нощ разбрах, че миналото се е върнало, придружено със заплахи, опасност и смърт. По-късно, като прочетох вестникарските статии, които описваха страданията, които е изтърпял Франсис, преди да умре, разбрах също, че тази стара история може да свърши само както бе започнала — с кръв и страх.

Двайсет и пет години бяхме успели да държим на разстояние миналото. За да защитим нашите деца, бяхме залостили всички врати, като внимавахме да не оставяме никакви следи. Бдителността се бе превърнала в наша втора природа, въпреки че с течение на времето мнителността ни бе загубила болезнения си характер. В някои дни ми се струваше дори, че безпокойството, което ме бе измъчвало толкова години, се е изпарило. Неизбежно бях свалила гарда. И бях сгрешила.

Смъртта на Франсис едва не ме уби. Сърцето ми бе разбито. Мислех, че си отивам от този свят. В линейката, докато ме караха към болницата, част от мен искаше да се предаде и да се присъединя към Франсис, но някаква сила ме зовеше да се върна към живота.

Трябваше още да се боря, за да защитя сина си. Завърналата се опасност ми бе отнела Франсис, но нямаше да ми отнеме Тома.

Последната ми битка щеше да е да довърша работата, тоест да унищожа човека, който застрашаваше живота на сина ми. И да го накарам да си плати за смъртта на единствения мъж, когото съм обичала.

След като излязох от болницата, се върнах към спомените си и проведох собствено разследване, за да разбера кой след толкова години можеше да иска отмъщение, и то с ужасяваща жестокост, злоба и решителност. Вече не съм млада, но все още имам бистър ум. Въпреки че посветих цялото си време да търся отговори на моите въпроси, не открих никаква следа. Всички главни действащи лица, които биха могли да искат отмъщение, бяха мъртви или много стари. Нещо, което не познавахме, бе нарушило спокойния ход на живота ни и заплашваше да го унищожи. Венка бе отнесла в гроба си някаква тайна. Тайна, чието съществуване ни беше убягнало и която днес изплуваше от миналото, сеейки смърт по пътя си.

Търсих навсякъде, но не намерих нищо. Докато преди малко Тома не извади от мазето свои стари книжа и не ги сложи на кухненската маса. Изведнъж доказателството се наби в очите ми. Прииска ми се да заплача от яд. Истината бе стояла пред очите ни толкова дълго, маскирана от една подробност, която никой от нас не бе успял да види.

Подробност, която променяше всичко.

Още е светло, когато пристигам в Антиб. Спирам пред една бяла фасада, гледаща към булевард „Бакон“, която не подсказва много за размерите на къщата. Паркирам колата си на втората редица и звъня на домофона. Градинарят, който подрязва живия плет, ми казва, че лицето, което търся, е излязло да разходи кучетата си по Пътеката на митничарите.

Карам още няколко километра до малкия паркинг на плажа Келер, разположен на кръстовището на пътя „Гаруп“ и авеню „Андре Села“. Мястото е пусто. Отварям багажника, за да извадя пушката, която взех от Ришар.

За да си вдъхна кураж, си спомням как в неделните сутрини с осиновителя ми ходехме да ловуваме в гората. Обичах да го придружавам. Дори и да не си говорехме кой знае какво, това беше един споделен миг, който имаше повече смисъл от дългите разговори. Спомням си с умиление и за ирландския ни сетер Бъч. Той нямаше равен в надушването на яребици, горски бекаси и зайци и ги подгонваше толкова умело, че на нас ни оставаше само да ги застреляме.

Претеглям на ръка оръжието, погалвам ореховия му приклад и се любувам миг на изящните гравюри, които украсяват пушката. С едно натискане отварям стоманения затвор и вкарвам два патрона в патронника. След това поемам по тясната пътека, която минава досами морето. След петдесетина метра се натъквам на бариера с надпис „Опасна зона — достъпът забранен!“. Вероятно силното вълнение миналата сряда е предизвикало свлачища. Заобикалям бариерата, скачайки по стърчащите скали.

Морският въздух ми се отразява добре, а поразителната гледка, която стига чак до Алпите, ми напомня откъде произхождам. На завоя на стръмния бряг виждам високия и строен силует на убиеца на Франсис. Трите големи кучета край него се втурват вкупом към мен.

Вдигам пушката. Очите ми се насочват към моята мишена. Тя е на мушката ми. Знам, че няма да имам втори шанс.

Когато се разнася пукотът — ясен, кратък и бърз, целият ми живот преминава пред очите ми.

Монталдичо, пейзажите на Италия, малкото училище, селският площад, обидите, жестокостта, кръвта, гордостта да устоиш, обезоръжаващата усмивка на тригодишния Тома, неугасващата любов на един мъж, различен от другите.

Всичко, което ми беше скъпо…

16. Нощта винаги те очаква

Повярвай, нощта винаги те очаква.

Рене Шар

1

В бурната нощ улиците на Антиб изглеждаха покрити с дебел и лепкав слой боя, която някой непохватен художник бе разлял върху своето платно.

Беше 4 часът сутринта. Аз крачех напред-назад под дъжда пред полицейския участък на авеню „Фрер Оливие“. Въпреки че бях облякъл дъждобрана си, косата ми беше мокра и водата се стичаше във врата ми и се просмукваше в яката на ризата ми. Притиснал мобилния телефон до ухото си, се опитвах да убедя един адвокат от Ница да помогне на баща ми, ако бъде удължен срокът на задържането му под стража.

Имах чувството, че се задушавам под лавината от проблеми, които се стоварваха един след друг върху мен. Час по-рано, когато напуснах „Парк Аурелия“, бях спрян от пътна полиция за превишена скорост. Изнервен до краен предел, бях карал роудстъра по магистралата с над сто и осемдесет километра в час. Бяха ме накарали да духна на дрегера за алкохол и си бях платил за моите коктейли и шотове с водка, като незабавно ми бяха отнели шофьорската книжка. За да продължа пътуването си, нямах друг избор, освен да се обадя на Стефан Пианели да ми се притече на помощ. Журналистът вече бе научил за смъртта на майка ми и ме бе уверил, че ще пристигне възможно най-бързо. Той бе дошъл да ме вземе със своя джип „Дачия“, на чиято задна седалка спеше дълбоко малкият Ернесто. Колата миришеше на джинджифилови меденки и явно никога не бе минавала през автомивка. Докато пътувахме към полицейския участък, той ми бе казал някои неща, допълвайки информацията, дадена ми от дивизионен комисар Дьобрюин. Тялото на майка ми било открито на нос Антиб върху скалите на крайбрежната пътека. Смъртта й била констатирана от служител на общинската полиция, повикан от разтревожени местни жители, които чули изстрел и незабавно се обадили.

— Съжалявам, че трябва да ти кажа суровата истина, Тома, но майка ти е била убита при ужасни обстоятелства. В Антиб никога не се е случвало подобно нещо.

Лампичката на тавана на дачията беше включена. Пианели трепереше. Беше мъртвешки блед, разтърсен от ужаса, който се бе случил в неговото близко обкръжение. В крайна сметка той познаваше родителите ми. Аз не чувствах нищо, зашеметен от умората, скръбта и болката.

— На местопрестъплението е намерена пушка, но Анабел не е умряла от огнестрелна рана — добави той.

Никак не му се искаше да навлиза в подробности за случилото се и се бе наложило да настоя, за да ми каже цялата истина.

И сега, след като бях излязъл от полицейското управление, се опитвах да обясня на адвоката точно тази истина — лицето на майка ми бе превърнато на пихтия от множество удари с приклад. Баща ми категорично не бе извършил това. Ришар се бе озовал на онова място, защото аз му бях казал за него, и когато бе пристигнал, Анабел вече е била мъртва. Облян в сълзи, той рухнал на скалите и единствената му вина беше, че не откъсвал очи от трупа на жена си и повтарял, ридаейки: „Аз го направих!“ Това твърдение, обясних на адвоката, естествено не биваше да се приема в буквален смисъл. Ясно беше, че думите му са били по-скоро израз на съжаление, че не е могъл да предотврати убийството, отколкото признание за вина. Адвокатът с готовност се съгласи с мен и ме увери, че ще ни помогне.

Когато затворих телефона, все още валеше силно. Скрих се под навеса на една пуста автобусна спирка на площад „Генерал Де Гол“, откъдето проведох две мъчителни телефонни обаждания до Порт о Пренс и после до Париж, за да уведомя брат ми и сестра ми за смъртта на майка ни. Верен на себе си, Жером запази хладнокръвие, въпреки че бе дълбоко потресен. Разговорът със сестра ми обаче беше направо сюрреалистичен. Аз си мислех, че тя спи в дома си, в Седемнайсети арондисман, а тя се оказа на почивка за уикенда с приятеля си в Стокхолм. Дори не знаех, че се е развела предната година. Сестра ми ме уведоми за раздялата с мъжа си, без да спомене нищо за обстоятелствата, довели до нея, а аз й съобщих за трагедията, която бе сполетяла семейството ни. Тя изпадна в неистов плач и нито аз, нито мъжът, който спеше до нея, успяхме да я успокоим.

След това дълго скитах като сянка под проливния дъжд по пустия площад, който бе изцяло наводнен. Сигурно някоя канализационна тръба се беше спукала, като бе отнесла част от асфалта и той бе запушил отводнителните шахти. Все още осветените фонтани изстрелваха в нощта дълги златисти струи вода, които се смесваха с дъжда, образувайки във въздуха стелеща се мъгла.

Мокър до кости, обгърнат от дъжда, с изпепелено от скръб сърце и опънати докрай нерви, аз се чувствах като пребито куче. Гъстата мъгла, която заглушаваше стъпките ми, заличаваше границите на площада, бордюрите на тротоарите и пътната маркировка. Имах чувството, че тя поглъща всичките ми морални ценности и житейски ориентири. Вече не разбирах каква беше моята роля в тази история, която ме гнетеше толкова много години. Едно падане в бездна, което сякаш нямаше край. Сценарий на криминална драма, на който бях по-скоро жертва, отколкото негов автор.

2

Внезапно светлините на два фара пронизаха мъглата и се насочиха към мен — беше дачията на Стефан Пианели, който се връщаше за мен.

— Качвай се, Тома! — каза той, като свали стъклото на прозореца си. — Помислих си, че няма с какво да се прибереш, и реших да те закарам у вас.

На края на силите си, аз приех предложението му. Предната пътническа седалка бе все така отрупана с боклуци. Както и на идване, седнах на задната седалка до спящия Ернесто.

Пианели ми обясни, че се връща от редакцията на „Нис Матен“. Тъй като броят на вестника бил готов за печат по-рано вечерта, нямало да има материал за смъртта на майка ми в утрешния брой. Въпреки това журналистът бе отскочил до кабинета си, за да напише статия за уебсайта на всекидневника.

— Известните подозрения, които тегнат над баща ти, дори няма да бъдат споменати — увери ме той.

Докато пътувахме край морето към „Ла Фонтон“, Пианели най-накрая ми каза, че случайно е срещнал Фани, когато излизал от болницата, където бил отишъл надвечер, за да получи някаква информация за Максим.

— Тя беше крайно изнервена. Никога не съм я виждал такава.

В изтощеното ми съзнание светна предупредителна лампичка.

— Какво ти каза?

Бяхме спрели на кръстовището до казино „Ла Сиеста“. Най- дългият червен светофар на света…

— Тя ми разказа всичко, Тома. Каза ми, че е убила Венка и че майка ти и Франсис са й помогнали да скрие следите от престъплението.

Сега си обясних състоянието на Пианели по-рано тази вечер — той беше поразен не само от обстоятелствата около смъртта на майка ми, а и от историята на едно друго убийство, която бе научил.

— Каза ли ти какво се е случило с Клеман?

— Не, призна той. Това е единственото парче от пъзела, което ми липсва.

Светна зелената светлина на светофара. Дачията излезе на магистралата и пое към „Констанс“. Бях напълно смазан. Вече не можех да разсъждавам трезво. Имах чувството, че този ден никога няма да свърши, че някаква вълна ще помете всичко. Имаше твърде много разкрития, твърде много трагедии, твърде много смъртни случаи, твърде много заплахи, които бяха надвиснали над скъпите за мен хора. И тогава направих това, което човек никога не трябва да прави. Свалих гарда. Наруших двайсет и пет годишното си мълчание, защото исках да вярвам в човешката природа. Исках да вярвам, че Пианели е добър човек, който ще постави приятелството ни на първо място, преди журналистиката.

Сложих картите на масата — разказах му за убийството на Клеман и всичко, което бях научил днес. Когато стигнахме до къщата на родителите ми, Пианели паркира пред портата и остави двигателя да работи. Останахме да говорим в стария джип още половин час, опитвайки се да видим по-ясно нещата. Той търпеливо ми помогна да възстановя събитията, случили се по-рано този следобед. Очевидно майка ми бе подслушала разговора ми с Максим. Също като мен, вероятно бе забелязала, че посвещението в книгата е написано с различен почерк от този на Алексис Клеман върху моите училищни есета. За разлика от мен обаче, тази подробност й бе позволила да установи самоличността на убиеца на Франсис. После му беше определила среща или го беше проследила до нос Антиб, за да го убие. Накратко, тя бе успяла там, където ние се бяхме провалили — да разкрие едно чудовище, чиято убийствена ярост изглеждаше безгранична.

Проницателност, която й бе коствала живота.

— Опитай да си починеш — каза ми Стефан, като ме прегърна. — Утре ще ти се обадя. Ще отидем заедно в болницата, за да разберем как е Максим.

Въпреки топлите му думи нямах сили да му отговоря и просто хлопнах вратата на колата. Тъй като нямах електронен чип, бях принуден да прескоча портата. Спомних си, че в къщата може да се влезе през подземния гараж, чиято врата родителите ми никога не заключваха. Като се озовах в хола, дори не си направих труда да включа лампата. Оставих чантата си и пистолета на Франсис на масата. Съблякох мокрите си дрехи, пресякох като сомнамбул помещението и се отпуснах тежко на дивана. Завих се с едно вълнено одеяло и потънах в прегръдките на съня.

Бях играл и бях загубил на всички фронтове. Нещастието ме беше съкрушило. Без да съм подготвен, бях преживял най-лошия ден в живота си. Тази сутрин, като кацнах на Лазурния бряг, бях предусетил заплахата от силен трус, но не бях очаквал неговата голяма, жестока и опустошителна сила.

17. Градината на ангелите

Може би, когато умрем, единствено смъртта ще ни даде

ключа и възможността да осъществим това несъстояло

се приключение.

Ален Фурние

Неделя, 14 май 2017 г.

Когато отворих очи, обедното слънце бе огряло целия хол. Бях спал без прекъсване чак до един часа на обяд. Тежък, непробуден сън, който ме бе откъснал напълно от мрачната действителност.

Събуди ме звънът на мобилния ми телефон. Не бях достатъчно бърз, за да отговоря, но изслушах оставеното съобщение. От телефона на своя адвокат баща ми ме уведомяваше, че е бил освободен и се прибира вкъщи. Опитах се да му се обадя, но батерията на телефона ми беше паднала. Куфарът ми бе останал в наетата кола и след като напразно търсих някакво зарядно, което да пасва на моя телефон, най-накрая се отказах. От стационарния телефон позвъних в болницата в Антиб, където не успях да се свържа с никой, който да ми даде информация за Максим.

Взех душ и облякох дрехи, които намерих в гардероба на баща ми — риза „Шарве“ и сако от вигон. Излязох от банята и изпих едно след друго три кафета еспресо, докато гледах през прозореца към морето, което искреше в различни нюанси на синьото. В кухнята старите ми вещи стояха на същото място, където ги бях оставил предния ден. Големият кашон бе на табуретката, а на барплота от масивно дърво — някогашните ми съчинения, ученическите ми бележници, касетите със записи и стихосбирката на Цветаева, която разгърнах, за да прочета отново прекрасното посвещение:

На Венка,

Искам да бъда душа без тяло, за да не се отделям никога от теб.

Да те обичам, значи да живея.

Алексис

Прелистих книгата, отначало разсеяно, после по-внимателно. Противно на това, което винаги бях смятал, „Писмо до една амазонка“, публикувано от издателство „Меркюр дьо Франс“, не беше поетичен сборник. Беше лирична проза, в полетата на която някой — Венка или лицето, което й го беше подарило — си беше водил подробни бележки. Спрях погледа си на едно от подчертаните изречения. „Това е […] единственият недостатък в съвършената цялост, която представляват две жени, които се обичат. Трудността е не да устоят на мъжката съблазън, а на нуждата от дете.“

Изречението ме развълнува: „тази съвършена цялост, която представляват две жени, които се обичат“. Седнах на един от столовете и продължих да чета.

„Две жени, които се обичат“… Великолепно написано, произведението, сътворено в началото на 30-те години на миналия век, беше един вид поетична прослава на лесбийската любов. Не манифест, а тъжно размишление върху невъзможността две жени да си родят дете, на което и двете да са биологични родители.

Едва сега разбрах какво ми бе убягнало от самото начало и то промени всичко.

Венка бе имала влечение към жени. Във всеки случай тя бе обичала една жена — Алексис. Двусмислено малко име. Във Франция то беше изключително мъжко, а в англосаксонските страни беше женско. Бях шокиран от това откритие, като не преставах да се чудя дали отново не грешах.

На вратата се позвъни. Убеден, че е баща ми, отключих електронната ключалка на дворната порта и излязох да го посрещна на терасата. Но вместо пред Ришар се озовах лице в лице с един млад мъж — много слаб, с фини черти и смущаващо светли очи.

— Аз съм Корентен Мерийо, асистентът на господин Пианели — представи се той, като свали колездачната си каска и тръсна рижавата си коса.

Стажант-журналистът подпря на стената своето превозно средство — чудат бамбуков велосипед с кожена седалка с амортисьори.

— Моите най-искрени съболезнования — каза той с опечалено изражение, което се скриваше под гъста брада, която бе в пълно противоречие с юношеското му лице.

Поканих го да пием по чаша кафе.

— С удоволствие, ако кафето ви не е от капсули.

Младежът ме последва в кухнята и докато разглеждаше пакета с кафе арабика до кафеварката, потупа картонената папка, която притискаше до гърдите си.

— Имам информация за вас!

Докато приготвях нашите напитки, Корентен Мерийо седна на един от столовете и извади купчина книжа с бележки по тях. Като сложих едната чаша пред него, видях от чантата му да се подава новият брой на „Нис Матен“. На първа страница имаше снимка на крайбрежната пътека, а над нея бе написано с големи букви: „Страх е сковал града.“

— Не беше лесно, но успях да събера любопитна информация за финансирането на гимназията — каза той.

Седнах срещу него и с кимване го подканих да продължи.

— Бяхте прав, финансирането на строежа в „Сент-Екзюпери“ е пряко свързано с голямо и неочаквано дарение, което училището е получило съвсем наскоро.

— Какво означава наскоро?

— В началото на годината.

„Няколко дни след смъртта на Франсис?

— И кой го е направил? Семейството на Венка Рокуел?

Внезапно ми хрумна, че Алистър Рокуел — дядото на Венка, който така и не бе приел смъртта на внучката си, може да е организирал някаква посмъртна вендета.

— Съвсем не — отвърна Мерийо, като сложи бучка захар в кафето си.

— А кой тогава?

Хипстърът погледна бележките си.

— Зад това дарение стои американската културна фондация „Хътчинсън енд Девил“.

В първия момент името не ми говореше нищо. Мерийо изпи кафето си на един дъх.

— Както подсказва името, фондацията се финансира от две фамилии. Хъчинсън и Девил са натрупали богатство в Калифорния след войната, като създали брокерска фирма, която сега притежава стотици клонове на целия американски континент.

Журналистът продължи да чете бележките си.

— Фондацията се занимава с меценатска дейност. Тя финансира главно училища, университети и музеи: девическата гимназия „Свети Йоан Кръстител“ в Ню Йорк, Калифорнийския университет в Бъркли, Калифорнийския университет в Лос Анджелес, Музея на модерното изкуство в Сан Франциско, Окръжния музей на изкуствата в Лос Анджелес…

Мерийо запретна ръкавите на дънковата си риза, която бе толкова прилепнала по тялото му, сякаш беше втора кожа.

— На последното заседание на управителния съвет на фондацията е било подложено на гласуване необичайно предложение — един от членовете му за първи път е лансирал идеята да инвестират извън Съединените щати.

— За разрастване и обновяване на гимназия „Сент-Екзюпери“?

— Точно така. Дебатите са били оживени. Сам по себе си проектът бил интересен, но включвал някои екстравагантни неща, като например изграждане край езерото на парк, наречен „Градината на ангелите“.

— Стефан ми каза за някаква огромна розова градина.

— Да, точно така. Намерението на автора на идеята е да го превърне в място за преклонение в памет на Венка Рокуел.

— Ама че лудост! Как може фондацията да одобри такава смахната идея?

— Много от членовете на управителния съвет наистина са били против, но едната от двете фамилии днес се представлява само от една наследница. Тъй като тя била с малко лабилна психика, много от членовете й нямали доверие. Съобразно устава обаче тази наследница имала голям брой гласове и успяла да си осигури още няколко допълнителни гласа, за да спечели с незначително мнозинство.

Разтърках очи. Имах парадоксалното чувство, че не разбирам нищо, но че никога не съм бил толкова близо до целта. Станах да взема раницата си. Трябваше да проверя нещо. Извадих годишника от учебната 1992–1993 година. Докато разлиствах страниците му, Мерийо завърши обясненията си:

— Въпросната наследница, която ръководи фондация „Хътчинсън енд Девил“, се казва Алексис Шарлот Девил. Мисля, че я познавате. Тя е преподавала в „Сент-Екзюпери“, когато вие сте учили там.

„Алексис Девил… Харизматичната преподавателка по английска литература.“

Бях поразен, не можех да откъсна очи от снимката на учителката, която по онова време всички наричахме мадмоазел Девил. Дори в годишника името й бе представено само с инициалите А. Ш. Най-накрая намерих Алексис — убийцата на майка ми и на Франсис. Онази, която се опита да убие и Максим. Същата, която косвено бе тласнала Венка по пътя на фаталната й съдба.

— След множество кратки пребивавания на Лазурния бряг сега тя прекарва тук по шест месеца в годината — отбеляза Мерийо. — Купила е старата вила „Фицджералд“ на нос Антиб. Знаете ли къде е?

Втурнах се навън, преди да осъзная, че вече нямам кола. Поколебах се дали да не взема велосипеда на журналиста, но вместо това слязох в мазето през гаража и махнах полиетиленовото покривало на стария ми мотопед. Метнах се на седалката му като в старите времена, когато бях на петнайсет, и се опитах да го запаля само с педала на газта.

Обаче в мазето беше студено и влажно и двигателят беше блокирал. Намерих кутията с инструменти и се върнах при мотопеда. Махнах капака и развих свещта с гаечен ключ. Тя беше черна и покрита с нагар. Изтрих я с един парцал, после я изтърках с шкурка, както бях правил стотици пъти, преди да отида в колежа, и я завих обратно. Работех машинално. Движенията бяха запечатани в паметта ми — далечни спомени от едно все пак не толкова далечно време, когато животът ми изглеждаше изпълнен с надежди.

Опитах отново да запаля мотопеда. Беше малко по-добре, но двигателят прекъсваше на ниски обороти. Вдигнах Стойката, скочих на седалката и се спуснах по склона. Отначало двигателят се давеше, но най-накрая запърпори равномерно. Поех по пътя, молейки се мотопедът да издържи няколко километра, като карах с пълна скорост.