Момичето и нощта

1

Беше 2 часът сутринта, когато напуснах спешното отделение на болницата в „Ла Фонтон“. На какво прилича миризмата на смъртта? За мен това е миризмата на лекарства, дезинфектанти и почистващи препарати, която се носи в коридорите на болниците.

Максим бе летял повече от осем метра, преди да се стовари на асфалтовия път. Клоните на храстите и дърветата по склона бяха омекотили падането му, но не толкова, че да предотвратят множеството фрактури на гръбначния стълб, таза, краката и ребрата.

Качвайки Оливие в колата си, бях последвал линейката до болницата и при пристигането бях успял да видях за кратко приятеля си. Тялото му бе покрито със синини, обездвижено с шини и твърда шийна яка. Бледото му, безжизнено лице, скрито под тръбичките на кръвопреливната система, болезнено ми напомни, че не бях успял да го предпазя.

Лекарите, с които Оливие успя да говори, ни бяха казали тревожни неща. Максим беше в кома. Кръвното му налягане беше много ниско и въпреки инжектирането на норепинефрин се беше повишило твърде малко. Той имаше черепно-мозъчна травма, плюс контузия и вътрешночерепен хематом. Бяхме останали да чакаме в чакалнята, но болничният персонал ни уведоми, че присъствието ни е безполезно. Прогнозата беше много сдържана, макар че сканирането на цялото тяло тепърва щеше да позволи по-пълна оценка на уврежданията. Следващите седемдесет и два часа щяха да бъдат от съществено значение за определяне на последиците от събитието. От уклончивите им отговори разбрах, че животът на Максим виси на косъм. Оливие отказа да си тръгне, но настоя аз да отида да си почина.

— Наистина изглеждаш зле, а освен това предпочитам да чакам сам, нали разбираш.

Приех предложението му най-вече защото не исках да съм там, когато полицията дойде да взема показания, и под проливния дъжд се отправих към болничния паркинг. За няколко часа времето рязко се бе променило. Вятърът бе стихнал, а схлупеното, покрито със сиви облаци небе бе прорязвано от мълнии, съпроводени от гръмотевици.

Намерих убежище в мерцедеса на майка ми и погледнах мобилния си телефон. Нямах известия от Фани, нито от баща ми. Опитах се да им позвъня, но никой от тях не ми отговори. Това бе типично за Ришар. Той сигурно бе намерил съпругата си и сега, когато се беше успокоил, останалите можеха да вървят по дяволите!

Включих двигателя, но останах на паркинга. Беше ми студено. Очите ми се затваряха, гърлото ми бе пресъхнало, умът ми все още бе замаян от алкохола. Рядко съм бил толкова изтощен. Не бях мигнал в самолета предната вечер и почти не бях спал по-предната нощ. Сега си плащах скъпо за часовата разлика, злоупотребата с водка и нервното напрежение. Не можех да контролирам мислите си, които се разпиляваха във всички посоки. Унесен от плющенето на дъжда, отпуснах глава на волана.

„Трябва да поговорим, Тома. Открих нещо. Нещо много сериозно, което…“ В ушите ми звучаха последните думи на Максим. Какво искаше да ми каже толкова спешно? Какво толкова сериозно бе открил? Бъдещето беше мрачно. Не бях стигнал до края на разследването си, но започнах да допускам, че няма да намеря Венка.

Алексис, Венка, Франсис, Максим. Списъкът на жертвите в този случай ставаше все по-дълъг. Трябваше да сложа край на това, но как? Ароматът, който изпълваше купето, ме върна в детството ми. Така ухаеше парфюмът, който някога използваше майка ми — „Джики“ на Герлен. Загадъчен и замайващ аромат, който съчетаваше свежестта на уханията на Прованс — лавандула, цитрус, розмарин — и по-дълбокия и траен мирис на кожа и цибетова мас. Известно време се наслаждавах на нотките на парфюма. Всичко отново и отново ме връщаше към майка ми.

Включих лампата на тавана. Зададох си един простичък въпрос — колко струваше такъв автомобил? Може би сто и петдесет хиляди евро. Откъде майка ми бе намерила пари да си купи такава кола? Родителите ми имаха добри пенсии и хубава къща, която бяха купили в края на 70-те години, когато недвижимите имоти на Лазурния бряг все още бяха достъпни за хората от средната класа. Но тази кола не й подхождаше. Внезапно ме осени една мисъл — Анабел н случайно ми беше оставила своя роудстър. Беше го направила умишлено. Пред очите ми изникна сцената от този следобед. Тя ме беше поставила пред свършен факт. Не ми беше оставила друг избор, освен да взема нейната кола. Но защо?

Разгледах връзката ключове. Освен този за автомобила разпознах ключа за къщата, по-дългия ключ за пощенската кутия и още един — доста внушителен, чиято горна част бе обвита с черен каучук. Последните три ключа висяха на луксозен ключодържател от зърнеста кожа с овална форма, на който бяха гравирани два хромирани инициала — А, преплетена с П. Ако А беше Анабел, какво означаваше буквата П?

Включих джипиеса и прегледах предварително записаните адреси, без да открия нищо подозрително. Избрах първия — Дом — и макар че болницата се намираше на по-малко от два километра от квартала „Констанс“, джипиесът изчисли разстояние от двайсет километра със сложен маршрут, който минаваше по брега на морето и водеше към Ница.

Развълнуван, освободих ръчната спирачка и напуснах паркинга, питайки се кое е това неизвестно място, което майка ми смяташе за свой дом.

2

Независимо от напредналия час и дъжда трафикът беше доста оживен. След по-малко от двайсет минути, следвайки инструкциите на джипиеса, стигнах до целта си — охраняван жилищен комплекс на половината път между Кан сюр Мер и Сен Пол дьо Ванс. Това беше „Парк Аурелия“, където се намираше „ергенската бърлога“ на Франсис. Точно където той беше убит. Спрях на едно закътано място на около тридесет метра от внушителната порта от ковано желязо на комплекса. След вълната от обири през миналата година охраната сигурно бе драстично засилена. И наистина, пред будката за часовите стоеше на пост пазач.

Едно мазерати ме подмина и приближи до портала. Имаше два входа. Този отляво бе предназначен за посетителите, които трябваше да се представят на пазача, докато обитателите на комплекса минаваха през десния. Един сензор сканираше регистрационния номер на колите им и автоматично отваряше портата. Без да изключвам двигателя, отделих време да помисля. Инициалите П и А се отнасяха за „Парк Аурелия“, а Франсис бе един от строителните му предприемачи. Изведнъж си спомних една подробност. Аурелия беше второто име на майка ми. Име, което между другото, тя предпочиташе пред Анабел. Осени ме прозрение — Франсис й беше подарил роудстъра.

Дали майка ми и Франсис са били любовници? Тази мисъл никога не ми беше хрумвала, но сега изобщо не ми се стори странна. Включих мигача и поех по алеята, запазена за обитателите на комплекса. Дъждът беше толкова силен, че пазачът едва ли можеше да различи лицето ми. Сензорът сканира регистрационния номер на мерцедеса и портата се отвори. Щом номерът бе регистриран, това означаваше, че майка ми е била чест посетител на това място.

Като карах бавно, следвах тесния асфалтиран път, който навлизаше сред гора от борови и маслинови дървета. Построен в края на 80-те години, „Парк Аурелия“ се беше прочул с това, че основателите му бяха реконструирали огромен средиземноморски парк, засаден с редки и екзотични дървесни видове. Тяхната дързост, за която много се писа и говори по онова време, не се ограничаваше само дотук — през територията на комплекса течеше и изкуствено създадена река.

В парка имаше само тридесетина вили, доста отдалечени една от друга. Спомних си, че в статията на „Л’Обсерватьор“ пишеше, че къщата на Франсис е с номер 27. Тя бе разположена сред гъста растителност в най-високата точка на комплекса. В мрака различих силуетите на палми и високи магнолии. Паркирах пред портата от ковано желязо, която се извисяваше над гъст плет от кипариси.

Като се приближих до нея, се чу щракване и тя се отвори пред мен. Осъзнах, че ключът, който носех, всъщност е универсален смарт ключ, позволяващ електронен достъп до къщата. Докато вървях по настланата с каменни плочи алея, с изненада чух шум на вода. Не беше само тихо бълбукане, а силен плисък, сякаш река течеше под краката ми. Натиснах външния ключ за осветлението и мигом градината и различните тераси се окъпаха в светлина. Като обиколих вилата, всичко ми се изясни. Подобно на Къщата над водопада — шедьовърът на архитекта Франк Лойд Райт, вилата на Франсис бе построена директно над водния поток.

Това бе модерна сграда, в която нямаше нищо провансалско или средиземноморско, а по-скоро напомняше на някои американски архитектурни стилове. На два етажа, с раздвижени обеми, тя бе изградена от различни материали — стъкло, светъл камък и стоманобетон, и бе в пълна хармония с околната растителност и скалното плато, на което се издигаше.

Цифровата ключалка се отключи веднага щом се приближих до вратата. Опасявах се, че ще запищи аларма. На стената наистина имаше монтирана алармена система, но за момента нищо не

се задейства. И тук само с един електрически ключ се включваха всички лампи. Натиснах го и пред очите ми се разкри впечатляващ със своята изисканост интериор.

На приземния етаж имаше хол, трапезария и открита кухня. В стила на японската архитектура, пространството беше отворено, като различните кътове бяха отделени само с решетки от светло дърво, които пропускаха светлината.

Направих няколко крачки и огледах помещението. Никога не си бях представял така ергенската бърлога на Франсис. Всичко бе изтънчено и в същото време излъчваше топлина и уют — голямата камина от бял камък, светлите дъбови греди, заоблените мебели от орехово дърво. Върху плота на минибара една наполовина празна бутилка бира „Корона“ подсказваше, че някой се е отбивал наскоро. До бутилката имаше пакет цигари и лъскава запалка, украсена с репродукция на японска гравюра.

Запалката „Зипо“ на Максим.

Разбира се, че той бе идвал тук след разговора ни в дома на майка ми. И това, което бе открил, го бе поразило толкова много, че си бе тръгнал набързо, забравяйки цигарите и запалката си.

Когато се приближих до панорамните прозорци, осъзнах, че точно там е бил убит Франсис. Навярно го бяха измъчвали до камината и го бяха изоставили, смятайки го за мъртъв. След това той се бе влачил по настлания с патиниран паркет под до голямата стъклена стена с изглед към реката. Там бе успял да позвъни на майка ми, но не знаех дали се е свързал с нея.

3

Майка ми…

Усетих присъствието й, то изпълваше тази къща. Разпознах стила й във всяка мебел, във всеки декоративен елемент. Тук тя се бе чувствала у дома си. Някакво изскърцване ме накара да подскоча стреснато. Обърнах се и се озовах лице в лице с нея.

Или по-скоро с портрета й, който висеше на стената в другия край на хола. Насочих се към библиотечния кът, където имаше и други снимки. Колкото повече се приближавах, толкова повече се досещах за историята, която досега ми бе убягвала. Около 15 снимки правеха ретроспекция на паралелния живот, воден от Франсис и Анабел в продължение на много години. Заедно, те бяха пътешествали по света. На отделни фотографии разпознах различни емблематични забележителности: африканската пустиня, заснежената Виена, лисабонски трамвай, водопада Гъдълфос в Исландия, тосканските кипарисови горички, замъка на шотландския остров Елън Донан, Ню Йорк преди рухването на Кулите близнаци.

Настръхнах не толкова при вида на забележителностите, колкото на усмихнатите и ведри лица на майка ми и Франсис. Те са били любовници. В продължение на десетилетия двамата бяха имали всеотдайна, но тайна любовна афера. Неподозирана и трайна връзка, далеч от очите на хората.

Но защо? Защо не са узаконили връзката си?

Дълбоко в себе си знаех отговора. Или по-скоро се досещах какъв е. Той беше сложен и свързан с техните необикновени личности. Анабел и Франсис бяха хора с труден и решителен характер, които навярно бяха намерили взаимна утеха, изграждайки си едно уединено кътче, на което бяха единствените архитекти. Две ярки индивидуалности, които винаги се бяха опълчвали срещу света. Срещу неговата посредственост, срещу ада на обществото, от който постоянно се бяха опитвали да се освободят. Красавицата и Звяра. Две необикновени личности, които презираха условностите, правилата, брака.

Дадох си сметка, че плача. Вероятно защото на снимките, където майка ми се усмихваше, откривах онази друга жена, която познавах в детството си и чиято нежност понякога се появяваше изпод ледената маска на Австрийката. Не бях луд. Не бях сънувал всичко това. Онази друга жена реално съществуваше и днес имах доказателство за това.

Избърсах сълзите си, но те продължаваха да текат. Бях дълбоко развълнуван от този двойствен живот, от тази необичайна любовна история, която принадлежеше само на тях. А нима истинската любов не беше освободена от всички условности? Франсис и майка ми бяха изживели тази чиста любов, докато аз се бях задоволявал само да мечтая за нея чрез книгите си.

Последната фотография на стената привлече вниманието ми. Беше малка, много стара и пожълтяла училищна снимка, направена на селски площад. Надписът с мастило гласеше: „Монталдичо, 12 октомври 1954 г“ На три реда пейки седяха деца на около десетгодишна възраст. Всичките имаха черни като абанос коси, с изключение на едно русо момиченце със светли очи, което беше малко настрана. Всички деца гледаха в обектива, с изключение на едно момченце с кръгло лице и упорито изражение. В момента, в който фотографът бе снимал, Франсис бе обърнал глава и бе вперил очи в Австрийката — най-красивото момиче в училището. Цялата им история бе запечатана на тази снимка. Всичко бе започнало още тогава, в детството им, в онова италианско село, където бяха израснали.

4

Окачено стълбище от необработено дърво водеше към спалните. С един поглед обхванах разпределението на първия етаж: огромен апартамент с прилежащите му помещения, кабинети, гардеробни и баня. И тук, дори повече, отколкото на приземния етаж, вездесъщността на остъклените повърхности премахваше границата между вътрешността и външния свят. Гледката беше изключителна. Гората изглеждаше на една ръка разстояние, а ромоленето на реката се смесваше с шума на дъжда. През остъклената тераса можеше да се стигне до частично покрит плувен басейн, в който се отразяваше небето, и терасовидна градина, в която цъфтяха глицинии, мимози и японски черешови дървета.

За миг бях готов да си тръгна, опасявайки се какво друго мога да открия. Обаче нямаше време за отлагане. Бутнах въртящата се врата на спалнята и открих още по-интимно кътче. И тук имаше снимки, но този път мои — от всичките ми детски години. През целия ден не ме напускаше усещането, което нарастваше, докато напредвах в своите проучвания — разследвайки случая на Венка, аз разследвах преди всичко собствената си история.

Най-старата снимка беше една черно-бяла фотография. „Родилен дом „Жана дАрк“, 8 октомври 1974 г., раждането на едно много ранно селфи. Франсис държеше фотоапарата. Той бе прегърнал майка ми, която държеше току-що родено бебе. И това бебе бях аз.

Изумление пред лицето на очевидното. Истината внезапно блесна пред мен. Заля ме вълна от емоции. Отдръпвайки се, пречистващата й пяна направо ме зашемети. Сега всичко се изясняваше, всичко си идваше на мястото, но съпроводено с ужасна болка. Не откъсвах очи от снимката. Гледах Франсис и имах чувството, че се гледам в огледало. Как може да съм бил сляп толкова дълго? Сега всичко ми се изясни. Защо никога не бях изпитвал синовни чувства към Ришар, защо винаги бях приемал Максим като брат, защо някакъв вътрешен инстинкт ме караше да защитавам Франсис всеки път, когато го нападаха.

Обзет от противоречиви чувства, седнах на ръба на леглото и избърсах сълзите си. Откритието, че съм син на Франсис, ме бе освободило от тежък товар, но мисълта, че никога вече няма да мога да говоря с него, ме изпълваше с дълбока тъга. Загложди ме един въпрос — знаеше ли Ришар за тази семейна тайна и за двойствения живот на съпругата си? Вероятно да, но не беше сигурно. Може би години наред като щраус бе заравял главата си в пясъка, без наистина да разбере защо Анабел толерираше безбройните му забежки.

Станах и тръгнах да излизам от спалнята, но се върнах, за да откача снимката от родилния дом. Трябваше да я взема като доказателство за произхода ми. Когато вдигах рамката й, открих в стената малък сейф. Клавиатурата на електронната ключалка предполагаше въвеждането на шестцифрен код. Моята рождена дата? Не вярвах нито за секунда, но не можех да не опитам. Понякога очевидното…

Вратата на сейфа се отвори с щракване. Стоманеният шкаф не беше много дълбок. Мушнах ръката си в него и извадих един пистолет. Прословутият револвер, който Франсис не бе имал време да използва, когато са го нападнали. В малка платнена торбичка намерих и десет патрона 38-ми калибър. Оръжията никога не ме бяха привличали. Обикновено те предизвикваха у мен само отвращение. Но заради достоверността на романите ми бях принуден да ги проуча. Претеглих на ръка пистолета. Компактен и тежък, той приличаше на стар модел „Смит и Уесън“, модел 36. Прочутият „Чийфс Спешъл“ с дървена дръжка и стоманена рама.

Какво означаваше присъствието на пистолета зад тази снимка? Че щастието и истинската любов трябва да бъдат защитени по всякакъв начин? Че тяхното завоюване си имаше цена, която би могла да бъде тази на кръвта и сълзите?

Сложих пет патрона в барабана и пъхнах револвера под колана си. Не бях сигурен, че знам как да го използвам, но бях убеден, че сега опасността ме дебне отвсякъде, тъй като някой бе решил да премахне всички, които смяташе за отговорни за смъртта на Венка. И аз със сигурност бях следващият в списъка му.

Бях стигнал до подножието на стълбището, когато телефонът ми иззвъня. Поколебах се дали да отговоря. Никога не е добър знак, когато някой ти звъни от неизвестен номер в 3 часа сутринта. Накрая все пак реших да се обадя. Звъняха от полицията. Дивизионен комисар Венсан Дьобрюин от комисариата в Антиб ме уведоми, че майка ми е намерена мъртва и че баща ми е поел вината за убийството й.