Момичето и нощта

1

София Антиполис Събота, 13 май 2017 г.

Паркирах наетата кола под боровете до бензиностанцията, на триста метра от входа на училището. Бях пристигнал директно от летището след полет от Ню Йорк до Ница, по време на който не можах да мигна.

Предния ден бях напуснал набързо Манхатън, след като бях получих по пощата статия, посветена на петдесетата годишнина на бившата ми гимназия. Писмото със статията ми беше изпратено на адреса на моето издателство от Максим Бианкардини, който някога бе най-добрият ми приятел, но когото не бях виждал цели двайсет и пет години. Беше ми написал номера на мобилния си телефон, който се поколебах да набера, преди да осъзная, че нямам друг избор.

— Прочете ли статията, Тома? — попита ме той почти без предисловие.

— Затова ти се обаждам.

— Знаеш ли какво означава това?

В гласа му долових познатите нотки, но променени от нервността, трескавостта и страха.

Не отговорих веднага на въпроса му. Да, знаех какво означава. Това щеше да сложи край на досегашния ни живот. Означаваше, че ще прекараме следващата част от него зад решетките.

— Трябва да дойдеш на Лазурния бряг, Тома — каза Максим след кратко мълчание. — Трябва да измислим план как да го избегнем. Трябва да направим нещо.

Затворих очи, обмисляйки последиците от това, което щеше да се случи: мащабите на скандала, съдебните последствия от него, съкрушителният удар, който щеше да нанесе на нашите семейства.

Дълбоко в себе си винаги съм знаел, че има вероятност да настъпи този ден. Почти двайсет и пет години живях — или се преструвах, че живея — с този дамоклев меч над главата. Периодично се будех посред нощ, плувнал в пот, като си мислех за случилите се по онова време събития и възможността един ден те да бъдат разкрити. В такива нощи пиех таблетка лексотан с голяма глътка японско уиски „Каруизава“, но рядко успявах да заспя отново.

— Трябва да направим нещо — повтори моят приятел.

Знаех, че храни илюзии, защото точно ние в една декемврийска вечер на 1992 г. бяхме заложили бомбата, която сега заплашваше да разруши живота ни.

И двамата знаехме, че няма начин да я обезвредим.

2

След като заключих колата, отидох до бензиностанцията, която бе само на няколко крачки. Тя беше нещо от рода на американските смесени магазини и всички я наричаха „При Дино“. Зад бензиновите колонки се издигаше боядисана дървена постройка в колониален стил, в която се помещаваха малък магазин и приятно кафене с голяма, засенчена от навес тераса.

Отворих вратата. Мястото не беше много променено и все още притежаваше известен старомоден облик. В дъното на магазина високи столове ограждаха барплот от светло дърво, в края на който бяха поставени плата със стъклени похлупаци, пълни с разноцветни сухи сладки. В останалата част на помещението, както п на терасата, бяха разположени маси с пейки. На стената висяха емайлирани рекламни табели на марки, които вече не съществуваха, както и плакати на Ривиерата от Лудите години. За да поставят повече маси, бяха махнали билярдната маса и аркадните игри, които толкова често бяха стопявали джобните ми пари: „Изпреварване“, „Арканоид“, „Уличен боец 2“. Беше оцеляла само джагата — старата футболна маса „Бонзини“, покрита с протрито зелено сукно.

Не можах да се сдържа да не погаля футболната маса от масивен бук. На това място заедно с Максим бяхме играли часове наред всички големи мачове на „Олимпик“ Марсилия. Картини от тях изплуваха безразборно пред очите ми: хеттрикът на Папен по време на финалния мач за Купата на Франция през 1989 г., ръката на Пата1 2 в мача срещу „Бенфика“, легендарният гол с външната страна на десния крак на Крие Уодъл срещу „Милан“, онази знаменита нощ, когато осветлението на стадион „Велодром“ бе изгаснало. За съжаление, двамата не бяхме празнували заедно победата, която толкова бяхме очаквали — спечелването на Шампионската лига през 1993 г. По онова време вече бях напуснал Лазурния бряг, за да продължа образованието си в едно бизнес училище в Париж.

Потапям се в атмосферата на кафенето. Максим не беше единственият, с когото идвах тук след часовете. Най-незабравимите ми спомени бяха свързани с Венка Рокуел — момичето, в което бях влюбен по онова време. Момичето, в което тогава бяха влюбени всички момчета. Сякаш беше вчера. Всъщност беше преди цяла вечност.

Докато вървях към бара, усетих, че косъмчетата на ръцете ми настръхнаха, а спомените в съзнанието ми ставаха все по-ясни. Спомних си звънливия смях на Венка, леко раздалечените й предни зъби, ефирните й рокли, невероятната й красота, хладния поглед, с който удостояваше предметите. Спомних си, че в „При Дино“ през лятото Венка пиеше кока-кола чери, а през зимата си поръчваше чаша горещ шоколад с няколко бонбона маршмелоу, плуващи на повърхността.

— Какво ще обичате?

Не повярвах на очите си — кафенето все още се държеше от същата италианско-полска семейна двойка Валентини и веднага щом ги видях, малките им имена изплуваха в ума ми. Дино (Ама разбира се!) бе спрял да почиства кафемашината, за да ме заговори, докато Хана продължаваше да преглежда местния вестник. Той беше напълнял и бе оплешивял, тя вече не беше руса и се бе състарила. Обаче с времето двамата бяха започнали да си подхождат повече. Това се дължеше на регулиращото влияние на старостта — тя караше да повехне удивителната красота и понякога придаваше патина и лустро на хората с по-обикновена външност.

— Едно кафе, моля. Двойно еспресо.

Помълчах няколко секунди, а след това съживих миналото, призовавайки призрака на Венка:

— И една кока-кола чери със сламка и кубчета лед.

За миг си помислих, че единият от членовете на семейство Валентини ще ме познае. Моите родители бяха директори на „Сент- Екзюпери“ между 1990 и 1998 г. Баща ми ръководеше гимназията, а майка ми — подготвителните курсове1, и като такива ползваха жилище в кампуса. Така че аз често идвах тук. Срещу няколко безплатни игри на „Уличен боец“ понякога помагах на Дино да подреди избата си или да приготви прочутите си сладоледи, чиято рецепта знаеше от баща си. Докато жена му продължаваше да не откъсва очи от вестника си, старият италианец взе парите ми и ми подаде поръчаните напитки, но в уморените му очи не проблесна никаква искрица, че ме е познал.

Залата беше три четвърти празна, което беше изненадващо, дори и за съботна сутрин. В „Сент-Екзюпери“ имаше много живеещи на общежитие ученици и по мое време голяма част от тях оставаха в кампуса през уикендите. Възползвах се от това да отида на предпочитаната от Венка и мен маса — последната в края на терасата, под ароматните клони на боровете. Както звездите взаимно се привличат, Венка винаги избираше стола с лице към слънцето. С подноса в ръце, седнах на обичайното си място — това, което бе с гръб към дърветата. Взех чашата си с кафе и сложих чашата с чери колата пред празния стол.

От тонколоните се носеше едно старо парче на „Ар И Ем“ — „Губя вярата си“, в което повечето хора смятаха, че се говори за вярата в Бог, докато в него просто се разказваше за терзанията при една мъчителна, несподелена любов, за объркването на едно момче, което викаше на момичето, което обичаше: „Хей, погледни, аз съм тук! Защо не ме виждаш?“ Казано накратко, това бе историята на моя живот.

Клоните се полюшваха от лекия вятър, слънчевите лъчи блещукаха по летвите на пода. За няколко секунди магията подейства, пренасяйки ме в началото на 90-те години. Пред мен в светлината на пролетното слънце, което проникваше през клоните, призракът на Венка оживя и до слуха ми отново долетяха някогашните ни разпалени спорове. Чух я да ми говори пламенно за „Любовникът“ и „Опасни връзки“. Аз й опонирах, базирайки се на „Мартин Идън“ и „Божествена красавица“. На същата тази маса имахме навика да говорим с часове за филмите, които бяхме гледали в сряда следобед в кино „Стар“ в Кан или в „Казино“ в Антиб. Тя беше вдъхновена от „Пианото“ и „Телма и Луиз“, аз харесвах „Сърце през зимата“ и „Двойственият живот на Вероник“.

Песента свърши. Венка сложи слънчевите си очила „Рей-Бан“, сръбна през сламката глътка от колата си и ми намигна зад тъмните си стъкла. Образът й избледня, докато изчезна напълно, като сложи край на нашия вълшебен разговор.

Вече не бях с нея в топлото, безгрижно лято на 1992 г. Бях сам, тъжен и уморен, преследвайки химерите на изгубената ми младост. Бяха изминали двайсет и пет години, откакто не бях виждал Венка.

Всъщност двайсет и пет години, откакто никой не беше я виждал.

3

На 20 декември 1992 г., неделя, Венка Рокуел, деветнайсетгодишна, бе избягала в Париж с Алексис Клеман — нейният учител по философия, на двайсет и седем години, с когото бе имала тайна любовна връзка. За последен път те бяха забелязани на следващата сутрин в един хотел в Седми арондисман, близо до базиликата „Сент Клотилд“. След това следите им в столицата се губеха. Никога повече не се бяха появявали в обществото, не бяха се свързвали със семействата си, нито с приятелите си. Буквално се бяха изпарили.

Това беше официалната версия.

Извадих от джоба си статията на „Нис Матен“, която вече бях прочел стотина пъти. Наглед банална, тя съдържаше информация, чиито драматични последствия щяха да поставят под съмнение това, което всички знаеха за този случай. Днес ние сме пристрастени към истината и прозрачността, но истината рядко е такава, каквато изглежда, и в този случай тя нямаше да донесе нито утеха, нито уталожване на скръбта, нито истинска справедливост. Истината щеше да доведе само до нещастие, гонения и клевети.

— О! Извинете, мосю!

Тичайки между масите, един недодялан ученик перна с раницата си чашата с кока-кола. Благодарение на бързите си рефлекси успях да я хвана във въздуха, преди да се разбие на парчета. С няколко салфетки избърсах повърхността на масата, но напитката бе опръскала панталона ми. Отидох в тоалетната. Отне ми пет минути да отстраня петната и още толкова, за да изсуша мокрите места. Щеше да е по-добре да не се появявам на срещата на випускниците, оставяйки у всички впечатлението, че съм си напикал панталона.

После се върнах на мястото си, за да взема сакото си, което бях закачил на облегалката на стола. Като погледнах към масата, пулсът ми се ускори. В мое отсъствие някой бе сгънал на две ксерокопието на статията и бе сложил върху него чифт слънчеви очила — „Рей-Бан Клъбмастър“ с цветни стъкла. Кой си бе направил с мен тази лоша шега? Огледах се. Дино говореше с някакъв мъж до бензиностанцията. Хана поливаше мушкатото си в другия край на терасата. Като изключим тримата улични чистачи в обедна почивка, които седяха на бара, малкото останали клиенти бяха ученици от гимназията, които работеха на лаптопите си или говореха по мобилните си телефони.

По дяволите…

Трябваше да взема очилата, за да се убедя, че това не е халюцинация. Когато ги вдигнах, забелязах, че върху сгънатата статия има надпис — само една дума, написана със закръглен и прилежен почерк.

„Отмъщение.“

1

Paint It Black, No Surprises, One…

Още от входа на кампуса училищният оркестър посрещаше гостите с парчета на „Ролинг Стоунс“, „Рейдиохед“ и „Ю Ту“. Музиката — колкото ужасна, толкова и неустоима — те съпровождаше до центъра на учебния комплекс — Площада на кестените, където щяха да се проведат сутрешните празненства.

Обхващаща няколко общини — в това число Антиб и Валбон, които често бяха представяни като Френската Силиконова долина, — „София Антиполис“ представляваше истинско кътче от зеленина на твърде бетонирания Лазурен бряг. Хиляди стартиращи фирми и големи компании, специализирани в областта на високите технологии, се бяха установили на територията на нейните две хиляди хектара борова гора. Мястото притежаваше ресурсите да привлича кадри от цял свят — сияйно слънце през три четвърти от годината, близост до Средиземно море и ски курортите в Алпите, много спортни съоръжения и качествени международни училища, сред които на челно място бе гимназията „Сент-Екзюпери“ — върхът на образователната пирамида на департамента Алп Маритим. Учебното заведение, в което всеки родител се надяваше един ден да запише потомството си, уверен в бъдещето, обещано от мотото на училището: „Scientia potestas est“.

След като подминах будката на пазача, минах край административния комплекс и учителската стая. Построени в средата на 60-те години, днес сградите на училищното градче бяха започнали да остаряват, но целият обект си оставаше изключителен. Архитектът, който го бе проектирал, мъдро се бе възползвал от уникалната природна среда на платото Валбон. В тази съботна утрин въздухът беше мек, а небето — тюркоазено синьо. Разположени между борови гори и терени, покрити с храсталаци и варовикови скали, кубовете и паралелепипедите от стомана, бетон и стъкло, хармонично се вписваха в хълмистия пейзаж. По-надолу по склона, разположени около голямо езеро и наполовина скрити от дърветата, се издигаха малки, боядисани в различни цветове двуетажни постройки. Това бяха сградите на общежитието, всяка от които носеше името на човек на изкуството, който бе пребивавал на Лазурния бряг: Пабло Пикасо, Марк Шагал, Никола дьо Стал1 2, Франсис Скот Фицджералд, Сидни Бекет3, Греъм Грийн…

Между петнайсетата и деветнайсетата си година бях живял тук, в служебното жилище, което родителите ми ползваха тогава. Все още пазех ярки спомени от онова време. Най-вече възхищението от боровата гора, което изпитвах всяка сутрин, когато се събудех. От моята стая се разкриваше същата страхотна гледка, която съзерцавах сега — блестящата повърхност на езерото, дървеният понтон и навесите за лодки. След две десетилетия, прекарани в Ню Йорк, бях решил, че предпочитам електриково синьото небе на Манхатън пред фученето на мистрала и песента на цикадите, динамиката на Бруклин и Харлем пред аромата на евкалипт и лавандула.

„Но всъщност вярно ли е това?“ — запитах се аз, заобикаляйки Агората — стъклена сграда, построена в началото на 90-те години около библиотеката, която подслоняваше няколко лекционни или, както и киносалон. След това стигнах пред Историческия факултет — червени тухлени сгради с готическо влияние, напомнящи на някои американски университети. Тези постройки бяха абсолютно анахронични и несъвместими с архитектурната хармония на целия комплекс, но те бяха гордостта на „Сент-Екзюпери“, придавайки на училището патината на Бръшляновата лига, а на родителите на учениците — усещането, че изпращат своите деца в местния „Харвард“.

— Е, Тома Дьогале, търсиш вдъхновение за следващия си роман ли?

2

Гласът зад мен ме изненада и аз се обърнах, за да видя пред себе си ухиленото лице на Стефан Пианели. С дълга коса, мускетарска брадичка, кръгли очила а ла Джон Ленън и чанта през рамо, журналистът от „Ние Матен“ имаше същия смешен вид, както когато беше ученик. Единствената разлика от онова време бе тениската, която носеше под репортерския си елек, с щампирано на нея прословутото „Фи“ — символът на крайно лявата партия „Непокорна Франция“.

— Здравей, Стефан — отговорих аз, като се здрависах с него.

Двамата направихме няколко крачки заедно. Пианели беше на моята възраст и като мен беше родом от този район. Бяхме в един и същи клас до края гимназията. Спомнях си го като блестящ оратор с дедуктивно мислене, който често поставяше преподавателите ни в затруднено положение. Той бе един от малкото ученици, които имаха политическо съзнание. След зрелостните изпити, въпреки че успехът му позволяваше да се запише в подготвителния курс по политически науки в „Сент-Екзюпери“, Стефан бе предпочел да продължи образованието си във филологическия факултет на университета в Ница.

Факултет, който баща ми смяташе за „фабрика за безработни“, а майка ми — още по-радикална — за „сбирщина от левичарски идиоти“. Но Пианели винаги бе притежавал бунтарска жилка. В Карлон — кампусът на факултета — той се бе присъединил към социалистическото движение и бе преживял първия си звезден миг една пролетна вечер през 1994 г. по време на предаването „Утре младите хора“ на телевизионния канал „Франс 2“. Водещият бе дал думата в продължение на повече от два часа на десетки студенти, враждебно настроени срещу прословутата минимална работна заплата, която искаше да им наложи правителството. Неотдавна бях гледал отново предаването на уебсайта на Националния аудиовизуален архив и бях поразен от самоувереността на Пианели. Бяха му дали два пъти микрофона и той се бе възползвал от това да зададе въпроси и да постави в затруднение опитни политици. Истински вироглавец, който не се притесняваше от никого.

— Какво мислиш за избора на Макрон? — внезапно ме попита той. (Значи си бе останал все така запален по политиката.) — Това е добра новина за хора като теб, нали?

— За писателите ли?

— Не, за мръсните богаташи! — отговори Стефан с блеснали очи.

Пианели беше присмехулник, често недобросъвестен, но въпреки това го харесвах. Беше единственият ученик от „Сент-Екзюпери“, когото бях виждал често след завършването ни, защото всеки път, когато излезете мой роман, той ме интервюираше за вестника си. Доколкото ми беше известно, никога не бе имал амбицията да прави кариера в националната преса, а предпочиташе да си остане независим журналист. В „Нис Матен“ Стефан можеше да пише за всичко, което си поиска — политика, култура, градския живот, и ценеше тази свобода повече от всичко. Това, че беше ловец на сензационни новини с остро перо, не му пречеше да запазва определена обективност. Винаги следях с интерес публикациите му за моите романи, защото той умееше да чете между редовете. Неговите статии невинаги бяха хвалебствени, но дори когато имаше известни резерви, Пианели не забравяше, че зад един роман — същото можеше да се каже за един филм или пиеса често имаше години работа, колебания, спорни въпроси, които човек би могъл да критикува, но е жестоко и суетно да го направиш с няколко изречения. „Вероятно и най-посредственият роман има по-голяма стойност от критиките, които го обявяват за такъв“, ми беше казал той един ден, приспособявайки към литературата прочутата фраза на Антон Его — кулинарният критик от детския филм „Рататуй“.

— Шегата настрана, какво правиш тук, писателю?

Преструвайки се, че няма предвид никаква конкретна цел, журналистът опипваше почвата, подхвърляше ми уловки, като се надяваше да налапам въдицата. Той познаваше част от миналото ми. Може би бе усетил нервността ми, докато опипвах в джоба си очилата, напълно сходни с тези на Венка, и листа със заплахата, която ми беше отправена петнайсет минути по-рано.

— Никога не е зле човек да се върне към корените си, нали? С възрастта ние…

— Стига с тези глупости — прекъсна ме той насмешливо. — Тази среща на възпитаниците е всичко, което мразиш, Тома. Погледни се, с ризата ти „Шарве“ и твоя часовник „Патек Филип“. Не ме карай да повярвам, че си долетял от Ню Йорк, за да правиш балончета с дъвка и да изпееш песента от заставката на „Грендайзер“ заедно с момчетата, които презираш.

— Ето тук грешиш. Аз не презирам никого.

И това беше истина.

Журналистът ме погледна скептично. Неусетно очите му се бяха променили. Сега те блестяха, сякаш бе отгатнал нещо.

— Разбрах — каза накрая и поклати глава. — Дошъл си, защото си прочел моята статия!

От изявлението му ми секна дъхът, сякаш ме бе изритал в стомаха. Как би могъл да знае?

— За какво говориш, Стефан?

— Не ми се прави на паднал от небето.

Отвърнах му възможно най-небрежно:

— Живея в Трайбека. Докато си пия кафето, чета „Ню Йорк Таймс“, а не твоето местно вестниче. За коя статия говориш? За онази, която съобщаваше за петдесетата годишнина на училището ли?

Съдейки по гримасата и смръщените му вежди, явно не говорехме за едно и също нещо. Обаче облекчението ми беше краткотрайно, защото той отговори:

— Имам предвид статията за Венка Рокуел.

Този път изненадата ме накара да застина.

— Значи наистина не си в течение — заключи Стефан.

— Не съм в течение на какво, по дяволите?

Пианели поклати глава и извади бележника от чантата си.

— Трябва да вървя да работя — каза той, когато стигнахме до централния площад. — Трябва да пиша статия за местното си вестниче.

— Почакай, Стефан!

Доволен от постигнатия ефект, журналистът ме остави, като ми махна с ръка:

— Ще говорим за това по-късно.

Сърцето ми биеше лудо. Едно нещо беше сигурно — това не беше краят на изненадите.

3

Площадът на кестените вибрираше в ритъма на оркестъра и оживените разговори, които се водеха по групички. Величествените дървета, които някога се издигаха тук, отдавна бяха унищожени от паразити. Площадът бе запазил името си, но сега на него бяха засадени канарски палми, чиито изящни силуети те караха да си мислиш за ваканция и леност. Под големи шатри в цвят екрю, украсени с гирлянди от свежи цветя, имаше бюфет и наредени столове. На претъпкания с хора площад сновяха сервитьори със сламени шапки и моряшки фланелки, заети да снабдяват гостите с напитки.

Взех си чаша от една табла, натопих устни в питието и почти веднага излях съдържанието на чашата в една кашпа. Като коктейл за гостите управата на гимназията бе избрала да предложи смес от отвратителен кокосов сок и леден чай от джинджифил. Отидох до бюфета. И там очевидно бяхме заложили на угощение под формата на „лека закуска“. Човек би си помислил, че е в Калифорния или на някои места в Бруклин, където господстваше модата на здравословното хранене. Нямаше характерните за района на Ница пълнени зеленчуци, панирани цветове от тиквички и пица с печен лук, аншоа и черни маслини. Имаше само нарязани повехнали зеленчуци, стъклени купички с лек крем и намазани със сирене препечени филийки от безглутенов хляб, както бе отбелязано.

Отдалечих се от шатрите и седнах най-горе на големите стъпала от полиран бетон, които обграждаха амфитеатрално част от площада. Сложих си слънчевите очила и от моя наблюдателен пост с любопитство заразглеждах бившите си съученици.

Те се поздравяваха един друг, потупваха се по гърба, целуваха се, показваха си най-хубавите снимки на своите малки или по-големи деца, разменяха имейлите си, номерата на мобилните си телефони и се добавяха към списъците си с „приятели“ в социалните мрежи. Пианели не грешеше — бях чужд на всичко това. Неспособен дори да се преструвам. Първо, защото не изпитвах никаква носталгия по моите гимназиални години. Второ, защото дълбоко в себе си бях самотник — винаги имах книга в джоба си, но не и акаунт във Фейсбук, — затворен човек, не особено пригоден за една епоха, която бе привърженик на бутоните „Харесва ми“. И най-накрая, защото не се тревожех за минаващото време. Не бях се депресирал, когато навърших четиридесет години, нито когато слепоочията ми започнаха да се прошарват. Честно казано, дори горях от нетърпение да остарея, защото това означаваше отдалечаване от миналото — съвсем не някакъв изгубен рай, — което ми изглеждаше като епицентър на драма, от която бягах през целия си живот.

4

Първа констатация от наблюдението на бившите възпитаници — повечето от тези, които бяха дошли, принадлежаха към заможните среди, в които хората се стараеха да не напълнеят много. Плешивостта, от друга страна, беше най-големият бич при мъжете. Нали, Никола Дюбоа? Той беше пропуснал да си присади коса. Александър Муска се опитваше да скрие голото си теме със зализани върху него дълги кичури. Що се отнася до Ромен Русел, той бе избрал да обръсне главата си.

Бях приятно изненадан от паметта си — можех да назова по име почти всички гости от моето поколение. Беше забавно да ги наблюдавам отдалече. Понякога дори увлекателно, защото за някои събитието, изглежда, имаше привкус на реванш срещу миналото. Манон Агостини например. Грозната и срамежлива ученичка се бе превърнала в красива жена, която разговаряше непринудено. Кристоф Миркович бе претърпял същата метаморфоза. „Задръстенякът“, както не се изразявахме още по онова време, вече нямаше нищо общо с постоянно изложеното на обиди пъпчиво и отнесено момче, което помнех, и аз се радвах за него. Съвсем по американски, той демонстрираше без никакви комплекси своите успехи, изтъкваше достойнствата на своя електромобил „Тесла“, говореше на английски с двайсет години по-младата си приятелка, която привличаше много погледи.

От друга страна, Ерик Лафит беше понесъл доста удари от съдбата. Спомнях си го като въплъщение на полубог. Някакъв чернокос ангел — Ален Делон във филма „Под яркото слънце“. Днес Краля Ерик се бе превърнал в тъжен шкембест мъж със сипаничаво лице, приличащ повече на Хоумър Симпсън, отколкото на актьора от „Роко и неговите братя“.

Кати и Ерве Льосаж бяха дошли, хванати за ръка. Те излизаха още от втората година в гимназията и се бяха оженили след завършването й. Кати — умалително име, дадено от съпруга й — всъщност се казваше Катрин Лано. Спомнях си великолепните й крака, които несъмнено още притежаваше, макар че бе заменила минижупа на шотландско каре с тайорно сако и панталон, и перфектния, много литературен английски, който говореше тогава. Много се бях чудил как такова момиче може да се влюби в Ерве Льосаж. Наричан Режи — това беше великата епоха на шоуто на „Ас Нюл“ и мантрата им „Режи е тъпак“, — Ерве имаше посредствена външност, малко мозък в главата, правеше неуместни забележки, задаваше на учителите безсмислени въпроси и най-вече сякаш не осъзнаваше, че приятелката му е сто пъти по-изискана от него. Двайсет и пет години по-късно, с велуреното си яке и самодоволното изражение на лицето си, Режи изглеждаше все така прост. Нещо повече, беше дошъл с каскет с емблемата на „Пари Сен Жермен“. Без коментар.

Но по отношение на облеклото Фабрис Фоконие бе този, който държеше палмата на първенството. Пилот към авиокомпания „Ер Франс“, „Ястребът“ носеше униформата си на командир на екипаж. Гледах го как важничи сред блондинките с високи токчета и коригирани бюстове. Някогашният красавец не беше се занемарил — фигурата му беше все така атлетична, но посребрената му коса, настойчивият поглед и очевидната му суетност вече му пришиваха етикета „стар коцкар“. Преди няколко години го бях срещнал на един самолет за полети на средно разстояние. Той си бе помислил, че ще се зарадвам, сякаш бях петгодишно хлапе, като ме покани в пилотската кабина по време на приземяването.

5

— Бре, Ястребът доста е остарял!

Фани Брахими ми намигна и ме целуна сърдечно. Тя също се беше променила. Берберка по произход, Фани беше дребна блондинка със светли очи и къса коса и носеше хубави обувки с високи токчета и плътно прилепнали дънки. Горните две копчета на блузата й бяха разкопчани, разкривайки цепката между гърдите й, а вталеният й шлифер издължаваше фигурата й. В един друг живот я познавах като яростен фен на гръндж модата — износени кожени кубинки, безформени карирани ризи, закърпени жилетки и скъсани дънки.

По-находчива от мен, Фани бе успяла да си намери чаша шампанско.

— Обаче не успях да открия пуканки — каза ми, като седна на стъпалата до мен, сякаш щяхме да присъстваме на филмова прожекция.

Както когато беше ученичка в гимназията, тя носеше на врата си фотоапарат „Лайка М“ и започна да снима събралото се множество.

Познавах Фани, откакто се помнех. Максим, тя и аз бяхме заедно в началното училище в квартала „Ла Фонтон“, което наричаха „старото училище“ заради красивите му сгради от времето на Третата република, за разлика от училище „Рене Касен“, построено със сглобяеми елементи, което бе открито по-късно в Антиб. Когато бяхме тийнейджъри, Фани ми беше близка приятелка. Тя беше първото момиче, с което излизах през последната година в основното училище. Един съботен следобед бяхме ходили да гледаме „Рейнман“ и на връщане от киното в автобуса, който ни караше към „Ла Фонтон“, както бяхме и двамата с по една слушалка на моя уокмен в ушите, бяхме разменили няколко неумели целувки. Четири-пет целувки между „Тъй като си отиваш“ и „Само да са нежни“. Бяхме излизали заедно до втората година в гимназия, а после се бяхме разделили, оставайки си приятели. Тя беше от онези зрели, освободени момичета, които през последната година в гимназията бяха започнали да спят безразборно с момчета, без да се привързват към никого. В „Сент-Екзюпери“ това беше рядкост и мнозина я осъждаха. Аз винаги я бях уважавал, защото тя ми изглеждаше като въплъщение на някаква форма на свобода. Фани беше приятелка на Венка, блестяща ученичка и мило момиче — три качества, заради които я обичах. След като завърши медицина, тя бе участвала като лекар в много военни операции и хуманитарни мисии. Бях я срещнал случайно няколко години по-рано в един хотел в Бейрут, където участвах в Панаира на франкофонската книга, и ми беше споделила намерението си да се върне във Франция.

— Забеляза ли някои стари учители? — попита ме тя.

Посочих ѝ с брадичка господин Н’Донг, господин Леман и госпожа Фонтана — преподаватели съответно по математика, физика и естествени науки.

— Прекрасна група садисти — подхвърли Фани и ги снима.

— По този въпрос не мога да не се съглася с теб. В Антиб ли работиш?

Тя кимна утвърдително.

— От две години работя в кардиологичното отделение на болницата в „Ла Фонтон“. Лекувам и майка ти. Тя не ти ли каза?

От мълчанието ми разбра, че не съм в течение.

— Следим я след лекия й инфаркт, но сега е добре — увери ме Фани.

Бях напълно смаян.

— Отношенията с майка ми са сложни — казах, за да избегна темата.

— Така казват всички момчета, нали? — попита тя, без да се опитва да разбере повече.

После посочи друга преподавателка.

— Тя обаче беше готина! — възкликна Фани.

Отне ми известно време да я позная. Госпожица Девил — американската учителка, която преподаваше английска литература в подготвителния курс по литература.

— Освен това още е красива! — прошепна Фани. — Прилича на Катрин Зита-Джоунс!

Госпожица Девил беше висока метър и осемдесет. С обувки с високи токчета, с прилепнал кожен панталон и елегантно сако без яка, с дълга права коса, която падаше на раменете й. Слаба и стройна, тя изглеждаше по-млада от някои от бившите си ученички. На колко ли години е била, когато дойде в „Сент-Екзюпери“? На двайсет и пет? Най-много на трийсет. Тъй като бях в подготвителния курс по природо-математически науки, тя никога не ми беше преподавала, но си спомнях, че учениците й много я ценяха, особено някои момчета, които почти я боготворяха.

В продължение на няколко минути двамата с Фани наблюдавахме нашите бивши съученици, като се сещахме за различни неща от онова време. Докато я слушах, си спомних защо винаги я бях харесвал. От нея се излъчваше някаква позитивна енергия. Тя притежаваше чувство за хумор, което я правеше още по-привлекателна. Въпреки това в началото животът й не беше никак лесен. Майка й беше красива блондинка с матова кожа, с едновременно нежен и фатален поглед, която работеше като продавачка в един магазин за дрехи на булевард „Кроазет“ в Кан. Когато бяхме в първи клас, тя бе напуснала мъжа си и трите си деца, за да последва шефа си в Южна Америка. Преди да бъде приета в общежитията на „Сент-Екзюпери“, Фани бе живяла почти десет години заедно с баща си, парализиран след злополука на един строителен обект. С двамата й по-големи братя, които, честно казано, не бяха много интелигентни, те обитаваха едно старо общинско жилище — не от местата, които попадат в туристическите справочници за Антиб и квартала „Жуан ле Пен“.

Кардиоложката пусна още няколко леки, но забавни забележки — „Етиен Лабит е запазил тъпашкия си вид“, — след това ме погледна със странна усмивка.

— Животът е преразпределил някои роли, но ти си все същият.

Тя насочи фотоапарата си към мен и ме снима, продължавайки тирадата си:

— Първенецът на класа, изискан, елегантен и представителен с хубавото си спортно сако и небесносиня риза.

— Казано от теб, си давам сметка, че това не е комплимент.

— Не се заблуждавай.

— Момичетата харесват само лошите момчета, нали?

— На шестнайсет, да. Не и на четирийсет години!

Вдигнах рамене, присвих очи и ги заслоних с ръка, за да се предпазя от ярката слънчева светлина.

— Търсиш ли някого?

— Максим.

— Нашия бъдещ депутат? Изпуших една цигара с него до физкултурния салон, където ще се проведе вечерното ни парти. Нямаше вид да бърза да дойде да агитира за себе си. По дяволите, видя ли лицето на Од Паради? Напълно изтощена е, горкичката! I Сигурен ли си, че няма пуканки, Тома? Бих могла да седя тук с часове. Това е почти толкова хубаво като да гледаш „Игра на тронове!

Обаче ентусиазмът й внезапно се охлади, когато видя двама служители да поставят малък подиум и микрофон.

— Съжалявам, ще пропусна официалните речи — каза ми тя и с е изправи.

Застанал от другата страна на подиума, Стефан Пианели си водеше бележки, потънал в разговор със заместник-префекта. Когато срещна погледа ми, журналистът от „Нис Матен“ ми направи знак с ръка, който трябваше да означава нещо като „Не мърдай оттам, идвам“.

Фани изтупа праха от дънките си и в характерния си стил пусна една последна забележка:

— Знаеш ли какво? Мисля, че си от малкото момчета на този площад, с които не съм спала.

Исках да й отговоря нещо духовито, но нищо подходящо не ми дойде наум, защото думите й съвсем не бяха шеговити. Те бяха тъжни и силно преувеличени.

— По онова време ти си падаше по Венка — спомни си тя.

— Така е, признавам. Бях влюбен в нея. Като почти всички тук, нали?

— Да, но ти винаги си я идеализирал.

Въздъхнах. След изчезването на Венка и разкриването на романтичната й връзка с един от учителите в гимназията бяха плъзнали слухове и клюки, превърнали младата жена в нещо като Лора Палмър на Лазурния бряг. Туин Пийкс в родния край на Марсел Паньол.

— Фани, не започвай и ти.

— Както желаеш. Вероятно е по-лесно да си заровиш главата в пясъка. Living is easy with eyes closed, както се пее в песента на „Бийтълс“.

Тя прибра фотоапарата в чантата си, погледна часовника си и ми подаде все още пълната си до половина чаша с шампанско.

— Закъснявам за работа и не трябваше да пия това. Този следобед съм дежурна. Чао, Тома.

6

Директорката започна речта си — безсъдържателно творение, в писането на каквито някои служители на Министерството на образованието се бяха напълно специализирали. Родом от Парижка област, въпросната госпожа Гирар беше отскоро на този пост. Тя имаше само книжни познания за учебното заведение и говореше общи приказки. Докато я слушах, се чудех защо родителите ми не бяха дошли. Като бивши директори, те трябваше да са поканени. Безуспешно ги бях търсил сред тълпата и отсъствието им ме заинтригува.

След като завърши речта си с „всеобщите ценности, като толерантност, равни възможности и диалог между културите, които винаги е защитавало нашето училище“, директорката започна да изброява „видни личности“, които са завършили гимназията. Аз бях сред тях, наред с дузина други, и когато името ми беше споменато и аплодирано, неколцина души погледнаха към мен. Усмихнах се малко смутено, преди да благодаря с леко кимване.

— Ето, вече си разкрит, писателю — подхвърли Стефан Пианели, като седна до мен. — След няколко минути ще дойдат да ти искат автограф. Ще те питат дали кучето на Мишел Дрюкер лае между снимките и ще искат да узнаят дали в реалността Ан-Софи Лапикс е толкова симпатична, колкото и на екрана.

Замълчах си, за да не го поощрявам, но той продължи монолога си:

— Ще те питат защо уби героя си в края на „Няколко дни с теб“. Откъде черпиш вдъхновение и…

— Остави ме на мира, Стефан. За какво искаше да говориш с мен? Каква е онази статия?

Журналистът се прокашля:

— Не си ли бил на Лазурния бряг миналия месец?

— Не, пристигнах тази сутрин.

— Добре. Чувал ли си за Майските конници?

— Не, но предполагам, че няма да ги гледаме да препускат на хиподрума в Кан сюр Мер.

— Много смешно. Всъщност това е климатичен феномен — захлаждане, което понякога се случва в средата на пролетта и причинява късни студове.

Докато говореше, той извади електронна цигара от джоба на

якето си.

— Тази пролет на Брега времето беше направо ужасно. Отначало беше много студено, а след това дни наред валяха проливни дъждове.

Прекъснах го:

— Давай накратко, Стефан. Не ме запознавай подробно с метеорологичния бюлетин от последните изминали седмици!

Журналистът ми посочи с брадичка колоритните сгради на общежитието в далечината, които блестяха в хиляди цветове под лъчите на слънцето.

— Мазетата на много от тях бяха наводнени.

— Това не е нещо ново. Видя ли какъв е наклонът на терена! Още по наше време това се случваше през година.

— Да, но през уикенда на 8 април водата стигна до преддверията на сградите. Ръководството трябваше да предприеме спешни отводнителни работи и да изпразни напълно сутерените.

Пианели си дръпна няколко пъти от цигарата и издиша нещо, прилично на облаче водна пара, което миришеше на върбинка и грейпфрут. Редом с пурите на Че Гевара, гледката на нашия революционер, който пафкаше билковия си чай, беше абсурдна.

— Учебното заведение изхвърли десетки ръждиви метални шкафчета, които са били съхранявани в мазето от средата на 90- те години на миналия век. Беше наета фирма, специализирана в обработката на едри отпадъци, да ги извози до сметището, но преди това да се случи, някои ученици се позабавлявали да отварят шкафчетата. И познай какво са открили.

— Ти ми кажи.

Журналистът мълча възможно най-дълго, за да подсили ефекта.

— Кожена спортна чанта, в която имало сто хиляди франка в банкноти от по сто и двеста! Малко състояние, останало скрито там повече от двайсет години…

— И в „Сент-Екзюпери“ са дошли ченгетата, така ли?

Представих си полицаите, пристигащи в гимназията, и суматохата, която това беше причинило.

— Определено! И както съм написал в моята статия, те дори бяха много развълнувани. Стара афера, пари, престижна гимназия: не беше нужно да ги подтикват, за да претърсят щателно мястото.

— И какъв беше резултатът?

— Още не е излязла официалната информация, но знам, че са открили върху чантата два пръстови отпечатъка, които могат да се използват.

— И?

— И единият от тях фигурира в базата данни.

Задържах дъха си, докато Пианели подготвяше нова словесна атака. От пакостливите пламъчета, които танцуваха в очите му, разбрах, че тази ще е много болезнена.

— Отпечатъкът е на Венка Рокуел.

Примигнах няколко пъти, докато възприема информацията. Опитах се да помисля какво означава всичко това, но мозъкът ми отказваше да функционира.

— Какви са твоите заключения, Стефан?

— Моите заключения? Това, че съм бил прав от самото начало! — възкликна тържествуващо журналистът.

Освен политиката аферата „Венка Рокуел“ беше другата голяма мания на Стефан Пианели. Преди петнайсетина години той укри бе написал по случая книга в духа на Шубертовите песни, озаглавена „Момичето и смъртта“. Сериозна и изчерпателна разследваща работа, която обаче не бе поднесла никакви сензационни разкрития за изчезването на Венка и нейния любовник.

— Ако наистина бе избягала с Алексис Клеман — каза той, — Венка щеше да вземе тези пари. Или поне щеше да се върне за тях.

Разсъжденията му ми се сториха повърхностни.

— Нищо не доказва, че тези пари са нейни — отвърнах аз. — Фактът, че върху чантата има нейни пръстови отпечатъци, не означава, че парите са й принадлежали.

Той се съгласи с аргумента ми, но контраатакува:

— Все пак признай, че това е смахнато. Откъде са се взели тези пари? Сто хиляди франка! В онези години това беше огромна сума.

Никога не бях разбрал каква точно е тезата му за аферата „Рокуел“, но за него версията с бягството не беше убедителна. Без истински доказателства, Пианели твърдо вярваше, че щом досега Пенка не е дала никакви признаци за живот, значи отдавна е мъртва и Алексис Клеман вероятно е нейният убиец.

— Какво предполага това от юридическа гледна точка?

— Не знам — отвърна той леко нацупено.

— Разследването на изчезването на Венка е прекратено от години. Каквото и да се открие сега, ще бъде с изтекла давност, нали?

Той замислено потърка брадичката си с опакото на ръката си.

— Не е задължително. Съществува много сложна съдебна практика по този въпрос. Днес в някои случаи срокът на давност вече не зависи от извършването на деянието, а от евентуалното откриване на трупа.

Тъй като ме гледаше в очите, реших да издържа погледа му. Пианели несъмнено беше търсач на сензационни новини, но винаги се бях питал откъде идваше неговата мания по този стар случай. Доколкото си спомнях, той не беше близък приятел на Венка. Те не общуваха помежду си и нямаха много допирни точки.

Венка бе дъщеря на Полин Ламбер — актриса, родена в Антиб. Късо подстригана червенокоса красавица, която през 70-те години бе играла малки роли във филмите на Ив Боасе и Анри Верньой. Върхът в нейната филмова кариера беше една двайсетсекундна гола сцена с Жан-Пол Белмондо в „Марсилският клан“. През 1973 г. в един нощен клуб в „Жуан ле Пен Полин“ бе срещнала Марк Рокуел — американски рали пилот, който за кратко се бе състезавал за „Лотос“ във Формула 1 и няколко пъти бе участвал в „Индианаполис 500“. Ала преди всичко Рокуел бе най-малкият син на влиятелно семейство от Масачусетс — основен акционер на верига супермаркети, широко представени в Североизточните щати. Съзнавайки, че кариерата й не върви, Полин бе последвала любимия си в Съединените щати, където двамата бяха сключили брак. Единствената им дъщеря, Венка, се бе родила в Бостън, където бе прекарала първите си петнайсет години, преди да бъде изпратена да учи в „Сент-Екзюпери“ след трагичната смърт на родителите си. Семейство Рокуел бяха сред пътниците, загинали при самолетна катастрофа през лятото на 1989 г. В самолета бе настъпила взривна декомпресия при напускане на летището на Хавай. Трагедията бе оставила трайна следа в съзнанието на хората, защото поради случайното отваряне на товарното помещение шестте реда седалки в бизнес класата се бяха раздробили на парчета и бяха излетели от самолета. Вследствие на катастрофата имаше дванайсет жертви и за пръв път те бяха от средите на най-богатите. Факт, който със сигурност бе допаднал на Пианели.

Заради семейния й произход и държането й Венка въплъщаваше всичко, което той мразеше — богаташка дъщеря от висшата американска буржоазия, елитарна и умна наследница, запалена по гръцката философия, по филмите на Тарковски и поезията на Граф Лотреамон. Едно малко превзето момиче с невероятна красота, което не живееше в реалния свят, а в своя собствена вселена. Едно момиче, което, без да си дава сметка за това, се отнасяше малко презрително с младежи като него.

— Само това ли ще кажеш, по дяволите? — внезапно ме попита ядосано той.

Въздъхнах и свих рамене, правейки се на безразличен.

— Мина много време, Стефан.

— Много време ли? Все пак Венка беше твоя приятелка. Ти я боготвореше, ти…

— Бях на осемнайсет години, бях дете. Отдавна съм оставил това зад гърба си.

— Не се занасяй с мен, писателю. Нищо не си загърбил. Чел съм романите ти. Венка присъства във всеки от тях. Човек може да и открие в повечето от героините ти!

Той започна да ме ядосва.

— Това е евтина психология, достойна за рубриката „Хороскопи“ на твоето провинциално вестниче!

Сега, когато тонът ми стана по-остър, Стефан Пианели беше като наелектризиран. Възбудата се четеше в очите му. Венка го беше подлудила, както вероятно бе подлудила и други момчета преди него, дори и да не беше по същите причини.

— Можеш да говориш каквото си искаш, Тома. Аз ще подновя разследването и този път сериозно.

— Вече претърпя неуспех с него преди петнайсет години — отвърнах аз.

— Откриването на тези пари променя всичко! Според теб какво се крие зад такава голяма сума? Аз виждам само три възможности: търговия с наркотици, корупция или мегаизнудване.

Разтърках очи.

— Съчиняваш филмов сценарий, Пианели.

— За теб случаят „Рокуел“ не съществува, така ли?

— Да кажем, че се свежда до тривиалната история на една девойка, която е избягала с мъжа, когото обича.

Той се намръщи.

— Дори и ти не вярваш в тази хипотеза, писателю. Запомни добре какво ти казвам — изчезването на Венка е като заплетено кълбо. Един ден някой ще успее да дръпне правилната нишка и ще разплете цялата история.

— И какво ще открие?

— Нещо по-голямо от всичко, което сме си представяли.

Станах от мястото си, за да сложа край на разговора ни.

— Ти си този, който трябва да пише романи. Бих могъл да ти помогна, ако търсиш издател.

Погледнах часовника си. Трябваше спешно да намеря Максим. Внезапно успокоен, журналистът стана на свой ред и ме потупа по рамото.

— До скоро виждане, писателю. Сигурен съм, че ще се срещнем отново.

Каза го с тона на полицай, който току-що е снел обвиненията от мен. Закопчах сакото си и слязох едно стъпало. Поколебах се няколко секунди и се обърнах. До момента не бях допуснал грешка. В никакъв случай не трябваше да му давам и най-малкия повод за съмнения, но един въпрос не ми даваше мира. Опитах се да го задам възможно най-равнодушно.

— Не ми ли каза, че парите са намерени в някакво старо шкафче?

— Да.

— В кое конкретно?

— Шкафче, боядисано в бледожълто — цветът на общежитие „Анри Матис“.

— Това не е сградата, в която живееше Венка! — възкликнах тържествуващо. — Нейната стая беше в синята сграда — общежитие „Никола дьо Стал“.

Пианели кимна в знак на съгласие.

— Прав си, вече проверих. Имаш невероятна памет за човек, който е оставил всичко зад гърба си.

Той отново ме изгледа предизвикателно със светнали очи, сякаш току-що ме беше хванал в крачка, но аз издържах погледа му и дори стигнах по-далече.

— Имало ли е име на вратата на шкафчето?

Той поклати глава.

— След всичките тези години всичко е изтрито.

— Няма ли запазени списъци на кого са били предоставени шкафчетата?

— По онова време не се занимавахме с такива простотии — отвърна подигравателно той. — В началото на годината учениците си вземаха което си поискат шкафче — който дойде пръв, пръв си избира.

— А в този случай кое точно е шкафчето?

— Защо искаш да знаеш това?

— От любопитство — нещо, което не липсва на журналистите, както ти е добре известно.

— Публикувах снимката в моята статия. Не я нося със себе си, но беше шкафче А1. Първото в горния ляв ъгъл. Това говори ли ти нещо?

— He. So long, Стефан.

Обърнах се и побързах да напусна мястото преди края на спора ни.

На подиума директорката бе приключила приветствието си и сега говореше за предстоящото събаряне на стария физкултурен салон и полагането на първия камък на „най-амбициозния строеж и историята на нашето учебно заведение“. Тя благодари на щедрите дарители, с помощта на които този проект, който чакал реда си повече от 30 години, скоро щял да стане реалност — „построяването на сграда, предназначена за подготвителните класове, създаването на голям ландшафтен парк и изграждането на нов спортен център с олимпийски плувен басейн“.

Ако все още имах съмнения за това, което ме чакаше, сега те окончателно се разсеяха. Бях излъгал Пианели. Знаех много добре на кого е принадлежало шкафчето, в което бяха намерени парите.

То беше моето.

1

Физкултурният салон бе бетонна сграда с формата на паралелепипед, построена върху едно плато край боровата гора. До него се стигаше по стръмен път, обграден от големи, седефено- бели варовикови скали, които отразяваха ослепителната светлина на слънцето. Като пристигнах на паркинга, видях самосвал и булдозер, паркирани до сглобяемо хале, и тревогата ми нарасна. В халето имаше цял арсенал от инструменти и строителна техника: пневматични чукове, бензинови къртачи, ножици за метал, багери за манипулиране на материали и багери за разрушаване. Директорката не беше излъгала — това бяха последните дни на стария физкултурен салон. Строителните работи скоро щяха да започнат, а с тях и началото на нашата гибел.

Заобиколих салона, търсейки Максим. Макар че не бях поддържал връзка с него, бях следил отдалеч кариерата му с истинско възхищение и известна гордост. Случаят с Венка Рокуел бе имал противоположен ефект върху живота му, от този, който бе имал върху моя. Докато онези събития ме бяха съсипали и бяха спрели моя устрем, те бяха накарали Максим да преодолее редица задръжки, като му бяха дали възможност да излезе от черупката си и свободата да напише своя собствена история.

След онова, което бяхме извършили, аз вече не бях същият човек. Живеех в ужас, с разклатена психика, което стана причина да се проваля на изпитите последната година на подготвителния курс по математика и инженерство. През лятото на 1993 г. напуснах Лазурния бряг и заминах за Париж и за огромно съжаление на родителите ми, се преориентирах, постъпвайки във второразрядно бизнес училище. В столицата вегетирах четири години. Бягах от някои лекции и прекарвах остатъка от деня в кафенетата, книжарниците и киносалоните в квартала „Сен Жермен де Пре“.

В четвърти курс училището задължаваше студентите да стажуват шест месеца в чужбина. Докато повечето от моите състуденти си осигуриха стаж в големи компании, аз трябваше да се задоволя с по-скромен пост — бях нает за асистент на нюйоркската интелектуалка и феминистка Евелин Уорън. Макар и осемдесетгодишна по онова време, Уорън продължаваше да изнася лекции в университетите из целите Съединени щати. Тя беше изключителна личност, но също така тиранична и капризна жена, която се караше с всички. Бог знае защо, мен ме обичаше. Може би защото бях доста безразличен към промените в настроението й и тя не можеше да ме впечатли. Без да се смята за моя „втора баба“, Евелин ме помоли да остана с нея, след като се дипломирах, и ми помогна да получа зелена карта. Така останах неин асистент до смъртта й, като живеех в едното крило на апартамента й в Горен Ист Сайд.

През свободното си време, а имах много такова, правех единственото нещо, което наистина ме успокояваше — пишех истории. Неспособен да управлявам живота си, аз си измислях прекрасни светове, в които липсваха страховете, които ме измъчваха. Вълшебни пръчки съществуват. За мен те приемаха формата на химикалка „Бик“. За франк и половина човек придобиваше инструмент, способен да преобрази реалността, да я поправи, дори да я отрече.

През 2000 г. издадох първия си роман, който благодарение на отзивите, предавани от уста на уста, влезе в класациите на бестселърите. Оттогава бях написал десетина книги. Писането и популяризирането им заемаха изцяло дните ми. Успехът ми беше реален, но в очите на моето семейство писането на художествена литература не беше сериозна професия. „Като си помисля, че се надявахме да станеш инженер“, ми беше подхвърлил веднъж баща ми с обичайната си деликатност. Постепенно посещенията ми във Франция бяха станали по-редки и сега се ограничаваха до една седмица за представяне на книга и даване на автографи. Имах по- голяма сестра и брат, които почти не виждах. Мари бе завършила Минно-геоложкия университет и заемаше важен пост в Националната дирекция „Статистика на външната търговия“. Не знаех в какво точно се състоеше работата й, но не си представях нещо много забавно. Що се отнася до Жером, той бе истинският герой на семейството. Детски хирург, брат ми работеше от земетресението през 2010 г. в Хаити, където координираше действията на „Лекари без граници“.

2

Освен това имах Максим.

Моят бивш най-добър приятел, когото никога не бях заменил с друг. Моят побратим. Винаги съм го познавал — семейството на баща му и това на майка ми произхождаха от едно и също италианско село — Монталдичо, в Пиемонт. Преди моите родители да получат служебното си жилище в „Сент-Екзюпери“, ние бяхме съседи в Антиб. От двете ни къщи, построени една до друга на пътя „Сюкет“, се откриваше панорамна гледка към късче от Средиземно море. Моравите ни бяха разделени само от ниска каменна стена и именно там се провеждаха нашите футболни мачове и партита на открито, организирани от нашите родители.

В училище, за разлика от мен, Максим не беше добър ученик. Не беше и двойкаджия, а едно малко незряло момче, което се интересуваше повече от спорт и касови филми, отколкото от изтънчения език на „Възпитание на чувствата“ на Флобер и „Манон Леско“ на абат Прево. През лятото той работеше по поддръжката на плажа в района на кулата „Батри дю Грайон“ в южния край на нос Антиб.

Спомнях си великолепната му външност — изваяно тяло, дълга като на сърфист коса, шорти „Рип Кърл“, маратонки без връзки. Той имаше леко замечтано невинно изражение и руса коса като на подрастващите във филмите на Гас Ван Сант.

Максим бе единственият син на Франсис Бианкардини — известен в района строителен предприемач, който бе изградил местна империя в едно време, когато правилата за обществените поръчки бяха по-гъвкави от сега. Тъй като го познавах добре, знаех, че Франсис е сложна, потайна и неразгадаема личност. Но в очите на хората той изглеждаше недодялан селяндур с големите си ръце на зидар, с наднорменото си тегло, с дебелашкото си поведение и кръчмарските си приказки, които често преминаваха към високопарната реторика на крайната десница. Не му трябваше много да стигне и по-далече. Отговорните за упадъка на страната един след друг падаха на мушката му: „Араби, социалисти, жени, хомосексуалисти“. Доминиращият бял мъжкар от типа консервативен дребен буржоа със закостеняло мислене, който не беше разбрал, че неговият свят вече е изчезнал.

Дълго време потискан от баща си, от когото се срамуваше толкова, колкото и му се възхищаваше, Максим се бе мъчил да намери мястото си. Едва след трагедията той бе успял да се освободи от неговата власт. Метаморфозата бе продължила двайсет години и се бе извършила поетапно. Някога посредствен ученик, Максим бе започнал да учи усилено и бе завършил строително инженерство. След това бе поел фирмата на баща си, превръщайки я във водеща в региона фирма в областта на зеленото строителство. После се беше включил в инициативата на „Платформа 77“ — най- големият инкубатор за стартиращи компании в Южна Франция. Успоредно с това Максим бе заявил пред обществото своята хомосексуална ориентация. През лятото на 2013 г. — няколко седмици след приемането на закона за брак за всички — той бе подписал в кметството в Антиб със своя партньор Оливие Моне — още един бивш възпитаник на „Сент-Екзюпери“, който ръководеше градската медиатека. Днес двойката имаше две момиченца, родени от сурогатна майка в Съединените щати.

Бях събрал цялата тази информация от уебсайтовете на „Нис Матен“ и „Шаланж“, както и от една статия на списание „Монд“, посветена на „Поколението Макрон“. Дотогава редови градски съветник, Максим се бе присъединил — още от основаването й, към партията „Република напред!“ на бъдещия президент на Франция и беше един от първите, които го бяха подкрепили на местно ниво но време на предизборната кампания. Сега той се кандидатираше и депутат от неговата партия от Седми избирателен район Алп Маритим. Традиционно дясно ориентирано, населението бе избирало в продължение на двайсет години, и то още на първия тур, един умерен и хуманно настроен републиканец, който си вършеше добре работата. Допреди три месеца никой не си беше представял, че избирателният район може да промени политическия с и цвят, но през пролетта на 2017 г. нова сила бе заляла страната. Вълната на Макрон заплашваше да помете всичко по пътя си. Изборите несъмнено щяха да бъдат оспорвани, но сега Максим, изглежда, имаше всички шансове да се пребори с досегашния депутат.

3

Когато най-сетне видях Максим, той стоеше пред входа на физкултурния салон и разговаряше със сестрите Дюпре. Огледах го отдалече — облечен с памучен панталон, бяла риза и ленено сако. Лицето му беше загоряло, с леко изострени черти, очите му бяха изразителни, косата му бе още по-изсветляла от слънцето. Леополдин (госпожица Кариока) и Джесика (госпожица Бимбо) слушаха жадно думите му, сякаш им рецитираше монолога на Родриго1, докато той само се опитваше да ги убеди, че предстоящото увеличение на осигурителната вноска ще доведе до увеличение на покупателната способност на всички работещи.

— Вижте кой е тук! — възкликна Джесика, когато ме видя.

Целунах близначките, които ми обясниха, че са натоварени

да организират танцовата забава точно тук, и прегърнах Максим. Може би моят мозък ми правеше номера, но ми се стори, че от него все така се носи кокосовият аромат, характерен за ваксата за коса, която той използваше навремето.

Трябваше да изтърпим още пет минути разговора със сестрите. В един момент Леополдин ми каза колко много обича романите ми „и по-специално „Трилогия на злото“.

— Аз също много я харесвам — отвърнах, — въпреки че не съм я написал. Обаче ще предам твоята похвала на моя приятел Ча- там.

Макар и казана с шеговит тон, моята забележка засегна Леополдин. Последва неловко мълчание, след това под претекст, че закъсняват с окачването на светещите гирлянди, тя повлече сестра си към някакъв навес, където се съхраняваше украсата за празненството.

Най-сетне останах насаме с Максим. След като се отърва от зорките очи на близначките, лицето му се помрачи още преди да го попитам как е.

— Направо съм съсипан.

Тревогата му нарасна, когато му показах очилата и посланието, които бях намерил в кафенето „При Дино“, връщайки се от тоалетната: „Отмъщение“.

— Онзи ден получих същото в офиса си — сподели той, като разтърка слепоочията си. — Трябваше да ти го кажа по телефона. Прости ми, но мислех, че това ще те възпре да дойдеш.

— Имаш ли представа кой ни ги е изпратил?

— Ни най-малко, но дори и да го знаехме, това нямаше да промени кой знае какво.

Максим посочи с глава към булдозера и халето, пълно със строителна техника и инструменти.

— Работата ще започне в понеделник. Каквото и да направим, сме обречени.

Той извади мобилния си телефон, за да ми покаже снимки на дъщерите си — Луиза, на четири години, и сестра й Ема, на две. Въпреки обстоятелствата му честитих за тях. Максим беше успял там, където аз се бях провалил — беше създал семейство и си бе начертал път, който имаше смисъл и бе полезен за обществото.

— Ще загубя всичко, разбираш ли! — възкликна той, ужасен.

— Не бързай да слагаш тигана на огъня — казах, без да успея да го успокоя.

За момент се поколебах и добавих:

— Ходи ли там?

— Не — отвърна той, като поклати глава, — чаках да дойдеш.

4

Двамата влязохме във физкултурния салон.

Той бе все така голям, какъвто го помнех. Над две хиляди квадратни метра, разделени на две отделни части — спортна зала със стена за катерене и баскетболно игрище, обградено с амфитеатрално разположени седалки. По повод на предстоящото вечерно празненство — ужасният „купон на бившите възпитаници“ — бяха вдигнати и струпани до стената всички спортни постелки, футболните вратички и спортни мрежи, за да се осигури място за танцуване и да се постави подиум за оркестъра. Масите за пинг-понг бяха застлани с хартиени покривки. Гирлянди и ръчно изработени декорации завършваха картината. Докато вървях през главната зала с винилова настилка, не можех да не си помисля, че тази вечер, докато оркестърът изпълняваше парчета на „Инексес“ и „Ред Хот Чили Пепърс“, десетки двойки щяха да танцуват в съседство с един труп.

Максим ме придружи до стената, която отделяше спортната зала от баскетболното игрище. По слепоочията му бе избила пот, а на сакото под мишниците му се бях образували две тъмни кръгли петна. Последните му крачки бяха несигурни, после той застина на място, сякаш не можеше да се движи повече. Сякаш бетонната преграда го отблъскваше, както се отблъскват два еднакви полюса на магнита. Подпрях се с една ръка на стената, опитвайки се да овладея емоциите си.

Това не беше обикновена преграда. Беше носеща стена, иззидана от бетонни блокчета, дебела почти един метър и дълга около двайсет метра, която пресичаше по ширина целия физкултурен салон. Пред очите ми отново изникнаха разтърсващи картини на поколения тийнейджъри, които в продължение на двайсет и пет години бяха идвали да тренират и да се потят в тази зала, без да знаят, че в стената й е зазидан труп.

— Като градски съветник можах да говоря със строителния предприемач, който ще разруши физкултурния салон — съобщи ми Максим.

— Как точно ще се случи?

— От понеделник ще пуснат в действие багерите, хидравличните чукове и челюстните трошачки. Фирмата разполага с персонал и мощни машини. Тези момчета са професионалисти. Ще им отнеме по-малко от седмица, за да сринат до основи сградата.

— Значи теоретично могат да открият трупа вдругиден.

— Така е — отвърна той шепнешком и ми даде знак с ръка да говоря по-тихо.

— Има ли вероятност да го пропуснат?

— Шегуваш ли се? Абсолютно никаква — каза Максим, като въздъхна тежко и разтърка клепачите си.

— Тялото беше увито в двоен брезент. Дори след двайсет и пет години ще открият куп кости. Работата ще бъде спряна незабавно и ще бъдат направени разкопки, за да се съберат други улики.

— Колко време ще им е нужно, за да идентифицират със сигурност трупа?

Максим вдигна рамене.

— Не съм полицай, но за ДНК анализа и установяването на зъбния статус, бих казал, една седмица. Проблемът е, че междувременно те ще намерят моя нож и железния лост! Несъмнено и други предмети. Тогава направихме всичко много набързо, по дяволите! Със съвременните средства за разследване ще открият следи от нашата ДНК, а може би и пръстовите ни отпечатъци. И макар че те не фигурират в тяхната база данни, ще стигнат до мен, защото името ми е гравирано върху дръжката на оръжието.

— То беше подарък от баща ти — спомних си аз.

— Да, швейцарски армейски нож.

Максим подръпна нервно кожата на шията си.

— Трябва да ги изпреваря — изпъшка той. — Още днес следобед ще съобщя, че няма да участвам в изборите. Движението трябва да има време да излъчи друг кандидат. Не искам да бъда първият скандал по времето на Макрон.

Опитах се да го успокоя:

— Изчакай. Не казвам, че всичко ще се оправи за един уикенд, по трябва да се опитаме да разберем какво се случва с нас.

— Какво се случва с нас ли? Убихме човек, по дяволите! Убихме човек и го зазидахме в стената на този скапан физкултурен салон.

1

Двайсет и пет години по-рано

Събота, 19 декември 1992 г.

Снегът бе завалял още от ранна сутрин. Едно необичайно и съвсем неочаквано лошо време, което в този ден от коледната ваканция предизвика хаос. „Огромна суматоха“, както казваха в този край. Обикновено на Лазурния бряг бе достатъчно само земята да побелее, за да бъде парализира всякаква дейност. Но този път не прехвърчаха само леки снежинки, а си беше истинска буря, невиждана от януари 1985 г. и февруари 1986 г. Съобщаваха за петдесетсантиметрова снежна покривка в Аячо, десетсантиметрова в Антиб и осемсантиметрова в Ница. Самолетите излитаха със затруднение, повечето влакове бяха отменени, а пътищата — трудно проходими. Да не говорим за ненавременното прекъсване на електрозахранването, което нарушаваше местния живот.

Наблюдавах през прозореца на стаята си кампуса, напълно променен от студа. Пейзажът беше сюрреалистичен. Снегът бе покрил обраслото с ниски храсти поле, превръщайки го в огромна бяла шир. Маслиновите и цитрусовите дървета свеждаха клони под сипещите се снежинки. А пиниите сякаш бяха засадени сред мъгливия декор на някоя от приказките на Андерсен.

Повечето пансионери бяха напуснали благополучно гимназията предната вечер. По традиция коледната ваканция бе единственото време на годината, когато „Сент-Екзюпери“ опустяваше. В кампуса имаше само няколко пансионери, които бяха поискали разрешение да останат в общежитието по време на ваканцията. Те бяха ученици от подготвителните курсове за университета, които се готвеха да положат изпити за много елитни висши учебни заведения, както и трима-четирима преподаватели, които заради снежната буря бяха изпуснали самолета си или сутрешния си влак.

От половин час седях на бюрото си с помръкнал поглед и се взирах отчаяно в условието на една алгебрична задача.

Скоро щях да навърша деветнайсет години. Бях в подготвителния курс по природо-математически науки. От началото на учебната година през септември живеех като в истински ад с усещането, че постоянно съм свръхнатоварен, и често спях само по четири часа на нощ. Ритъмът на работа в подготвителния курс ме изтощаваше и обезсърчаваше. От четирийсетте ученици в моя курс петнайсет вече бяха напуснали. Мъчех се да се задържа, но това бе обречена кауза. Мразех математиката и физиката, а заради избраната специалност се оказах принуден да посвещавам по-голямата част от времето си на тези две дисциплини. Докато аз се интересувах най-вече от изкуство и литература, в съзнанието на родителите ми задължителният път към бъдещето — този, по който бяха поели преди мен брат ми и сестра ми — трябваше да мине през технически или медицински университет.

И макар че подготвителният курс ме караше да страдам, той далеч не беше единствената причина за моите мъки. Това, което наистина ме съсипваше и което бе изпепелило сърцето ми, беше безразличието на едно момиче.

2

От сутрин до вечер мислите ми бяха заети с Венка Рокуел. Двамата се познавахме повече от две години — откакто дядо й, Алистър Рокуел, бе решил да я изпрати да учи във Франция, за да я отдалечи от Бостън след смъртта на родителите й. Тя беше необикновено момиче — образовано, будно и енергично, червенокосо, с пъстри очи и фини черти. Не беше най-красивото момиче в „Сент-Екзюпери“, но притежаваше магнетично излъчване н някаква загадъчност, които те караха да се чувстваш неустоимо привлечен, преди да си загубиш напълно ума. Онова необяснимо нещо, което караше в главата ти да се загнезди илюзорната идея, че ако успееш да завладееш Венка, ще завладееш света.

Дълго време двамата бяхме неразделни приятели. Аз й показах всичките си любими места в този район — градините на Мантон, вила „Керилос“, парка на фондация „Маг“, уличките на Турет сюр Лу. Ние скитахме навсякъде и можехме да разговаряме часове наред. Бяхме се катерили по Виа Ферата в ски курорта Ла Колмиан, бяхме яли сока6 на провансалския пазар в Антиб, бяхме говорили надълго и нашироко какъв трябва да бъде светът пред генуезката кула на „Плаж дез Онд“.

Ние буквално си четяхме мислите и нашето разбирателство не преставаше да ме удивлява. Венка беше човекът, когото бях чакал напразно, откакто бях достатъчно голям, за да чакам някого.

Доколкото си спомням, винаги съм се чувствал самотен, някак чужд на света, на шума, който го изпълваше, на посредствеността му, която те заразяваше като инфекциозна болест. Известно време си бях мислил, че книгите могат да ме излекуват от самотата и апатията, но човек не трябва да очаква твърде много от тях.

Те ви разказват истории, дават ви възможност да съпреживеете нечий друг живот, но никога няма да ви прегърнат, за да ви успокоят, когато се страхувате.

Освен че озари живота ми, Венка внесе в него и една тревога, тревогата, че мога да я загубя. И точно това се случи.

От началото на учебната година — тя беше първа година в подготвителния курс по хуманитарни науки, а аз в този по природо-математически науки — вече нямахме много възможности да се виждаме, но преди всичко имах впечатлението, че Венка ме избягва. Тя не отговаряше на моите обаждания, нито на бележките, които й пишех, и всичките ми предложения да излезем оставаха без ответ. Някои нейни съученици ме бяха предупредили, че Венка е запленена от техния млад преподавател по философия Алексис Клеман. Носеше се слух, че флиртът им е стигнал дори по-далече и те имат любовна връзка. Отначало не исках да повярвам на това, но сега бях измъчван от ревност и трябваше на всяка цена да разбера как точно стоят нещата.

3

Десет дни по-рано, в сряда следобед, докато учениците от хуманитарната специалност държаха конкурсен изпит, аз се възползвах от един свободен час, за да посетя училищния пазач Павел Фабиански. Павел ме харесваше. Ходех да го виждам всяка седмица, за да му дам моя екземпляр от списание „Франс Футбол“, след като го бях прочел. Този ден, когато в знак на благодарност той отиде да ми донесе кенче газирана вода от хладилника си, откраднах връзката му с ключове за стаите на учениците в общежитието.

Въоръжен с тях, се втурнах към общежитие „Никола дьо Стал“ — с инята сграда, в която живееше Венка, и методично претърсих стаята и. Знам, че фактът, че си влюбен, не ти дава никакви специални права.

Знам, че съм долен тип и всичко останало, което ви хрумне. Но като повечето хора, които са влюбени за първи път, си мислех, че никога повече няма да изпитам толкова дълбоко чувство към някого. И по този въпрос бъдещето, за съжаление, ми доказа, че съм бил прав.

Другото, смекчаващо вината ми обстоятелство беше, че вярвах, че познавам любовта, защото бях чел романи. Но само ударите в лицето ви учат на истините от живота. През декември 1992 г. отдавна не изпитвах само любовно чувство, а истинска страст. А страстта няма нищо общо с любовта. Страстта е ничия територия, бомбардирана военна зона, намираща се някъде между болката, безумието и смъртта

Докато търсех доказателства за евентуална връзка между Венка и Алексис Клеман, прелистих една по една книгите от малката библиотека на моята приятелка. Мушнати между страниците на един роман на Хенри Джеймс, два сгънати на четири листа паднаха на пода. Вдигнах ги с треперещи ръце и от тях ме лъхна силен аромат, едновременно свеж, дървесен и чувствен. Разгънах листовете. Това бяха писма от Клеман. Търсех доказателства и ето че намерих такива, и то неопровержими.

4

Намерените писма ме сразиха напълно. Вече не ядях и не спях.

Бях съкрушен, обезумял от мъка. Рязко пониженият ми успех тревожеше учителите и семейството ми. Изправен пред въпросите на майка ми, не можех да не й кажа какво ме измъчва. Разказах й за чувствата ми към Венка и за писмата, които бях намерил. Тя ми отвърна хладно, че нито едно момиче не заслужава да си проваля образованието заради него, и ми нареди да се взема в ръце възможно най-скоро.

Предчувствах, че никога няма да се измъкна от тази пропаст, в която се бях сгромолясал. Макар че далеч не си представях истинския кошмар, който ме очакваше.

Честно казано, разбирах защо Венка се чувстваше запленена от Клеман. Той ми бе преподавал предишната година, когато бях в последния клас на гимназията. Винаги го бях смятал за повърхностен, но признавам, че умееше да се преструва. На моята възраст борбата беше нелоялна. Вдясно на ринга: Алексис Клеман — двайсет и седем годишен, красив, 15-и в ранглистата по тенис, който караше „Рено Алпин“ АЗ 10 и цитираше Шопенхауер. Вляво на ринга — Тома Дьогале, осемнайсетгодишен, който се трепеше в подготвителния курс по природо-математически науки, получаваше от майка си седемдесет франка джобни пари седмично, караше мотопед „Пежо 103“ и прекарваше малкото си свободно време, играейки футбол на своя компютър.

Никога не бях смятал, че Венка ми принадлежи, но тя беше създадена за мен, както аз бях създаден за нея. Бях убеден, че съм правилният човек дори и сега да не беше най-подходящият момент. Чувствах, че ще дойде ден, когато ще имам предимство пред типове като Алексис Клеман, даже и да трябваше да минат години, за да се променят нещата. Обаче докато чаках този ден да настъпи, пред очите ми се нижеха картини как моята приятелка прави любов с този мъж. И това беше непоносимо за мен.

Когато телефонът иззвъня онзи следобед, бях сам вкъщи. Предния ден — първият от ваканцията — баща ми бе заминал за Папеете заедно с брат ми и сестра ми. Родителите на баща ми живееха в Таити от десетина години и през година ние посрещахме Коледа при тях. Тази година посредственият ми успех в училище ме бе накарал да се откажа от пътуването. Майка ми пък бе решила да прекара коледните празници в департамента Ланд със сестра си Джована, която трудно се възстановяваше след тежка операция. Тя трябваше да тръгне на следващия ден и в момента, в качеството си на директор на училищния комплекс, държеше руля на попадналия в буря кораб.

От сутринта телефонът не преставаше да звъни заради силния снеговалеж. По онова време в „София Антиполис“ не можеше да се разчита, че пътят ще бъде разчистен от машини за разпръскване на сол или снегорини. Преди половин час майка ми бе повикана по спешност. Камион за доставки се беше завъртял на заледения път и сега блокираше достъпа до учебното заведение пред будката на пазача. Поради липса на друга възможност за решаване на проблема, тя бе поискала помощ от Франсис Бианкардини — бащата на Максим, който бе обещал да дойде възможно най-скоро.

Така че вдигнах слушалката, очаквайки още едно спешно обаждане, свързано с метеорологичната обстановка, или от Максим, за да отмени срещата ни. Обикновено в събота следобед двамата се събирахме да играем футбол на маса в кафенето „При Дино“, да гледаме видеокасети с филми, да си разменяме дискове с музика, да ходим с мотоциклетите си до „Макдоналдс“ или до хипермаркета в Антиб, а после се връщахме, за да гледаме по телевизията головете от шампионата на Франция в предаването „Ден за футбол“.

— Моля те, Тома, ела!

Сърцето ми се сви. Това не беше гласът на Максим. Беше леко приглушеният глас на Венка. Мислех, че е заминала при семейството си в Бостън, но тя ми обясни, че все още е в „Сент-Екзюпери“, че не се чувства добре и иска да ме види.

Давах си ясна сметка колко жалко може да изглежда поведението ми, но всеки път, когато Венка ми се обадеше, всеки път, когато говореше с мен, ме обземаше надежда и тичах при нея. Така направих, разбира се, и този път, като проклинах слабостта си и липсата на самоуважение и съжалявах, че нямам моралната сила да се направя на безразличен.

5

Очакваното според синоптичната прогноза кратко затопляне н късния следобед още не бе настъпило. Навън цареше лют студ, усилван от поривите на мистрала, които въртяха вихрено едрите снежинки. В бързината бях забравил да си обуя ботушите или треските и маратонките ми затъваха в снега. Със закопчано до брадичката яке, вървях превит срещу вятъра, нещо като Джеремая Джонсън, преследващ призрачна мечка гризли. Въпреки бързането ми и макар че сградите на общежитието бяха само на стотина метра от служебното жилище на моите родители, ми бяха нужни почти десет минути, за да стигна до сградата „Никола дьо Стал“. В снежната буря постройката бе загубила лазурния си цвят н изглеждаше по-скоро като сива, призрачна маса, обгърната от седефена мъгла.

Фоайето беше пусто и студено. Бяха затворени дори плъзгащите се врати, които даваха достъп до общата стая на пансионерите. Изтупах снега от маратонките си и изкачих стълбите, като ги вземах по четири наведнъж. Като стигнах до коридора, почуках няколко пъти на стаята на Венка. Тъй като не получих отговор, отпорих вратата и влязох в светло помещение, където миришеше на ванилия и смирна — характерната миризма на Арменските листчета.

Венка лежеше със затворени очи на леглото си. Дългата й рижа коса беше почти скрита под пухената завивка, окъпана в млечно- бялата светлина на снежното небе, която влизаше през прозореца. Приближих се до нея, погалих бузата й и сложих ръка на челото й. То пареше. Без да отваря очи, тя промърмори няколко думи в просъница. Реших да я оставя да спи и влязох в банята да потърся някакво хапче за понижаване на температурата. Аптечката бе пълна с антидепресанти, сънотворни, транквиланти, болкоуспокояващи, но не намерих парацетамол.

Излязох от стаята и отидох да почукам на последната врата по коридора. Отвори ми Фани Брахими. Знаех, че мога да й се доверя. Въпреки че не бяхме се виждали често от началото на учебната година — всеки от нас залегнал над учебниците по своите науки, — тя беше вярна приятелка.

— Здравей, Тома — каза Фани, като свали очилата си.

Тя носеше скъсани джинси, протрити кецове и мохерен пуловер размер XL. Благият й искрящ поглед беше почти помрачен от дебелата черна очна линия — грим в тон с албума на „Кюър“1, който се въртеше на грамофона й.

— Здравей, Фани, имам нужда от помощ.

Обясних й ситуацията и я попитах дали има парацетамол. Тя отиде да потърси лекарството, а аз включих газовия котлон в бокса, за да стопля вода.

— Намерих — каза Фани, като се върна.

— Благодаря. Може ли да й приготвиш чай?

— Да, с повече захар, за да не се дехидратира твърде много. Заемам се с чая.

Върнах се в стаята на Венка. Тя отвори очи, преди да се поизправи на възглавницата си.

— Изпий ги — казах, като й подадох две таблетки. — Имаш висока температура.

Венка не бълнуваше, но състоянието й не беше никак добро. Когато я попитах защо ме е повикала, тя избухна в плач. Въпреки треската, въпреки че лицето й бе посърнало и обляно в сълзи, не бе изгубила невероятната си притегателна сила и излъчваше някаква необяснима аура, деликатна и нереална. Нещо като чистия и кристален звук на челеста при изпълнението на фолклорна мелодия от 70-те години на XX век.

— Тома… — прошепна тя.

— Какво става?

— Аз съм отвратителна.

— Глупости. Защо го казваш?

Тя се наведе към нощното шкафче и взе нещо, което първоначално ми заприлича на химикалка, преди да си дам сметка, че е тест за бременност.

— Бременна съм.

Като погледнах малката вертикална черта, която показваше, че тестът е положителен, си спомних някои пасажи от писмата на Алексис, чийто прочит ме бе отвратил: „Скоро ще създадем собственото си семейство. Детето ни ще скрепи завинаги нашите две съдби. То ще има твоята ангелска усмивка и твоите сребристо- сини очи.“

— Трябва да ми помогнеш, Тома.

Бях твърде разстроен, за да разбера каква точно помощ очакваше от мен.

— Не исках, знаеш ли… не исках — измънка тя.

Като приседнах на леглото до нея, тя ми довери между две ридания:

— Вината не е моя! Алексис ме принуди.

Зашеметен, я помолих да повтори и тя каза:

— Алексис ме принуди. Не исках да спя с него!

Точно това каза. Дума по дума. „Не исках да спя с него.“ Този негодник Алексис Климан я бе принудил да прави неща против волята й.

Станах от леглото, твърдо решен да действам.

— Ще оправя всичко — уверих я аз и се насочих към вратата. — Ще дойда да те видя по-късно.

После излязох, блъскайки Фани, която тъкмо влизаше с поднос, на който носеше чая.

Тогава не знаех, че в последните ми думи има две лъжи. Първо, нямаше да оправя нищо, а тъкмо обратното. Второ, нямаше да се върна да видя Венка. Или по-скоро, когато се върнах, тя беше изчезнала, и то завинаги.

6

Навън снегът беше спрял, но беше притъмняло от оловносивите облаци, които покриваха небето — надвиснало ниско, смазващо, прелюдия към нощта, която скоро щеше да настъпи.

В мен се бореха противоречиви чувства. Бях излязъл от стаята разярен и възмутен от разкритията на Венка, но изпълнен с решимост. Внезапно нещата придобиваха смисъл — Алексис беше измамник и насилник. Венка все още държеше на мен и ме бе помолила да й помогна.

Сградата, в която живееха учителите, не беше далече. Майката на Алексис Клеман беше немкиня, а баща му — французин. Той бе завършил университета в Хамбург и работеше в „Сент-Екзюпери“ на трудов договор. Като преподавател чужденец, Алексис имаше право на служебна квартира в малка сграда, разположена над езерото.

За да стигна до нея, минах напряко през строежа на физкултурния салон. Положените на земята плочки, основите, бетонобъркачките, тухлените стени бяха почти скрити под дебел слой все още девствен сняг.

Огледах се, без да бързам, за да си избера оръжие, и най-накрая се спрях на един железен лост, оставен от работниците в ръчна количка близо до купчина пясък. Не мога да кажа, че постъпката ми не бе преднамерена. Дълбоко в мен се бе пробудило нещо. Някаква атавистична, първобитна жестокост, която ме наелектризираше. Състояние, в което изпаднах само веднъж в живота си.

Все още си спомням опияняващия въздух, едновременно студен и парещ, чист и солен, който ме изпълваше с енергия. Вече не бях потиснатият ученик, който пухтеше над задачата си по математика. Бях станал боец, воин, който отиваше на фронта без никакво колебание.

Когато най-накрая пристигнах пред жилищната сграда на преподавателите, почти се беше смрачило. В далечината небето хвърляше сребристи отблясъци по тъмната повърхност на езерото.

През деня — включително и през почивните дни — човек можеше да влезе във фоайето, без да звъни или да има ключ. Също като ученическото общежитие сградата беше студена, тиха и пуста. Изкачих се решително по стълбите. Знаех, че учителят по философия си е вкъщи, защото бях чул, че майка ми говори с него но телефона тази сутрин, когато той й позвъни да я предупреди, мс полетът до Мюнхен е бил отменен поради лошото време.

Почуках на вратата, зад която се чуваха звуците на радио. Алексис Клеман ми отвори, без да се притеснява.

— А, здравей, Тома!

Той приличаше на тенисиста Седрик Пиолин — висок брюнет с къдрава, среднодълга коса. Беше с десет сантиметра по-висок и много по-як от мен, но в този момент това изобщо не ме впечатли.

— Видя ли какво време е навън! — възкликна Алексис. — Като си помисля, че планирах да карам ски в Берхтесгаден. Сигурен съм, че там има по-малко сняг от тук!

В стаята беше прекадено топло. До вратата беше сложена голяма пътна чанта. От стереоуредбата се разнесе мелодичен глас: „Предаването „Лез Имажинер“ свърши за днес, но останете с програма „Франс Мюзик“ и Ален Жербер с неговия джаз..?

Клеман тъкмо ме бе поканил да вляза, когато видя железния лост в ръката ми.

— Ти какво… — започна той, като ме погледна с ококорени очи.

Времето за размисли и разговори бе приключило.

Първият удар се стовари от само себе си, сякаш някой друг го

бе нанесъл вместо мен. Той улучи учителя в гърдите, така че дъхът му секна и той залитна. Вторият му счупи капачката на коляното и Алексис изкрещя от болка.

— Защо я изнасили, скапаняко?

Клеман се опита да се хване за барплота, който отделяше кухненския бокс от стаята, но го повлече със себе си при падането. Купчина чинии и бутилка минерална вода „Сан Пелегрино“ се разбиха на настлания с плочки под, без да спрат моя устрем.

Бях загубил напълно контрол. Учителят лежеше на пода, но аз не спирах да го удрям и ритам. Налагах го методично под въздействието на обзелата ме неистова сила. Ритниците се редуваха с удари с металния лост. Картините как този негодник насилва Венка, които се нижеха пред очите ми, разпалваха моето озлобление и ярост. Вече не виждах Клеман. Не принадлежах на себе си. Бях наясно, че съм на път да извърша непоправимото, но не можех да се овладея. Пленник на един гибелен импулс, бях станал марионетка в ръцете на някакъв бог на смъртта.

Аз не съм убиец.

Гласът отекна в главата ми, обаче съвсем слабо. Мярна се като едва доловимо очертание на спасителен изход. Последно повикване преди линията, от която няма връщане назад. Внезапно захвърлих железния лост и застинах на място. Клеман се възползва от колебанието ми. Събрал цялата си останала сила, той ме сграбчи за единия прасец и заради хлъзгавите ми подметки успя да ме просне на пода. Въпреки че беше ранен, учителят за миг се озова върху мен, преминавайки от ролята на жертва в тази на нападател. Той ме притисна с цялата си тежест и ме стисна с коленете си като с клещи, парализирайки движенията ми.

Отворих уста да извикам, но Клеман вече бе грабнал едно парче от счупеното шише. Безпомощен, видях как той вдигна ръка, за да ми нанесе удар с дългото остро стъкло. После времето спря и усетих, че животът ме напуска. Беше един от онези мигове, които сякаш траят минути. Един от онези мигове, които преобръщат живота на много хора.

Внезапно всичко се разви с шеметна бързина. Топла струя кафеникава кръв оплиска лицето ми. Тялото на Клеман се отпусна и аз се възползвах от това, за да измъкна ръката си и да избърша клепачите си. Когато отворих очи, погледът ми бе замъглен, но над тъмната маса на учителя съзрях неясния силует на Максим. Светлата му коса, анцуга „Челинджър“, сивото вълнено яке с апликации от червена кожа.

7

Максим бе нанесъл само един удар с ножа си. Бързо движение, блестящо острие, малко по-дълго от макетно ножче, което наглед само докосна вратната вена на Алексис Клеман.

— Трябва да се обадим на „Бърза помощ“! — изкрещях аз и станах от пода.

Обаче знаех, че е твърде късно. Клеман беше мъртъв, а навсякъде по мен имаше кръв — по лицето, косата, пуловера, маратонките ми. Усещах кръвта дори на устните и върха на езика си.

За момент Максим застина като мен — отчаян, крайно изтощен, съсипан. Неспособен да каже и дума.

Не трябваше да се обаждаме на „Бърза помощ“, а на полицията.

— Чакай! Може би баща ми е още там! — извика той, излизайки от летаргията си.

— Къде там?

— До будката на пазача!

Максим изхвърча от гарсониерата на Клеман и го чух да слиза па бегом по стълбите, оставяйки ме с трупа на мъжа, когото току- що бяхме убили.

Колко дълго стоях сам? Пет минути? Четвърт час? Обгърнат от тишина, отново изпитах усещането, че времето спря. Спомням се, че за да не гледам мъртвеца, отидох до прозореца и останах там, залепил нос на стъклото. Сега езерото бе потънало в мрак, сякаш някой бе щракнал ключа и бе изключил сребристата светлина, която се отразяваше на повърхността му. Опитах да се хвана за някаква спасителна сламка, но се удавих в отблясъка на снежната пелена.

Взирайки се в бездънната му белота, си дадох сметка какво бъдеще ни чака, защото много добре знаех, че равновесието в нашия живот е нарушено завинаги. В случая не ставаше дума за отгръщане на нова страница, нито дори за края на една епоха. Под снега ненадейно бе зейнала огнената геена.

Внезапно по стълбите се чу шум и вратата се отвори с трясък. Придружен от сина си и своя технически ръководител, Франсис Бианкардини влезе в стаята. Строителният предприемач си беше все същият — с рошава прошарена коса, кожено яке, напръскано с капки боя, с едър торс и наднормено тегло.

— Как си, малкия? — попита той, поглеждайки ме в очите.

Не можах да му отговоря.

Едрата му фигура създаваше впечатлението, че изпълва цялото жилище, но гъвкавата му и решителна походка беше в пълен контраст с пълнотата му.

Франсис застана в средата на стаята и внимателно прецени ситуацията. Безстрастното му лице не издаваше никаква емоция. Сякаш винаги бе знаел, че този ден ще настъпи. Сякаш не за първи път трябваше да се справя с подобна драма.

— Оттук нататък вземам нещата в свои ръце — обяви той, като изгледа последователно Максим и мен.

Мисля, че именно когато чух гласа му — спокоен и уверен, осъзнах, че маската на простоват грубиян, която Франсис Бианкардини показваше в обществото, не съответства на истинската му същност. В този трагичен момент мъжът, който стоеше пред мен, напомняше по-скоро на неумолим главатар на банда. Франсис ми изглеждаше като Кръстник от мафията, но ако съществуваше и най-малката възможност да ни измъкне от ситуацията, бях готов да му се закълна във вярност.

— Това трябва да се почисти — каза той, обръщайки се към техническия си ръководител Ахмед, — но първо иди да вземеш брезент от камиона.

Тунизиецът беше пребледнял и очите му бяха изпълнени с ужас. Преди да се подчини, той не можа да се въздържи и попита:

— Какъв е планът, шефе?

— Ще го зазидаме в стената — отговори Франсис, като посочи с брадичка трупа.

— Коя стена? — попита Ахмед.

— На физкултурния салон.

1

Днес

13 май 2017 г.

— Никога след това не съм говорил за този епизод с баща ми — увери ме Максим, като запали цигара.

Полираната повърхност на запалката му „Зипо“, украсена с репродукция на японската графика „Голямата вълна край Канагава“, заблестя под слънчевите лъчи. Бяхме напуснали задушната атмосфера на физкултурния салон и се бяхме изкачили на Орловото гнездо — обрасъл с цветя, тесен скален корниз, надвиснал над езерото.

— Дори не знам къде точно е зазидал трупа — каза моят приятел.

— Може би сега е моментът да го попиташ.

— Баща ми умря тази зима, Тома.

— По дяволите, много съжалявам.

Сянката на Франсис Бианкардини се промъкна в нашия разговор. Бащата на Максим винаги ми бе изглеждал неуязвим. Като скала, в която се разбиваха всички, които имаха безразсъдството да го нападнат. Но смъртта е особен противник. Противник, който накрая винаги печели.

— От какво почина?

Максим си дръпна силно от цигарата и поетият дим го накара да примигне.

— Това е доста тягостна история — предупреди ме той. — През последните години баща ми прекарваше по-голяма част от времето си в къщата си в комплекса „Аурелия Парк“. Знаеш ли го?

Кимнах утвърдително. Познавах, разбира се, този луксозен, добре охраняван комплекс на хълмовете край Ница.

— В края на годината районът бе обект на серия кражби с взлом, понякога много брутални. Обирджиите не се колебаеха да проникват във вилите в присъствието на техните обитатели. Имаше редица случаи на задържани насила и измъчвани хора.

— И Франсис стана жертва на такива крадци?

— Да. На Коледа. При все че винаги държеше оръжие у дома, не е имал време да го използва. Бил е вързан и пребит от обирджиите. Умря от инфаркт в резултат на побоя.

Кражби с взлом. Една от язвите на Лазурния бряг редом с бетонирането на бреговата ивица, постоянните задръствания по пътищата и пренаселеността, дължаща се на масовия наплив на туристи.

— Арестуваха ли извършителите?

— Да, шайка македонци. Много организирани типове. Полицията залови двама-трима от тях, които са в затвора.

Облегнах се на парапета. Скалната тераса с формата на полумесец предлагаше спираща дъха гледка към езерото.

— Освен Франсис кой знае за убийството на Клеман?

— Само ти и аз — увери ме Максим. — Познаваше баща ми, той не беше от бъбривите.

— А съпругът ти?

Приятелят ми поклати отрицателно глава.

— По дяволите, това е последното нещо, което искам Оливие да научи за мен. Кълна се в живота си, не съм споменавал за това престъпление на никого.

— Ами техническият ръководител Ахмед Газуани?

Максим отвърна скептично:

— Той беше ням като риба. Освен това какъв интерес би имал да говори за престъпление, в което беше съучастник?

— Той жив ли е още?

— Не. Разболя се от рак и в края на живота си се върна да умре и Бизерта.

Сложих си слънчевите очила. Наближаваше пладне. Високо в небето, слънцето приличаше на нашето Орлово гнездо. Оградена е обикновен дървен парапет, терасата бе колкото опасна, толкова и привлекателна. Достъпът на учениците до нея беше забранен, но като син на директора, аз бях заобикалял забраната и пазех доста вълшебни спомени за вечерите, които прекарвахме тук с Венка, като пушехме, пиехме ликьор от мандарини и се любувахме на отражението на луната в езерото.

— Човекът, който ни изпраща тези послания, неминуемо знае какво сме направили! — възкликна отчаяно Максим, като си дръпна за последен път от цигарата, която бе изпушил до филтъра. — Този Алексис Клеман имаше ли семейство?

Знаех наизуст родословното дърво на учителя:

— Клеман е бил единствен син, а по онова време родителите му са били доста възрастни. Би трябвало и те вече да са покойници. Във всеки случай заплахата не идва от тяхна страна.

— Ами от кого идва тогава? От Стефан Пианели? Вече месеци наред той ми върви по петите. Откакто се включих в предизборната кампания на Макрон, Стефан ме разследва по всички направления. Рови се в стари дела на баща ми. Освен това помниш ли, че написа онази книга за Венка?

Вероятно бях наивен, но не вярвах, че Стефан Пианели ще стигне толкова далече, за да ни накара да се разкрием.

— Той е любопитен и обича да се рови — признах аз, — но не го виждам като автор на анонимни писма. Ако ни подозираше, Пианели щеше да ни го каже направо. От друга страна, той спомена нещо, което ме обезпокои — пари, които са намерили в едно старо шкафче в съблекалните.

— За какво говориш?

Тази информация не беше стигнала до Максим. Запознах го накратко със ситуацията — за наводнението, откриването на спортна чанта, съдържаща сто хиляди франка, свалените от нея два пръстови отпечатъка, единият от които принадлежеше на Венка.

— Проблемът е, че парите са намерени в моето някогашно шкафче.

Малко объркан, Максим смръщи вежди. Впуснах се в по- пространни обяснения:

— Преди моите родители да бъдат назначени в „Сент-Екзюпери“, аз кандидатствах за стая в общежитието, къде живях през втората година в гимназията.

— Спомням си това.

— Когато получиха назначението си и служебното жилище, което им се полагаше, родителите ми ме помолиха да напусна стаята, за да може да се възползва от нея друг ученик.

— И ти го направи?

— Да, само че въпросното момче не използваше шкафчето си и никога не ми поиска ключа за него. Така че ключът остана у мен, макар че не го използвах много, докато Венка не ми го поиска няколко седмици преди да изчезне.

— Без да ти каже, че ще крие в него пари?

— Разбира се! Тази история с шкафчето напълно ми бе изхвръкнала от ума. Дори когато Венка изчезна, не направих никаква връзка с този епизод.

— Все пак е странно, че никога не намериха следа от това момиче.

2

Облегнат до този момент на една ниска каменна стена, Максим направи няколко крачки, за да дойде при мен на слънце. Той на свой ред ми повтори думите, които вече бях чул няколко пъти от началото на сутринта.

— Никога не сме познавали истински Венка.

— Напротив, познавахме я много добре. Тя беше наша приятелка.

— Познавахме я, без да я познаваме истински — настоя той.

— Какво имаш предвид?

— Всичко доказва, че е била влюбена в Алексис Клеман: писмата, които ти намери, снимките, на които се виждат заедно… Помниш ли снимката от коледния бал, на която тя направо го изпива с очи?

— И какво от това?

— Какво ли? Защо тогава няколко дни по-късно е заявила, че гой я е изнасилил?

— Мислиш, че съм те излъгал?

— Не, но…

— Накъде биеш?

— Ами ако Венка все още е жива? Ако именно тя ни е изпратила тези съобщения?

— Аз също си го помислих — признах, — но по каква причина?

— За да си отмъсти. Защото убихме мъжа, когото обичаше.

Аз кипнах:

— По дяволите, Максим, тя се страхуваше от него! Кълна ти се. Тя сама ми го каза. Това е последното нещо, което ми каза: „Алексис ме принуди. Не исках да спя с него!“

— Може да е казала каквото й хрумне. По онова време Венка често беше леко дрогирана. Тя вземаше ЛСД и всякакви други гадости, които й попаднеха в ръцете.

Сложих край на спора:

— Не, тя дори ми го повтори. Този тип беше насилник.

Лицето на Максим помръкна. За момент той зарея поглед към

езерото, преди да ме погледне отново.

— Ти твърдеше също, че тогава е била бременна.

— Да, това ми каза Венка и ми показа доказателство.

— Ако е било вярно и е родила, днес детето й трябва да е на двайсет и пет години. Може би нейният син или дъщеря искат да отмъстят за смъртта на баща си.

Тази мисъл ми бе минала през ума. Това беше възможност, но ми изглеждаше по-скоро романтична, отколкото рационална. Малко измислен сюжетен обрат като в криминален роман. Това и казах на Максим, без да го убедя напълно. После реших да повдигна въпроса, който ми се струваше най-важен за близкото бъдеще.

— Има още нещо, което трябва да ти кажа, Макс. В началото на 2016 г., като се връщах от представянето на новата си книга, имах разправия с един граничен служител в Роаси. Някакъв кретен, който се забавляваше да унижава един травестит, като го наричаше „господине“. Нещата стигнаха твърде далеч, бях задържан за няколко часа и…

— И са взели пръстовите ти отпечатъци! — досети се той.

— Да, и сега те фигурират в тяхната база данни. Това означава, че няма да има време за маневри. Веднага щом открият трупа и железния лост, ако по него има дори един отпечатък, името ми ще излезе в регистъра и ще дойдат да ме арестуват и разпитат.

— И какво променя това?

Казах му за решението, което бях взел в самолета предната вечер:

— Няма да те издам. Нито теб, нито баща ти. Ще поема цялата отговорност. Ще кажа, че сам съм убил Клеман и съм помолил Ахмед да ми помогне да скрием трупа.

— Никога няма да ти повярват. И защо ще го правиш? Защо ще се жертваш?

— Аз нямам деца, нямам жена, нямам никакъв личен живот. Нямам какво да губя.

— Не, това са чисти глупости! — възкликна Максим, като при- мигна развълнувано.

Под очите му имаше тъмни кръгове, а лицето му бе посърнало, сякаш не беше спал два дни. Вместо да го успокои, моето предложение го притесни още повече. След настойчиви молби най-сетне разбрах каква е причината.

— Ченгетата вече знаят нещо, Тома. Сигурен съм в това. Няма да можеш да ме оневиниш. Снощи ми позвъниха от полицейското управление в Антиб. Обади ми се лично дивизионният комисар Венсан Дьобрюин, който…

— Дьобрюин? Като някогашния прокурор?

— Да, това е неговият син.

Новината не беше особено добра. През 90-те години правителството на Жоспен бе назначило Иван Дьобрюин за окръжен прокурор на Ница със заявената амбиция да се разправи с аферизма, който се ширеше по Лазурния бряг. Иван Грозни, както му харесваше да го наричат, бе пристигнал на Френската Ривиера с гръм и трясък като рицар на бял кон. Той бе останал на поста си повече от петнадесет години, борейки се срещу масонските ложи п корупцията сред висшите длъжностни лица. Магистратът се бе пенсионирал наскоро, за огромно облекчение на някои хора. В интерес на истината, мнозина в района мразеха Дьобрюин и неговите действия а ла Дала Киеза, но дори и критиците му признаваха неговата упоритост и постоянство. Ако синът му бе наследил неговите „качества“, щяхме да си имаме работа с един ловък полицай, враждебно настроен към елита и всички, които малко или повече се доближаваха до него.

— Какво точно ти каза Дьобрюин?

— Помоли спешно да се срещнем, защото имал да ми зададе някои въпроси. Отговорих, че ще се отбия при него този следобед.

— Отиди веднага, щом можеш, за да знаем какво да очакваме.

— Страх ме е — призна Максим.

Сложих ръка на рамото му и като вложих цялата си убедителност, се опитах да го успокоя:

— Това не е официална призовка. Дьобрюин може да е бил надъхан от някого. Вероятно търси информация. Ако имаше нещо конкретно, нямаше да действа така.

Нервността на приятеля ми се излъчваше от всяка негова пора. Той откопча още едно копче на ризата си и избърса избилата на челото му пот.

— Не мога повече да живея с този дамоклев меч над главата. Може би, ако кажем всичко на…

— Не, Макс! Помъчи се да издържиш поне през уикенда. Знам, че не е лесно, но се опитват да ни изплашат и да ни объркат. Да не се хващаме на тази уловка.

Той си пое дълбоко въздух и с голямо усилие като че ли да се съвземе.

— Остави ме да направя свое разследване. Виждаш, че нещата постоянно се променят. Дай ми време да разбера какво се е случило с Венка.

— Добре — съгласи се Максим. — Ще отида в полицейския участък и ще те държа в течение.

Гледах как моя приятел слезе по каменните стълби и пое по пътя, който криволичеше между лавандуловите насаждения. До- като се отдалечаваше, силуетът му се смали и се разми, а накрая съвсем изчезна, погълнат от бледолилавия килим.

3

Преди да напусна кампуса, спрях пред Агората — стъклената сграда с форма на чиния, която бе построена до Историческата библиотека. (Никой в „Сент-Екзюпери“ не би използвал официалното название „Център за документация и информация“ за едно толкова символично място.)

Разнесе се обедният звънец, който освободи от занятия голяма част от учениците. Тъй като сега бе нужна електронна карта за достъп до читалните, аз пренебрегнах това ограничение, прескачайки автоматично отварящата се бариера, както бях виждал да правят в парижкото метро разни нехранимайковци, безпарични студенти и дори президенти на Републиката.

Като наближих гишето за заемане на книги, видях Елин Букманс, която всички тук наричаха Зели. С холандски произход, тази доста претенциозна интелектуалка имаше категорично, повече или по-малко аргументирано мнение за всичко. Последния път, когато я бях видял, тя беше леко надута четирийсетгодишна жена, която се гордееше с атлетичната си фигура. Сега, с напредването на възрастта, библиотекарката приличаше на някаква бохемска бабка — с кръгли очила, квадратно лице, двойна брадичка, хваната на кок прошарена коса и блузон с малка кръгла якичка.

— Здравей, Зели.

Освен с управлението на библиотеката тя години наред се не занимавала с изготвянето на програмата за киното в кампуса, ръководството на радиото на гимназията и на „София Шекспир Къмпани“ — помпозното име на училищния театрален клуб, на който майка ми посвещаваше много време, когато бе директор на подготвителните курсове.

— Здравей, писателю — отвърна ми Елин Букманс, сякаш бяхме разговаряли за последно предишния ден.

Никога не бях успял да разбера напълно тази жена. Подозирах, че за кратко е била любовница на баща ми, но доколкото си спомнях, майка ми я харесваше. Докато учех в „Сент-Екзюпери“, повечето ученици буквално я боготворяха — Зели бе постоянно в устата им, — като я считаха за душеприказчик, социален помощник и духовен наставник. А Зели — умалително име, което намирах за нелепо — се гордееше с тази роля и дори злоупотребяваше с нея. Водена от девиза „Силна със слабите, слаба със силните“, тя си имаше своите пристрастия, като обръщаше прекомерно внимание на някои ученици — често най-изявените или най-отраканите, — а други напълно пренебрегваше. Спомням си, че обожаваше брат ми и сестра ми, но аз сякаш никога не бях достоен за нейния интерес. Това ме устройваше, защото тази антипатия беше взаимна.

— Какво те води тук, Тома?

От последния път, когато бях общувал с нея, бях написал дузина романи, преведени на двайсет езика и продадени в милиони екземпляри по целия свят. За една библиотекарка, пред чиито очи бях израснал, това трябваше да означава нещо. Не очаквах непременно да ме похвали, но поне да прояви някакъв интерес, което така и не се случи.

— Искам да заема една книга — отговорих аз.

— Първо ще проверя дали картата ти е валидна — каза тя, хващайки се за думите ми.

Преувеличавайки малко шегата, Зели започна да търси в архивите на компютъра си хипотетична библиотечна карта отпреди двайсет и пет години.

— Ето, намерих я! Точно както си мислех, имаш две невърнати книги: „Дистинкцията“ на Пиер Бурдийо и „Протестантската етика и духът на капитализма“ на Макс Вебер.

— Шегуваш ли се?

— Да, шегувам се. Кажи ми какво търсиш.

— Книгата на Стефан Пианели.

— Той беше един от съавторите на учебника по журналистика, публикуван от…

— Не тази книга, а разследването му по случая на Венка Рокуел, „Момичето и смъртта“.

Тя въведе заглавието в компютъра си.

— Вече не разполагаме с тази книга.

— Как така?

— Тя бе издадена през 2002 г. от едно малко издателство. Тиражът е изчерпан и оттогава не е преиздавана.

Погледнах я спокойно.

— Подиграваш ли ми се, Зели?

Тя се престори на обидена и обърна монитора към мен. Погледнах екрана и установих, че книгата наистина не фигурира в каталога.

— Това е абсурдно. Пианели е бивш ученик. Навремето със сигурност сте купили няколко екземпляра от книгата му.

Зели сви рамене.

— Да не мислиш, че купуваме по няколко екземпляра и от твоите книги.

— Моля те, отговори на въпроса ми.

Малко смутена, тя подръпна твърде широкия си блузон и свали очилата си.

— Неотдавна ръководството на училището взе решение да се махне книгата на Стефан от библиотеката.

— По каква причина?

— Защото двайсет и пет години след изчезването на онова момиче то бе издигнато в култ от някои настоящи ученици на гимназията.

— Онова момиче? За Венка ли говориш?

Зели кимна утвърдително.

— Констатира се, че през последните три-четири години книгата на Стефан непрекъснато е вземана от библиотека. Имахме няколко екземпляра, но списъкът на чакащите беше дълъг колкото ръката ми. Венка често се споменаваше в разговорите на учениците. Миналата година хетеродитките дори поставиха пиеса за нея.

— Хетеродитките?

— Това са членовете на група блестящи, елитарни, феминистки настроени момичета. Нещо като дамско общество, което пропагандира идеите на една нюйоркска феминистка група от началото на XX в. Някои от тях живеят в общежитие „Никола дьо Стал“ п всичките са си направили татуировката, която Венка имаше на глезена си.

Спомнях си тази татуировка — дискретно татуирани на кожата й букви. GRL PWR, или Girl Power. „Силата на жените“. Дока- го продължаваше обясненията си, Зели отвори един документ на компютъра си. Това беше афишът за музикален спектакъл, наречен „Последните дни на Венка Рокуел“. Той ми напомни на обложката на един албум на група „Бел и Себастиан“ — черно-бяла снимка, бледорозов фон, надпис с изящен шрифт.

— Бяха си извоювали правото да провеждат възпоменателни вечери в някогашната стая на Венка, издигайки в зловреден култ някои нейни вещи, и да честват деня на изчезването й.

— Как си обясняваш увлечението на съвременните младежи по Венка?

Зели завъртя красноречиво очи.

— Предполагам, че някои момичета се идентифицират с нея, с нейната романтична любовна история с Клеман. Тя въплъщава някакъв илюзорен идеал за свобода. А изчезването й на деветнадесет години я е обвило във вечен ореол.

Докато говореше, библиотекарката бе станала от стола си, за да търси нещо по металните рафтове, които се простираха зад дългото заемно гише. Най-накрая се върна с творбата на Пианели.

— Запазила съм един екземпляр. Ако искаш, можеш да го прегледаш — каза тя с въздишка.

Прокарах длан по корицата на книгата.

— Не мога да повярвам, че през 2017 г. е наложена цензура върху тази книга.

— За доброто на учениците е.

— Нима! Цензура в „Сент-Екзюпери“! По времето на моите родители това никога не можеше да се случи.

Зели ме изгледа за миг много спокойно, преди да подхвърли язвително:

— Ако не ме лъже паметта, „времето на твоите родители“ не свърши много добре.

Почувствах как в мен се надигна гняв, но успях да запазя привидно самообладание.

— За какво намекваш?

— Нищо — отвърна тя предпазливо.

Знаех, разбира се, за какво намекваше. Управлението на гимназията от родителите ми свърши рязко през 1998 г., и то много несправедливо, когато започнаха да проверяват и двамата във връзка с неясен случай за неспазване на правилата за възлагане на обществени поръчки.

Това беше прекрасна илюстрация на понятието „косвени жертви“. Иван Дьобрюин — тогавашният окръжен прокурор и баща на полицая, който се канеше да разпита Максим, бе решил да свали някои депутати от района, за които подозираше, че получават подкупи, и по-специално от Франсис Бианкардини. Всъщност прокурорът отдавна бе взел на мушка строителния предприемач. Повечето слухове за Франсис бяха нелепи — някои хора дори твърдяха, че той пере пари на калабрийската мафия, — но имаше и такива, които изглеждаха по-основателни. Вероятно за да спечели обществени поръчки, той бе подкупил някои политици. Така че, опитвайки се да свали Франсис, при разглеждането на едно досие прокурорът бе видял да се появяват имената на родителите ми. Франсис бе реализирал няколко проекта в гимназията, без да спазва напълно тръжните процедури. В рамките на разследването майка ми бе прекарала двайсет и четири часа в предварителния арест, седнала на табуретка, в ужасната казарма „Овар“, където се помещаваше полицейското управление на северозападния район на Ница. На следващия ден на първа страница на местния вестник бе публикувана снимка на родителите ми. Черно-бяла фотография, която би се вписала идеално сред слайдовете в някоя презентация за двойки серийни убийци — нещо средно между кръвожадните любовници от Юта и фермерите убийци от Кентъки.

Разтърсени от това изпитание, за което не бяха подготвени, и двамата бяха напуснали системата на националното образование.

Макар че по онова време вече не живеех на Лазурния бряг, случаят ме беше засегнал. Родителите ми си имаха недостатъци, но бяха почтени хора. Те винаги бяха упражнявали професията си в интерес на своите ученици и не заслужаваха тази скандална публикация, която хвърляше съмнения върху всичко, което бяха постигнали. Година и половина след началото на разследването обвиненията се бяха оказали безпочвени и следствието бе прекратено. Но пораженията бяха нанесени. Дори и днес разни тъпаци или притворни хора като Елин „Зели“ Букманс можеха да намекнат злонамерено за този случай с някоя реплика, подхвърлена уж между другото.

Изгледах я предизвикателно, докато тя не сведе поглед към клавиатурата на компютъра си. Независимо от възрастта й, въпреки вида й на благодушна бабка, можех да й размажа физиономията с тази клавиатура. (Все пак аз бях истинският престъпник.) Но не направих нищо такова. Преглътнах гнева си, запазвайки силите си, за да продължа моето разследване.

— Мога ли да я взема? — попитах, като посочих книгата на Пианели.

— Не.

— Ще ти я върна до понеделник, обещавам.

— Не — отвърна непреклонно Зели. — Тя принадлежи на библиотеката.

Без да обръщам внимание на забележката й, пъхнах книгата под мишница и на тръгване й подхвърлих:

— Мисля, че грешиш. Провери в базата данни. Ще видиш, че книгата не фигурира там!

Излязох от библиотеката и заобиколих Агората. После поех по прекия път, който позволяваше да се напусне кампусът, като се мине през полето. Лавандулата беше цъфнала прекадено рано тази година, но ароматът, който излъчваше, не беше този от спомените ми, сякаш нещо се бе объркало. Носен от вятъра, нейният остър, съдържащ леки нотки на камфор мирис ми напомняше за замайващата миризма на кръв.

1

Неделя, 20 декември 1992 г.

На другия ден след убийството се събудих късно. Предишната вечер, за да заспя, бях изпил две сънотворни хапчета, които бях намерил в семейната баня. Тази сутрин къщата беше празна и студена. Майка ми бе заминала за Ланд още преди зазоряване, а централният бушон беше изгорял и парното беше спряло. Все още замаян, прекарах четвърт час в смяна на предпазителя, преди да успея да пусна тока.

В кухнята намерих залепена на хладилника бележка от майка ми, която ми беше приготвила пържени филийки. От гледката през прозореца на искрящия под слънчевите лъчи сняг имах чувството, че съм в Изола 2000 — ски курорта, където Франсис имаше вила, в която ни канеше почти всяка зима.

Машинално включих радио „Франс Инфо“. Предния ден бях станал убиец, но животът по света продължаваше своя обичаен ход: ужасът в Сараево, гладуващите деца в Сомалия, скандалът със замърсената кръв, шокът от мача на „Пари Сен Жермен“ с „Олимпик“ Марсилия, превърнал се в крах за парижаните. Направих си черно кафе и излапах пържените филийки. Бях убиец, но умирах от глад. Половин час стоях под струите на душа в банята, където повърнах това, което току-що бях изял. После се изкъпах с марсилски сапун, както бях направил и предната вечер, но не ме напусна чувството, че кръвта на Алексис Клеман се е просмукала в лицето ми, устните и кожата на цялото ми тяло и завинаги ще остане там.

След известно време главата ми се замая от горещата пара и едва не припаднах. Бях неспокоен, вратът ми бе схванат, коленете ми се подгъваха, усещах парене в стомаха. Мозъкът ми беше за- тормозен. Неспособен да осъзная и да се справя със ситуацията, усещах, че не мога да разсъждавам. Всичко това трябваше да спре. Никога нямаше да мога да живея така, сякаш нищо не се е случило. Излязох от банята с твърдото решение да отида да се предам в полицията, но в следващата минута вече бях на друго мнение. Ако си признаех, щях да повлека със себе си Максим и семейството му — хората, които ми помогнаха и поеха риск заради мен. Най-накрая, за да не се поддам напълно на тревогата си, облякох анцуга си и излязох да потичам.

2

Направих три обиколки на езерото — тичах до изтощение. Всичко беше бяло и заскрежено. Бях очарован от пейзажа. Докато порех въздуха, имах чувството, че се сливам с природата, сякаш дърветата, снегът и вятърът ме поглъщаха в кристалната си обвивка. Около мен имаше само светлина и съвършенство. Леден покой, девствена, почти нереална територия. Празна страница, на която започнах да вярвам, че ще напиша следващите глави от моя живот.

Като се връщах към къщи с все още изтръпнали от тичането крака, завих към общежитие „Никола дьо Стал“. Пустата сграда приличаше на призрачен кораб. Напразно чуках — нито Фани, нито Венка бяха в стаите си. Докато вратата на първата стая беше заключена, тази на втората бе отключена, което предполагаше, че обитателката й е излязла за малко. Влязох и останах дълго време в този тих пашкул, където цареше приятна топлина. Присъствието на Венка бе много осезаемо. От стаята се излъчваше меланхолична, интимна атмосфера, почти извън времето. Леглото не бе оправено, чаршафите псе още ухаеха на свеж аромат на парфюм и окосена трева.

Цялата вселена на младата жена бе побрана на тези 15 квадратни метра. По стените бяха закачени афиши на филмите „Хирошима, моя любов“ и „Котка върху горещ ламаринен покрив“, черно- бели портрети на писателите Колет, Вирджиния Улф, Артюр Рембо, Тенеси Уилямс, страница от списание с еротична снимка на Ли Милър от фотографа Ман Рей, пощенска картичка с цитат от Франсоаз Саган, в който се говореше за скоростта, морето и блестящо черно. На перваза на прозореца бяха поставени саксия с орхидея „Ванда“ и копие на статуетката „Портрет на госпожица Погани“ на Брънкуш, което й бях подарил за един от рождените й дни. На бюрото й бяха струпани на купчинка компактдискове с музика: от класиката — на Сати, Шопен, Шуберт, от добрата стара популярна музика — на „Рокси Мюзик“, Кейт Буш, „Прокъл Харъм“, както и със записи на по-авангардни парчета, които тя ми беше пускала, но за мен бяха неразбираеми — на Пиер Шефер, Пиер Анри, Оливие Месиен…

На нощното шкафче забелязах книгата, която бях видял предния ден — стихосбирка на руската поетеса Марина Цветаева. Посвещението от Алексис Клеман — доста акуратно написано на титулната страница, ме потопи в дълбоко униние.

Почаках приятелката си още няколко минути. Стомахът ми взе да се свива от безпокойство. За да изтърпя чакането, включих CD плейъра и пуснах компактдиска „Съндей Морнинг“ — първото заглавие на митичния албум на „Велвет Ъндърграунд“. Едно парче, което доста подхождаше на ситуацията. Нежно, ефирно, гибелно. Чаках и чаках, докато смътно осъзнах, че Венка няма да се върне. Никога. Зашеметен, останах още малко в стаята, търсейки да открия и да запазя дълбоко в себе си частица от нейното все още осезателно присъствие.

През всичките изминали години често се бях чудил с какво толкова Венка ме запленяваше и на какво се дължеше очарователното и болезнено опиянение, което предизвикваше у мен. И винаги то ми бе напомняло за наркотиците. Дори когато прекарвахме заедно времето си, дори когато Венка беше само моя, се появяваше усещането за нейната загуба. Двамата имахме вълшебни моменти — периоди, изпълнени с мелодия и хармония, съвършени като някои популярни песни. Но това спокойствие не траеше дълго. Още докато преживявах тези моменти, знаех, че тяхната красота е като сапунен мехур, който всеки момент ще се спука.

И Венка ми се изплъзваше.

3

Прибрах се вкъщи, за да не пропусна телефонното обаждане на баща ми, който веднага след дългия си полет от метрополията до Таити бе обещал да ми позвъни в 13 часа. Тъй като телефонните разговори бяха скъпи, а и Ришар не беше много приказлив, разговорът ни беше кратък и малко студен, точно каквито бяха открай време нашите взаимоотношения.

След това успях да изям, без да повърна, пилешкия пай с къри, оставен от майка ми. Следобед опитах с всички сили да отблъсна мислите, които ме връхлитаха, като продължих да правя това, което се очакваше от мен — да уча по математика и физика. Успях да реша няколко диференциални уравнения, но скоро зарязах ученето, защото изобщо не можех да се концентрирам. Дори взе да ме обзема паника. Пред очите ми отново изплуваха картини от убийството. Надвечер, когато майка ми позвъни, бях на ръба на пълен психически срив. Бях готов да й разкажа всичко, но тя не ми даде възможност да го направя. Предложи да отида при нея в Ланд още на следващия ден. След известен размисъл бе решила, че не е добра идея да стоя сам цели две седмици. Преговорът ми по математика и физика щял да бъде по-лесен в семейна среда, аргументира се тя.

За да не се срина напълно, приех предложението й и в снежния понеделник се качих на влака още в ранни зори. Първо пътувах от Антиб до Марсилия, после — в претъпкан влак, който пристигна в Бордо с два часа закъснение. Междувременно последният експрес бе заминал и от Националната железопътна компания бяха принудени да извозят пътниците с автобуси до Дакс. Така след мъчително пътуване, проточило се цял ден, пристигнах в Гаскония чак след полунощ.

Леля ми Джована живееше в стара, изолирана къща насред полето. Покривът на обвитата с бръшлян сграда беше силно повреден и отвсякъде течеше. В края на 1992 г. в Ланд валеше почти непрекъснато. В пет часа следобед вече цареше мрак и човек имаше чувството, че денят никога не настъпва напълно.

Нямам много ясни спомени от онези две седмици, които прекарах в компанията на леля ми и майка ми. В къщата цареше странна атмосфера. Дните се нижеха един след друг — кратки, студени и безрадостни. Струваше ми се, че и тримата се възстановяваме след някакво заболяване. Майка ми и леля ми се грижеха за мен, а аз се грижех за тях. Понякога в онези лениви следобеди майка ми правеше палачинки, които изяждахме, седейки на дивана, като гледахме стари епизоди на сериалите „Коломбо“ и „Агитаторите“ или ентото повторение на „Убийството на Дядо Коледа“.

През целия си престой там не отворих тетрадка по математика или физика. За да се избавя от мъчителната тревога и да избягам от настоящето, правех това, което винаги бях правил — четях романи. Нямам особено точни спомени за онези две седмици, но си спомням отлично всички книги, които прочетох. В края на 1992 г. страдах с близнаците от „Голямата тетрадка“, които се опитваха да оцелеят въпреки жестокостта на хората в една опустошена от войната територия. Чрез поредицата „Фор дьо Франс“ пребродих креолския квартал в „Тексако“ на Патрик Шамоазо, прекосих тропическите гори на Амазонка със „Старецът, който четеше любовни романи“ на Сепулведа. Бях сред танковете по време на Пражката пролет, размишлявайки върху „Непосилната лекота на битието“ на Милан Кундера. Романите не ме изцелиха, но за малко ме освободиха от тежестта да бъда себе си. Послужиха ми като камера за декомпресия. Превърнаха се в защита срещу ужаса, който ме връхлиташе.

През този период, когато слънцето никога не изгряваше, всяка сутрин бях сигурен, че настъпва последният ми ден на свобода. Всеки път, когато по пътя минаваше кола, бях убеден, че това са полицаите, които идват да ме арестуват. А единствения път, когато някой позвъни на входната врата, твърдо решен, че за нищо на света няма да отида в затвора, се качих на покрива, за да мога, ако се наложи, да се хвърля от него.

4

Така и никой не дойде да ме арестува. Нито в Ланд, нито на Лазурния бряг.

След започването на учебните занятия в началото на януари животът в „Сент-Екзюпери“ възобнови нормалния си ход. Или почти. Всички говореха за Алексис Клеман, но не за да оплакват смъртта му, а за да коментират слуховете, които се носеха — Венка и нейният преподавател, които отдавна имали тайна любовна връзка, били избягали заедно. Както всички скандални истории, тази вълнуваше училищната общност. Всеки добавяше своя коментар, своята пикантна историйка, своята клюка. На тълпата й доставяше удоволствие да очерня другите хора. Веднъж развързали се, злите езици не можеха да се спрат. Дори някои учители, на чиито възвишени възгледи се бях възхищавал, се впуснаха в сплетни. Те настървено се съревноваваха да ръсят остроумни забележки, от които ми се гадеше. Някои преподаватели обаче запазиха достойнство. Сред тях бяха моят учител по френски Жан-Кристоф Граф и госпожица Девил — учителката по английска литература па подготвителния курс по хуманитарни науки. Не присъствах на пойните лекции, но я чух да казва в кабинета на майка ми: „Нека по се принизяваме до посредствеността, защото това е заразна болест“.

Намерих утеха в тези думи и дълго време те ми служиха като отправна точка при вземането на някои решения.

Първият, който наистина се разтревожи от изчезването на Йонка, беше нейният дядо и настойник, старият Алистър Рокуел. Тя често ми го беше описвала като достолепен старейшина, влас- тон и намръщен. Архетипът на индустриалец, издигнал се със собствени сили, който смяташе изчезването на внучката си за потенциално отвличане и следователно акт на агресия към неговата фамилия. Родителите на Алексис Клеман също започнаха да ос тревожат. Синът им бе планирал да прекара една седмица на ски в Берхтесгаден с приятели, към които така и не беше се присъединил, нито бе посетил родителите си, за да отпразнува както винаги с тях Нова година.

Докато изчезването на тези двама души предизвика дълбока тревога в семействата им, силите на реда не бързаха да разгърнат потенциала си за провеждането на сериозно разследване. Първо, защото Венка беше пълнолетна, второ, защото прокуратурата се колеба дълго, преди да заведе дело. Случаят беше много сложен от гледна точка на юрисдикцията. Венка беше с френско-американска националност, а Алексис Клеман с германска. Мястото на тяхното изчезване не беше точно определено. Дали единият от тях бе станал жертва на другия? Или и двамата бяха жертви?

Така след началото на втория срок мина цяла седмица, преди полицаите да се появят в „Сент-Екзюпери“. Тяхното разследване се ограничи само до разпитването на хората от близкото обкръжение на Венка и учителя по философия. След това претърсиха набързо стаите им и ги запечатаха, без дори да повикат на помощ криминолози.

Нещата се ускориха едва по-късно — в края на февруари, след като Алистър Рокуел пристигна във Франция. Бизнесменът бе използвал връзките си и обяви в медиите, че е наел частен детектив, който да намери внучката му. Последва още един полицейски „десант“ — този път на служители на Регионалната съдебна полиция на Ница. Те разпитаха повече хора, в това число мен, Максим и Фани, и взеха ДНК материал за анализ от стаята на Венка.

Постепенно свидетелските показания и иззетите документи позволиха по-добре да се проследи ходът на събитията в неделя, 20 декември, и понеделник, 21 декември. Двата дни, през които Венка и Алексис бяха изчезнали.

Пазачът на училището, Павел Фабиански, твърдеше, че в онази прословута неделя около 8 часа сутринта е вдигнал бариерата на входа на кампуса, за да излезе колата „Рено Алпин“ АЗ 10, управлявана от Клеман. Фабиански беше категоричен — в знак на благодарност Венка Рокуел, седяща на пасажерската седалка, отворила своя прозорец и му махнала с ръка. Няколко минути по-късно двама работници от „Комунална чистота“, които ринели снега на кръговото в квартала „О Сарту“, видели колата на Клеман леко да поднася на кръстовището, преди да поеме по посока на Антиб. Впрочем реното на учителя бе открито точно на Авеню дьо ла Либерасион, паркирано пред една обществена пералня близо до гарата на Антиб. Много пътници от влака за Париж си спомниха, че са видели млада червенокоса жена, придружена от мъж с шапка на „Борусия Мьонхенгладбах“ — любимият футболен клуб на Клеман. Нощният пазач на хотел „Сент Клотилд“, който се намираше на улица „Сен Симон“ в седмия район на Париж, също уверяваше, че в неделя вечер госпожица Венка Рокуел и господин Алексис Клеман са отседнали за една нощ в хотела. Той беше ксерокопирал паспортите им. Резервацията на стаята им бе направена предния ден по телефона и сметката бе платена на място. Консумацията им от минибара включваше една бира, два пакета чипс и един сок от ананас. Нощният пазач дори си спомняше, че госпожицата дошла на рецепцията да попита дали има кока-кола чери, но отговорът му бил отрицателен.

Дотук версията за любовно бягство звучеше правдоподобно. След това разследващите губеха следите на двамата влюбени. Венка и Алексис не бяха закусили нито в стаята си, нито в ресторанта на хотела. Една чистачка ги бе видяла да излизат в коридора рано сутринта, но никой не си спомняше точно кога са заминали. В банята бе открита тоалетна чантичка, съдържаща козметика, четка за коса и шишенце с парфюм, която бе прибрана в помещението, където хотелът съхранява забравени от клиентите вещи.

С това разследването приключи. Така и не се яви надежден свидетел, който да даде информация за присъствието на Венка и Клеман на някое друго място. По онова време повечето хора очакваха да ги видят отново, след като страстите се уталожат. Обаче адвокатите на Алистър Рокуел не се отказаха. През 1994 г. те успяха да се преборят съдът да разпореди да бъде извършен генетичен анализ на пробите, взети от четката за зъби и четката за коса, намерени в хотелската стая. Резултатите потвърдиха, че намерената ДНК наистина принадлежи на Венка, което не даде никакъв напредък на разследването. Възможно бе след това някой упорит или обсебен от случая следовател да бе възобновил разследването — чисто символично, за да не бъде закрит случаят поради изтичането на срока за давност, но доколкото ми бе известно, това бяха последните следствени действия.

Алистър Рокуел се разболя тежко и почина през 2002 г. Спомнях си, че го бях срещнал няколко седмици преди 11 септември 2001 г. на четиридесет и деветия етаж на Световния търговски център, където се помещаваше нюйоркският офис на компанията му. Тогава той ми сподели, че Венка му е говорила много за мен и че ме е описала като мило, порядъчно и чувствително момче. От устата на стареца тези три епитета не прозвучаха като комплименти. Прииска ми се да му отговоря, че съм толкова „чувствителен“, че пребих с железен лост мъж, който бе с една глава по-висок от мен, но естествено не казах нищо. Тогава бях поискал да се срещна с него, за да разбера дали детективът, който беше наел, е открил нещо ново за изчезването на внучката му. Отговорът му беше отрицателен, без да съм сигурен, че ми каза истината.

Мина време. През годините вече никой не се интересуваше да разбере какво е станало с Венка Рокуел. Аз бях един от малкото, който не бе обърнал страницата, защото знаех, че официалната версия не е вярна, а и защото не преставаха да ме измъчват едни и същи въпроси. Беше ли свързано бягството на Венка с убийството на Алексис Клеман? Аз ли бях отговорен за изчезването на момичето, което толкова обичах? Повече от двайсет години се опитвах да си изясня тази мистерия. И все още нямах никакъв отговор.